Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Молитвите остават" на турския писател Туна Киремитчи

23 Декември 2015 / 11:12:19  GRReporter
2855 прочитания

Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова

Турският писател Туна Киремитчи е роден през 1973 г. в Ескишехир. Следвал е киноизкуство в университета „Мимар Синан”, отличаван е с награди за късометражни филми на различни фестивали, работи като колумнист и киносценарист. Автор е на романите „Тръгни си, преди да те заобичам много” (2002 г.), „Тук има някаква самота” (2003 г.), „Трима души на път” (2005 г.) и др. Книгите му разказват за драмата на обикновени хора, за безизходни отношения между мъже и жени в съвременното турско общество, за меланхолията на старостта, като в тях се редуват скръбни изражения и усмивка. Литературната критика ги окачествява като пример за турска литература на „романтичната ирония”.

Романът на Киремитчи „Молитвите остават” ни прави свидетели на приятелството между една жена, оцеляла от Втората световна война, укривайки се в Истанбул, и младо момиче, което се опитва да намери своя път в днешния свят. Българското издание на „Молитвите остават” е на издателска къща „Труд” в превод на Паулина Матеева.

 

Посвещавам на сестра ми Бану...

Благодаря на Солмаз Кямуран, Рифат Н. Бали, Ара Кочунян и Мехмед Яшин за тяхната идейна подкрепа и критичните бележки относно книгата.

МОТО

Преди да съдиш някого, трябва да чуеш молитвите му... 

МОТО2

Сърцата ни мрачни, черни, в камък превърнати, като восък ти смекчи, воплите и жалбите ни укроти, с твоята милост, за да бъдем ний дарени...

Джелялеттин Руми Мевляна (1207–1273 г. – поет и философ, ислямски суфист)

 

1.

– Ах, здравейте. Добре дошла, млада госпожице.

– Добре заварила.

– Заповядайте, не стойте права, моля ви. Препоръчвам ви това червено кресло. Много е удобно.

– Благодаря.

– Зелда може да ви е поуплашила. Много моля да я извините. Когато е била на шест години, със семейството й са били откарани в концентрационен лагер. Родителите й били убити пред очите й. Затова въобще не говори. Но не се лъжете по вида й. Тя е добро момиче. Вече тридесет години върти цялото домакинство на тази къща, нито веднъж не съм я видяла да сгреши.

– Не се притеснявайте, не се изплаших.

– Но като че ли сте малко нервна...

– Винаги съм нервна, когато съм на интервю за работа. Затова през целия ми живот нито една среща не е минала блестящо.

– Млада госпожице, моля ви, не гледайте на това като на делово събеседване.

– А как да гледам?

– Като на гостуване. Или не знам, като на вечерна разходка. Представете си, че сте на посещение при далечна своя леля.

– Разбирам.

– Но палтото ви?

– Какво му е на палтото ми?

– Нищо му няма. Даже много харесвам този цвят. Казват му пепел от рози, нали?

– Точно така, пепел от рози.

– Откъде си го купихте?

– От един магазин на Бейоглу.

– Ах, Бейоглу... Още ли е така красив като едно време?

– Зависи какво разбирате под „красив”. Ако става дума за Бейоглу, по който хората се разхождат с празничните си дрехи, не. Но в сравнение с вида му от преди двадесет години, да.

– Защо? Толкова ли е било зле преди двадесет години?

– Госпожо Розела, вие кога за последно сте ходила в Истанбул?

– За мен няма такова нещо като „да отида в Истанбул”, госпожице. Съществува мечта „да се върна в Истанбул”. Но това е невъзможно вече... Здравословното ми състояние не позволява, за жалост. Но, ако ме питате кога дойдох тук, станаха точно шестдесет години. От тогава все си мечтая за Истанбул.

– Шестдесет години въобще ли не сте била в Истанбул?

– Не, не съм.

– Но езикът ви?

– Какво му е на езикът ми[1]** ?

– Тоест говорът ви...

– Да?

– Ами, не знам, не говорите никак зле турски. Тоест за човек, отдалечил се от средата.

– Много сте любезна.

– Казвам ви истината.

– Докато беше жив моят Алдо, понякога говорихме на турски. Но преди шест години почина. От тогава само толкова е останало в паметта ми. Освен това, следя и турската телевизия.

– Според мен никак не е зле. Даже мога да кажа, че говорите по-добре от повечето истанбулци.

– Ах, vraiment[2] ?

– Уверявам ви.

– Но палтото ви?

– Какво му има пак?

– С палтото ли ще стоите, така като някой гост?

– Добре, веднага ще го сваля.

– Шалът ви ръчно плетен ли е?

– Да...

– И без това, лилавото винаги е било хубав цвят за вълна. Имате ли нещо против да попитам кой го е плел?

– Не, разбира се, защо да имам. Баба ми го е плела.

– Наистина ли? Обичате ли баба си?

– В интерес на истината, тя беше единственият човек в семейството, когото обичах. Но за жалост вече не е между живите...

– Ах, много съжалявам.

– Недейте. Съдба[3].

– Моля, какво казахте?

– Казах да не съжалявате. Съдба.

– Съдба... От толкова дълго време не съм я чувала тази дума...

– И без това, в училище друг освен мен не я използваше... Даже учителите много ми се смееха на подобни думи. Но като ми се е набило веднъж в главата. Може би заради баба ми.

– Или благодарение на баба ви.

– Да, разбира се, може и така да се каже.

– Оставете там палтото си, моля. Зелда след малко ще дойде да го вземе. Моля ви, чувствайте се удобно, като у дома си...

– Добре, ще направя всичко възможно.

– Как видяхте обявата?

Категории: Откъс роман Туна Киремитчи Молитвите остават
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus