Откъс от романа „Някъде другаде“ на Христина Панджаридис

06 Август 2015 / 10:08:53 GRReporter

6349 прочитания

Христина Панджаридис е българска писателка, която живее във Франция. Завършила е Факултета по журналистика и масови комуникации към Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Носител на трета награда в националния конкурс на списание „Български журналист” на тема: „Аз и моята професия”. Пише стихове и разкази, а през август 2010 спечелва втора награда за хумористичен разказ на конкурс в Хасково.През 2012 г. е обявена за най-добър автор на кратка проза на Медийната група на международните литературно-публицистични вестници „Интелигент“–Русия. „Някъде другаде“ (издателство “Жанет 45”) е вторият самостоятелен роман на Христина Панджаридис след „Ничия“ („Жанет 45“). Пише стихове и разкази. Името ѝ е между стоте най-креативни автори на хайку в Европа за 2014.

Mайката

Виждам жената на пътя. Не вдига ръка, но спирам. Женска солидарност. „Излизам от затвора“ е първото, което ми казва. Чувам го и ушите ми порастват, издължават се и заприличват на фунии. Става ми неудобно, че се впечатлявам от такъв делничен факт. Дори в биографията си съм скрила едно посещение в мъжки затвор. Уф, бях го забравила, сега го измъкнах на светло. „Излизам от затвора“, произнася втори път жената. Оставя ме да реша да я поканя или не. Свикнала е с присъдите. „Да се кача ли?“, гледа ме в упор със сините си очи. Червенина е избила по бузите ѝ, чипият ѝ нос е по детски смешно-симпатичен, а скулите ѝ приличат на изрисувани. Розовите сенки отиват на настроението ми. „Качвайте се!“ В колата ми обяснява, че шофьорът, който я возил двайсет километра, щом разбрал откъде идва, заковал на място. Заповядал ѝ да слезе. Лош човек.

Тя не подозира аз колко съм лоша, макар никой още да не ме е затворил. Вместо да си отглеждам децата, складирам думи в компютъра и се самооблагам с данък „забрава“.

Черпя непознатата с кафе от термоса и шоколадов, разтичащ се бонбон, а тя издърпва зад врата ми лилава панделка. Пийва две глътки и хоп, в пръстите ѝ се появява тесте карти. Прехвърля ги от едната в другата ръка, след миг изчезват. „Къде са?“, питам с недоволството на първокласничка. „Търпение“, хвърля една усмивка с изкривеното си поизтрито червило и ги измъква от джоба ми.

- Когато ме заключиха, лятото сушеше изпраните дрехи за час. Черешата презря, не сложих компоти. Оставих я на пилетата. Мързелувах. Предчувствах, че лошото идва. Сега излизам и пак е лято. А череши не съм яла от години. Нито вишни, нито кайсии. Предчувствията вече не ме измъчват. - Никой ли не Ви чакаше? – задавам възможно най-глупавия въпрос.

- Как, моля Ви, чакаше ме букет!

Разказва ми, че подарила цветята на една от надзирателките. Девет гладиоли, розови и бели. Излизането от онова място с китки и стопът, според нея, не се връзвали.

За първи път качвам в колата си жена, излязла от затвора, а още пò за първи път – фокусничка. Децата спрели да ѝ пишат на третия месец. Щяла да забрави какво е писмо, ако преди две години светът не просветнал в лицето на една библиотекарка, изчела томове криминалета, която станала нейният щастлив преносител на писма до дъщерята. А за да не е самотно едното добро, появило се и второ – за Коледа в затвора фокусник изнесъл малко представление. „Фо-кус-ник!“ Произнася го на срички и се смее. Едва ли, ако беше кривнал по погрешка някой водопроводчик или майстор на мозайки, щеше да хлътне по него. Човекът си дал адреса и започнали луда кореспонденция. По негов съвет прочела книги и понаучила това-онова.

Усмихва се. Сякаш е отвикнала да го прави. Допреди трийсет или петдесет минути е била затворена, а сега решетките са единствено в главата ѝ. В навиците ѝ. В досието. Не мълчи. Приказва как ще се дегизира като мъж. Ще се прави на фокусничка. Светът едва ли ще ръкопляска на бивша затворничка, но на жена, преоблечена като мъж и появяваща се на сцената, за да забавлява – защо пък не?

Откарвам я до селото на майка ѝ. Побеляла жена със сламена шапка седи на пейката пред едноетажна къща. Въздухът узрява с пропуснатите неизядени плодове. Навсякъде висят надписи – на вратата, по клоните на дърветата, на стената под прозорците: „Мама е невинна“, „Справедливост за майките“, „Аз те обичам“. Липсват балоните и шампанското. Автор на плакатите едва ли е жената със сламена шапка. Куче със сиво-черна козина се гуши в краката ѝ. Остаряло е, жегата не му пречи. Не я ѝ забелязва, сраснало се е със стопанката си, а тя с надеждата. От шума на колата сламената шапка се размърдва и се чува глас: „Радо, ти ли си?“

Първата жена бивша затворничка, която съм возила, и още по-първа фокусничка, прегръща майка си и заедно заплакват. В устата ми е солено. Шоколадовият вкус е избягал.

Сълзите са истински. Няма фокуси. Фалшива се чувствам аз и затова бягам. Посмей да ме гониш!

Художникът

Чухте ли новината? Бил съм осиновен. Още от корема на биологичната си майка съм „договорен“ за най-близката ѝ приятелка. Излежавал съм се в околоплодните води, хапвал съм, пийвал съм – един вид шведска маса, а като дошъл ред да плащам – изненада! Без карта, без чекова книжка, за пари в джоба да не говорим. Бебетата се раждат необлечени. Майките ми ме разменили. Бил съм без право на глас. Стоково-натурално стопанство.

Приятелката, разбирай майка ми, била омъжена от осем години, изтърпяла стоически съвременните способи за забременяване, но не се получило. Станала на 35, когато я сюрпризирала вестта, че най-близката ѝ дружка е заченала трети път. Непланувана бременност. Двете ѝ деца израствали, а тя си точела зъбите за развод. Бебето идвало по случайност. Грешна доставка. Смятала да абортира, но се сетила, че за бебето чака човек. Майка ми ме получила като подарък още докато съм се развивал и наддавал в корема на другата.