Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Молитвите остават" на турския писател Туна Киремитчи

23 Декември 2015 / 11:12:19  GRReporter
8380 прочитания

Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова

Турският писател Туна Киремитчи е роден през 1973 г. в Ескишехир. Следвал е киноизкуство в университета „Мимар Синан”, отличаван е с награди за късометражни филми на различни фестивали, работи като колумнист и киносценарист. Автор е на романите „Тръгни си, преди да те заобичам много” (2002 г.), „Тук има някаква самота” (2003 г.), „Трима души на път” (2005 г.) и др. Книгите му разказват за драмата на обикновени хора, за безизходни отношения между мъже и жени в съвременното турско общество, за меланхолията на старостта, като в тях се редуват скръбни изражения и усмивка. Литературната критика ги окачествява като пример за турска литература на „романтичната ирония”.

Романът на Киремитчи „Молитвите остават” ни прави свидетели на приятелството между една жена, оцеляла от Втората световна война, укривайки се в Истанбул, и младо момиче, което се опитва да намери своя път в днешния свят. Българското издание на „Молитвите остават” е на издателска къща „Труд” в превод на Паулина Матеева.

 

Посвещавам на сестра ми Бану...

Благодаря на Солмаз Кямуран, Рифат Н. Бали, Ара Кочунян и Мехмед Яшин за тяхната идейна подкрепа и критичните бележки относно книгата.

МОТО

Преди да съдиш някого, трябва да чуеш молитвите му... 

МОТО2

Сърцата ни мрачни, черни, в камък превърнати, като восък ти смекчи, воплите и жалбите ни укроти, с твоята милост, за да бъдем ний дарени...

Джелялеттин Руми Мевляна (1207–1273 г. – поет и философ, ислямски суфист)

 

1.

– Ах, здравейте. Добре дошла, млада госпожице.

– Добре заварила.

– Заповядайте, не стойте права, моля ви. Препоръчвам ви това червено кресло. Много е удобно.

– Благодаря.

– Зелда може да ви е поуплашила. Много моля да я извините. Когато е била на шест години, със семейството й са били откарани в концентрационен лагер. Родителите й били убити пред очите й. Затова въобще не говори. Но не се лъжете по вида й. Тя е добро момиче. Вече тридесет години върти цялото домакинство на тази къща, нито веднъж не съм я видяла да сгреши.

– Не се притеснявайте, не се изплаших.

– Но като че ли сте малко нервна...

– Винаги съм нервна, когато съм на интервю за работа. Затова през целия ми живот нито една среща не е минала блестящо.

– Млада госпожице, моля ви, не гледайте на това като на делово събеседване.

– А как да гледам?

– Като на гостуване. Или не знам, като на вечерна разходка. Представете си, че сте на посещение при далечна своя леля.

– Разбирам.

– Но палтото ви?

– Какво му е на палтото ми?

– Нищо му няма. Даже много харесвам този цвят. Казват му пепел от рози, нали?

– Точно така, пепел от рози.

– Откъде си го купихте?

– От един магазин на Бейоглу.

– Ах, Бейоглу... Още ли е така красив като едно време?

– Зависи какво разбирате под „красив”. Ако става дума за Бейоглу, по който хората се разхождат с празничните си дрехи, не. Но в сравнение с вида му от преди двадесет години, да.

– Защо? Толкова ли е било зле преди двадесет години?

– Госпожо Розела, вие кога за последно сте ходила в Истанбул?

– За мен няма такова нещо като „да отида в Истанбул”, госпожице. Съществува мечта „да се върна в Истанбул”. Но това е невъзможно вече... Здравословното ми състояние не позволява, за жалост. Но, ако ме питате кога дойдох тук, станаха точно шестдесет години. От тогава все си мечтая за Истанбул.

– Шестдесет години въобще ли не сте била в Истанбул?

– Не, не съм.

– Но езикът ви?

– Какво му е на езикът ми[1]** ?

– Тоест говорът ви...

– Да?

– Ами, не знам, не говорите никак зле турски. Тоест за човек, отдалечил се от средата.

– Много сте любезна.

– Казвам ви истината.

– Докато беше жив моят Алдо, понякога говорихме на турски. Но преди шест години почина. От тогава само толкова е останало в паметта ми. Освен това, следя и турската телевизия.

– Според мен никак не е зле. Даже мога да кажа, че говорите по-добре от повечето истанбулци.

– Ах, vraiment[2] ?

– Уверявам ви.

– Но палтото ви?

– Какво му има пак?

– С палтото ли ще стоите, така като някой гост?

– Добре, веднага ще го сваля.

– Шалът ви ръчно плетен ли е?

– Да...

– И без това, лилавото винаги е било хубав цвят за вълна. Имате ли нещо против да попитам кой го е плел?

– Не, разбира се, защо да имам. Баба ми го е плела.

– Наистина ли? Обичате ли баба си?

– В интерес на истината, тя беше единственият човек в семейството, когото обичах. Но за жалост вече не е между живите...

– Ах, много съжалявам.

– Недейте. Съдба[3].

– Моля, какво казахте?

– Казах да не съжалявате. Съдба.

– Съдба... От толкова дълго време не съм я чувала тази дума...

– И без това, в училище друг освен мен не я използваше... Даже учителите много ми се смееха на подобни думи. Но като ми се е набило веднъж в главата. Може би заради баба ми.

– Или благодарение на баба ви.

– Да, разбира се, може и така да се каже.

– Оставете там палтото си, моля. Зелда след малко ще дойде да го вземе. Моля ви, чувствайте се удобно, като у дома си...

– Добре, ще направя всичко възможно.

– Как видяхте обявата?

– През свободното си време продавам вестници, за да си изкарам джобни. Вчера след като работих до обяд, седнах в парка. Купът с вестници стоеше до мен. През това време духна вятър и разпръсна страниците. Видях я, докато се опитвах да ги събера. Направи ми впечатление, тъй като беше на турски език.

– Значи не сте я видяли, докато четете вестник.

– Аз не чета вестници.

– Дори и местните ли?

– Най-вече местните.

– Но защо? Междувременно, с какво да ви почерпи Зелда?

– Може едно кафе.

– Имаме и чай. Запарен по истанбулски начин, много силен.

– Благодаря. Ще пия кафе. С мляко и захар, ако обичате.

– И още нещо, не е необходимо да викате, госпожице. Зелда може да чува. Това, че не говори, е изцяло на психическа основа.

– Извинете.

– Моля ви, не се изчервявайте веднага. Аз го казах за ваше удобство. Дано не сте се засегнала.

– Не, не съм.

– Но се изчервихте.

– При такъв тип... срещи все така става. Нещо, което не мога да преодолея. Сега като ми казахте, че съм се изчервила, ще стане още по-зле.

– Тогава най-добре е да ви оставя на мира.

– Няма значение.

– За какво говорихме?

– Не знам, и аз забравих.

– Aх, oui, les journeaux.. Да, вестниците.. Казвахте, че не четете вестници.

– Да, не чета. Според мен, журналистите си мислят, че колкото повече лоши новини пишат, толкова повече ще продават.  А аз не искам да давам пари, за да ме разстройват после страданията на света. Всеки си има своята болка.

– Но не е ли същото и с книгите?

– Затова и много не чета романи и други подобни... Няма смисъл човек да се притеснява за измислени герои, след като му е толкова трудно да се справи дори със собствените си проблеми.

– А какво четете?

– Напоследък най-вече поезия.

– Сериозно ли?

– Да... ъъъ, госпожо Розела... Не ме разбирайте погрешно, но мога ли да попитам нещо?

– Разбира се...

– Какво правим тук?

– Беседваме, мадмоазе.

– Но защо? Искам да кажа, сигурно не сте пуснали обявата само, за да си приказваме.

– Всъщност, точно затова я пуснах.

– Ако ви кажа, че не разбирам?

– Никак няма да се обидя... Какво пишеше в обявата, помните ли?

– Няма нужда да помня, и без това я нося. Ще я извадя от чантата, за да я погледна.

– Не си правете труда, аз ще ви я кажа: „Търси се човек с турски език. Задоволително заплащане. Опитът не е от значение. За предпочитане непушач” .

– Да, приблизително нещо такова.

– Не приблизително, а дума по дума. Понеже лично аз я писах. Но сте права в наблюдението си. В крайна сметка, вдигате се вечер и идвате на другия край на града. Вратата ви отваря няма прислужница и се налага да беседвате с някаква старица. Вижда се, че сте отегчена, но тъй като имате нужда от пари, не се решавате да си тръгнете.

– Не исках това да кажа.

– Je sais, знам. Пошегувах се и без това.

– Честно да ви кажа, не разбрах, че се шегувате.

– Между нас има разлика от шестдесет години, госпожице. Лесно е да се каже. С ваше позволение, за толкова години хуморът се е променил малко, нали?

– Извинявайте, но много ви бива да отклонявате въпроса.

– Напротив, госпожице, приближаваме се до въпроса. Ще се постарая да бъда по-ясна. Какво правим ние сега?

– Нали го казахте, беседваме.

– Ето, точно затова сте тук.

– Какво?

– Беседване.

– Пуснали сте обявата, за да си приказвате с някого?

– Не с кой да е, госпожице. А с някой, който говори турски.

– Опитвам се да проумея.

– Ще ви помогна. Старицата, която стои пред вас, прекара в Истанбул най-изключителните, най-хубавите, най-мъчителните и странни години в живота си. Изживяното там е това, което е изградило моето аз. Всяка направена крачка в Истанбул, всеки дъх е от огромно значение за мен. Сега съм вече стара, болна и не ми остава много време. Най– лошото е, че малко по малко започна и забвението[4].

– Моля, какво започна?

– Забвението, мадмоазел... тоест, ъъъ, забравянето... Речта ми може да е малко с дъх на нафталин, но в края на крайщата, научих турски преди шестдесет години.

– Няма значение, госпожо Розела, много сте си добре.

– Няма ли да опитате кафето?

– А, не го видях. Колко безшумно е влязла... Благодаря ви, госпожо Зелда!

– Зелда, миличка, като излизаш затвори вратата, bitte...

– Никой ли друг от семейството й не се е спасил от концентрационния лагер?

– Имала е брат, когото не е видяла с очите си да го убиват. А няма смелост да рови в миналото, тъй като се страхува да не разбере, че е мъртъв. Докато не знае, все още има надежда да е жив някъде.

– Колко лошо.

– За какво говорихме?

– За Истанбул и това, което значи за вас...

– Да, годините, прекарани в Истанбул, бяха най-истинските в живота ми. Сега, когато всичко започва бавно да се изтрива от паметта ми, знаете ли кое е единственото, което не мога да понеса да забравя ?

– Истанбул ли?

– Не познахте... Отгатнете още веднъж.

– Госпожо Розела, никак не обичам да гадая. Моля ви, кажете.

– Турския език.

– Турския ли?

– Да, турски... Защото спомените от тези години живеят в турския език, заедно с него. Не знам паметта ми кога ще откаже, но докторите казват, че влошаването всеки момент може да се ускори. Страхувам се да не би, ако забравя турския, всичко което съм изживяла, неусетно да изчезне. Това е причината да пусна тази обява...

– Искате да говоря с вас на турски.

– Да... Не често, достатъчно е да идвате веднъж седмично. Ще седнем като сега и ще си поприказваме два часа. И аз по този начин няма да забравя езика. Разбира се и спомените, изградили личността ми...

– Добре, а за какво ще си говорим?

– Каквото и да е... За школото ви, за мястото, където живеете; за някоя котка, която сте видяли, идвайки насам... За някой уличен работник... За светлините на църквите... Това, което се е случило в Истанбул... Каквото поискате... Стига да говорим.

– Не знам, госпожо Розела.

– И без това не гледате с особено желание.

– Нали ви казах, не знам.

– Не ми отговаряйте веднага. Помислете известно време. Ако нямате желание, моля ви, не реагирайте сантиментално.  Никой няма да се обиди. В крайна сметка, това е само работа, n'est ce pas, нали така?

 

2.

– Благодаря ви, че приехте. Да си призная, след първия ни разговор онзи ден, нямах много надежда.

– Моля. Както казахте и вие, имам нужда от пари.

– Обиди ли ви това?

– Аз не се обиждам така лесно, госпожо Розела, въобще не се притеснявайте.

– Така ли? Но лицето ви изразява точно обратното.

– Как изглеждам?

– Много сте красива.

– Ама, моля ви...

– Ето, пак се изчервихте.

– Не знам... Аз обикновено не се намирам за красива.

– Имате черни, вълнисти коси. Плътни устни, фино и нежно лице.

– Моля ви, засрамих се.

– Най-вече, очите ви.

– Защо?

– Има в тях една затрогваща тъга. Гледат с израза на човек, изживял разнородни* неща.

– Какви неща?

– Разнородни, мадмоазел... Тоест, mancherlei**... Различни, казано на немски.

– Трябвало е да станете писател.

– Кой казва, че не съм.

– Писателка ли сте?

– Всеки, стигнал да тази възраст, е малко или много писател, мила Пелин... Преди пишех мемоарите си, но после, как се казва... започна да ме боли душата, когато четях написаното.

– Аз хич не обичам да си водя дневник.

– Интересно. А защо?

– Нещата, които пишейки са ви се виждали смислени, като ги прочетете след година, вече ви се струват толкова глупави, че ви хваща срам. Освен това, не е много разумно да оставяте след себе си писмени доказателства.

– Ето тук съм съгласна с вас.

– Като се разбере, че водите дневник, веднага се появява някой приятел или роднина, който изгаря от любопитство да го прочете. Най-лошото е, че където и да го скриете, непременно го намират и прочитат от край до край. После оправяйте се, както знаете.

– Май ви се е случвало?

– И то няколко пъти.

– Кой намираше дневника ви?

– Обикновено баща ми.

– Вярно, понякога бащите са много опасни.

– Да, особено тези като моя.

– Защо? Какъв е баща ви?

– Може ли да не говорим за това, госпожо Розела?

– Мадмоазел, нека да се разберем с вас по един въпрос. Не сте длъжна да говорите с мен за нищо, което не желаете. Даже, ако не искате, може въобще да не говорите. Не сте длъжна да вършите тази работа.

– Но имам нужда от пари, нали така?

– Мога да ви дам назаем.

– Но дори не ме познавате.

– Какво като не ви познавам?

– А ако не ви върна парите?

– Считам се за достатъчно богата, за да не се разоря заради вашия дълг, мила Пелин... Но дори да не е така, не смятам, че ми е останало много време да си харча парите.

– Не ме притеснява да водя разговор с вас.

– Много сте любезна.

– Благодаря.

– И все пак се учудих... Миналият път само чакахте да си тръгнете. Затова, когато се обадихте да потвърдите, се зарадвах много.

– Мога ли да бъда откровена?

– Моля... Удоволствието от тази работа е в това.

– Бях си забравила телефона, спомняте ли си?

– Мадмоазел, зле съм с паметта, но не чак толкова.

– Нали се върнах да си го взема...

– Да, разбрах за това.

– Кое?

– Когато си тръгнахте, забелязахте, че сте си забравили телефона при старата жена. Това, разбира се, ви притесни. Позвънихте на вратата и Зелда ви отвори. Качвайки се по стълбите чухте, че говоря, n'est ce pas?

– Да.

– Първо сметнахте, че си говоря сама. След това, надниквайки през вратата, видяхте Шарлот.

– Не я бях забелязала преди това.

– Пред непознати е малко стеснителна. Не се появява веднага. Крие се в някоя от стаите.

– А сега къде е?

– Кой знае? Сигурно лови насекоми в градината. За какво говорихме?

– Няма значение, госпожо Розела.

– А, спомних си! Надникнахте през вратата и разкрилата се гледка ви трогна. Самотна старица, приказваща на котката си.

– Госпожо Розела...

– Освен това, думите ми събудиха у вас съжаление.

– Не съм толкова чувствителна.

– Сигурно казвах: „Виждаш ли Шарлот, пак останахме сам самички”.

– Не си спомням.

– Или нещо подобно: „Никой не иска да прекарва времето си с нас, защото сме много стари”.

– Не помня.

– Като чухте това, разбира се, ви заболя сърцето.

– Не искам да си съставяте погрешно мнение за мен... Наистина не се разчувствам така лесно. Не се стягайте толкова.

– Не ви разбрах?

– А, ето една нова дума за вас.

– Повторете.

– Не се стягайте.

– Какво точно означава?

– Тоест, в смисъл: не се притеснявайте, не се тревожете.

– Популярна дума ли е?

– В ученическия и студентския жаргон, да.

– Има ли и други такива думи?

– Сигурна съм, че не бихте искали да чуете.

– Напротив, ще ми бъде приятно... По отношение на езика Алдо беше много по-консервативен от мен. Но аз, незнайно защо, намирам такива думи за забавни.

– Защото сте много печена жена.

– Каква жена?

– Печена. Тоест, разбрана, схватлива...

– Станаха две.

– Така е. Отпускаме се малко по малко.

– Да... За какво ставаше дума?

– Няма значение, госпожо Розела. Да забравим.

– Спомних си... Видяхте ме, че от самота си говоря с котката и ме съжалихте... После се прибрахте вкъщи, и когато към тази сцена се прибавила и материалната нужда, сте решили, че най-разумно би било да се съгласите.

– Поправям се, трябвало е да станете сценарист, госпожо Розела.

– А защо се смеете?

– Много сте сладка.

– Откъде знаете, че не съм в същото време и добра актриса.

– Например?

– Забелязала съм, че сте си забравили телефона, vielleicht, може би... Чула съм да се качвате по стълбите. И за да ви разчувствам, съм направила този мизансцен с котката. Не може ли да бъде така?

– Може, разбира се.

– И вие сте повярвали на измамата на старата жена и сега сте тук. Ха да видим!

– Както казах, много сте сладка.

– Хубаво е да ви видя как се смеете.

– Благодаря.

– Присвивате очи, когато се смеете, и на бузите ви се появяват няколко бръчици, които много ви отиват. Сигурно имате много ухажори.

– Всъщност, би било добре да отложим малко този въпрос.

– Добре мадмоазел, не се стягайте.

– Браво, госпожо Розела! Бързо се учите.

– Ама моля ви се, много сте любезна.

 

3.

– Запознахме се с Алдо през хиляда деветстотин трийсет и шеста. Можете ли да си представите?

– Няма да ви лъжа, толкова е назад във времето, че ми е трудно.

– А аз си го спомням сякаш бе вчера... Това е старостта, не помниш какво си вечерял вчера, но всичко от началото на миналия век е все още живо.

– Сигурна съм, че ще ми разкажете и как сте се запознали.

– Много ентусиазирана ли изглеждам?

– Нали задачата ни е да говорим?

– Правилно... Погледнете, моля ви, най-напред снимката на отсрещната стена.

– Не мога да повярвам...

– Станете и я разгледайте отблизо, ако желаете.

– Не мога да повярвам, госпожо Розела, колко сте красива!

– Косата ми е много хубава, нали?

– Не само косата. Кожата, очите, изразът в очите ви...

– Така е... Времето е много жестоко...

– Не исках да кажа това. Но господин Алдо, според мен, като ви е видял сто процента е лапнал по вас.

– Лапнал по мен?

– В смисъл, че се е влюбил.

– Май този израз не ми хареса особено.

– Всъщност и на мен не ми харесва, може да го забравите.

– Но да си остане между нас, съвсем точно го казахте, да. Току-що съм започнала да уча в gymnasium, гимназията. През свободното си време играя тенис в градските клубове. Най-голямата ми мечта е да участвам един ден на Уимбълдън и да стана шампион. Детски мечти.

– Сега разбирам.

– Какво, мадмоазел?

– Като дойдох първия път, не гледахте ли тенис мач по телевизията?

– А, да.

– При това мач между Сабатини и Граф. От 1991-ва...

– Обичате ли тениса?

– Едно от няколкото неща в живота, които съм правила със страст. В прогимназията тренирах всеки ден.

– После?

– Какво после?

– Защо се отказахте?

– Няма значение, госпожо Розела... Неприятна история.

– Пелин, миличка, много ви бива да будите любопитство.

– Да будя какво? Отново използвате остаряла османска дума от арабски произход, непозната на днешните млади.

– Curiosité.

– Не го казвам, за да предизвикам любопитството ви... Не е ли болезнено, когато човек говори за някои неща?

– Ох, това никой не го знае по-добре от мен.

– Но пак искате да разкажете.

– Ние сме различни, мадмоазел... Вие сте млада. На прага на всички възможности сте. А на мен не ми остават вече такива. Единственото, което мога да направя, е да разказвам и да търся утеха в спомените.

– Аз пък съм готова да слушам.

– Да... Професионален слушател сте вие.

– Абсолютно... Последно бяхме стигнали до тенис клуба...

– Действително, в това време съм благословията на клуба... Защото младежите от Берлинския университет са лапнали по мен.

– Ха ха ха...

– Как е? Не се ли получи?

– Как да не се получи, госпожо Розела. Този израз сигурно никога не е бил произнасян по-сладко. Моля, продължете.

– Когато идва моят ред за игра трибуните тутакси се напълват... Не само момчета са там, но и момичетата от нашия gymnasium...

– Дошли са и те да намажат.

– Ами... Може и така да се каже. Тъй като си мислят, че не мога сама да се оправям с толкова много момчета, се опитват да спечелят чувствата на свободните. Аз бях свирката за патици, събираща там младите мъже. Знаете ли какво представлява?

– Не, никога не съм чувала.

– Май не се интересувате от лов?

– Не и когато става въпрос за лов на животни.

– Мадмоазел, помоему се превръщате във все по-интересен човек.

– Много добре.

– Както и да е, докъде бях стигнала?

– Била сте ловджийска свирка.

– Да, знаете ли какво е това?

– Не знам, госпожо Розела.

– Нещо, което и по форма прилича на патица. Надувате я, патенцата се показват и вие ги ловите. По наше време нямаше фабрични свирки, като сега. Ловците сами си ги дялкаха от тръстика.

– Стана ми интересно.

– Свирките на Алдо сигурно още са тук. Някой път ще ви ги покажа. Аз служех точно като такава свирка. Щом отидех да играя тенис и се появяваха всички привлекателни младежи.

– Госпожо Розела, ще ви попитам нещо.

– Усещам в гласа ви някаква закачка.

– Ама няма да ми се сърдите.

– Да сте ме виждали някога да се сърдя?

– Още не... Ако ви бях видяла, нямаше да се притеснявам. Обаче ще се пръсна, ако не ви попитам.

– Питайте, слушам.

– Любовчийка ли бяхте?

– Любовчийка?

– Да...

– В какъв смисъл?

– Колко смисъла може да има?

– В тогавашна Германия имаше повече от един смисъл... Освен това, за жените не означаваше същото, каквото е за мъжете. Особено, ако сте израснали като мен в зачитащо традициите еврейско семейство, имаше винаги една grenzlinie, тоест граница, която ви кара да бъдете нащрек... Но Бог ми е свидетел, винаги съм обичала да форсирам тази граница.

– Ами ето, значи сте били любовчийка!

– Не знам... Например тайните срещи нощно време, целувките под някое дърво, това да ви галят косата, сега считат ли се за любовчийство?

– Не.

– Добре, а разменените скришом писма, посветените на вас песни, рецитирането на стихове под балкона ви?

– Всъщност, зависи с колко души ги правите тези неща.

– Мадмоазел, възхищавам се на смелостта ви.

– Гоните ли ме?

– Не знам какво искате да изкопчите от мен, но това, което ще кажа, е, да... Винаги съм обичала мъжете... Но не само заради външния им вид... Обичах това, че те ме обичат, обичах тяхната нежност, обичах детското в тях, силното им присъствие до мен. Сега погледнете, моля ви, другата снимка на стената.

– Разгледах я, когато дойдох първия път. Сигурно е на господин Алдо...

– Е, как е? Хубав ли е според вас?

– Не е лош.

– Моля ви, нека бъдем откровени.

– Ами...

– Дребно лице, кръгли очила, още на тези години започнала да оредява коса... Прилича ли ви на принц, способен да омае най-хубавото момиче в тенис клуба?

– Не, не прилича.

– Но аз пожелах точно него. При това измежду кандидати, приличащи на Джони Вайсмюлер... Знаете ли защо?

– Много бих искала да узная, госпожо Розела.

– Предпочетох него, защото само той поиска да ме опознае истински... Само той видя какво се крие вътре в мен...

– Какво стана, замислихте се?

– Нищо ми няма, слушам ви.

– Очите ли ви се насълзиха?

– Не знам.

– Ама недейте така. При това, дори не сме стигнали още до най-сантименталните моменти от историята.

– Госпожо Розела, аз ще бягам.

– Моля?

– Искам да кажа, че стана късно, с ваше позволение ще тръгвам.

– Добре, мадмоазел... Бягайте тогава... И не забравяйте, моля ви, че ще чакам с нетърпение следващия четвъртък. На излизане бихте ли казали на Зелда да ми донесе лекарствата. Ще си легна рано тази вечер.

 

4.

– Госпожице, виждате ми се без настроение...

– Не знам... Днеска нещо ме е налегнала апатия.

– Да починем, ако искате.

– Не, няма нужда.

– Искате ли да разкажете?

– Какво?

– Каквото и да е.

– Няма нищо за разказване, госпожо Розела. От няколко дни съм така. Сигурно е от дъжда...

– Да, вали сякаш никога няма да спре.

– По принцип обичам такова време... Не знам какво ми стана...

– Как ви мина седмицата?

– Както обикновено...

– Не знам какво правите обикновено.

– Ами, ходих в университета, на лекции...

– В кой факултет следвате, забравила съм.

– Не може да сте забравила, защото не съм ви го казвала. Френска филология. Във втори курс съм.

– Обичате ли специалността си?

– Нямам проблем с учението, обаче...

– Не обичате този град.

– Много ли си личи?

– Мадмоазел, вие сте от Истанбул, а за истанбулци тук е прекалено спокоен, изискан и безличен европейски град. Цивилизован повече от необходимото. Дори по мое време, да напуснеш Босфора и да свикнеш с обстановката тук, беше доста деликатен въпрос. Сигурна съм, че разликата сега е още по-голяма.

– Без никакво съмнение.

– Ако нямате нищо против, мога ли да ви попитам къде сте отседнали?

– В случай, че избягам ли?

– Не, в случай, че имате нужда от нещо.

– В общежитието на университета. Заедно с една празноглава белгийка.

– Не се ли разбирате?

– Невъзможно е, понеже глупачката смята, че всички, дошли от района около Средния изток, са потенциални живи бомби.

– Колко срамно.

– Това, че я нарекох глупачка ли?

– Не, разбира се... Поведението на момичето.

– Знаете ли, подаде молба за смяна на стаята?

– О, Боже... И какво стана?

– Не я приеха. Изплашили са се заради една глупачка да не бъдат обвинени в расизъм, най-вероятно. Всъщност, въобще не ми пука. Да се бяха съгласили. Щях да се отърва.

– Алдо казваше така: „Човек отива да следва в Лондон, в Париж или във Флоренция... но всъщност излиза, че е бил изпратен в този град”.

– Правилно е казал.

– Да не би и вас да са ви изпратили тук?

– Госпожо Розела, сега е ред на вашата история.

– Така да бъде... Докъде бяхме стигнали?

– Какво работеше господин Алдо?

– Беше учен... Ендокринолог...

– Какъв?

– Ендокринолог, мадмоазел... Специалността, изучаваща хормоните...

– Нещо важно, значи...

– Чували ли сте името Тадеус Райхщайн?

– Не. Супер невежа съм.

– Никак даже... Моят Алдо търсеше заедно с Райхщайн, нобелов лауреат за медицина за 1950 г. – лек за Адисоновата болест. Опитваха се да изолират активния радикал на адреналинния кортекс...

– Госпожо Розела...

– Не можахте ли да разберете?

– Съжалявам...

– Оставете, то и на мен ми отне години да го разбера. Накратко, след дългогодишна лабораторна дейност успяха да изолират няколко хормона и един от тях беше наречен кортизон.

– Я виж ти! Наистина ли?

– Да. Прочутият кортизон е тяхно дело.

– Ако бях аз, щях много да се гордея.

– Аз също... Но той не му обърна особено внимание... Не се възгордяваше, милият ми Алдо. Винаги е бил сдържан.

– Всъщност, като гледа човек снимката му, си личи. Истински учен.

– Да, истински.

– В тенис клуба ли се запознахте?

– Не си спомням много ясно кога точно се запознахме. Ще прецените, че на пръв поглед не може да впечатли човек. Сигурно общи приятели са ни запознали по време на някоя пауза... За мен най-важна е същността на нещата, мила Пелин. Имам дадена ми от Бога способност да различавам фалшивото от истинското.

– Било ми е писнало, изглежда, от всички тези мамини синчета, карикатури на Вайсмюлер.

– Госпожо Розела, простете невежеството ми, но все го повтаряте, кой е този Вайсмюлер?

– Ах, никога ли не сте го чували?

– За жалост.

– Джони Вайсмюлер е първият човек в киното изиграл Тарзан. Едновременно с това и олимпийски шампион по плуване... Беше кумирът на нашата младост... Например, на кого от сегашните можем да го оприличим...

– На Клуни?

– Не, някой по-енергичен.

– Том Круз?

– Оф, оставете го това хилещо се същество...

– Брад Пит?

– Хмм... Не, и той не.

– Арнолд?

– Този, който сега е губернатор ли?

– Да...

– Може би... Да! Той беше нашият Арнолд... Хем привлекателен, хем атлетичен... И понеже нямаше много алтернативи, всички момичета припадаха по него...

– Но не и вие.

– Не, моят фаворит винаги е бил Брад Пит.

– А, трябваше да се досетя.

– Шегата настрана, с Алдо се срещнахме няколко сутрини на закуска и с него се почувствах много спокойна... Спокойствието сякаш се вливаше от неговия дух в моя. До него ми се струваше, че няма нищо нередно в този свят, че всичко е идеално и перфектно. Освен това, рецитираше стихове на Рилке. Дори по онова време това си беше голям талант. Запозната ли сте с Рилке?

– На дъжд прилича самотата, вечер от моретата издига се...

– Знаете го...

– Госпожо Розела, не съм чак толкова за подценяване.

– Ще го имам предвид.

– Ако обичате.

– Алдо всяка сутрин ми рецитираше по едно ново стихотворение. Питам ви: какво може да направи човек пред някого, който декламира сутрин стихове на Рилке?

– Ако имате предвид днешните момичета, може да се прозяват, например.

– И тогава не беше по-различно, бъдете сигурна. Предполагам, че този факт оказа влияние за приятното му прекарване с мен.

– И той ли учеше?

– Да. Сефарадски евреин, дошъл от Истанбул да учи медицина. Беше седем години по-голям от мен. Както казах, беше зрял, нежен и умееше да изслушва... Човек до него не се чувстваше като украшение?

– И вие се влюбихте.

– Това беше нещо повече от любов... В дълбините на душата си чувствах много силна привързаност към Алдо... Той беше моят баща, син, най-добрият ми приятел и по-голям брат... Винаги внушаваше доверие. Животът до него беше спокоен.

– Много ми се иска да го бях познавала?

– Бъдете сигурна, щеше много да ви хареса.

– Веднага ли се оженихте?

– Алдо не беше решителен младеж, както можете да предположите... И понеже и аз не се решавах да направя първата крачка, нещата между нас се развиха много бавно и предпазливо. Най-сетне една пролетна утрин ми предложи да се разходим с лодка по реката. След едночасово гребане и празни приказки, той толкова се беше уморил, че много се уплаших да не би да припадне, преди да ми е предложил... Добре, че най-накрая успя...След това семейството ми известно време се колеба, разбира се. Сигурно знаете, че ние ашкеназките евреи сме малко по-различни от истанбулските сефаради. Всъщност, разликата не е много значителна, но баща ми е имал вече един-двама кандидати за зет. Искал е да ме омъжи за един германски евреин – инженер, който му напомнял за собствената му младост... Поради тази причина им отне малко време да свикнат с мисълта за истанбулски зет. Разбира се, в крайна сметка достойният и зрял вид на милия ми Алдо също оказа влияние.

– Значи баща ви се е навил.

– Тоест, искате да кажете, че се е убедил ли?

– Точно така.

– Ах, скъпа Зелда, направо се появи като ангел спасител. Гърлата ни бяха пресъхнали. Така и не опитахте запарения чай, мадмоазел.

– Не обичам чай, госпожо Розела. Действа ми на нервите.

– Цигари?

– Пуша, но много рядко...

– Бъдете спокойна, тук можете да пушите. За човек в моето състояние димът от няколко изпушени цигари, вече не от значение.

– Не говорете така.

– Наистина, права сте. Няма смисъл да се превръщам в стара кукумявка. В това чекмедже трябва да има карамфилови цигари, si vous voulez, ако искате.

– Благодаря. Всъщност цигарите ме карат да се чувствам зле.

– Вие ви се свят ли?

– Не, по-различно е. Всъщност и аз не мога да си го обясня. При това не съм виждала на друг да се случва. Като пуша, започва да ме стяга под лъжичката. Обхваща ме едно чувство за вина и паника. Глупаво е.

– Може би при Фройд можем да намерим обяснение за това.

– Ох, моля ви, и без това в последните години станах маниак на тема Фройд.

– Маниак...

– Тоест, ходих на сума психолози.

– Не искате ли да споделите?

– Не сега, госпожо Розела... Може би някой друг ден.

– Добре... За какво говорихме?

– Убеждавахте баща си?

– Да, сватбата ни беше много хубава... Сутринта, вървейки по Курфюрстендам, сякаш летях. Дори Алдо беше развълнуван като дете... Имаше някои разногласия между роднините му от Истанбул и моите. Особено за избора на музика. Но както казах, беше един откраднат от живота миг. Дори новите роднини, които в началото не се понасяха, в края на вечерта се прегръщаха и целуваха. Накратко, бяхме щастливи и смятахме, че ще останем вечно така.

– Не останахте ли?

– Ja, leider, да, за съжаление... Не можахме.

– А какво се случи?

– Всичко в този живот е относително, госпожице...

– Тоест?

– Преди да чуете продължението и вие трябва да разкажете нещо. Не може разговорът да се води едностранно.

– ?...

– Да, слушам.

– Опитвате се да ме притиснете в ъгъла ли?

– Не, хубаво би било да разкажете нещо за себе си. Иначе ще започна да се съмнявам, че заприличвам на откачена старица.

– Не обичам да говоря за себе си, госпожо Розела.

– Защо така?

– Освен това няма какво да разкажа...

– Всеки си има своя история, мила Пелин... Но щом като Зелда се показа на вратата с таблата с лекарства, значи стана късно. Вие най-добре си помислете. Моето предложение е много ясно: ако дойдете следващия път с вашия свят в джоба, ще чуете продължението на моята история.

– Имате търговски нюх, госпожо Розела.

– Аз съм еврейка, мила Пелин.

– Тогава останете със здраве...

– Auf Wiedersehen! Довиждане!

 

5.

– Да, госпожице, слушам ви.

– Вие никога ли не се отказвате?

– Сключихме споразумение.

– Но не в писмен вид.

– За един евреин доверието е всичко. Даде ли се дума, се изпълнява. А вие ми обещахте.

– А какво трябва да правя?

– Ще говорите за себе си.

– Не съм свикнала да говоря за себе си.

– Тогава ще ви помогна. Обичате ли мъжете?

– Еее... Това ми дойде малко изневиделица.

– Не ги ли обичате?

– Госпожо Розела, не е ли много лично това?

– Искате да чуете как продължава историята ми, нали?

– В интерес на истината, да.

– Разказвайте тогава. Споделете нещо за себе си. Прекалено сте хубава, за да сте сама. Имате ли си приятел, например?

–...

– Нямате ли си?

– Не съвсем, всъщност.

– Тоест?

– В университета има един грък.

– Хубав ли е?

– Да... Ами може да се каже.

– Ходите ли?

– Понякога използвате такива думи, че човек не може да повярва, че шестдесет години не сте стъпвала в Истанбул.

– Нали има телевизия, мадмоазел... Турските канали се хващат много добре благодарение на сателита. От време на време ги гледам. Най-вече филмите. Обаче след час гледане ме заболява глава.

– Тогава защо съм ви нужна?

– Телевизорът не може да говори с мен. Но вие можете... Ставаше въпрос за гръцкия младеж. Ходите ли?

– Още не е ясно...

– Значи се интересува от вас, така ли? А как се казва?

– Димитри.

– И той ли е студент?

– Да... Син на гръцки корабен магнат.

– Значи хем хубав, хем богат. Как си прекарвате времето заедно?

– Още нищо не правим, госпожо Розела. .. Опитваме се да се опознаем.

– Schön, добре... А другите?

– Другите ли?

– След като привлекателният наследник на гръцки корабен магнат е по петите ви и вие все още се колебаете, значи има и други кандидати.

– Ох, Боже мой...

– Няма ли?

– Има... Има, да.

– Хайде тогава разкажете.Умирам от любопитство.

– Има и един руснак.

– Руснак ли? Колко романтично! Как се казва?

– Иван.

– Е, всъщност това е име, което не понасям... Но руснаците много харесват средиземноморските жени. Особено красивите като вас...

– Ах, тази ваша любезност...

– Добре, разкажете за Иван... Например как изглежда? Физиката, лицето?

– Рус, висок... Ами, типичен славянин.

– Какво прави, за да ви съблазни?

– За да ме свали ли?

– Така ли му казват сега?

– Да.

– Какво прави, за да ви свали?

– Миналата седмица предложи да прекараме уикенда в един хотел на брега на езерото.

– Какво? Типичен руснак... Хем решителен, хем лекомислен. Приехте ли?

– Не, разбира се...

– Ох... За миг се изплаших за вас... Мадмоазел, моля ви, бъдете внимателна в такива случаи... Щом още първото предложение е толкова смело, това означава, че има две възможности. Или гледа на вас като на поредната авантюра, или по-нататък ще ви излезе с още по-странни предложения.

– Какви например?

– Това оставам на вашето въображение.

– Защото е руснак ли?

– Не, защото е мъж.

– За Бога, госпожо Розела...

– Не се смейте... Тук говори опитът...

– Безкрайно уважавам това.

– Кажете ми истината... Да не би да отидохте в хотела?

– Нали ви казах, че не съм. И без това в този град не мога да действам толкова свободно, колкото си мислите.

– Защо?

– Защото по петите ми има човек.

– Боже мой, пак ли някой мъж?

– Не... Тоест, да, мъж е, разбира се, но ме следи не защото ме харесва, а защото баща ми така иска.

– Сериозно ли говорите?

– Да... Баща ми има хотели в Турция... Благодарение на връзките му в туристическия бизнес, ръката му стига чак до тук. Мисля, че е помолил някой тукашен негов приятел да прикрепи човек, който да ме следи. Човек, нает от него, тръгва по петите ми щом изляза от университета и не ме оставя, докато не се прибера в общежитието.

– Сигурна ли сте, че е така?

– Да. Лично баща ми го каза. Уж било, за да ме наглежда. Тези да ги разправя на шапката ми. Сигурно си мисли, че съм толкова тъпа, та да не разбера, че иска да ме контролира с дистанционно.

– Ужасно неприятно...

– И още как...

– Добре, а майка ви?

– Аз нямам майка.

– Не думайте...

– Не се притеснявайте, не е умряла. Но като съм била на две годинки, се влюбила в друг и ни зарязала.

– Много съжалявам.

– Недейте. Аз с времето се научих да не го правя. А баща ми прибягнал до такова решение, понеже не искал единствената му дъщеря да попадне в нечий капан в чужда страна.

– Чакайте малко... Като идвахте насам, преследваше ли ви?

– Разбира се...

– Mein Gott! Боже мой! А сега къде е?

– Не знам... А, ето го там... Стои под дървото.

– Я да видя... Този високият, слабият ли?

– Същият.

– Но вали дъжд.

– Какво от това?

– Ще се намокри момчето.

– Щом може да чака на дъжда, сигурно взима добър бакшиш.

– Да кажем ли на Зелда да му занесе малко чай?

– В никакъв случай...

– Ама вижте, намокрил се е.

– Какво ни интересува, госпожо Розела? След като е приел подобна работа, да си носи последствията!

– Нямате милост.

– А мен, питате ли ме?

– Вие си знаете... Освен това, сте права... После да вземе да му стане навик да идва тук. Ау, изведнъж изтръпнах.

– Не се притеснявайте, не мисля, че е опасен.

– Сигурна ли сте?

– Ами, сигурно не е.

– Fraülein, госпожице, така ми олекна...

– Да не би да ме гоните?

– От къде на къде? За какво говорихме?

– И аз не си спомням...

– А, така руснакът... Иван... Направи ли и друг опит?

– За сега, не.

– А другият?

– Немецът ли?

– Какво? И немец ли има?

– Ама той още не е предприел нищо... Преподавател е... Старши асистент. Не е толкова хубав като другите, но е зрял мъж и разбира по-добре женската душа.

– Какво прави?

– Пише ми дълги писма с изящен почерк.

– Изразява любовта си ли?

– Всъщност, не... Това са по-скоро есета относно живота и любовта.

– Много умно...

– Според мен са си чисти алабализми.

– Алабализми?

– Тоест, такова... Ами празни приказки...

– Вие какво му отговаряте?

– Чета му писмата, водя си бележки и му ги предавам като литературна критика.

– Коварна сте.

– Няма такова нещо... Той иска да си играе. Аз само се включвам в глупостите...

– А какво ще правите? Ще въртите и тримата едновременно ли?

– Госпожо Розела, виждам, че се развълнувахте.

– Ех, малко...

– Тогава ще трябва и вие да разкажете нещо... Разбира се, ако искате да продължавам да говоря за себе си.

– Да не би да ми го връщате?

– Май да.

– А ако не се съглася?

– И двете ще се лишим от продължението на историята. Ще спечели само тишината.

– Ще спечели само тишината... Госпожице, ето това изречение ми хареса. Да го запишем някъде. Даже ако искате това да бъде последното изречение за днес.

 

6.

– Добре дошла, мила Пелин... Гледам вашият преследвач вече е заел мястото си...

– Да, много му хареса под това дърво... Знаете ли, най-накрая научих кой е...

– Не думайте! Кой е?

– Няма да кажа. Първо вие ще разказвате.

– Но...

– Да, слушам ви.

– Какво ще стане, ако ми кажете?

– Вие поставихте правилата, госпожо Розела.

– Така да бъде... До къде бяхме стигнали?

– До първите години от брака ви...

– Първите ни години...

– Да, първите ви години...

– Минаха изключително спокойно... Алдо работеше като асистент в университета, а аз се грижех за дъщеря ни Таня, която се роди една година след брака. Беше едно красиво, весело и здраво момиченце... Въпрекиq че се роди два месеца преждевременно, прегръщаше жадно гърдите ми и живота. Освен това, баща ми, който се разбираше добре с Алдо, от време на време ни помагаше материално... Бяхме на прага на една щастлива картина, която поетът Абидин Дино би искал да опише. Но облаците на съдбата започнаха да засенчват семейното ни огнище...

– Сигурно Адолф Хитлер.

– Да. Интересувате ли се от история?

– Всъщност, не особено. Но спряхте да разказвате на толкова интересно място, че не издържах на любопитството и потърсих информация в Гугъл. Като се имат предвид, че сте еврейка и периодът, в който се развива историята, не беше трудно да предположа какво ви е накарало да страдате.

– В такъв случай сигурно сте чували за Кристалната нощ[5].

– Не.

– Искате ли да чуете?

– Абсолютно.

– Тогава, моля ви, затворете очи.

– Защо?

– Не задавайте въпроси. Затворете ги.

– Добре.

– Затворихте ли ги здраво?

– Да.

– Представете си първо една витрина... Като на магазин или на фасадата на оранжерия за цветя...

– Хм...

– Виждате ли я?

– Виждам я.

– Нека изведнъж витрината да се взриви!

– Какво, пак ми говорите на остарял език?

– Да се взриви! Да се натроши на парчета! Да стане на сол... Със страхотен трясък... Представяте ли си го?

– Да...

– Сега мислете за хиляди такива витрини... Картината оживява ли в представите ви?

– Хиляди...

– И всички се взривяват заедно с падащите върху тях тухли... В нощната тъма, побесняла от гняв тълпа пали сградите, магазините...

– Като на филм.

– Да... Страхотен погром, оглушителни писъци, горящи къщи, унищожени надежди... Зловещ дим, издигащ се в небето... И ви уверявам, това не е филм.

– Нацистите ли правеха всичко това?

– Палят магазините, синагогите и училищата... В онази студена ноемврийска нощ, всичко е така покрито с парчета стъкла, че улиците заблестяват ослепително на лунната светлина. Спираща дъха гледка... Затова наричат това черно събитие „Кристална нощ”.... От този момент нататък, никой евреин не се чувства вече сигурен в Германия.

– Затова ли заминахте за Истанбул?

– Всъщност, беше идея на баща ми... Тъй като нацисткото правителство обвини евреите за случилото се и под претекст, че трябва да платят обезщетение, наложи невероятни данъци. Изпращаха тези, които не могат да платят в концентрационни лагери. И баща ми поиска да заминем при роднините в Истанбул, преди положението да е излязло съвсем извън контрол. Мислеше най-вече за сигурността на внучката си. С Алдо планираха всичко. В началото на март с дъщеря ми щяхме да се качим на влака за Истанбул. А Алдо щеше да замине за участие на конференция в университета, в който учите в момента.

– Каква конференция? Не е ли можел да не участва?

– Госпожице, ако познавахте Алдо, нямаше да се учудвате...

– Той беше влюбен първо в професията си, после в мен... Никога не съм го упреквала за това... Защото още от самото начало беше оставил в мен чувството, че работата му е преди всичко останало... Бях го приела такъв, какъвто е... Не нацистите, ами всички дяволи от ада да бяха дошли, нямаше да го откажат да отиде на конференцията...

– Разбирам.

– При това направи, каквото зависеше от него... Билетите, влакът, Истанбул – всичко беше уредено... Това стана възможно благодарение на усилията на семейния приятел Сами Гюнцберг, който е бил зъболекар на Ататюрк, и това, че Алдо похарчи всичко, каквото има. И без това данъците бяха разорили баща ми. Напускайки Берлинската гара, си обещахме след една-две седмици да гледаме заедно светлините на Босфора.

– Хубаво...

– Алдо ми разказа, че от известно време си кореспондира с истанбулските университети и че е на път да бъде приет като академичен кадър. По онова време турските висши учебни заведения отваряха вратите си за евреите, най-вече за тези, които се занимават с точни науки.

– Беше ли всичко наред?

– Не особено... Една седмица след като заминахме за Истанбул, немската армия вече се бе отправила към Чехословакия... Хитлер бе на път да нападне Полша. Пътищата до Истанбул изведнъж станаха много опасни.

– А господин Алдо как успя да стигне до Истанбул?

– Там е въпросът... Не успя.

– Добре, а как се видяхте?

– Не можахме.

– Но войната е продължила пет години.

– Да.

– Не може да бъде, госпожо Розела...

– Може, мадмоазел, за съжаление... Докато не свърши войната с Алдо не успяхме да се видим.

 




[1] Младата героиня използва съвременната дума за „език” в турския, която възрастната жена не знае, и мисли, че става дума за езика като анатомичен орган – б. пр.

[2] Наистина ли ? (фр.) – б. пр.

[3] Героинята използва за „съдба” остаряла османска дума от арабски произход, която в съвременния турски език вече почти не се употребява – бел. прев.

[4] Героинята използва остаряла османска дума от арабски произход, непозната за съвременните млади турци – б. пр.

[5] Нощта на 9 срещу 10 ноември 1938 г., в която нацистите извършват погром над евреите в Германия и Австрия – б. пр.

 

Категории: Откъс роман Туна Киремитчи Молитвите остават
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus