Галерия

1

Ако се бях вслушал в зова му — не в зова, а във вика му, — животът ми щеше да придобие стойност, щях да изживея с плът и кръв, и кости всичко онова, което сега като наркоман обмислям и създавам с перо и хартия.

Но не посмях. Гледах как Зорбас посред нощ играе хоро и цвили и ми вика да изскоча и аз от удобната черупка на благоразумието и навика, да тръгна на големи пътешествия с него, но аз продължавах да стоя неподвижно и да зъзна.

Много пъти съм се срамувал през живота си, защото съм залавял душата си, че не смее да направи онова, което най-великото безумие — същността на живота — ме зовеше да извърша; но никога не съм се срамувал заради душата си толкова много, колкото пред Зорбас.

Една сутрин, на разсъмване, ние се разделихме; аз потеглих пак за чужбина, неизлечимо засегнат от фаустовската болест на познанието; а той се отправи на север и се установи на една планина близо до Скопие, където открил уж богата жилка магнезит, омотал неколцина паралии хора, закупил инструменти, наел работници и отново започнал да пробива галерии под земята. Хвърлил във въздуха скали, прокарал пътища, докарал вода, построил си къща, оженил се — здравенякът му старик! — за една хубава и весела вдовица, Люба, и й направил едно дете.

Един ден в Берлин получих телеграма „Открих прекрасен зелен камък, ела веднага. Зорбас“.

Беше тъкмо през периода на големия глад в Германия. Марката беше толкова паднала, че дори и за някаква дребна покупка човек трябваше да мъкне цял чувал с пари; а когато отиваше да се нахрани в ресторант, разтваряше издутата си от банкноти чанта и я изпразваше върху масата, за да плати сметката; а настъпиха и дни, когато бяха необходими десет милиарда марки за една пощенска марка.

Глад, студ, протрити сака, пробити обувки, румените немски бузи бяха пожълтели. Духаше есенен вятър и хората капеха като листа по улиците. На бебетата даваха да смучат парче гума, та да се залъгват и да не плачат. Полицията патрулираше по мостовете, за да попречи на майките да се хвърлят нощем с пеленачетата си в ръце в реката, за да се отърват.

Зима, валеше сняг. В съседната стая един немски професор синолог^[1], за да се сгрее, вземаше дългата четчица и се мъчеше по уморителния далекоизточен начин да препише някоя стара китайска песен или някоя сентенция на Конфуций. Върхът на четчицата, високо повдигнатият лакът и сърцето на учения трябваше да образува триъгълник.

„Само след няколко минути — казваше ми доволен той — пот започва да се стича под мишниците ми и по този начин се сгрявам.“

През тези именно горчиви дни получих телеграмата на Зорбас. Отначало се ядосах. Милиони хора се унижават и падат на колене, защото нямат и парче хляб да подкрепят тялото и душата си, а този тук седнал да бие телеграми да съм преминел хиляди километри, за да видя един хубав зелен камък! Проклета да бъде, казах, красотата, защото е безсърдечна и никак не я е еня за мъката на човека.

Но изведнъж се изплаших; гневът ми беше преминал и аз с ужас почувствувах, че този жесток повик на Зорбас откликваше на някакъв друг жесток повик в мен. Някаква свирепа хищна птица размахваше вътре в мен криле и се готвеше да отлети.

Но не отлетях; пак не се осмелих. Не се качих на влака, не последвах божествения див вик в мен, не извърших една смела безразсъдна постъпка. Последвах трезвия, студен човешки глас на разума. И тогава взех перото, писах на Зорбас и му обясних…

А той отвърна:

„Ти си, да прощаваш, началство, един писарушка. Можеше и ти, нещастнико, поне веднъж в живота си да видиш един хубав зелен камък, но не го видя. Дявол да го вземе, седях си понякога, когато си нямах работа, и си казвах: «Има ли, или няма ад?» Но когато получих вчера писмото ти, си рекох: «Сигурно трябва да има ад за някои писарушки!»“

Заредиха се спомените, почнаха да се блъскат помежду си и да бързат. Време е да сложим ред. Да започнем с живота и дейността на Алексис Зорбас от самото начало. И най-незначителните случки, свързани с него, блестят в този миг в паметта ми, ясни, живи и свидни като пъстроцветни риби сред бистро лятно море. Нищо от него не е умряло в мен, всичко, до което се докосна Зорбас, сякаш стана безсмъртно, и все пак тези дни изпитвам някаква внезапна тревога: две години, откакто не съм получил писмо от него, Зорбас ще да е на седемдесет и няколко години вече, може би се намира в опасност. Сигурно се намира в опасност, иначе не мога да си обясня обхваналата ме внезапна нужда да прехвърля през ума си всичко, свързано с него, да си припомня всичко, което каза и извърши, и да го закрепя на хартия, за да не изчезне. Сякаш искам да прогоня чрез заклинания смъртта. Неговата смърт. Не е, боя се, книга това, което пиша, а помен.

Тя притежава, сега виждам това, всички белези на помена. Украсеният поднос с коливото, посипано с дебел пласт ситна захар, а върху нея — написано с канела и бадеми името: АЛЕКСИС ЗОРБАС. Гледам името и изведнъж синьото критско небе се надига и залива мислите ми. Думи, смях, хора, гуляи, грижи, тихи разговори привечер, кръгли очи, които ме гледаха с нежност и презрение, сякаш всеки миг ме поздравяваха с „добре дошъл“, сякаш всеки миг се сбогуваха с мен, завинаги.