Галерия

1

Исус от своя страна за доста дълъг период от време приемаше твърде лично своята кратка авантюра на Земята. Чувстваше, че не е успял съвсем в мисията си, и бе нормално да търси реванш. От векове насам навиваше Отца си да му разреши да се завърне, за да довърши своето дело и да пооправи впечатленията, които бе оставил със загадъчното си възкресение. За да няма повече недоразумения и за да затвори устата на своите обвинители. Всъщност Исус и неговият приятел Йоан бяха първите, които родиха идеята за Второто пришествие като естествена последица на Първото отсъствие. Дори Йоан бе издал на тази тема някаква книга, която съвсем непоносимо бе успяла да се изкачи на първо място в списъка на бестселърите и да се задържи там векове наред. Обаче Отец хранеше съмнения по конкретния избор. И да си говорим честно, не без известно право.

Добро момче е Исус, казваше си той, обаче е леко демоде. Нужен е някой по-драстичен, с по-малко задръжки и не толкова чувствителен, с прикрита интелигентност и съвременни стилистични разбирания. Някой, който да притежава такива качества, че да се наложи стопроцентово над земната културна сбирщина от застреляни народи, които отдавна бяха изгубили първичния си инстинкт за общуване и единственото им занимание бе да се самоубиват всекидневно пред телевизорите, поставяйки своята интелигентност в услуга на съдомиялните машини.

На Земята се бе пръкнала нова каста, ново разглезено поколение, което щеше да господства през идните десетилетия и да направлява събитията в посока на една доста мъглява точка, чието местоположение дори и Вседържителят не можеше да определи. Настъпила бе неясна промяна в поведението на човешкия род, напълно непрограмирана, неочаквана и крайно обезпокоителна. Човечеството се отклоняваше от своето предназначение просто защото за известен период от време Отец не бе имал възможност да се занимава с всички онези там долу.

Няколко трикчета от екологично естество, като озоновата дупка, да речем, която бе използвал, за да ги наведе на определена мисъл и да им покаже, че нещо не върви както трябва и че наистина съществува Бог, който е взел да се нервира, бяха драматично презрени от човеците. Последва онова цунами в Югоизточна Азия, а също така и торнадото „Катрина“. Единственото, което Бог успя да постигне, бе да увеличи броя на телевизионните зрители в световен мащаб и нищо повече. Бе разочарован до дъното на душата си от безразличието и невежеството на подопечните му народи.

Поколението на фредучиното и на плейстейшъна трябваше да бъде вдъхновено от някой себеподобен, за да се роди отново нуждата от вяра в нещо хем оригинално, хем свято. Налагаше се да бъде направлявано от едно по-висше антропоморфно същество с божествени свойства, съчетани със силна доза умения за светски соушълайзинг, същество, което освен основните теории за вярата, любовта, справедливостта, човеколюбието и прочее да познава и съществените разлики между оригиналния роудстър и обикновеното кабрио купе и да е способно да оцени качествата на ръчно изработен костюм и риза с колосана яка на „Кийтон“ слимлайн.

Така че Второто пришествие представляваше един много претенциозен проджект. Той трябваше да „сроди“ баналността на традиционната религиозна вяра със затъпяващото светско преклонение пред лайфстайла. Буколическият чар от благотворителен тип, присъщ на Исус от Първото пришествие, вече не подхождаше на екзекутивния профил на глобализацията. С две думи, необходима бе модерна религиозна идеология, която да съчетава в себе си милосърдието с дизайна и спасението на душата с кредитните карти, без помощта на психотропни вещества.

Точно това бе необходимо – своеобразен религиозен капитализъм, основан върху постмодерно християнско верую.

Бог може и да не пушеше „Марлборо“, обаче Veni, vidi, vici бе любимият му девиз. А Джизъс Крайст-джуниър, или Джес, както го наричаше гальовно, бе неговият по-малък син, който щеше да се наеме с делото на пълното завръщане на Земята в лоното Божие. Малко след Великден, някъде в средата на месец май, Бог повика сина си в своя офис и докато наблюдаваше безразлично някъде в дъното на Вселената огромния слънчев пожар, който бе изпратил по обед, за да очисти една големичка планета от сухите треви, заяви му сухо:

– Малкият, край на мързела. Готви се да слизаш на Земята.

За Божията фамилия това се равняваше на „Отскочи да видиш какво става с онези имоти, дето сме ги зарязали там долу...“.

Отец много добре съзнаваше, че онова, което го изпраща да върши, не е лесно, понеже момчето никога не се бе занимавало с „имотите“. От друга страна, не желаеше да го обрича на мързел. Рано или късно, малкият щеше да стигне дотам, че да седи по цял ден на Небето, без да върши нищо, освен да играе Trivial с апостолите и да измисля глупави шеги с някои от разглезените ангели в отдалечени слънчеви системи, за да си убива времето.

Кандидат-Спасителят замръзна.

– Земя! – извика ужасен. – Коя Земя бре, Татко? – От погледа му хвърчаха искри във всички посоки. – Ама нали вече сме ходили там? За какво пак да вървим! Ти самият не казваше ли, че от тия типове нищо няма да излезе и че не си заслужава да се занимаваме с тях? И че както я карат, планетата им ще се самоунищожи до осемдесет, айде най-много до сто години?

Всемогъщият неодобрително сви устни.

– Не казваше ли, че ще се пръснат в канапетата си от ядене на замразени рибешки крокети и че един ден ще ги открият вкаменени от интернетов удар? А сега искаш да ме пратиш там?

Отец се опитваше нещо да изрече, но все не успяваше.

– Ама нали бре, Татко, ония типове не контактуват дори помежду си, как очакваш да общуват с мен? Аз на тая шибана планета не стъпвам. Най-добре да задвижим програмата по заселването на онези метеорити, за които ми разправяше, или пък да създадем нещо съвсем ново. Там долу нещата са се прецакали. Тотално.

Джес направи кратка пауза.