Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова

Морис Дрюон (1918-2009) в Париж. Удостоен с наградата Гонкур през 1948 г. за „Великите фамилии”. Член на Френската Академия от 1966, бивш министър на културата, автор на повече от петдесет произведения - впечатляващо наследство - между които „Прокълнатите крале” и „Тисту градинарят”. Творец с несъмнени качества на ерудит и разказвач с интерес към историята и големите епически теми. „Мемоарите на Зевс” излизат през 1967-ма, почти едновременно с друг роман на автора от същия жанр – „Александър Велики”. Българското издание (Сиела, 2010) е в превод на Албена Стамболова.

Денят на Хера. Гръцката съдба.  Планове за Олимп

Ако все още не съм ви говорил за сестра си Хера, която вие наричате и Юнона, то е, защото досега нямаше нищо за казване.

Знаете, че след като излиза от корема на Кронос, тя е приета от баба ни Гея, а после поверена на възпитанието на Океан и Тетида.

Оттогава нищо не е правила, или нищо забележително. Никога не е вземала думата на съвета на боговете; задоволяваше се да изслушва всекиго с голяма сериозност. Нищо не поиска при подялбата на света, нито пък е проявявала интерес към някоя специфична работа; не се предложи и като помощничка на никого, оставяйки Хестия да подхранва огнището, а Деметра да се поти в градината. Въпреки това не е правила впечатление на мързелива и винаги е ставала рано.

Хера е с тежки черни коси, на гъсти и обилни широки вълни, които тя грижливо реше и сплита; красиво е, когато ги разпуска и разтърсва глава назад, а те стигат до кръста й. Няколко пъти скришом съм я наблюдавал вечер и съм бил развълнуван. Но дали и Хера не бе нагласила нещата така, че да я изненадам?

Под съвършено равните дъги на веждите, Хера има големи бадемовидни очи, чийто цвят се колебае между зеленото и сивото, на които се възхищаваш, докато те наблюдават.

Туниката й, винаги грижливо нагъната, разкрива голите й възхитителни ръце и на хармонични вълни се спуска около доста широкия и тежък таз.

Този ден, когато се връщах посрамен от Афродита, заварих Хера на прага на Олимп. Мене ли чакаше? Не се издаде и изглеждаше погълната от съзерцанието на света.

Имах нужда от компания и развлечение.

- Ела - казах й, - да слезем да се поразходим сред хората.

Хера вървеше с моята стъпка; това е съществено. Не беше от тези богини, които ситнят, озъртат се, спират, принуждават ви да забавяте ход, защото се задъхват или увисват като упрек на ръката ви. Хера и аз напредвахме едновременно, можехме да оглеждаме околността и можехме да разговаряме.

Някога Гърция не беше това, което е днес; няколко разлома и по-точно онези, причинени от злосторните гиганти, щяха, да променят на места релефа й. Хората също не бяха такива, каквито станаха след толкова преживени драми и усилия и вследствие на многобройните дарове, които аз и децата ми им направихме.

Гръцката съдба все още бе в самото си начало. Но Гърция вече представляваше смесица от нежност и патетика, в нея съседстват трагични планини със спокойни долини, противопоставят се сухи ридове и зеленеещи котловини, бреговете са безподобно и неизменно начупени, водата и земята навсякъде взаимно се проникват, агресивната скала и подвижното море, постоянните колебания в силата на светлината, хоризонтът, който не представлява ясна и видима разделителна линия, а е поредица от все по-замъглени хоризонти като подстъпите на съзнанието, всичко това съставлява тази страна, за да могат хората в нея да се познаят, да се изградят и да се възвисят.

Малка е Гърция; но и вашата ръка е малка при това обаче в нея всичко е отбелязано - равнините на вашето бъдеще, върховете на способностите ви, притоците на любовите ви, кръстчетата за опасностите; вашата длан съсредоточава и прилага всичките ви енергии; вашите миниатюрни пръстчета опипват, стискат, дълбаят, чертаят, оформят и изграждат всичките ви творби.

Погледната отгоре с погледа на боговете, Гърция прилича на ръка. Тя е ръката на човечеството, дланта на действието, в която всичко се е формирало и реформирало между смътните спомени за изгубения Златен век и надеждата за предстоящ Златен век.

Гърция е по мярката на човека или, по-точно, тя е мярката ни човека. Природните опасности са преодолими за него, а трагедията на стихиите остава във възможностите на съзнанието му. Планините са високи, стръмни, трудни за изкачване, но са достъпни. Пустинното плато не е чак толкова широко, че да не предложи извор или сянка, преди пътешественикът да се изтощи. Морето е примамливо и без прибой стига до пиниевите горички или пък е продължение на полето, приканва към

следващия залив и носа, откъдето се разкрива остров в златистата мъгла - място за отдих от приключенията.

При други климати, по-влажни или изтощителни заради слънцето, човекът сякаш се разтваря на място в настоящето си, Изчезва в тлъстото растително тесто или се изронва като пясък. Другаде, в обширните степи или при неблагосклонни географски ширини, човекът не може да просъществува, да предприема, да завоюва, освен ако не се събере със стотици или милиони, за да надмогне разстоянията, да се организира срещу сезонните контрасти, да се справи с исполинската природа. Той вече не е човек; станал е човеците, гъмжаща маса от безбройни стъпки и сглобени действия.