Галерия

1

Христина Панджаридис е българска писателка, която живее във Франция. Завършила е  Факултета по журналистика и масови комуникации към Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Носител на трета награда  в националния конкурс на списание „Български журналист” на тема: „Аз и моята професия”. Пише стихове и разкази, а през август 2010 спечелва втора награда за хумористичен разказ на конкурс в Хасково.През 2012 г. е обявена за най-добър автор на кратка проза на Медийната група на международните литературно-публицистични вестници „Интелигент“–Русия. „Някъде другаде“ (издателство “Жанет 45”) е вторият самостоятелен роман на Христина Панджаридис след „Ничия“ („Жанет 45“). Пише стихове и разкази. Името ѝ е между стоте най-креативни автори на хайку в Европа за 2014.

Mайката

Виждам жената на пътя. Не вдига ръка, но спирам. Женска солидарност. „Излизам от затвора“ е първото, което ми казва. Чувам го и ушите ми порастват, издължават се и заприличват на фунии. Става ми неудобно, че се впечатлявам от такъв делничен факт. Дори в биографията си съм скрила едно посещение в мъжки затвор. Уф, бях го забравила, сега го измъкнах на светло. „Излизам от затвора“, произнася втори път жената. Оставя ме да реша да я поканя или не. Свикнала е с  присъдите. „Да се кача ли?“, гледа ме в упор със сините си очи. Червенина е избила по бузите ѝ, чипият ѝ нос е по детски смешно-симпатичен, а скулите ѝ приличат на изрисувани. Розовите сенки отиват на настроението ми. „Качвайте се!“ В колата ми обяснява, че шофьорът, който я возил двайсет километра, щом разбрал откъде идва, заковал на място. Заповядал ѝ да слезе. Лош човек.

Тя не подозира аз колко съм лоша, макар никой още да не ме е затворил. Вместо да си отглеждам децата, складирам думи в компютъра и се самооблагам с данък „забрава“.

Черпя непознатата с кафе от термоса и шоколадов, разтичащ се бонбон, а тя издърпва зад врата ми лилава панделка. Пийва две глътки и хоп, в пръстите ѝ се появява тесте карти. Прехвърля ги от едната в другата ръка, след миг изчезват. „Къде са?“, питам с недоволството на първокласничка. „Търпение“, хвърля една усмивка с изкривеното си поизтрито червило и ги измъква от джоба ми.

- Когато ме заключиха, лятото сушеше изпраните дрехи за час. Черешата презря, не сложих компоти. Оставих я на пилетата. Мързелувах. Предчувствах, че лошото идва. Сега излизам и пак е лято. А череши не съм яла от години. Нито вишни, нито кайсии. Предчувствията вече не ме измъчват. - Никой ли не Ви чакаше? – задавам възможно най-глупавия въпрос.

- Как, моля Ви, чакаше ме букет!

Разказва ми, че подарила цветята на една от надзирателките. Девет гладиоли, розови и бели. Излизането от онова място с китки и стопът, според нея, не се връзвали.

За първи път качвам в колата си жена, излязла от затвора, а още пò за първи път – фокусничка. Децата спрели да ѝ пишат на третия месец. Щяла да забрави какво е писмо, ако преди две години светът не просветнал в лицето на една библиотекарка, изчела томове криминалета, която станала нейният щастлив преносител на писма до дъщерята. А за да не е самотно едното добро, появило се и второ – за Коледа в затвора фокусник изнесъл малко представление. „Фо-кус-ник!“ Произнася го на срички и се смее. Едва ли, ако беше кривнал по погрешка някой водопроводчик или майстор на мозайки, щеше да хлътне по него. Човекът си дал адреса и започнали луда кореспонденция. По негов съвет прочела книги и понаучила това-онова.

Усмихва се. Сякаш е отвикнала да го прави. Допреди трийсет или петдесет минути е била затворена, а сега решетките са единствено в главата ѝ. В навиците ѝ. В досието. Не мълчи. Приказва как ще се дегизира като мъж. Ще се прави на фокусничка. Светът едва ли ще ръкопляска на бивша затворничка, но на жена, преоблечена като мъж и появяваща се на сцената, за да забавлява – защо пък не?

Откарвам я до селото на майка ѝ. Побеляла жена със сламена шапка седи на пейката пред едноетажна къща. Въздухът узрява с пропуснатите неизядени плодове. Навсякъде висят надписи – на вратата, по клоните на дърветата, на стената под прозорците: „Мама е невинна“, „Справедливост за майките“, „Аз те обичам“. Липсват балоните и шампанското. Автор на плакатите едва ли е жената със сламена шапка. Куче със сиво-черна козина се гуши в краката ѝ. Остаряло е, жегата не му пречи. Не я ѝ забелязва, сраснало се е със стопанката си, а тя с надеждата. От шума на колата сламената шапка се размърдва и се чува глас: „Радо, ти ли си?“

Първата жена бивша затворничка, която съм возила, и още по-първа фокусничка, прегръща майка си и заедно заплакват. В устата ми е солено. Шоколадовият вкус е избягал.

Сълзите са истински. Няма фокуси. Фалшива се чувствам аз и затова бягам. Посмей да ме гониш!

Художникът

Чухте ли новината? Бил съм осиновен. Още от корема на биологичната си майка съм „договорен“ за най-близката ѝ приятелка. Излежавал съм се в околоплодните води, хапвал съм, пийвал съм – един вид шведска маса, а като дошъл ред да плащам – изненада! Без карта, без чекова книжка, за пари в джоба да не говорим. Бебетата се раждат необлечени. Майките ми ме разменили. Бил съм без право на глас. Стоково-натурално стопанство.

Приятелката, разбирай майка ми, била омъжена от осем години, изтърпяла стоически съвременните способи за забременяване, но не се получило. Станала на 35, когато я сюрпризирала вестта, че най-близката ѝ дружка е заченала трети път. Непланувана бременност. Двете ѝ деца израствали, а тя си точела зъбите за развод. Бебето идвало по случайност. Грешна доставка. Смятала да абортира, но се сетила, че за бебето чака човек. Майка ми ме получила като подарък още докато съм се развивал и наддавал в корема на другата.

Кой съм аз? Един от изгубените от погледа на изкуствоведите сюрреалист. Художник. Учител по рисуване пет пъти в седмицата – общо 24 часа. Направил съм три самостоятелни изложби, а в тясното ми ателие с форма на правоъгълник, трикрилен прозорец и капандура имам готови картини за поне още две. Нито съм издънка на Салвадор Дали, нито съм първи братовчед на късмета. Любими платна на моя ексцентричен идол са „Портрет на Пикасо“, „Спане“ и „Мечта, причинена от полета на муха“.

Специално пътувах до музея в Сейнт Питърсбърг във Флорида. Беше подарък от нашите за приемането ми в Академията. Музеят е голям и в него са едни от най-мащабните картини на Дали. Той е имал верни американски колекционери, които след смъртта си завещават творбите на страната. Обявяват, че търсят помещения и далновидното ръководство на града предоставя сградата. Експозицията е изумителна. Много картини са като стенописи, покриват цели стени.

Преди година попаднах на изложба на негови творби в малкото френско градче Бон. Входът струваше осем евро и няма да познаете колко пъти влизах. Всеки ден, докато не ме изгониха, не... докато траеше изложбата. Последните три дни разпоредителката ме пускаше гратис.

Рисувам със замах. Застават пред картините ми, купуват ги (три портрета и два пейзажа са притежание на анонимен почитател, който, вече се изясни, е тя – тази, от чиито корем съм излязъл), но съм неизвестен. Може би трябваше да премина чинно през площада на града, да изкача стълбите до кметската врата, да се усмихна, здрависам и леко да се поклоня, а коридорът вляво да ме заведе до отдел „Култура“. Изискваше се единствено да нарисувам портрет на кметската дъщеря, аз обаче, възпитан в добър вкус, не припаднах от предоставената ми чест. За награда прекосих тичешком площада и стъпките ми отекнаха в училището. Тук аз задавам темите по рисуване и аз поставям оценките. Портретът на кметската дъщеря го нарисува друг. Човек с повърхностни познания за красивото, но със здрави инстинкти за добро и лошо.

Аз съм осиновен. Чака ме писмо за прочитане. Подозирам, че няма да ми искат автограф.

„Мило момче,

Не настоявам за прошка. Майната ѝ на изтърканата успокоена съвест. Наясно съм, че не всеки и не във всяка ситуация намира убедителни причини да прости. (Уверявам те, че е лесно, дори безразлично, да кажеш с уста: „Прощавам“, но отвътре изобщо да не си осъзнал какви си ги надробил.)

Родила съм те. Дали този далечен факт ще омекоти сърцето ти в момента? Моля те да дочетеш писмото ми! Не се отнася за мен, а за... брат ти. Да, ти се сдобиваш изневиделица с двама братя. С единия ще се засечете в небесните селения. Той изкачвал из върховете в Алпите, на границата между Франция и Италия, когато го затрупала лавина. Другият ти брат е на 34 години и се носи между живота и смъртта. Нуждае се от присаждане на бъбрек. Първа аз предложих да помогна, но моето здраве е в безкрайния списък на недостатъците ми. Потърсих бившия ми съпруг, баща на синовете ми, – и ти си включен тук, – но той е въдворен в психиатрична клиника и не е способен според тройната медицинска експертиза да вземе такова сериозно решение. Как да омекотя удара за баща ти?! Той не си и спомня, че е създал деца, не знае нито къде е, нито с какво се е занимавал.

Оставаш само ти. Не подминавай молбата ми! Не защото съм те носила девет месеца, а заради брат ти, най-близкото ми същество, с когото се надявам да се сприятелите.

Ако те притеснява нашата среща, ще организирам чрез трети лица престоя ти и изследванията в болницата, а моята физиономия ще си остане за теб неизвестна.“

Затворничката

Знаех, че ще родя три деца. Синеоки и кестеняви – като мен. Моят любим е с къдрави светли коси и черни очи. Децата щяха да съчетаят от двама ни – неговия правилен нос и моя чип, тънките ни устни, голямото мъжко чело, розовите ми бузи и нататък както дойде. Хубави деца ще си отгледаме. Знаех, че ще са три. Даже различавах чертите им в преддверието на сънищата. Търсех сходни личица и се зазяпвах по чуждите. Нямахме дете. Имахме любов. В началото и двамата, много любов. След две години и четири месеца неговата започна да се рони като стар хляб и той я ръсеше не на птиците, а по жени. Не знаех при коя ходи. Не питах. Неидващото дете ме тормозеше. Скъсяваше съня ми. Синьото в очите започна да избелява от слънцето и от зяпането на самотните дни. Закръглеността ми се стопи, но не от горещините, а от загуба на апетит. Защо да ям? В мен не растеше нищо. Кого да задоволявам с протеини и белтъчини?

Нямахме дете. И любовта му я заняма. Намаляваше, намаляваше и остана само хапка. За чия уста по-напред? Заговори ми за раздяла. Сякаш се бяхме събрали на шега, за няколко танца, за флирт, за опознаване на характерите. Сякаш не си го заплюх още със самото виждане. Нали му казваха „несимпатичният“, защото не премълчаваше, ако обиждат някого. Бях чула да сравняват очите му с въглища, които никой няма да вземе за отопление дори да му ги подарят. Черните му очи, които за мен бяха като две нощни пеперуди, надничащи зад пердетата, бъркаха в погледите на другите.

Три лета подред в планината при нас се качваше един дългокоско. Чудех се дали ушите или носът му са по-дълги. Помагаше на чичо си. Щял да става ветеринар. Интересуваше се предимно от себе си. Всички около мен се бяха наговорили да повтарят: „Колко е симпатичен, колко е услужлив!“ Ако го гледаш отзад, защо не. Симпатичен? Не спираше да говори и да се хили. Приличаше ми на снимка – любуваш се на усмихнатия образ, уловен от мига, и няма сила, която да го размърда, или да му подвикне да те остави на мира. Симпатичния имаше замръзнало състояние на лицето. Лигльо, дето се мотаеше в краката ми и пълнеше с прах лятното време.

Влечеше ме да уча и аз за ветеринар, но след запознанството със Симпатичния се затворих в стаята. Погледнах се. Изоставена ли съм от съдбата и щастливите звезди? Държана на вода и хляб, прекосявала пустиня без камили и оазис минимум четири дни? Насинена от пренебрежението на мъжки очи? Какво общо ще деля с този? Здрава, работлива, силна жена, наследила от баща си максимата: „Мъжете обичат сто пъти повече комплиментите от жените“. За жалост, не я прилагах и затова често си ближех раните. Със Симпатичния се целунахме два пъти. Отчитам го повече като опит и по-малко като грешка. Целувките пò ги биваше от характера му. Студени, меки и с аромат на какао.

Късен септември. Нито лято, нито есен. Кой ще надвие: горещините или прохладата? Денят намалява, топлината не. Вечерта в кафенето при докосването на ръцете и произнасянето на имената се разклатих като влак при дръпната ръчна спирачка. Ето, влюбих се. Аз се влюбих. Случи ми се. И на мен! Докато танцувах с друго момче, се наслушах на съветите му да избягвам кръстосването с новия. Викали му „несимпатичния“. Ха, точно по моя мярка! Омръзнало ми беше онова захилено и препоръчвано дългоносче – бъдещ ветеринар. Поканих новия за следващия танц и не го пуснах докато си тръгнахме. Въображението ми беше удовлетворено. Тялото ми усети непознато затопляне, а по гръбначния ми стълб някой се учеше на катерене. Драпаше нагоре с тежък багаж. Примерното момиченце в мен си бе отворило исканата книга в библиотеката и четеше ред след ред.

Ритуалът по влюбването не е ли като двата таралежа, оставени в градината ми? Само майка беше посветена в обожанието ми към тези бодливци. Избродираните върху блузите, чорапите и полите малки таралежчета издайнически информираха коя животинка обичам. Освободих таралежите от заграждението, където бяха оставени да се ухажват, и те се изпариха. А аз бях превзета крепост от новия –   нищо, че той още не го знаеше. Момчето, което не избяга от мен след първите ми думи. Бях свикнала да ме напускат, но да остават – това вече беше нещо различно като преживяване. Тялото ми се запътваше към него, а той нямаше и представа какво изпитвам. Сигурно броеше колко пъти ще се изпоти или колко пъти ще въздъхне преди да му поникне брада. Влюбена! Не беше ли като изгрев и залез в едно? Нали бях устата, щях да му кажа и да го попитам.

Майка ми, без предисловия и диплома на психолог, усети промяната. Спрях да се вмъквам в панталоните. Преоткрих полите. Захласнах се по цветовете. Оставях едно копче в повече незакопчано. Най-горното. Не отминавах огледалото и гребена. „Външната прилика заблуждава. Когато се влюбих в баща ти, си накупих женски дрехи. Невероятно е да отгатваш дали на втората или на третата минута ще те погали мъжка ръка под полата“, насърчи ме тя.

Обичах го моят Несимпатичен и си чаках децата. Нашите деца да се появат зад деветте месеца или зад три по девет. Чаках си: кога скрита под грима, с весела, вързана кърпа на кръста си, търсеща песен за ободряване. Пеенето прогонва тъгата. Предизвикателно вдигах полата си нагоре и го насърчавах да се затича към мен. Чаках него и децата, а се появи болестта.

Любимите ми месеци са летните. Слънце, вода и разходки. Небе, в което къпането не е забранено. Насред лятото се присъедини към компанията и болестта. Любовта ни се ронеше на трохи из къщата и повече извън къщата, а сега, за да ни събере отново, дойде неизвестното. Лекарите гледаха встрани и употребяваха непонятни термини. Заключението гласеше, че ще продължат с изследванията. Диагноза – неустановена. Колкото повече надежди – толкова по-добре! За всеки случай препоръчваха много почивка и никакъв стрес. Витамини и стимулиране на имунната система.

С болестта той спря да споменава за раздяла. Раздялата и болестта не намираха общ език. Очите му пак ме видяха. Прозрачността ми изчезна. Изпълних се с плът и привличане. Кожата ми не служеше за покриване на дървени плоскости, а за даряване на огън. Спираше погледа си върху мен. Чувствах се като глобус, разглеждан за първи път. Въртях се наляво, надясно. Виж тук планините, познаваш ли многомилионния град, не отминавай реката! Прогледна отново. Забеляза ме. Дали таралежчетата, които ми подари, не убодоха ръцете му? Надявах се, че не съм напълняла, че не съм се оплела в бръчки като берачка на къпини, че не съм побеляла. Грозни и трътлести са другите, не аз. Аз съм момичето, с което тичаше към съботата и оставаше до неделята в чаршафите, парфюмирани с вино. Аз съм неговата предизвикателна танцьорка, най-добрият водач по любовните пътеки, майката на децата му. Сядаше до мен и държеше ръцете ми. Като в първите месеци на любовта ни.

Болестта му не ме изплаши. Станахме приятелки с нея. Не. Станах ѝ слугиня. Поклоних ѝ се. Коленичих и стоях в молитва по половин час. Понякога и повече, докато краката ми се отделяха от тялото и изпадах в безтегловност. Тя го стряскаше и го заставяше да остане с мен. Връзваше го за мен. Болен и отчаян не го искаха. Болен любовник, отслабнал и брадясал мъж не е за предпочитане. Цената му пада. Отива на последно място в класацията. Избираш друг или оставаш сама.

Болестта заслужи възхищението ми. Сутрешната ми чистота, преди някой да ме е видял и докоснал. Заслужи благодарността ми. Той се изправя леко, подпирам го с три възглавници и бавно пие отварата от невен, коприва и бял равнец.

В градината открих кръглата дървена масичка и я сложих под ореховото дърво. На сянка и на скрито. Изплетох венец от маргаритки и здравец. В центъра поставих голяма свещ с аромат на ванилия – такива свещи купувам. Харесвам миризмата им - на дом, на приготовление, на близост.

Олтар на болестта? Олтар на надеждата, че моят мъж си е мой и децата ни ще дойдат. Трите, които познавах от виденията си.

Преди изгрев слънце се събуждах и изтичвах в градината. Молех се на болестта да не ми го отнема, да му се порадва, но да не запълва сърцето му, да го облизва лакомо, но не докрай, да го докосва, но без разкъсване, и да си тръгне. Питах я какво би поискала в замяна и търсех знак, за да разбера намеренията ѝ. Вечер изчаквах той да заспи, упоен от обезболяващите, светлите му коси да намерят покой, нервите да скръстят ръце, и заемах място пред олтара. Гладна за новини, гладна за оздравяване. Цветята на венеца увехнаха, но аз усещах приятен дъх на треви. Лятото ми обърна гръб, но не и болестта. В началото думите ми я стреснаха. Кой друг я ухажва с цветя и молитви? С топъл шоколад и сладки с кокос? Кой друг не скъпи думите си за нея? Какви ли не ги беше виждала и чувала? Вярваше ли ми? Подигравах ли ѝ се? Луда ли бях или запътила се към лудостта? Тя вероятно можеше да надникне в мен и да разбере. Думите ми не достигаха до нея, не я трогваха. Какво ли не беше чула. „Скъпа болест, описват те като жена, а за жената най-ценното са децата. Увъртах, надявах се да ни оставиш, но ти си тук. Разбирам, че искаш да ти дам нещо, от което и мен ще ме заболи. Не чак до смърт, но до разболяване. До белязване. Все пак ще ми остане една част. Нали? Не бъди скъперница. Давам ти малко, малко оставям и за мен. Съгласна съм да имам две деца. Третото нека е за теб. Моля те да си тръгнеш и да ни отпишеш в близките сто години! Остави моя любим! Остави двете ми деца – момчето и момичето. Едната си дъщеря ти давам.“ Постепенно ми повярва, отстъпи на крачка, усещах, че ме наблюдава, недоверчиво отпуска краищата на заграбеното, примижава, върти се, потропва с крака, цупи се, остава да се порадва на вниманието ми, на вкусотиите, които ѝ носех, укротява се и тръгва с непразни ръце. Мъжът ми оздравяваше, децата ми намаляха. Разболяване – плащане. Молитва – отговор.

Многоцветието на есента ме изненада с новина. Моят излизаше навън, не одобряваше старите си ризи, късаше нарочно копчетата, почна да капризничи. Попита за червено вино. Признаци, че се връща към живота. А пък аз бях бременна!

Моята любов не остана по-назад. Каза, че раздялата била непремислена. „Пълна глупост, добре, че се разболях и не направих грешка“. Болестта получи и неговите благодарности. Заедно зачакахме бебето.

Една вечер, след като приспах сина ни, забързах към градината. Не забравях да споделя хубавото, което се случваше ден след ден. Олтарът си седеше на същото място. Старите цветя заменях с нови. Палех свещта. Моят беше под ореха. „Какво правиш в тъмното? Вещица ли си станала? - Измолих те от болестта. Без магии. – Преуморила си се, никой не се моли на болестите. Лекарите се бяха изхвърлили в незнанието си, изплашиха ни.“ Опита се да ме прегърне, но на това място не си разрешавах волности. Тук се благодареше. Бях готова да му завра истината в очите. Изкарваше ме страхливка. Май беше забравил писмото си: „Желанието ми е да не ме кремирате, защото от малък имам страх от огъня. Покажи на Люба къде съм погребан и нека идва.“ Дори и в предсмъртното си писмо човекът не изоставяше Люба, с която ми изневеряваше преди да легне болен. За страха от огъня чувах за първи път. Запазих мълчание, все едно не бях чела последните му желания, които се оказаха предпоследни. Писмото се изпари с неговото оздравяване. Прибрано за друг повод.

Изоставената

„Не знам дали получавате много писма от читатели и дали мнението ми ще Ви впечатли. Сигурно писателят е над емоциите. Пише, защото това е неговият начин на живот.

Историите в книгите, които чета, обикновено са измислени. Личи им. А Вашата не е.

Ние със сестра ми преживяхме подобна трагедия не в три театрални действия, а цели десет години – докато пораснахме. Бях на осем, сестра ми на шест ненавършени, когато майка ни се изнесе от дома.

Може би преувеличавам, но за мен трагедията не е свършила. Не съм я надживяла - нито съм дете, нито съм голяма.

Пиша Ви, защото прочетох в едно интервю, че ще продължите романа си.

Моята история не е за спящата красавица, събудена от принц. Когато аз и сестра ми се събудихме, майка ни си беше взела раницата и един куфар. Ние останахме. Тя ни изостави.

Майка ми или баща ми – кого да мразя повече?! И двамата са за мразене. Всъщност... с никого от тях не съм близка. Но ми се иска да стана. Утре или в близкото бъдеще. Такива ми ти работи.

Майка не беше чудовище. Чудовището се убива и отива в гробищата или в мозъците на престъпниците. Тя звънеше и не ни даваше възможност да я забравим. Претендираше да не я изличим от спомените си. Излизаше като мишка от дупката си в търсене на сиренце. Ние бяхме сиренцето. А кой да бъде капанът – нямам никаква идея.

Избяга. Избяга, но винаги ни напомняше, че е свободна два пъти в месеца. Звънеше и ни казваше, че е жива, въпреки че не е с нас. Два пъти месечно повтаряше, че ни обича, но за здравето ѝ било препоръчително да не ни готви и разказва приказки. Избяга, за да посвети времето на себе си, а за нас – някакви дребни минути. Дребнава майка!

Телефонна майка! Майка за преброени думи. Два пъти в месеца.

Питаха ме къде е майка ви. Мълчах, а ми се искаше да викна: „На неизвестен адрес!“

Сестра ми искаше да знае. „Какво още ти каза майка по телефона? – Ами пак същото. Мъчно ѝ е за нас“. И на нас ни е мъчно, но няма да се издаваме. Тя ни заряза. „Безсърдечна майка“.

Последното изречение го запомнихме от съседката, дето идваше да ни наглежда в ранния следобед.

Могат ли родните деца да тежат на майка си? Не знам. Добре, че не е родила още деца.

Моята майка е едно биологично изключение. И това го чух отнякъде. Запомних го, защото внася яснота в питаниците ми каква е майка ни. Нито е орел, нито е рак, нито е щука. Изключение е. Такова ми ти нещо.

Не искам да премина през живота си с бързоходни ботуши. Държа да изживея отреденото ми време по мой си начин. Не както трябва или както се предполага. Не както избягалата ми майка си е представяла, или си фантазира, ако се сеща за мен, докато се излежава в своето неделно легло.

По моему!

Ако не виждаш път, продължаваш ли тъпо и упорито да се движиш по стария – следвайки навика, и за да не изгубиш налучкания ритъм? Нищо, че те боде и в ушите ти звучат оплаквачески тонове.

Измисли си нов припев. Изнамери си утеха.

Ако посещавах психотерапевт, той щеше да каже: “Когато цветето в саксията ти изсъхва или чепката ти не се прихваща, не плачеш, нали? Или поне не дълго?” Ще извади от репертоара си и друго изречение. “Светът не се върти около теб. Пробвай ти да го завъртиш около себе си!”

Е, за добро и за лошо – разбираме се със света някак си. С тълковен речник, с намигване, с юмруци.

Обикновено си тръгват бащите. Поне във филмите, които съм гледала. Казват нещо от рода на: „Отивам за цигари“ и край. Още не са били модерни електронните цигари.

Затварят вратата. Не се обръщат. Не се връщат. Думите им се струват лукс. Изпадат в амнезия. В отвращение към дома. Бързат да се отърват. Бързат да влязат в друг филм. Бързат да си вземат роля в обещаващ сценарий.

На мен ми се случи необичайното. Мама се изнесе. Изнесе се от живота ни. Със сак и куфар. Побра в багажа си дрехите и няколко книги.

Обичала ли ни е? Кой ли ще каже „да“. Само някой щастливец, който е имал семейство в пълен екип.

Питам се защо ме изостави. Говоря в единствено число. Сестра ми не се оплакваше. Беше по-малка с две години, но израсна висока. Характерът приличаше на мускулите ѝ. Тренираше плуване. Влюби се в спорта и той замести липсата. Плуването ѝ стана майка. Плуваше, бъхтеше всекидневно, подобряваше рекорди и на финала пак оставаше без майка. Ама не го казваше. Пъчеше се с медалите.

Аз си падах мързелива. По-пълничка. Треньорите не ме одобряваха. А и хич не обичах да тичам. Бих тренирала разходка в гората, ако въведат такава дисциплина.

Майка избяга от нас. Повтарях го непрекъснато и сестра ми ме наби. Започнах да си шепна си в леглото под завивките: Майка избяга от мен! Ядосана е била, че боледувах. Кашлицата ми не спираше. Пробваха кое лекарство ще ми подейства. Сиропи, чайове, хапчета. Организмът ми си имаше собствено мнение и се съпротивляваше – те го тъпчеха, той не поддаваше. Болни детски години, но майка беше край мен. Прегръщаше ме, слагаше често ръка на челото ми, питаше ме искам ли целувчица.

А сестра ми – хем по-малка, хем голяма недоволница. Само на сън не измисляше гадории. Като тази – пускаше чешмата в кухнята и я оставяше да тече. Искала да си има домашно море. По всяко време. За да не е безцветно морето, изстискваше шампоани и с пяната майстореше фигури по масата. Същото правеше и в тоалетната. Отиваше и си играеше с казанчето. Майка я следеше или стоеше до нея.

Сестра ми беше развъдник на бели. Мълчеше и замисляше следващата. Случваше се майка да я шляпне по бузата или по дупето. Тя се разсмиваше. Сякаш двете воюваха една с друга. Две жени в различна възраст, а вече конкурентки.

Най-странното е, че не погаждаше тези номера на татко.

Явно малките се раждат големи инати, но с годините влизат в нормални измерения.

И аз се успокоих. Не боледувам. Рядко настивам и кашлицата ми отшумява от една топла вана и разтривка. Никакви антибиотици“

Майката

„Майка ѝ си е тръгнала с раница и куфар?“ Бягащите жени си приличат. Бягащите животни също.

Куфарът беше кафяв, от естествена кожа и купен изгодно от пролетна разпродажба. Къде ли е пъхнат сега?

За раницата не си спомням. Честна дума.

Раница и куфар. Приличам си с тази жена по единствената притежавана движима собственост. По онова време. Дрехи и десетина книги. Антидепресанти, които не вършат особена работа, но ти внушават, че вървиш към подобрение, ако ги пиеш редовно.

Колко ли жени са напуснали домовете си набързо? Заслужава да се направи проучване.

За кого ли ще бъде интересно? За бъдещите бегълки? За жертвите? За социолозите, които се захранват със статистически данни?

Жените овдовяват. Развеждат се. Аз оставих момичетата на мъжа ми. Срамувах се от себе си. От слабостта си да не издържам товара на строгия режим на майка/готвачка/гладачка/възпитателка/лекарка/артистка. И още… Жал ми беше. Не за децата. Оставих ги в добри ръце. Той се оказа разбран и грижовен баща. Отначало хич не му личеше.

Жално ми беше за очите ми, че няма да ги виждат. Жал ми беше, че няма да се отърквам в тях при прегръдка – като напоена с шампоан гъба за баня.

Девет месеца минаха от раздялата с момичетата. Първите девет. После се навързаха много по девет. Девет месеца – изневяра на дома и познатото. Девет месеца – време за износване и раждане на едно бебе. Надявах се при мен да се роди навика да не обръщам поглед назад. Да практикувам забрава. Да си тананикам песнички за големи.

Беше обърнала гръб на децата си. Подозираше, че съвместният им живот щеше да е тренировка за несъвместимост. Всекидневна. Без упойка. Без празнични дни.

Майчиното чувство „подви опашка“ и даде път на разума.

Майката се сгуши, избута напред удобството и сигурността на децата. Откъсна ги от себе си не от необичане, а от любов. От желание да са облечени и сити. С майка – спомен. Сувенир, омотан в паяжини.

Ако се намират съдници, ще ги изпревари. Осъдила се е сама. Ходи по земята, дърпа от кислорода, но е само две ръце и два крака. До нея няма друг.

Избягва да гледа снимките от някога. Нарекла ги е “черната кутия“. Ще ги целуне преди да си замине от света.

Роди ги. Даде им гените си, бенките на левите бузи. На малката и белег над коленете. В седмия месец на бременността падна по стълбите в болницата. Белегът от удрянето премина и в момиченцето ѝ.

Защо да страдат и трите? Тя ги отдели от себе си. Откъсна ги и намали общия студ, който търпеше като не пускаше парното. Цялото страда повече. Намали глада. Хранеше се на лъжички и само в краен случай.

Раните не зарастват с непрекъснато ровичкане. Веднъж почистени, оставят се да заздравеят.

Взе решението и го изпълни. Хленченето остави на сантименталните и нерешителните. Наложи ѝ се да стане силна. Вярваше, че спомените като къртица ще изкопаят тунели, но по някакво стечение на обстоятелствата ще се изгубят и изчезнат.

Болката ще е избледнял цвят на мебел от младините на дядо и баба.

„Майка зарязва двете си малолетни деца“ – подобно или още по-жълто заглавие се е наместило на първа страница. Тя не е търсила, за да го види. Чуваше думите зад себе си. Трупаше ги като лавина. Лавина, която не подлежи на разтопяване. Но не те задушава. Само те държи под заплаха.

Тайните в живота трудно се съхраняват. Човешкото любопитство рови и дỳши за чуждите кривици. Чуждите грехове миришат по-силно!

Тя избяга от града. Отиде на юг. По-точно на югозапад. На двеста и петдесет километра.

Смени си прическата. Подстрига дългите чупливи коси и заприлича на младееща жена. Качи пет килограма и тънките ѝ ръце и талия добиха нормален вид. E, не че и сега не прилича на скелет без грам тлъстина, която така приятно отива на жените на средна възраст. Заради вените по левия крак не се съблича на публично място и забрави за морето и басейните. Приучи се да ползва червило и безцветен лак за нокти. Хареса си нова марка тоалетна вода. Започна да ходи по-бавно и си купи чифт обувки с висок ток.

Беше ранена, но никой не го допускаше.От пръв поглед не ѝ личеше, а за втори никой не намери време.

За довършване на промяната продължи да води дневника си. Увлече се в терапевтичната употреба на думите. Услади ѝ се да украсява истории, да променя собствената си съдба върху листа. Пробва с два разказа в един вестник. Втурна се да пише. Беше изненадана. Вътрешното излизаше навън. Като извор. Водата не ставаше за пиене, но я измиваше.

По-малко сълзеше, когато се правеше на друга. Описваше и измисляше герои, и забравяше коя е. Писането не приличаше на омразното гладене. Думите омилостивяваха ден след ден ръбовете. Не можеше да се надява да е изгладена като от професионалистка, но и най-малкото подобрение я радваше.

„Чувах ги по телефона. Беше като кислородна маска, нужна при изкачване на голяма височина. Увивах се с гласовете им сякаш с електрическо одеало. Стоплях се и продължавах.

Залъгвах се, не, наистина смятах, че след година ще се върна при тях. Че ще съм се справила с депресията, с вглеждането в дребните недовършени и невидими за другите детайли. Ще съм се научила да бъда майка, истинска майка.

Година, две, три. Уверявах се, че се оправям, че ще се прибера. Просто е въпрос на малко време. Още седмици търпение. Или месец. Да мине горещото лято. Не съм стабилна. Не съм уверена. Разплаквам се бързо. Избягвам да гледам хората в очите. Говоря с кратки изречения. Не завързвам запознанства. Притесняват ме вниманието и въпросите на непознати. Уж ходя бавно, а се затичвам и седемсантиметровите токчета отекват заплашително.

Отдалечавах се. Не се приближавах към децата. Страхът как ще се справям с порасналите си момичета се превърна в страх как ще се разбираме. Ще свикнем ли отново – те с мен, аз с тях… Няма ли да прилича на осиновяване. Деца си адаптират майка?

Баща им беше запълнил липсата. Висок и едър мъж. Намираха го привлекателен. Умееше да говори интересно. С другите. На мен обикновено крещеше и казаното ми звучеше заповедно.

Чувствах се като мръсно петно, изтъркано със специален препарат според указанията.