Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Мемоарите на Зевс" на френския писател Морис Дрюон

29 Декември 2015 / 15:12:40  GRReporter
7201 прочитания

Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова

Морис Дрюон (1918-2009) в Париж. Удостоен с наградата Гонкур през 1948 г. за „Великите фамилии”. Член на Френската Академия от 1966, бивш министър на културата, автор на повече от петдесет произведения - впечатляващо наследство - между които „Прокълнатите крале” и „Тисту градинарят”. Творец с несъмнени качества на ерудит и разказвач с интерес към историята и големите епически теми. „Мемоарите на Зевс” излизат през 1967-ма, почти едновременно с друг роман на автора от същия жанр – „Александър Велики”. Българското издание (Сиела, 2010) е в превод на Албена Стамболова.

Денят на Хера. Гръцката съдба.  Планове за Олимп

Ако все още не съм ви говорил за сестра си Хера, която вие наричате и Юнона, то е, защото досега нямаше нищо за казване.

Знаете, че след като излиза от корема на Кронос, тя е приета от баба ни Гея, а после поверена на възпитанието на Океан и Тетида.

Оттогава нищо не е правила, или нищо забележително. Никога не е вземала думата на съвета на боговете; задоволяваше се да изслушва всекиго с голяма сериозност. Нищо не поиска при подялбата на света, нито пък е проявявала интерес към някоя специфична работа; не се предложи и като помощничка на никого, оставяйки Хестия да подхранва огнището, а Деметра да се поти в градината. Въпреки това не е правила впечатление на мързелива и винаги е ставала рано.

Хера е с тежки черни коси, на гъсти и обилни широки вълни, които тя грижливо реше и сплита; красиво е, когато ги разпуска и разтърсва глава назад, а те стигат до кръста й. Няколко пъти скришом съм я наблюдавал вечер и съм бил развълнуван. Но дали и Хера не бе нагласила нещата така, че да я изненадам?

Под съвършено равните дъги на веждите, Хера има големи бадемовидни очи, чийто цвят се колебае между зеленото и сивото, на които се възхищаваш, докато те наблюдават.

Туниката й, винаги грижливо нагъната, разкрива голите й възхитителни ръце и на хармонични вълни се спуска около доста широкия и тежък таз.

Този ден, когато се връщах посрамен от Афродита, заварих Хера на прага на Олимп. Мене ли чакаше? Не се издаде и изглеждаше погълната от съзерцанието на света.

Имах нужда от компания и развлечение.

- Ела - казах й, - да слезем да се поразходим сред хората.

Хера вървеше с моята стъпка; това е съществено. Не беше от тези богини, които ситнят, озъртат се, спират, принуждават ви да забавяте ход, защото се задъхват или увисват като упрек на ръката ви. Хера и аз напредвахме едновременно, можехме да оглеждаме околността и можехме да разговаряме.

Някога Гърция не беше това, което е днес; няколко разлома и по-точно онези, причинени от злосторните гиганти, щяха, да променят на места релефа й. Хората също не бяха такива, каквито станаха след толкова преживени драми и усилия и вследствие на многобройните дарове, които аз и децата ми им направихме.

Гръцката съдба все още бе в самото си начало. Но Гърция вече представляваше смесица от нежност и патетика, в нея съседстват трагични планини със спокойни долини, противопоставят се сухи ридове и зеленеещи котловини, бреговете са безподобно и неизменно начупени, водата и земята навсякъде взаимно се проникват, агресивната скала и подвижното море, постоянните колебания в силата на светлината, хоризонтът, който не представлява ясна и видима разделителна линия, а е поредица от все по-замъглени хоризонти като подстъпите на съзнанието, всичко това съставлява тази страна, за да могат хората в нея да се познаят, да се изградят и да се възвисят.

Малка е Гърция; но и вашата ръка е малка при това обаче в нея всичко е отбелязано - равнините на вашето бъдеще, върховете на способностите ви, притоците на любовите ви, кръстчетата за опасностите; вашата длан съсредоточава и прилага всичките ви енергии; вашите миниатюрни пръстчета опипват, стискат, дълбаят, чертаят, оформят и изграждат всичките ви творби.

Погледната отгоре с погледа на боговете, Гърция прилича на ръка. Тя е ръката на човечеството, дланта на действието, в която всичко се е формирало и реформирало между смътните спомени за изгубения Златен век и надеждата за предстоящ Златен век.

Гърция е по мярката на човека или, по-точно, тя е мярката ни човека. Природните опасности са преодолими за него, а трагедията на стихиите остава във възможностите на съзнанието му. Планините са високи, стръмни, трудни за изкачване, но са достъпни. Пустинното плато не е чак толкова широко, че да не предложи извор или сянка, преди пътешественикът да се изтощи. Морето е примамливо и без прибой стига до пиниевите горички или пък е продължение на полето, приканва към

следващия залив и носа, откъдето се разкрива остров в златистата мъгла - място за отдих от приключенията.

При други климати, по-влажни или изтощителни заради слънцето, човекът сякаш се разтваря на място в настоящето си, Изчезва в тлъстото растително тесто или се изронва като пясък. Другаде, в обширните степи или при неблагосклонни географски ширини, човекът не може да просъществува, да предприема, да завоюва, освен ако не се събере със стотици или милиони, за да надмогне разстоянията, да се организира срещу сезонните контрасти, да се справи с исполинската природа. Той вече не е човек; станал е човеците, гъмжаща маса от безбройни стъпки и сглобени действия.

В Гърция човешкото си остава единично, натоварено само от собственото си значение. Всеки лозар, който тъпче черните гроздове в лепкавата каца, е лозарят; всяка предачка, която върти вретеното край пътя, е предачката; детето, което хълца, е сирачето; войникът, който минава с копие на рамо, е войникът.

Тъкмо този характер на единичност, присъщ на човешкото действие, е изявил Гърция като земя на митовете, тоест доставчик на дефиниции, останали като вечни образци на отношенията на човека със себеподобните му, както и с Вселената. Това именно е гръцката съдба.

Тези неща за първи път ми се изясниха по време на разходката със сестра ми Хера. Може би са необходими двама, за да виждаш и оценяваш добре, при условие че другият също умее да гледа и разбира, а мисълта му е в такт с вашата, също както и стъпката. Тогава беглото впечатление добива плътност и изказ; тогава от виждане до впечатление, от впечатление до отговор се образува копринено платно, на което единият държи вътъка, а другият - кросното, докато цветовете на света се наслагват.

С изненада открих какво притежава Хера и как си служи с него. Изглежда, беше изучила всичко. Попитах я как е придобила толкова знания и открих, че от началото на моята власт тя методично се беше посветила на ученето. Беше се обучавала при Памет, както и при Темида; по всичко личеше, че е спечела доверието и приятелството на първите ми любовници, дори и на Метида Предпазливата; говореше за тези богини с такт и уважение. Но защо беше нужно това голямо усилие да изучи всичко след като очевидно нищо не правеше?

-   За да се подготвя - отвърна тя малко отсечено. Запитах се: „Да се подготви за какво?" Наистина, на моменти съм прекалено скромен.

Хера беше станала близка и с моите дъщери музите, Сезоните и мойрите и твърдеше, че е привързана към тях. Но подмина с мълчание властната Атина.

Познаваше всичко, което бях извършил след избора ми; разбираше основанията, удивляваше се колко много неща правя едновременно.

-   Напоследък - казах аз - усърдието ми значително намаля.

Не беше забелязала. Бях дори по-силен, отколкото тя мислеше, след като съумявах да прикривам слабостите си...

Спомняше си как съм изпращал гръмотевици по време на битката срещу титаните; възхищаваше ми се и според мене тогава беше искрена. Иначе щеше ли да си даде толкова труд да ми се хареса?

Бързо започнах да мисля, че е най-интелигентната, най-осъществената от всички богини от новото поколение. А и силна освен това. Широката й стъпка на господарка не изоставаше.

Колко щастлив ден! Чувствах се сдобрен със себе си и със света. От насекомото до слънцето - всичко ми изглеждаше забавно, мило, увлекателно, със свое място в хармонията и съзвучието.

Какво удоволствие е да измисляш мащабни проекти, когато имаш добър слушател, когато уместният и зададен със страст въпрос те подтиква да продължиш!

Дали съм избрал Олимп за окончателна резиденция? Досега се колебаех - отвърнах на Хера. - Но днес видях Гърция в такава светлина, че реших най-високата й планина да остане моя обител.

Хера одобри. Олимп ми се отразяваше добре. Самата тя обичаше Олимп. Широкият амфитеатър, образуван от околните върхове, беше извънредно подходящ за съветите на боговете.

-   И ако, както казваш - поде тя, - най-големите ти проекти са свързани с човека, няма по-подходящо място да се наблюдава шедьовърът на Уран, както и да се продължи усъвършенстването му.

Но тя виждаше Олимп устроен по-пищно. Предвиждаше да бъда заобиколен от по-многобройна свита, по-чевръста и с по-ясна йерархия. Изглежда беше надарена с организаторски талант.

Ето как, синове мои, някои жени ви стават необходими, защото усложняват живота. Създават ви усложнен светски живот, така е, ако искате да го запазите, вече не можете да минете без тях.

- Понякога можем да правим празненства за боговете, които ще подсилват всемогъществото ни и същевременно ще дават пример за човешките празници.

Увлечен от ходенето, не забелязах това първо „ние”, произнесено с такава естественост. Хера и аз стигнахме до брега. Открихме плаж, на който рибар печеше на огън от дърва току-що уловена риба.

 

Четирите стълба на живота. Щастливият рибар

Огън, запален на брега, и ето че четирите елемента са в любовен квартет. Мога да споделя с вас, че няма нищо друго, което да радва толкова окото на боговете.

Казах ви вече, че нищо не се създава без активното притегляне на две конкретни сили, които се съчетават и изчезват в трета, нова реалност. Поради това може би сте си помислили, че Числото е триадата.

Сега обаче трябва да ви разкрия, че са необходими четири сили, които постоянно се унищожават и възобновяват чрез допълващ се антагонизъм, за да се осигури непрекъснатостта живота.

Защото третият елемент на триадата би бил просто липса на привличане, абстракция, застинала в терминална самота, ако не беше на свой ред агресор и предмет на агресия, любовникът - поглъщащ и погълнат - на една друга сила, различна от него.

И ако „три” е Числото на всяко творение, „четири" е това на невидимите стълбове на живота.

Не го забравяйте, когато залепили очи в различните увеличителни лещи, се опитвате да изследвате онова, което по отношение на вас е безкрайно малко и безкрайно голямо, дори и да успеете да проникнете в собствените си гени.

Но не забравяйте също така, че всеки елемент от числата три и четири е троен, според това дали се разбира като принцип, кат проявление или като не-присъствие. Така три е девет, а четири дванайсет...

Зная много от вас, които няма да се хванат за главата, а просто веднага ще се почувстват оправдани за това, че имат нужда от нещо повече от своята жена. Но не е забранено и да си дадат сметка за необходимостта, която тласка понякога съпругите им в пламъка на друг огън и в ръцете на някой любовник...

Такива са нещата, и какви ли не още, така, както се явяват на боговете в пламъка на обикновен огън от лозови пръчки край брега на морето.

Съучастничеството между Хера и мене беше толкова съвършено през онзи ден, че размяната на един поглед ни беше достатъчна. Едновременно смалихме размерите си до човешки облик и ръка за ръка се приближихме до онзи рибар и неговия огън.

Рибарят ни покани да седнем и ни предложи от рибата си. Покани ни с онзи благороден и обикновен жест, присъщ само на онези, които или нямат нищо, или имат всичко - истинските бедняци и истинските царе.

Като същински владетел този рибар разполагаше с невероятни богатства, които не можеха да се вместят в нелепите граници на скромното му имане. Разполагаше с пясъка, на който ни покани да седнем, с безбрежното море, откъдето сръчните му пръсти бяха извадили рибата, с жаравата, пренесена в шепите му от сьседното огнище, с морския вятър, който разпалваше огъня. На това точно място и в този отлитащ момент той беше абсолютният цар на четирите стихии.

Не ни зададе никакви въпроси и се отнесе към нас безкрайно почтително. За гърка всеки пътник може да е бог. И гъркът не греши; вие, присмехулници, сте в грешка.

Никога, при всички начинания, които съм прикривал под мантията на човешкия образ, не съм вкусвал по-вкусно и по-изискано ястие от онези току-що извадени от водата риби, изпечени в собствената им мазнина, осолени със собствената им сол, поели аромата на тревите, върху които се пекат, и в които ние впивахме зъби, леко изгаряйки пръстите и устните си. Когато приключихме, рибарят ни благодари.

-    Защо ни благодариш, рибарю - попитах го, - ние сме тези, които ти дължат признателност.

-    Защото ми дадохте възможност да съзерцавам две млади, красиви и радостни създания, събрани от любовта; и защото благодарение на вас никога повече няма да се чувствам беден, тъй като аз, лишеният от всичко самотник, успях да нагостя онези, които са задоволени.

Хера и аз се спогледахме; ръцете ни се търсеха, пръстите ни сами се преплетоха, пръстите ни, почернели от загорелите люспи.

Какво ви казах току-що за числото четири? Имаше я Хера с красивите ръце; имаше ме мене, Зевс; имаше я любовта. Трябваше да го има и този рибар, четвъртия елемент, за да може любовта ни да стане реална и силите на живота да се задвижат.

Щастливи двойки, които пътувате из Гърция, винаги помнете, че ние, боговете, не изобретяваме всякога своята форма. Често, за да може в точния момент да бъде извършено точното действие, ние влизаме във вас, без да усетите. И тогава на някой плаж, подобен на толкова други, или прекосявайки някое бяло градче, или на скромна маса край прашния път, или просто пред кипарис, чийто изтънен връх споделя небесния свод, вие внезапно сте обзети от непонятна радост, едновременно пламенна и умиротворяваща. Това е вашият момент на лекота; всичко ви се струва благородно - у вас и около вас; и бихте искали подобно състояние да няма край.

Този момент на екзалтация е бил нашето присъствие. Не сте успели да доловите аурата около вас; но внимателните погледи я различават. А детската, зрялата и сбръчканата ръка, която ви поднася роза или тежък виолетов грозд, е протегната към временния бог, който вие сте.

Не парите са онова, което се очаква от вас, а поглед, плъзнал се по покрива, по детската бузка, по прасето, квичащо край кочината си; присъствието на щастието е винаги благословено.

На рибаря, който ни нахрани, направих най-големия възможен дар; нито внезапно забогатяване, нито почести, нито висок пост, нито дори име в преданието, с което да се чества срещата: ни; дарих го с това да е Щастливият рибар, който живее в хармония със стихиите, задоволява се със светлината, с пясъка, с полюшващото се вечно море, с това, че е съвършен като рибар; надарих го с онова добро телесно и душевно здраве, което позволява на човека, независимо от мястото му в земното царство, да се чувства цар; исках във всеки ден от живота си да чувства удовлетворение, че е, не че е Някой или Нещо, а че просто Е, преди да угасне, дух и тяло в едно, без излишен страх, в мек унес, като утихващ и заспиващ на брега огън.

Разбира се, Щастливият рибар не придвижва напред света, имам предвид вашия човешки свят; въпреки това е нужен на движението, защото не е мотор, а равновесие. Той винаги е там, за да разкрие любовта пред влюбените и за да предложи на завоевателите едно друго лице на истината.

 

Изворът под боровете. Кукувицата. Обвързването

         През тази нощ подарих на Хера звездите, тоест предложих й да подели моето небесно могъщество.

Как се случи това? Първо, защото се обичахме и имахме почтеността да си го признаем веднага щом го узнахме. Това е първата и необходима причина. И второ, защото взаимно си внушавахме илюзията, присъща на големите любовни решения, че всички дни занапред биха могли да бъдат подобни на този, който преживяхме.

Не вярвайте на разказите, че не съм успял да склоня Хера И че тя се поддала само срещу обещанието да царува над света. Онези, които разказват подобни басни, навярно търсят извинение за собствените си слабости.

В любовта се случва да ни откажат това, което искаме; но никога не ни задължават да дадем онова, което искаме да дарим. Л и не бих избрал за съпруга богиня, която ми е предложила толкова груба сделка.

Но истина е, че за момент се носим в естествения балет, в който всяка от две привличащи се сили нараства, преди да се влее в другата, като така придава по-високо качество и блясък на самото сливане.

Когато си тръгнахме от рибаря, отидохме да се изтегнем в една борова горичка край хладък извор; Хера пожела да се изкъпе в него. Не означаваше ли това, че иска да се пречисти преди любовта и същевременно изцяло да се поднесе на погледа ми? Между женското и водата съществуват очевидни съответствия, както между мъжкото и огъня.

Коленичила в самото сърце на извора, Хера обливаше ръцете си от слонова кост с течния кристал на водата. Съзерцавах великолепните й форми, обещаващи удоволствия и здрави деца. Внезапно ми се прииска да я гледам, без тя да знае, че я наблюдавам. Изчезнах.

Отначало тя ме потърси с поглед. После, потръпваща, се отдалечи от извора и очите й тревожно се отправиха към небето.

Беше часът, в който светлината започва да отслабва; слънчева колесница се спускаше към хоризонта и Афродита току-що беше появила, обсипана със студените скъпоценности, до кои я допуснах предишната нощ.

Афродита! Ето ви и обстоятелството. Ако не беше Хера, вярно щях да отида при бълнуващата богиня за още една изтощителна безсъница. Но ако не беше Афродита, щях ли така високо да оценя безспорните добродетели на Хера?

А тя, разтревожена, че не се завръщам, се обърна към боровете. Борът е дърво, което говори. И при най-лекия вятър игличките му затрептяват, зашепват като хиляди езичета. Но трябва умееш да слушаш боровете.

-   Къде е Зевс? - попита Хера. - Къде отиде? Но боровете бяха мои съучастници в изчезването.

- Ние не знаем, ние не знаем - шептяха те. - Чакай го и го впечатли с търпението си.

Тогава Хера седна замислена върху килима от сухи борова иглички с ясното съзнание, че съдбата й на богиня се решава и този момент.

И ето че едно зиморничаво птиче, пролетна кукувица, некрасиво, треперещо, със сива настръхнала перушина, кацна пред нея; подскачаше неумело на жълтите си крачета и надаваше монотонния си зов.

Хера се усмихна.

- Клето малко птиче, съвсем замръзнало и нещастно, от кой гнездо си паднало? - промълви с разнежен глас.

Тя взе птичето, което не се изплаши, и го постави на топло между гърдите си. Почувствах се толкова добре на това място, че възвърнах най-мъжествения си божествен образ. Но Хера, затваряйки ръце, задържа желанието ми в плен там, където се намираше.

- Мислиш ли, братко присмехулнико, че не те познах? - каза ми тя. - Маскировката беше добра, но трепереше прекалено за сезона. И защо прие образа на най-невярното птиче в цялото сън творение? За такава невежа ли ме имаш, че да не знам каква е кукувицата? Тя проявява настойчивост само за да призове женската, но веднага след чифтосването мъжкият я изоставя без друга възможност, освен да отиде и да снася в чужди гнезда малки сирачета, които ще станат толкова лоши, колкото и баща им.

- Хера, Хера, моя разсъдлива сестро - отвърнах аз, - ако се наметнах с подобна ливрея, не е ли именно за да покажа, че леконравното птиче очаква да бъде уловено?

Хера възвърна сериозността си.

- Зевсе, Зевсе, зная, че от момента, в който стана твоя, вече няма да мога без тебе.

Във Вселената няма мъжко създание, което да остане безчувствено при подобно изявление. Колко различна беше Хера от Афродита, която ме убеждаваше, че аз никога няма да мога да мина без нея!

-   Зная - продължи тя, - че други богини ще пожелават да те прелъстят и ще успяват. Примирила съм се, каквото и страдание да ми струва. Ти си цар на деня и на светлината; отвсякъде призовават блясъка ти. Но давай на другите, моля те, само дните и запази нощите за мене.

-   Ако ти увенчаваш нощите ми, красива Хера, каква нужда ще имам да търся през деня други удоволствия или други любови?

Така се говори, така се говори... преди това. Ние си вярваме. Така и е редно да бъде.

-   Знай обаче, че вече няма каква част от света да ти дам. Братята ми владеят морето, металите и мъртвите. Памет притежава спомените, а Атина - разума. Изкуствата са разпределени на музите; оставих скъпоценните камъни за пръстите на Афродита...

-   Не искам друго - каза тя, - освен да ме задържиш завинаги.

Ех, трябваше да се реша да направя каквото желаех. „Вземи си жена”, каза ми мъдрият Океан. Беше настъпил моментът на избор между обвързването и вечното търсене, веригата или пустинята.

С радост се оковах, отговаряйки:

- Завинаги.

Защото такова обвързване, синове мои, трябва да се прави само в радост. И бездруго съжаленията настъпват бързо! А ако съжалението ви докосне в момента на обещанието, предпочетете пустинята. Тя предлага повече възможности, отколкото се мисли; пътищата на блуждаещите, тръгнали към някакво уникално дело или завоевание, се връзват и развързват. Понякога дори може се повърви в двойка, със самота-близначка.

Но това не е състояние, което е подходящо за царете, ни пък за онези, които управляват някаква общност. Бъдете нащрек смъртни, със самотните владетели; от тях се пръкват тираните.

И така, Хера щеше да стане моя съпруга. Нямаше да има нищо свое освен мене, тоест щяхме да делим всичко. Властвайки над съня на царя на деня, тя ставаше управителка и господарка на нощта за вечни времена.

 

Сватбата на боговете. Четирите края на съдбата

До този момент първите прегръдки на двойка богове никога на бяха ставали повод за особени тържества. Когато богове и богини се съчетават, бракът им не съставлява радост освен за тях. Пожелах нашият да се превърне в празник за целия свят.

Преди зазоряване повиках Ирида; тя бързо полетя, вестителка на посланието ми, и когато денят настъпи, пътищата й около земята приличаха на пъстроцветна кошница от дъги.

Ирида казваше на боговете:

- Зевс ви кани на сватбата си. Имаше Съвет за властта; имаше Съвет за глада; днес ще има Съвет за щастието.

С леки ветрове отклоних от Олимп облаците, за да могат от долу хората да ни съзерцават; наредих втори трон да се издигне редом с моя.

В дълги процесии божествата заприиждаха от всички хоризонти. Фавни, дриади, наяди, излезли от реки, езера и гори, пристигаха със скокове и танци. Океан и красивата Тетида се носеха спокойни и усмихнати и всеки миг към тях се присъединяваше някое от неизброимите им деца. Изникнали също така от морето, старият Нерей и очарователната Дорида приближаваха, следвани от седемдесет и шестте нереиди; седемдесет и седмата, Амфитюта, вървеше редом с Посейдон, който имаше собствена свита от безбройни морски духове. Дори брат ми Хадес се съгласи да възлезе от царството на подземния свят; а Персефона, за която тъкмо започваше годишното пребиваване на земята, насочваше стъпките на слепия си съпруг. Майка ни Рея, разбира се, също присъстваше; но защо и в този случай продължаваше упорито да носи траурните си накити?

Когато боговете изпълниха обширния планински амфитеатьр, а слънчевата колесница се издигна в пролетното небе, ние с Хера пристъпихме напред, докато музите сляха гласовете си в най-прочувствения концерт.

Обгърната от бели воали, Хера носеше в едната си ръка розовия нар на бракосъчетанието, а в другата - скиптър от слонова Кост, на чийто връх беше кацнала кукувица, знак, че лекомисленото птиче е опитомено. Паунът й вървеше редом с нея, разперил горделиво опашката си.

Хера, доста резервирана и дори скромна до момента, имаше толкова високомерен вид, а в очите й така силно блестеше светлината на триумфа, че изпитах боязън за бъдещето. Но все пак аз бях този, който трябваше да внимава да остане господар. Главата ми бе увенчана със златна корона, а в юмрука си стисках снопа мълнии; орелът, царствената птица, беше кацнал на рамото ми. Някои се присмели, че сме вървели сякаш в птича клетка. Само че аз ви уверявам - бяхме красиви.

Сезоните и Грациите образуваха свитата ни; пред нас нимфи разпръскваха пролетни цветя. Хесперидите, пристигнали от далечната си градина, поднесоха на невестата малка кошничка със златни ябълки.

Както виждате, дъщерите ми не проявяваха към Хера никаква враждебност и без да се засягат от нововъзникналото й достолепие, споделяха радостта й. Това, че съумя да спечели добрите чувства на децата, родени от други мои връзки, доказваше интелигентността на Хера. Добрата съпруга прави така, че се омъжва дори за миналото на избраника си.

В първия момент събраните богове останаха изненадани, че пред тях се появява царица - защото именно за това ставаше дума. До предишната вечер Хера не разполагаше с никаква особена власт и ето че сега внезапно заемаше първото място. Беше толкова красива, толкова величествена, царствена по толкова естествен начин, щастието й бликаше и ето че изумлението отстъпи на въодушевлението, боговете като един се изправиха на крака, за да я посрещнат с овации. Виж ти, значи изборът бе добър.

Направих знак на Атина да застане на обичайното си място от другата страна на трона ми, права с копие и егида, за да покажа, че възнамерявам да запазя разума си. Тогава Темида се приближи и попита:

-    Вярно ли е, че си обещал на Хера да я задържиш завинаги като своя жена?

-    Да - отговорих. - И добавих: - Законът противопоставя ли се?

-    В тази област твоята воля да се обвържеш е законът. След това се обърна към Хера:

-    Обещала ли си на Зевс да бъдеш завинаги негова жена?

-    Да - отвърна Хера.

- Тогава - продължи Темида - боговете са свидетели, че ви двамата сте свързани.

Тя, която беше моята втора любима, не проявяваше нито одобрение, нито укор, нито съжаление. Само удостоверяваш безпристрастно.

Ала Метида, Деметра и Памет не се контролираха толкова добре.

„Бях твърде предпазлива”, сякаш се укоряваше първата. „Аз пък твърде обновена и непосредствена”, мислеше втората. „Бях прекалено стара за него”, казваше си нежната ми леля Памет.

И още други погледи се разменяха между богините, издавайки съжаление, завист, разочарование.

Защото при това взаимно обвързване, което, направено публично, придобиваше силата на закон, всяка богиня, опитала се занапред да ме привлече, щеше да отнема нещо на Хера; никоя от тях, дори и да успееше, нямаше да избегне същинското, висшестоящо положение на онази, която отнема, по отношение на тази, която притежава. Тъкмо в това Хера беше победителка.

Нека онези сред вас, синове мои, за които тази институция не се е оказала благоприятна, да ми простят; бракът е измислен от нас.

Цялата обсипана със звезди, Афродита раздаваше усмивки па всички страни, за да покаже, че нищо не може да й отнеме превъзходството на красотата, но беше видимо, че в сърцето й е забит трън.

Но откъде се разнасяше този вопъл, който стигна в един момент до ушите ми от далечните равнини на спомена? Надвесих се. О, това беше клетата Евринома с рибята опашка, която гледаше Олимп и виждаше напразните си мечти, осъществени от друга.

А този лек силует, който изпъкваше на фона на билата и се плъзгаше покрай редиците на боговете в ръка е крив рог, от който се сипят хиляди плодове? Скъпа малка Амалтея, вечна девойко, ти също беше там.

На земята потомците на цар Мелисей, на цар Келей, както и много други от царско потекло, които вземаха пример от тях, организираха в наша чест огромни и тържествени жертвоприношения. Колко само тлъсти волове с обкичени с листа рога, колко овни с гъсто руно бяха посечени върху пречистения камък на олтарите; шишовете се въртяха и уханията им, олекотени от мащерка, дафинов лист и розмарин, долитаха да зарадват ноздрите ни и да нахранят безплътните ни стомаси! Ами жарените златисти пилета, крехките гълъби, топлите баници от добре смляна пшеница, запасите от сирена с пикантен мирис за зимата, както и пресните, току-що излезли от калъпа, още млечни, които се разбиват с мед! О, деца мои, какво изобилие и каква сочност!

Сред толкова ухания разпознах веднага аромата на риба върху жар и финокио, който ни беше посветен от Щастливия рибар, сам на морския бряг. И сред толкова дарове този не беше приет с най-малкото удоволствие.

Ала шумът от пировете, който идваше отдолу, почти започваше да заглушава нашия; защото медовината, която става амброзия, когато достигне до нас, се лееше щедро в първите глинени чаши; а фините сили, които тя отключва, замайваха едновременно главите и на хората и на боговете.

Гледах своята красива Хера. Мислех за децата, които щях да имаме. Съзерцавах от трона си огромната трапеза, образувала се на Олимп, както и безбройните човешки трапези, сенки божествените, редуващи се в безкрая. Гледах фавните да се усмихват на водните нимфи; виждах млади смъртни жени да търсят с поглед бъдещия си избраник и да мечтаят за подобна на наша сватба. Колко целувки щяха да приютят тази вечер храстите, колко извори щяха да чуят размяна на клетви!

Бях щастлив; защото щастието ми, смъртни, се подхранва от вашите мечти.

- Хера - обърнах се към нея, - ние ще имаме синове. Бих искал най-големият от тях да бъде здрав, колкото изобретателен, толкова и трудолюбив, и да ми помага с огъня, така че да изкове за хората многобройните дарове, които възнамерявам да им направя.

В мене вече се оформяше образът на Хефест, божествения труженик Хефест, бога на труда.

От своя страна Хера също мечтаеше; мечтаеше за красив завоевател, господар, чиито победи я изпълват с гордост. Дали не вложи прекалено пламенно насилие в този блян? Плодът щеше да бъде Арес, богът на битките.

-   Пожелавам си още да ни се роди, така че да обезсмъртим този ден, дъщеря, която ще води тържествата занапред, ще бъде техен управник и ще налива божествените напитки, които предразполагат към любов; искам тя да е неизменно девица, вечно запазеният образ на това, което в момента си ти. Ще я наречем Хеба.

-   Ти мислиш за боговете и за мъжете — каза Хера, — а аз искам да мисля за богините и за жените. Отдавна ги чувам да стенат от родилните мъки. Нашият съюз ще бъде вечна благодат за тях, ако заченем божество, закрилящо ражданията, което да облекчава болките и да помага за благополучното освобождаване, Илития ще бъде името й. Благодарение на нея и смъртни, и „безсмъртни ще подсигурят приемствеността си...

Раждане, Празник, Труд и Война; нима съдбата на потомството ми не се състоеше от тези четири термина, а и вашата съдба, синове мои, вечно се върти около тези четири стълба?

Представях си безкрайната поредица на вашите поколения. Да, бях щастлив, доколкото един цар би могъл да бъде.

Вечерта падаше. Потърсих с поглед трите погледа на Хеката и видях, че ми направи утвърдителен знак.

По вашата земя възхвалите, песните и танците продължаваха. Боговете също пееха на Олимп. Отново съпроводени от Грациите, Сезоните и музите, Хера и аз се оттеглихме в обширното златно легло, приготвено за нас; и за да ни прикрие, нощта се разгърна като паунова опашка, нощта с милиардите звезди, на които отсега нататък Хера щеше да бъде господарка.

 

Пауза

Да се разделим, смъртни мои синове, с този щастлив спомен. Давам си сметка, че говорих дълго, по-дълго, отколкото е обичайно за вас да слушате. Слънчевата колесница потъна в морето; настъпи часът, в който отивам при Хера, както правя от хилядолетия. Уви, не всички нощи са сватбени.

Оставям на онзи потомък на рода ми, който разпознава гласа ми, да преведе думите ми на вашия език. И ако разказът му ви се стори неумел, нешлифован, понякога неясен или дори противоречив, не го упреквайте, не обвинявайте и мене. Недоразвитият човешки език не притежава модулациите на езика на боговете. Само вътре в самите вас, чрез медитация или бленуване около свещените думи, на моменти може и да успеете да хванете някой акорд от музиката на световете.

Някой друг ден в долината на Делфи с огнените скали или под трептящите борове на Олимпия, насред останките от най-хубавите ви творби, или пък на някой плаж в златния залив на Неапол аз, Зевс, царят на боговете, бог на хората, ще се върна да приседна и да продължа историята си едновременно с вашата.

 

 

Категории: Откъс роман Мемоарите на Зевс Морис Дрюон
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus