Галерия

1

Ориана Фалачи (29 юни 1930 - 15 септември 2006) е едно от най-известните имена на италианската журналистика, която провокира света с нападките си към исляма след атентатите от 11 септ. 2001 г. Още 14-годишна се противопоставя на нацизма в родния си град Флоренция; по-късно става репортер и пише остри критични статии за следвоенното общество. През 60-те години на 20-ти век работи като военен кореспондент във Виетнам, Близкия изток, Южна Америка, отразява индийско-пакистанската война, пише за медии като „Ню Йорк Таймс”, сп. „Лайф” и лондонския в. „Таймс”. Налага собствен стил в журналистиката със своите конфронтационни и персонифицирани интервюта чрез разговорите си с личности като Хенри Кисинджър, палестинския лидер Ясер Арафат, иранския шах Реза Пахлави, аятолах Хомейни, Голда Меир, Лех Валенса, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, Дън Сяопин, актьора Шон Конъри и още много други знаменитости.

В статията си „Hякои нaxодки от итaлиaнския книжeн paфт” познавачът на италианска литература Дapия Кapaпeтковa пише за книгата на Фалачи „Един мъж”: 

„Cвpъxдозa полeмикa от нaй-високa клaсa имa в стpaницитe от Оpиaнa Фaлaчи. Hищо ново, paзбиpa сe, тъй кaто полeмикaтa e eстeствeното състояниe нa скaндaлнaтa жуpнaлисткa пpeз цeлия й твоpчeски път. Pомaнът „Eдин мъж” e писaн отдaвнa, пpeз 1979 г., и e свъpзaн с тepоpизмa. Tepоpист e клeймото, пpикaчeно нa гepоя нa „Eдин мъж” Алeкос Пaнaгулис, голямaтa любов нa жуpнaлисткaтa. Пaнaгулис сe боpи яpостно в Гъpция сpeщу т.нap. peжим нa полковницитe пpи Пaпaдопулос, стaвa жepтвa нa изтeзaния и пpeслeдвaнe и в кpaйнa смeткa зaгивa пpи кpaйно подозpитeлни обстоятeлствa. Жуpнaлистичeският интepeс отвeждa Фaлaчи пpи нeго и тaкa зaпочвa тaзи вpъзкa, която щe дaдe мaтepиaл зa изключитeлно въздeйствaщa и силнa книгa. Описaното погpeбeниe нa Пaнaгулис, с коeто pомaнът зaпочвa, остaвa в истоpиятa кaто eднa от нaй-мощнитe колeктивни дeмонстpaции нa гpъцкия нapод. Tо, кaкто и момeнтът нa тяxнaтa сpeщa, сa пpимepи зa блeстящ, кapтинeн, eмоционaлeн писaтeлски тaлaнт, който paзбивa гpaницитe мeжду понятиятa зa видовe мeдии. Cтpaницитe нa Фaлaчи по пpинцип имaт товa свойство: тe сливaт кapтинa, звук и слово, изпълвaт въобpaжeниeто включитeлно зapaди зaдъxaния, обилeн поток от думи...”

Превод от италиански: Росица Николова

Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова

Γιά σένα

За теб

Настъпи часът да си вървя. Всеки един от нас

тръгва по своя път: аз ще умра, а вие ще живеете.

Кое е по-добре, само Господ знае.

Платон, Апология на Сократ

ПРОЛОГ

   Вой на болка и гняв се носеше над града и ехтеше неспирен, натрапчив, помитащ всеки друг звук, повтарящ голямата лъжа. „Zei, zei, zei! Жив е, жив е, жив е!”. Вой, в който нямаше нищо човешко. В действителност той не се издаваше от човешки същества, от създания с две ръце и с два крака и със собствен ум, а от един чудовищен и безмозъчен звяр, от тълпата, от октопода, който на обяд, покрит със свити юмруци, изкривени лица и присвити устни, беше превзел площада пред православния храм, след което беше прострял пипалата си по съседните улици, задръствайки ги, заливайки ги с безпощадността на лавата, която в преливането си, помита всяко препятствие, оглушавайки ги със своето „Zei, zei, zei!”. Да се измъкнеш, беше немислимо. Някои се опитваха и се затваряха по домовете си, по магазините, по работните си места, навсякъде, където изглеждаше, че може да се намери убежище и да не се чува поне воят, но прониквайки през вратите, прозорците, стените, той пак достигаше до слуха им, така че не след дълго се предаваха на неговата магия. Под претекст, че ще отидат да видят, излизаха и се натъкваха на някое пипало, попадаха в него и се превръщаха и те в свит юмрук, в изкривено лице и присвита уста. „Zei, zei, zei!”. А октоподът растеше, разстилаше се на талази, с всеки талаз още хиляда, още десет хиляди, още сто хиляди души. В два часа следобяд бяха петстотин хиляди, в три- един милион, в четири – милион и половина, а в пет вече не можеха да бъдат преброени. Не идваха само от града, от Атина. Идваха и отдалеч, от селата в Атика и Епир, от егейските острови, от селищата в Пелопонес, Македония и Тесалия. Идваха с влакове, с корабчета, с автобуси, създания с две ръце и с два крака, и със собствен мозък, преди да бъдат погълнати от октопода, селяни и рибари в празничните си одежди, работници в работни гащеризони, жени с деца, студенти. С една дума, народът. Същият този народ, който до вчера ти беше обръщал гръб, който те беше оставил сам като краставо куче, който те пренебрегваше, когато ти казваше: „Не се оставяйте да бъдете обединявани от догми, от униформи и от доктрини, не позволявайте да бъдете мамени от тези, които ви управляват, които ви обещават, които ви заплашват, които искат да заменят един господар с друг, не бъдете стадо, за Бога, не се крийте зад чуждата вина, борете се, мислете с главите си, помнете че всеки е от значение, всеки е ценна, отговорна и самоизграждаща се личност, бранете своето „Аз”- същина на всяка свобода, свободата е дълг, преди да бъде право, тя е дълг”. Сега те слушаха, сега, когато беше мъртъв. Вървейки към октопода, носеха твоя портрет, заплашителни и предизвикателни плакати, знамена, лаврови корони, венци във формата на буквите А, П и Ж: А за Алекос, П за Панагулис и Ж за „жив е”. Тонове гардении, карамфили и рози. И такава непоносима жега беше онази сряда на 5 май 1976 година, смрадта на спарените цветя се носеше във въздуха, спираше дъха ми също както увереността ми, че всичко това ще трае не повече от ден, след което воят ще утихне, болката ще се уталожи в безразличието, а гневът в послушанието и водите ще се успокоят, нежните и меки води на забравата, над водовъртежа на потъналия ти кораб: Властта ще е спечелила за пореден път. Вечната Власт, която никога не умира, тя пада, за да възкръсне отново от пепелта си, дори да си мислиш, че си я победил с революция или с клане, което бива наричано революция, ето я отново, непокътната, различна само по цвят, ту черна, ту червена или жълта или зелена или лилава, а народът приема или търпи или се приспособява. Затова ли на устните ти беше изписана тази едва доловима горчива и насмешлива усмивка?

   Скована пред ковчега със стъклен капак, под който беше изложена мраморната статуя- твоето тяло, с поглед, вперен в горчивата и насмешлива усмивка, изписана на устните ти, чаках момента, в който октоподът ще нахлуе в храма и ще излее върху теб закъсналата си любов, и някакъв ужас и покруса ме изцеждаха цялата. Вратите бяха залостени, подпрени със железни греди, но освирепели удари ги разтърсваха бясно и през невидими пролуки пипалата вече започваха да проникват. Извиваха се около колоните на аркадите, капеха от перилата на  балкона на гинекея, вкопчваха се в решетките на иконостаса; около катафалката се беше образувал кратер, който с всяка изминала минута ставаше все по-тесен. За да избегна блъскането, което напираше от двете ми страни и зад мен, трябваше да се подпра на стъкления капак. Беше много тягостно, защото се страхувах да не го счупя, да не падна върху теб и да почуствам отново студа, който хапеше ръцете ми, когато в моргата си разменихме пръстените- на твоя пръст този, който ти беше сложил на моя, а на моя този, който аз бях сложила на твоя, без закони или договори, в един радостен ден, от който вече бяха изминали три години. Но там вътре нямаше къде другаде да се хвана. Дори въжето, което първоначално отделяше катафалката, беше погълнато от реките от лъжливи последователи, от любопитните, от лешоядите, нетърпеливи да заемат първите редове, за да се покажат, да изиграят някаква роля в комедията. Преди всичко слугите на Властта, представителите на културното и парламентарно благоприличие, достигнали лесно до кратера, тъй като октоподът им прави път винаги, когато те слизат от лимузините си: „Моля, Ваше превъзходителство, заповядайте!”. И виж ги само как стоят опечалени в сивите си двуредни сака, в безупречно белите си ризи, с поддържания си маникюр, с почтеността си, от която да ти се доповръща. След тях лъжците, които разправят, че се противопоставят на Властта, демагозите, занаятчиите на мръсната политика, с други думи лидерите на второразредните партии, пробили си път с лакти не защото октоподът не е искал да ги пропусне, а защото е искал да ги прегърне. И виж ги само как демонстрират опечаления си вид, как се уверяват изпод клепачи, че фотографите са готови да ги снимат, как се навеждат да оближат ковчега ти с целувките си на Юда, да замажат стъклото с охлювните си лиги. След това онези, които ти наричаше „псевдореволюционери”, бъдещите последователи на фанатиците, на убийците, които сипят куршуми в името на пролетариата и на работническата класа, прибавяйки безчинства към безчинствата, злодейства към злодействата, самите те своеобразна власт. Виж ги само как вдигат юмрук, лицемерите, с техните брадици на мними бунтовници, с буржоазния им хъс на бъдещи бюрократи, на бъдещи господари. И накрая духовниците, синтез на всяка настояща, минала и бъдеща власт, на всяка тирания, на всяка диктатура. Виж ги как се перчат в тъмните си раса, с безмислените си символи, с  кандилниците си с тамян, който замъглява зрението и ума. Сред тях е Първосвещеникът, патриархът на православната църква, който обгърнат в мантия от лилава коприна, окичен със злата и огърлия, със скъпи кръстове, със сапфири, рубини и смарагди, пееше „Eonìa с mnimì sou, Вечна ти памет”, но никой не го чуваше, тъй като бесните удари по вратите на входа сега се сливаха с шума от счупени витражи, със скърцането на ключалките, които не можеха да издържат на напора, с крясъците на протестиращите хора, с глухата врява, носеща се откъм площада, където воят се беше превърнал в бучене, и прилепнал към стените на храма, октоподът настояваше нетърпеливо да те изнесат навън.

   Изведнъж се чу страшен шум като от експлозия, вратите на централния вход поддадоха и октоподът нахлу вътре, кипейки, диплейки своите струи лава. Нададоха се уплашени крясъци, викове за помощ, и кратерът се сви във водовъртеж, който ме преобърна върху ковчега ти и ме затисна под абсурдната си тежест, и потънах в мрака, в който едва се различаваше сянката на бледото ти изпито лице, на скръстените на гърдите ти ръце и блясъка на пръстена. Под мен катафалката се олюляваше, а стъкленият капак скърцаше. Малко оставаше и щеше да се пръсне на парчета, както се опасявах. „Назад, животни, да го изядете ли искате?”, извика някой. И след това: „Към фургона, бързо, към фургона!”. Абсурдната тежест олекна, през един процеп проникна лъч светлина, шестима доброволци се хвърлиха във водовъртежа и повдигнаха ковчега, за да го занесат на сигурно място навън, минавайки през един страничен изход, за да стигнат до фургона, заклещен пред стълбището. Но звярът вече беше неконтролируем и когато забеляза изложения труп, съвсем видим под крехкия прозрачен щит, обезумя. Сякаш воят вече не му беше достатъчен и сега искаше да те изяде, наежи се целият и се нахвърли върху носачите, които притиснати в клопката му, не можеха да помръднат нито напред, нито назад и се олюляваха, подхлъзваха се и умоляваха: „Дайте път, моля, дайте път!”. Върху раменете им ковчегът се издигаше и спускаше, клатушкаше се като сал, подмятан от бурното море, запращайки те насам-натам, на моменти преобръщайки те, така че аз напразно се опитвах да пробия път с лакти и ритници, и ужасена от мисълта, че шестимата мъже ще загубят равновесие, че ще те оставят на озверялата лудост, крещях отчаяно: „Внимавай Алекос, внимавай!”. Беше се образувал и поток, който ни завличаше в посока, противоположна на фургона, така че вместо да се приближаваме към него, ние се отдалечавахме все повече. Измина цяла вечност, преди ковчегът да се добере до него, да бъде захвърлен напреки, за да не се губи време, и преди да успеят да затворят вратата му и да попречат на хищническите лапи, които искаха да я отворят отново- всичко това на фона на яростна борба с тъпчещи крака и дращещи нокти; мина много време преди да успея, пълзейки покрай едната страна на фургона, сантиметър по сантиметър, да седна до парализирания от паника шофьор, който се опасяваше, че това е само началото. Защото сега трябваше да се стигне до гробището.

   Това безкрайно пътуване, с ковчега, захвърлен напреки и с тялото ти, варварски изложено на показ, като артикул във витрина, един вид провокативна и курвенска покана: „Гледай, но не пипай!”. Този безконечен кошмар, във фургона, който заклещен от лавата, не помръдваше и, ако спечелеше метър преднина, веднага го губеше. Трябва да ни е отнело три часа да изминем разстояние, за което при нормални обстоятелства са достатъчни десет минути: улица „Митрополеос”, улица „Отонос”, улица „Амалия”, улица „Диаку”, улица „Анапавсеос”. Полицаите, които трябваше да съпровождат планираното шествие, се бяха разпръснали веднага в навалицата от тела, повечето от тях биваха ранени или бити; младежите, които бяха натоварени със задачата да гарантират обществения ред, бяха пометени незабавно, от няколко десетки представители бяха останали не повече от пет-шест корабокрушенци, покрити със синини и изправени като щит пред разбитите на парчета прозорци. Това се вижда и на направените отвисоко снимки, на които фургонът представлява едва забележимо петънце, което се губи във водовъртежа на една компактна маса- окото на урагана, главата на октопода. По никакъв начин не беше възможно да се откъснем от него- до такава степен беше прилепнал, че не можеше вече да се установи на коя улица се намираме или на какво разстояние сме от гробището. И като че ли това не стигаше, ами валеше и дъжд от цветя, които спускайки се по предното стъкло, образуваха тъмна завеса и падаше мрак, подобен на онзи, който ме беше погребал под себе си в храма, когато бях преобърната върху катафалката. От време на време завесата се разкъсваше, дарявайки ми малко светлина, и тогава виждах неща, които предизвикваха у мен въпроси, сред които се губех и на които не можех да дам отговор: нима беше възможно да са се пробудили изведнъж, ненадейно, нима беше възможно да  не се държат вече като стадо, което ходи накъдето му каже този, който командва, който обещава и който заплашва? Ами ако отново ги бяха изпратили, ако отново ги бяха събрали, за благото на някой лешояд, искащ да извлече полза от твоята смърт? Виждах обаче и неща, които заличаваха съмненията ми и стопляха сърцето ми. Гроздове от хора, които висяха по уличните лампи и по дърветата, които преливаха от прозорците и первазите, които бяха накацали по покривите, по ръбовете на стрехите, сгушени като птици. Една  жена плачеше и плачейки, ме умоляваше: „Не плачи!”. Друга се вайкаше и в отчаянието си ми крещеше: „Кураж!”. Един младеж с разкъсана риза, пробивайки си път през мравуняка от хора, ми подаваше някаква твоя тетрадка от времето на гимназията, със сигурност представляваща за него ценна реликва, и казваше: „Давам я на теб!”. Една старица развяваше забрадка и хлипаше: „Сбогом, дете мое, сбогом!”. Двама селяни с побелели бради и черни шапки, бяха коленичили на асфалта пред фургона, държаха вдигната сребърна икона и нареждаха: „Моли се за нас, моли се за нас!”. Фургонът замалко да ги прегази, хората ги обиждаха, „Отдръпнете се, тъпаци, отдръпнете се!”, а те стояха там на асфалта и държаха сребърната икона.

   Всичко свърши, когато един глас прошепна: „Стигнахме”, и около нас се отвори малка пролука, шофьорът спря, някой свали ковчега, който, повдигнат на раменете на носачите, започна да напредва много бавно през един неочаквано отворил се коридор, сред ледена тишина. Внезапно октоподът беше спрял да вие, вече не се извиваше и не напираше. Въпреки това беше там. Някои от пипалата му бяха изпреварили фургона, притиснат като в клещи, в гробището и около него гъмжеше от десетки хиляди души, но безмълвни. Вътре бяха закрили всяка надгробна плоча, всеки камък, изпълваха всяка алея, всяка пътека, скупчваха се около всеки кипарис и всеки паметник, но безмълвни. И в тази ледена тишина, през този коридор, който се разтваряше ням, за да ни пропусне и пак ням се затваряше зад нас, вървяха към изкопа, който не се виждаше, но после се показа. Тесен, дълбок трап, който зейваше под краката ми. Олюлях се. Някой ме хвана, вдигна ме, остави ме до оградката на съседния гроб, заравянето започна. Но по краищата на трапа октоподът беше издигнал стена от тела, и за да те спуснат както трябваше да бъдеш спуснат, с глава откъм кръста, и с крака към алеята, трябваше да завъртят ковчега. Стената обаче, здрава като камък, не можеше да бъде поместена, напразно гробарите даваха наставления: „Назад, отстъпете назад!”, и така те спуснаха както си беше- с глава откъм алеята и с крака на мястото, където щяха да сложат кръста. Единственият покойник, доколкото ми е известно, с кръст откъм краката. След това, когато ти вече се намираше на дъното на трапа, незнайно от коя пролука изникна Първосвещеникът с лилавата си копринена мантия и със златата си, с огърлията си от сапфири, смарагди и рубини. Помпозен и заклинателен, вдигна свещеническия си жезъл, за да ти даде божия благословия, но падна веднага презглава в трапа, счупвяйки стъкления капак и стоварвайки се върху гърдите ти. Остана така в продължение на няколко секунди, почервенял от срам и смешен, да си събира одеждите, да се суети в търсене на опора, за да се измъкне оттам, след това го извадиха и обиден изчезна, забравяйки за божията благословия. Паднаха върху теб първите шепи пръст. Паднаха глухо и безшумно, но въпреки това октоподът ги чу. Една бърза тръпка го разтърси като токов удар, тишината се наруши, разчупвайки се в апокалиптично безредие. Някои викаха: „Не е мъртъв, Алекос не е мъртъв!”, други крещяха думи, които не различавах, но впоследствие разбрах, и една от тях беше моето име, а друга беше заповедта: „Пиши за това, разкажи го, пиши!”, и докато буците падаха вече с лопати, като удари с чук по душата ми, покривайки лека полека мраморната статуя, горчивата и насмешлива усмивка, докато знамената се вееха на излишно червени вълни, воят се надигна наново- неспирен, натрапчив, помитайки всеки друг звук, скандирайки голямата лъжа: „Zei, zei, zei! Жив е, жив е, жив е!”.

   Издържах, докато трапът не беше запълнен и не се превърна в пирамида от увехнали венци, от цветя, които допълнително запарваха въздуха, след което избягах. Стига с лъжите, с организираните или импровизирани събирания, с временната и закъсняла обич, с болката и гнева, траещи само ден и толкова. Но колкото повече бягах и отказвах да го приема, толкова повече проклетият вой ме преследваше с ехото на спомените, на съмненията, на надеждата, като ме утешаваше и не ми даваше мира, също както тиктакането на часовник без стрелки. „Жив е, жив е. Жив е, жив е. Жив е, жив е!”. И дори след като октоподът те беше забравил, превръщайки се отново в стадо, което ходи накъдето му каже този, който командва, който обещава и който заплашва, и дори след като твоето поражение се беше кристализирало във формата на вечен триумф за този, който управлява,  който обещава и който заплашва, воят не спираше- призрак, прилепнал по стените на мозъка ми, сгушен между гънките на съвестта ми, неудържим, дори ако му се противопоставях с логика или здрав разум или цинизъм. Така че в един момент започнах да си казвам, че може би е истина. А ако не беше истина, трябваше да се направи нещо, за да изглежда или да се превърне в истина.

*****

   И така, вървейки ту по ясни, ту по забулени в мъгла пътища, понякога свободни за преминаване, понякога препречени от трънаци и лиани- двете лица на живота, без които той не би съществувал- минавайки отново по познати ми вече пътеки, защото ги бяхме прокарали заедно, или по почти непознати, защото ги познавах предимно от случките, които ми беше разказал, се отправих в търсене на твоята приказка. Обичайната приказка за героя, който се сражава сам, стъпкан, обруган, неразбран. Обичайната история за човека, който отказва да се подчини на църквите, на страховете, на модите, на идеологическите схеми, на абсолютните принципи, откъдето и да произтичат, в какъвто и цвят да са облечени, и за човека, който проповядва свобода. Обичайната трагедия на личността, която не се приспособява, не се примирява, която мисли със собствената си глава, и поради тази причина загива, жертва на всички. Ето я, а ти мой единствен възможен събеседнико, лежиш там под земята, докато часовникът без стрелки отмерва хода на паметта.

ЧАСТ ПЪРВА

ГЛАВА  I

   През нощта беше сънувал онзи сън. Една много красива чайка, със сребърни пера, летяла на разсъмване. Летяла сама и устремена над спящия град и сякаш небето й принадлежало, както самият живот. Внезапно се спуснала, за да се гмурне в морето, пробила водата, предизвиквайки фонтан от светлина, и градът се събудил, изпълнен с радост, защото отдавна не бил виждал светлина. В същия момент по хълмовете пламнали огньове, от широко отворените прозорци хората изкрещяли хубавата новина, хиляди души се стекли по площадите да празнуват, да приветстват възвърнатата свобода: „Чайката, победи чайката!”. Но ти си знаел, че всички грешат, че чайката е загубила. След като се гмурнала, безброй риби я нападнали, за да нахапят очите й, да разкъсат крилете й, завързала се страшна битка, която изключвала каквато и да било възможност за спасение. Напразно тя се бранела ловко и смело, кълвейки бясно, мятайки се в скокове, които пръскали ветрила от пяна и запращали вълните чак до скалите- рибите били твърде много, а тя била сам сама. Крилете й били съдрани, тялото набраздено от рани, главата й разкъсана, губела все повече кръв, оказвала все по-слаба съпротива, и накрая, с вик от болка, потънала в дълбините заедно със светлината. Огньовете по хълмовете угаснали, градът отново заспал, в тъмнината, сякаш нищо не се било случило.

   При самата мисъл ти се потеше- да сънуваш риби за теб винаги е било лошо предзнаменование, и в нощта на военния преврат също беше сънувал риби. Акули. Потеше се и си даваше сметка, че поражението на чайката е предупреждение, може би трябваше да отложиш с една седмица, с един ден, да провериш отново мините под малкия мост, да се увериш, че не си допуснал грешка. Но предната вечер беше започнало обратното броене, в осем сутринта щяха да избухнат и двете бомби в парка и на стадиона, хълмовете над гората щяха да се възпламенят както в съня ти, а другарите ти, натоварени с тази мисия вече бяха неоткриваеми. В противен случай, между другото, какво щеше да им кажеш? Че си сънувал чайка, разкъсана от рибите и че за теб те представляваха лошо предзнаменувание? Щяха да се изсмеят или да си помислят, че те е обзела паника. Така че не ти оставаше друго, освен да се облечеш и да тръгнеш. Нахлузи си банския костюм, ризата и панталоните. Беше месец август и там щеше да си свалиш ризата и панталоните и да останеш само по бански- който и да те видеше, щеше да те вземе за странен тип, който обича да плува на изгрев слънце. Кой тръгва да убива тиранин само по бански? Обу си еспадрилите. Нямаше да ги сваляш, защото скалите бяха остри. Или пък не? Не, обувките също нямаше да са ти нужни в участъка при скалите между пътя и брега, защото веднага след това щеше да се хвърлиш във водата, за да доплуваш до моторната лодка. Взе портфейла с парите и фалшивите документи, пъхна го в банския, но после размисли и го извади. Никакви документи- нито истински, нито фалшиви. Ако рибите пипнеха чайката, не трябваше да установят самоличността й. Ами ако я убиеха? Ако я убиеха, вестниците просто щяха да пишат за труп, открит по крайбрежието на Сунион. Възраст- около трийсет години. Ръст- метър и седемдесет и четири. Тегло- почти седемдесет килограма. Телосложение- здраво. Коса, черна. Кожа- много бяла. Особени белези- никакви, с изключение на мустаците. Но в Гърция много мъже носят мустаци.

  Погледна часовника- почти шест. След малко Никос щеше да ти свирне с клаксона, и докато чакаше именно това изсвирване, споменът за последните месеци те връхлетя,  измъчвайки те като сърбеж. Денят, в който беше дезертирал, за да не служиш на тиранина и беше тръгнал от къща на къща да дириш убежище, но никой не те приютяваше, никой не ти помагаше, обръчът от полицаите, които те преследваха, се затягаше с всеки изминал час и ти усещаше дъха им във врата си, и с разколебана воля се питаше: „За кого, защо човек да страда, да се бори?”. Денят, в който беше разбрал, че чуждият страх, чуждото послушание, чуждата покорност, ще те погубят и че затова трябва да напуснеш страната, да избягаш и да търсиш други къщи, където да бъдеш приютен, и беше излетял от атинското летище с фалшив паспорт и беше пристигнал в Кипър, за да бъдеш преследван и там от полицаите, за да усещаш и там дъха им във врата си, и там отново, разколебан, да се питаш: „За кого, защо човек да страда, да се бори”? Денят, в който беше разбрал, че и там няма да успееш да постигнеш нищо, Министърът на Вътрешните Работи Георгацис, те преследваше, за да те предаде на Хунтата и затова трябваше отново да бягаш, а беше гладен, беше ти студено, нощем спеше в една изоставена колиба, денем се хранеше с плодове, които крадеше по полето, и си задаваше същия въпрос: „За кого, защо човек да страда, да се бори?”. Денят, в който съдбата те беше отвела при единствения човек, който можеше да ти помогне- Президентът Макариос, който ти беше предложил виза, за да се добереш до Италия, казвайки ти: „Отидете при Министър Георгацис, той ще  Ви я подпише”, така че ти беше отишъл при него с бушуващо сърце, беше влязъл в неговия кабинет със съмнението, че са ти устроили клопка, готов да му изкрещиш: „Добре, арестувайте ме! И без това каква полза има да страдаш, да се бориш, хората нямат представа какво да правят със свободата си”. А той, повдигайки мрачно лице, обрамчено от гарвановочерна брада, подобно на качулка, която скриваше всичко, освен острия поглед, се беше усмихнал: „Хм, ти! Точно ти, който от месеци се опитвам да заловя. Даваш ли си сметка какъв риск ще поема, ако ти помогна?”. „В такъв случай недейте да ми помагате, предайте ме на ченгетата! И без това каква полза има да...”. „Да страдаш, да се бориш ли? За да живееш, моето момче. Който се примирява, не живее: той живурка”. После добави: „Какво ти се върти в ума, момче?”. „Едно единствено нещо- малко свобода”. „Умееш ли да стреляш, да се прицелваш точно?”. „Не”. „Можеш ли да изработиш бомба?”. „Не”. „Готов ли си да умреш?. „Да”. „Хм! Да умреш е по-лесно, отколкото да живееш, но ще ти помогна”. Наистина ти беше помогнал. Всичко, което ти знаеше, го беше научил от него. Без него никога нямаше да направиш двете мини, които сега се намираха под малкия мост, след завоя. Пет килограма тротил, килограм и половина пластичен експлозив, два килограма захар. „Захар ли?”. „Да, предизвиква по-бързо горене”. За теб, да следваш инструкциите му, беше забавно като игра. „Дали ще е достатъчно сладко? Да добавим още една лъжичка!”. Но сега, при мисълта че не става дума за игра, а за убийство на човек, те побиваха тръпки. Никога  не би допуснал, че си способен да убиеш човек, та ти не можеше да убиеш и твар. Тази мравка, например. Една мравка се катереше по ръката ти. Хвана я леко с пръсти и я сложи на масичката. Клаксонът изсвири.

   Погледна колко е часът- шест, и с решителна стъпка слезе по стълбите, отиде при Никос, който чакаше зад волана на таксито, седна на задната седалка, за да приличаш на обикновен клиент. Никос ти беше братовчед и работеше като таксиметров шофьор. Беше се спрял на него, защото ти беше братовчед, следователно можеше да му имаш доверие, а и защото караше такси. Таксито не бие толкова на очи: кой полицай би предположил, че двама мъже отиват да извършат атентат с такси? Пък и да купиш или да вземеш автомобил под наем е скъпо, а ти нямаше нужните за тази цел пари, за да разполагаш с пари трябваше да членуваш в някоя партия, да се подчиниш на нейната идеология, на нейните закони, на нейния опортюнизъм: ако не членуваш в някоя партия, ако нямаш значка като гаранция, кой ще ти обърне внимание, кой ще те финансира? В Рим, където беше намерил убежище след като беше напуснал Кипър, занаятчиите на политиката  ти бяха предложили само празни приказки и толкова. Подаяния и нищо повече. Празни обещания, да живее интернационализма и свободата, предлагаха ти най-много някоя стая, където да преспиш или те водеха от време на време в някой долнопробен ресторант, за да се наядеш, но нищо повече. По някое време един служител социалист, един от онези, на които им е изписано на лицето умението да правят кариера, тоест да прецакат ближния си, и който ти си залагаше главата, че рано или късно ще стане партиен лидер, те беше приел. Гледайки те през очилата си за късогледство, дебел като прасе, ти беше обещал луната и звездите- празни обещания, да живее интернационализма и свободата. От Италия обаче ти си беше тръгнал с празни джобове и дори и след това не беше получил и драхма. Колкото до сънародниците ти, които би следвало да ти помогнат, например онзи, който се считаше за лидер на левицата в изгнание, ти ги познаваше добре. Да се компрометират заради някакъв побъркан, който заедно с една шепа ненормалници иска да убие тиранина? Никога! Разбира се ако атентатът успееше, щяха да те накацат като скакалци житно поле, щяха да се представят като твои съучастници и благодетели, сега обаче единственото нещо, което ти предлагаха, беше едно коняче: „Пийни си, момче, и успех!”. „Вечерял ли си снощи?”, попита Никос. „Да, снощи да”. „Къде?”. „В един ресторант”. „Появил си се в ресторант?”. Ти сви рамене и мълчаливо пресметна дали има време да се отбиете до Глифада, да видиш още веднъж къщата с градината с портокали и лимони. Там беше прекарал юношеството и младостта си, там живееха родителите ти. Завръщайки се в Атина, ти беше коствало огромно усилие да стоиш далеч оттам. Лошо ти се пише, ако се поддадеш на подобни сантименталности, казваше Георгацис. Сантименталности? Може и да е така, но мъжът е мъж също и защото се поддава на подобни сантименталности. „Мини през Глифада!”, нареди на  Никос. „През Глифада? Но вече е късно!”. „Направи каквото ти казах!”. Никос мина пред къщата с такава скорост, че ти едва успя да видиш прозореца на стаята, в която спеше баща ти и градината, където една облечена в черно старица поливаше розите. Фактът, че майка ти все още имаше навика да се събужда на разсъмване, за да полива розите, те разнежи, сърцето ти се сви при мисълта за спящия ти баща, обърна се бързо, за да погледнеш още веднъж, но Никос вече поемаше по съседния булевард и много скоро таксито се озова на пътя покрай брега на морето. Пътят, по който тиранинът минаваше всяка сутрин, в блиндирания си Линкълн, за да отиде от резиденцията си в Лагониси в Атина. През последните седмици го беше изминал десетки пъти, в търсене на най-подходящото място, където да поставиш взрива, и първоначално изборът ти се беше спрял на един свод в скалите. Щеше да ти достави удоволствие да го обстреляш отвисоко, като мълния на Зевс, като божествено наказание. Проблемът е, че нямаше да се получи, експлозивът действа отдолу нагоре, и ти беше принуден да се задоволиш с малкия мост, намиращ се след един завой. Наподобяваше не толкова мост, колкото квадратно и дълбоко циментово убежище, където дебелината на асфалта беше само петдесет сантиметра. Разстоянието от основата на убежището до асфалта на пътя беше осемдесет сантиметра- все едно, че го бяха построили за случая. Поставени на това място, мините щяха да отворят кратери, широки три или четири метра, и разрушителната сила щеше да е огромна. Единственият проблем- как да избягаш на дневна светлина. Не случайно Георгацис казваше, че атентатите се правят на тъмно, че единствено тъмнината прикрива бягството. Ами ако те видеха да бягаш? Здраве да е! Пък и ти не харесваше тъмнината. В тъмнината се движат прилепите, къртиците и шпионите, а не борещите се за свобода хора.

   Стигна при малкия мост в седем без петнайсет. Никос отвори бързо багажника, за да ти даде жицата, която трябваше да се свърже с мините, и веднага ти се изплъзна една ругатня.       Кълбото беше цялото оплетено във възли. „Какво си направил, глупако, какво си направил?!”. „Аз ли, нищо, аз...” . Но вече нямаше време за спорове, още по-малко да се намери разрешение, така че ти се съблече, даде на Никос ризата, панталоните и обувките си, и бос, само по бански, хукна към убежището, притискайки към гърдите си кълбото от възли.

*****

    Малкият мост днес вече не съществува. Запълниха го с пръст, тъй като разшириха пътя и изправиха завоя: ако се завърнеш там, не би разпознал дори мястото, на което се е намирал. Но аз си го спомням добре, видях го, когато ме заведе там, преди да бъде заличен, и също толкова добре си спомням онова, което ми разказваше за онази сутрин- началото на твоята приказка, на твоята трагедия, на всичко. В онази сутрин морето беше побесняло, вълните се разбиваха яростно в брега и беше студено. Или на теб ти беше студено заради оплетената жица? Не можеше да го проумееш, не разбираше как е могло да се случи. Може би Никос я беше захвърлил в багажника прекалено грубо, може би беше забравил да я закрепи и друсането на таксито беше предизвикало поразията. Каквото и да се беше случило, двестате метра права жица, се бяха превърнали в кълбо от възли: ако развържеше един, се образуваше друг, ако развържеше него, се получаваше трети ... . Разярен, скъса жицата. Взе незасегнатата част, премери я и ти се изплъзна още една ругатня: едва четиресет метра, една пета от нужната дължина! Скалата, която беше избрал, от която трябваше да дадеш контакт и от която да избягаш, се намираше на двеста метра. Как сега да промениш плана, как? Беше се спрял на тази скала след безкрайни опити, както и защото видимостта оттам беше идеална. Имаше момент, когато черният Линкълн преминаваше през участъка между завоя и моста, в който предният капак оставаше полускрит от един пътен знак и, според изчисленията, именно в този миг трябваше да дадеш контакт. Без да се има предвид и факта, че въпросната скала беше близо до морето, и че оттам много бързо щеше да се хвърлиш във водата. А да действаш от четиресет метра разстояние, означаваше да тичаш след това сто и шейсет метра преди да стигнеш до водата. Означаваше и че трябва да пресметнеш всичко отначало: каква видимост щеше да имаш от четиресет метра? Свърза единия край на жицата за мините и след това, държейки другия край, измери докъде стига. Проклятие, стигаше до място, откъдето пътят не се различаваше заради надвисналия  над него склон и на всичкото отгоре там щеше да бъдеш съвсем на открито. Върна се обратно. С толкова къса жица не ти оставаше друго, освен да застанеш точно под пътя, на десетина метра от моста, рискувайки да избухнеш във въздуха. Истинско самоубийство. Въпреки това нямаше друго решение, а това ти даваше преимуществото да забележиш навреме черния Линкълн. Преимущество ли? Какво преимущество? За да го видиш добре, трябваше да се подадеш на ръба на асфалта, и като че ли не стигаше, ами и там направените изчисления вече не бяха точни. Трябваше да се пресметне наново, по нови критерии, да се избере друг момент на задействане, и грешка от дори секунда, от част от секундата, щеше да е пагубна: за част от секундата пропускаш целта. Така че, на работа! И то бързо, много бързо. Обикновено черният Линкълн минаваше по моста в осем, а вече беше почти седем и четиресет и пет.

   Умът ти заработи с бързината на компютър. Да видим: колата се движеше винаги със сто километра в час, сто километра се равняват на сто хиляди метра, един час се състои от три хиляди и шестотин секунди, сто хиляди делено на три хиляди и шестотин прави около двайсет и седем, значи Линкълът изминаваше двайсет и седем метра за секунда. За една десета от секундата, два метра и седемдесет сантиметра. Но как да изчислиш тази десета от секундата? На глас, казваше Георгацис: kilia ena, kilia dio, kilia tria, хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три. Добре, така ще направиш. Пробва два пъти, за да установиш паузите между хиляда и едно и хиляда и две, между хиляда и две и хиляда и три, погледна за последен път мините, свърза жицата и зачака. Седем и петдесет и пет. Пет минути, през които да се отпуснеш, да си зададеш въпроса .... Мъжът, когото щеше да убиеш след пет минути и заедно с когото може би щеше да загинеш, се казваше Георгиос Пападопулос. Кой знае що за човек беше, видян отблизо и наживо. Никога не беше го виждал отблизо, от плът и кръв. Само на снимка. На снимките приличаше на паяче, беше смешен- с онези нахални мустачки и с онези зли очички. Но диктаторите винаги са смешни и винаги са със зли очички. Пулят ги, сякаш искат да уплашат децата: „Ако не слушаш, ще те накажа!”. Веднъж, гледайки снимката му, си беше помислил: „Как бих искал да го погледна в лицето!”. Но това беше преди да подготвиш атентата, след това не си го беше помислял повече. През последните две седмици, например, когато се спотайваше на онзи път, за да установиш времето и маршрута, за да определиш часа, в който излизаше от вилата си в Лагониси, скоростта, с която се движеше автомобилът му и броят на колите от кортежа му, имаше възможност да задоволиш  желанието си да го погледнеш в лицето. А вместо това, веднага щом черният Линкълн се приближеше, му обръщаше гръб. Отчасти, за да не те разпознаят, така е, но по-скоро защото те притесняваше мисълта да го погледнеш в очите. Ако погледнеш врага си в лицето и забележиш, че въпреки всичко той е човек като теб, забравяш кой е и какво представлява и да го убиеш става трудно. По-добре да си представяш, че убиваш автомобил. Дори когато правеше мините, когато проучваше времето и разстоянията, когато делеше сто хиляди на три хиляди и шестотин, ти мислеше за автомобил, а не за човек вътре в автомобила. По-точно за двама души, защото зад волана беше и шофьорът. Шофьорът за бога. А той какъв ли човек беше? Негодник или невинно създание, някой нещастник, който трябва да си изкара прехраната. Със сигурност беше негодник: почтенните хора не стават шофьори на тираните. Или пък стават, правят ли го? Не трябваше да мислиш за това, по време на война човек не трябва да си задава някои въпроси. По време на война се стреля; и който бъде уцелен, умира. Врагът по време на война не е човек, той е мишена, в която да се прицелиш и толкова. И ако до него стои някой нещастник или дете, няма как. Няма как ли? Няма как на кукуво лято: нима е честно да се бориш срещу неправдите с неправда, срещу проливането на кръв, с проливане на кръв? Не, не е. И като се замислиш, не беше честно дори да прибягваш до примера с войната: няма нищо по-глупаво, по- ретроградно от понятието „война”, а пък и ти кога си харесвал войната? Ти дори не искаше да служиш войник, след непрекъснато отлагане беше облякъл войнишката униформа на двайсет и осем годинишна възраст, и дори ти се гадеше при мисълта да хванеш пушка. И все пак, когато мислеше за шофьора, чувстваше някакво смущение, някакъв срам, трябваше да положиш усилие да повтаряш на самия себе си нещата, които казваше на другарите си: насилието поражда насилие, гневът на потиснатия срещу потисника е оправдан, ако някой ти зашлеви шамар, няма да му обърнеш и другата си буза, а ще му отврънеш със шамар, този човек уби свободата, в древна Гърция убийците на тираните бивали почитани с монументи и лаврови венци. Повтаряше си дори фразата, която беше научил наизуст: „Аз не съм способен да убия човек, но тиранинът не е човек, той е тиранин”. Изведнъж тя беше започнала да ти звучи фалшиво, като някаква лъжа. Затова ли ти беше толкова студено? Глупости: беше ти студено, защото беше гол и защото времето беше студено.

   Сгуши се между камъните и обгърна краката си с ръце, за да се стоплиш малко. Моторната лодка тъкмо пристигаше, навреме, и се отправяше към уговореното заливче. Колко далече изглеждаше само- щеше ли да успееш да стигнеш дотам? Тази сутрин водата трябва да беше ледена- нямаше да е лесно да се хвърлиш и да плуваш в ледената вода. Разбира се, ако хвръкнеше и ти във въздуха заедно с автомобила, или ако не успееше да стигнеш навреме до брега и да се хвърлиш в морето, този проблем нямаше да съществува. Животът. Какво абсурдно нещо е животът. Завърташ един ключ, създаваш контакт между положителния и отрицателния полюс и .... До слуха ти достигна шумът от приближаващия се кортеж. Скочи на крака и промърмори печално: „ Кураж, моментът настъпи”.

*****

  Беше истински кортеж. Най-отпред имаше ескорт от мотоциклети, състоящ се от трима полицаи отдясно и трима отляво, след него се намираше ескорта от автомобили- два джипа един след друг, след тях имаше линейка на Бърза Помощ, следвана от автомобила с радиопредавателя, после още четирима мотоциклетисти и накрая той- черният Линкълн. И зад него още един джип и още един патрул от мотоциклетисти. Кортежът вече се намираше в края на правата отсечка и се движеше с обичайната скорост. Скоро щеше да изчезне зад завоя, щеше да излезе от него и да се появи отново. Шумът стана по-силен и ти проточи врат, за да виждаш по-добре. Първите двама мотоциклетисти се задаваха и вече идваха срещу теб, виждаха се толкова ясно, че можеше да различиш чертите на лицата им. При пътния знак обаче, се превърнаха в неясна сянка и ти си даде сметка, че след това повече нямаше да различиш абсолютно нищо, така че щеше да бъдеш принуден да действаш единствено по интуиция, единствено на базата на изчисленията на времената, без да забравяш, че от знака до първата мина имаше осемдесет метра, че за да се изминат осемдесет метра със скорост от сто километра в час, бяха нужни приблизително три секунди. Приблизително! Мозъкът ти отново заработи с трескава бързина, а тялото ти изтръпна- проблемът се състоеше именно в това „приблизително”. Ако за една секунда се изминават двайет и седем метра, три секунди са равни на осемдесет и един метра, а не на осемдесет. Следователно първата мина щеше да избухне твърде късно. Както и втората, тъй като се намираше на един метър по-нататък, тоест на осемдесет и един метра, вместо на осемдесет и два.  Изводът беше, че даването на контакт трябва да се забави. Но с колко? Много просто: щом една десета от секундата съответства на два метра и седемдесет сантиметра, трябва да се забави с приблизително една трета от десетата от секундата. Приблизително! Отново това „приблизително”! И всичко това при условие, че черният Линкълн поддържаше постоянна скорост! Боже мой! Колко трае една трета от десетата от секундата? Един миг? Не, по-малко. Една трета от десетата от секундата е невъзможно да се пресметне с човешки мерни единици. Една трета от десетата от секундата е в ръцете на съдбата. Трябва да се довериш на съдбата и да не губиш време. Да не гледаш хронометъра. Да броиш по-бавно. Кilia ena, kilia dio, kilia tria. Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три. По-бавно? Но в тази ситуация какво означава по-бавно? Преминаха двата джипа. Премина линейката. Мина и колата с радиопредавателя. Минаха и мотоциклетистите. Сега идва той. Ето го- черен. Приближава се. Приближава се все повече и все по- черен. Става все по-голям и все по-черен. Само след миг ще бъде при пътния знак и ще се превърне в неясна сянка. Да се надяваме, че ръката ми няма да затрепери. Не трепери. Да се надяваме, че Линкълнът няма да ускори и няма да намали скоростта си. Не я ускорява, не я намалява. Всеки момент ще дойде. Идва. Дойде. Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три, контакт!

   В продължение на един безкраен миг, дълъг милион години, не се случи нищо. След това тъпанчетата ти бяха оглушени от един рязък и зловещ тътен, и избухна лавина от камъни, вдигна се облак от сив прах. Само един облак, само един тътен. Беше избухнала само едната мина. Нима беше възможно? Ощипа се, невярващ. Но нямаше време да се зарадваш, че си останал невредим, защото мигновено си даде сметка, че си жив, защото си се провалил. Брониран автомобил, който избухва във въздуха, издава много по-силен шум, вдига много по-гъст облак и не само камъни се разхвърчават наоколо. Следователно какво не се беше получило? Зарядът, моментът, преброяването kilia ena, kilia dio, kilia tria, или съдбата? Едната трета от десетата от секундата, съдбата. Но защо втората мина не беше избухнала? Не беше свързал добре жицата ли? Не беше задействал добре детонатора ли? Или проблемът беше в захарта, в играта със захарта: „Дали ще е достатъчно сладко, да добавим още една лъжичка!”? Задаваше си тези въпроси, докато тичаше. Почти несъзнателно, след като се беше ощипал недоумяващ, се беше втурнал надолу по склона и сега тичаше ли тичаше, подтикнат от един единствен импулс: да стигнеш до морето, да се хвърлиш в него, да изчезнеш във водата, да живееш. Да живееш! Изведнъж морето се озова под краката ти, обгърна тялото ти, което потъваше в ледената вода, докато мислено си повтаряше „наистина е ледена”, и в един момент стана толкова ледена, че трябваше да излезеш обратно на повърхността. Възползва се от случая да погледнеш към пътя, където полицаите тичаха с пистолети в ръка, и гледката те притесни: пое въздух в дробовете си, потопи се под водата и продължи да плуваш. Плуваше уверено и енергично, винаги си бил шампион, но морето беше по-бурно отколкото си мислеше, едно много силно течение те запращаше към брега, вместо към лодката: отново изплува на повърхността, за да си поемеш въздух. Погледна полицаите за втори път, за да провериш дали не идват към теб. Не, всички се втурваха в посока към убежището под моста, не те бяха видели, можеше да продължиш спокойно. Дявол да го вземе това течение, ако не беше то! И това задъхване. Беше се задъхал. От време на време трябваше да спираш и да си поемаш дъх, губейки ценно време. Какви вълни! Чуй само какви вълни! Една яростна вълна те запрати в скалите и ти се вкопчи зашеметен в една издатина. Колко време беше изминало, докато си стоял вкопчен там, зашеметен и в неведение за последствията? Какви бяха последствията от тази непредвидена пауза, ти стана ясно едва в мига, когато тревожният ти поглед потърси моторната лодка. Беше им казал да изчакат точно пет минути, нито минута повече. Дори им го беше казал грубо, за да схванат добре: „Това е заповед!”. След като петте минути изтечаха, естествено че щяха да си тръгнат. Трябваше да наваксаш, незабавно. Да наваксаш, излизайки от водата и отправяйки се пеша към заливчето, където лодката беше спряла. Със сигурност щяха да те забележат и да те изчакат. Излезе от водата, с голямо усилие. Започна да бягаш както преди, прегънат на две, по скалите, които тук бяха остри, при всяка крачка нова рана, нова силна болка, но пък за сметка на това се приближаваше към заливчето със значителна бързина. Още петдесет метра, още трийсет и щеше да можеш да им извикаш: „Ето ме! Идвам, изчакайте ме, идвам!”. После щеше да скочиш във водата, да поплуваш малко, и те щяха да те пресрещнат. Трийсет метра. Двайсет. Десет: „Ето ме! Идвам, изчакайте ме, идвам, изчакайте ме!”. Моторната лодка потегли. Отправи се навътре в морето и си отиде.

   Отиде си и до края на живота си ти не можа да се освободиш от мъчителния спомен за лодката, която се отправя навътре в морето, без да те изчака, от мисълта „идвам, изчакайте ме, идвам”, от чувството за празнина, което те обзе в онзи момент. От желанието да се разплачеш, да изкрещиш: „Страхливци, мръсни страхливци!”. От отчаянието. От въпроса: „Какво да правя сега, какво да правя?!”. Повдигна поглед към пътя, където охраната беше направила импровизиран пропускателен пункт и мъже в униформи се суетяха, крещейки: „Наблюдавайте брега! Следете всичко, което мърда!”. Какво да правиш? Трябваше да се скриеш, естествено. Да се скриеш, незабавно. Но къде? Огледа се наоколо уплашено, в търсене на пролука, на място, където да се приютиш. Ето! Онази малка пещера, наподобяваща ниша, която се показваше в скалите в морето. Беше малко тясно, наистина, но нямаше друго решение. Допълзя дотам по корем.  Сгуши се вътре като мекотело в черупката си, по-скоро като бебе в майчината утроба- с чело опряно в колената и с ръце около краката. Ако останеше там до мръкване, щеше да се отървеш, може би. Защото по някое време щяха да преустановят издирването, и с малко късмет щеше да се оттеглиш и да се добереш до пътя. Проблеми естествено нямаше да липсват, най-вече факта, че трябваше да се придвижваш гол и бос посред нощ, но на различни места по крайбрежието беше разположил твои другари, със заръката да те приберат и ... Какво щеше да им кажеш, когато ги срещнеше? Какво щеше да отговориш на въпросите им, на мълчаливите им упреци? Че атентатът се е провалил заради късата и оплетена жица, заради трудно направените нови изчисления, заради една трета от десетата от секундата, заради съдбата? Беше се забавил прекалено много, сега си даваше сметка. Беше преброил прекалено бавно kilia ena, kilia dio, kilia tria. Първата мина е избухнала, когато Линкълнът вече е бил на почти три метра след моста. А втората? Как щеше да обясниш факта, че втората мина изобщо не се беше взривила? Oh, Theos! Theos! Theos mu! О, Боже, Боже мой! Толкова труд, толкова мъки, толкова саможертви, толкова месеци на вятъра. На вятъра! Не трябваше да мислиш за това. При самата мисъл, полудяваше. По-добре да насочиш мисълта си другаде- към бомбите с демонстративна цел, към пожара по хълмовете. Докато ти извършваше атентата, една бомба трябваше да избухне на стадиона, а друга в парка, след което дърветата по хълмовете трябваше да пламнат в огън. Един огнен обръч, който да събуди целия град. Чайката, чайката! Беше дал точни нареждания. Но дали ги бяха изпълнили или не? Да признаем, четиринайсет поддръжници са малко за един клетник, който претендира да свали сам една диктатура. И щом ти се беше провалил, те също имаха право на това. Може би бомбите не бяха избухнали, нито тази на стадиона, нито другата  в парка, и по хълмовете не гореше нищо. Провал след провал. Какво щеше да каже Георгацис? А занаятчийте на политиката, които не бяха удържали на думата си, които не бяха изпълнили обещанията си? Със сигурност щяха да се похвалят за прозорливостта си: „Онзи самотен побъркан, онзи самонадеян бунтар, който си мисли, че може да се опълчи на партиите, на вътрешния правилник на партиите, на логиката на идеологиите. Предчувствахме ние, че не трябва да го взимаме насериозно”. Достатъчно. Сега можеше да се направи само едно: да се спасяваш. Ала какво мъчение е да стоиш свит така, да не се поддадеш на изкушението да изправиш ръка или да протегнеш крак. Да търпиш изтръпналите си стави. Ами тази сънливост? Да не й се поддадеш, да останеш буден. Колко е трудно, колко е трудно. Още повече с този хеликоптер. Беше пристигнал и хеликоптер. Летеше ниско, минавайки многократно над теб, и непрестанният шум от перките му, ти действаше като приспивна песен. Пред очите ти се спусна оловна завеса.

*****

    Колко време беше спал? Часовникът ти беше подгизнал и вече не работеше. Но не по-малко от час или два. Слънцето беше високо, виждаше го през една пролука в черупката, която се отваряше над главата ти, откривайки ивица небе, и вече не ти беше студено, напротив, дори се потеше. Може би заради гласовете, които те бяха събудили, гласовете, идващи отблизо, толкова отблизо, че различаваше ясно това, което казваха: „Претърсете скала по скала!”. И хеликоптерът също се беше върнал отново, с неочаквано зловещ грохот, подобен на изстрелите на тежка картечница. Сякаш цялата гръцка армия си намираше там на учение. „Един отряд да слезе долу!”. „Сержант, докладвайте!”. „Не в индийска нишка! Разпръснете се!”. Накрая един арогантен, гневен крясък, който отекна в ушите ти: „Повтарям, претърсете педя по педя!”. „Да, господин капитан!”. И ивицата небе над главата ти, пролуката в тавана на пещерата, изчезна под чифт обувки. Притаи дъх. Сгуши се отчаяно в черупката и за няколко минути ти се стори, че си се върнал в детството си, когато майка ти те търсеше, за да те накаже, така че за да се отървеш от боя й, се скриваше под леглото, прилепяйки се до стената, където оставаше да наблюдаваш втренчено краката й, да слушаш крясъците й: „Къде се е дянал, къде се е скрил?!”, и със стиснати устни се молеше: „О Боже, нека да не ме види, нека да си отиде!”. Понякога наистина си отиваше, без да те е открила, но ти не се доверяваше и оставаше под леглото, подтискайки глада, жаждата, нуждата да пишкаш. Понякога обаче тя се навеждаше и те виждаше, протягаше заплашително  и победоносно ръка и те извличаше навън: „Пипнах те, негоднико, пипнах те!”. Но защо този път трябваше да се наведе и да те види? Ти вече беше мъж, и то с късмет - през последните шестнайсет месеца се беше измъквал десетки пъти. Защо да се плашиш, заради чифт обувки, заради онзи офицер, който се беше спрял над главата ти, неумолимо? Един глас се провикна: „Претърсихме добре, господин капитан. Тук няма нищо, няма никой”. „В такъв случай претърсете горе и после минаваме от другата страна”. В гърдите ти се надигна дълбока въздишка, стисна юмруци и си помисли: „Слава богу, отървах се!”. Но точно в момента, в който си мислеше „Слава богу, отървах се!”, капитанът се размърда и се спъна. И падна от скалата. Падна точно пред теб и те видя.