Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Моят Крит" на Саба Алтънсай

17 Ноември 2015 / 13:11:58  GRReporter
10644 прочитания

Романът "Моят Крит" проследява историята на остров Крит между 1898 и 1928 година, през живота на Ибрахим Ярмакамакис. Талантливият бижутер посреща решенията на Великите сили за изселване на мюсюлманското население с противоречиви чувства. Тези решения ще променят живота на цялото му семейство, на цялото критско население! Периодът, в който се развива действието, е белязан от християнските борби за независимост на Балканите и на Крит, които се сблъскват със старата османска традиция. А именно в тези сблъсъци се променят и човешките съдби. Книгата би могла да се сравни по тип с Железният светилник (тежките промени в един затворен свят). Поздравления на преводачката Паулина Матеева, която се е справила просто превъзходно!

      Рубриката “Из съседската библиотека” представя Здравка Михайлова

 

В Крит нямаше някой, който да не се страхува. И християните се притесняваха, най-малкото бяха разтревожени. Според новините от Анадола, някои се затваряли в домовете си, а според друга новина – други се криели зад прозорците си.Улиците бяха оставени на съвсем непознати хора. За щастие, техният брой не беше голям. Не беше лесно да избягаш от Анадола и от фронта и да стигнеш до Крит и до Мидилин без да бъдеш заловен и без да се смесиш с местното население там, да участваш в чета в планините, които бяха единственото място, където можеше да се приютиш. Гръцките власти в Крит бяха мобилизирани, за да ги заловят. Всъщност критските християни, особено семействата, на които някои от синовете им воюваха в Анадола, се надпреварваха да открият тези разбойници на местата, където се криеха и да ги издадат на властите. И когато гръцките власти залавяха „трима– четирима бандити”, които те наричаха „предатели”, полагаха много усилия, за да ги опазят да не бъдат линчувани. Не минаваше и ден, в който в някои от селата, на места съвсем близо до градовете, дори и на пристанището на Ханя, или в залива на вълнолома да не бъде намерен в късните часове на деня труп на неизвестно лице и докато се питаха „кой е-що е”, да изчезне. Тези „чужденци”, чиито имена никой не смееше да спомене, изчезваха, така както бяха дошли. Тези хора, които бяха „предатели и ренегати” за критските християни и за гръцките власти, и „хайдути и разбойници” за критските мюсюлмани, не беше трудно да бъдат разкъсани на парчета там, където биваха видяни.

Много християнски младежи се биеха в Анадола, на гръцкия фронт, много мюсюлмани бяха изпращани на същия фронт като гръцки поданици. След 1913 година до сега този остров, от който Османската империя се беше отказала, този ад, в който се бяха смесвали кръв с кръв, сега се беше превърнал в ужас за всеки. Нито една жива душа не беше страдала и не беше изживявала такова разочарование, когато й отнемаха или получаваше отново своята земя.

Критските мюсюлмани бяха свикнали с въстанията, кървавото им потушаване, смъртта и убийствата. Дори когато Крит се обедини с Гърция веднага след загубата на Балканите, не бяха така уплашени от неизвестното, което те наричаха „утрешен ден”.

Те не бяха отговорили на виковете от безумна радост, когато най-после се осъществи това, което се желаеше от години и дори когато Крит вече не беше част от Османската империя, бяха замълчали и дори част от тях, може би, бяха останали безучастни, само и само да свърши тази олелия и касапница. Вече тези размирици, това бойно поле, както и оцеляването криво-ляво им бяха дотегнали и всичко това беше станало много по-трудно, от това да бъдат поданици на друга държава. Но сега пред тях се простираше еднообразно и неизвестно бъдеще и не беше възможно човек да издържи на това. Този мрак оказваше хиляди пъти по-голямо влияние върху живота им, отколкото неясното минало. Притесняваха се да поискат чаша вода, поставяха наблюдатели пред тях и зад тях, когато беряха реколтата от мандариновите дръвчета в собствените си градини и това пак не беше нищо.Те можеха да издържат всяка болка в днешния ден, но това да понесат страданията, които им предстоят в утрешния ден, многократно надхвърляше техните сили. Всъщност най-страшното беше, че мястото, където се намираха се беше превърнало в загадка за тях.

Живееха като се криеха. Избягваха дори да записват в гражданските регистри починалите и новородените. Ибрахим старателно записваше на едно място рождените дати на децата. След Фикрийе беше записал една по една датите на Перизат, Халиме и Ибрахим. Сега чакаше времето, за да запише и Али. Знаеше, че това ще стане в началото на „921” и очакваше неговия ден. Коремът на Фатма растеше.”И това ще е момче, разбрах, защото ми се гади от ядене”, казваше тя.

Беше млада и във възраст, когато можеше да ражда. И докато на Ибрахим бавно му побеляваха косите, а раменете, кръста и врата му бяха наедрели, къдравите коси на Фатма, особено когато беше бременна, бяха черни като грозде и очите й блестяха. Сериозният вид, който Ибрахим имаше когато беше млад, се превръщаше в поведение на дервиш и ставаше все по-бавен, докато Фатма беше станала по-напориста, може би за това, че тичаше постоянно след децата и всеки ден се тревожеше за нещо. Ибрахим обмисляше, даваше акъл, а Фатма го правеше и реализираше.

Вече почти не ходеше в дюкяна. Беше трудно да бъдеш златар насред улица „Каневаро”. Щом се вдигнеше шум, панически събираше нещата и с ръка на оръжието, тичаше вкъщи. Преценяваше всеки, който влизаше в дюкяна, сякаш го премерваше с везните за злато, за да разбере за добро ли беше дошъл, или за зло.

Носеше скъпоценните камъни вкъщи. Беше превърнал една от горните стаи в ателие, наричаше я „работната стая”. Когато лееше злато и то ако имаше поръчка за това, работеше в дюкяна, останалите неща като рязането и лъскането на камъните и правенето на матрици, всичко това правеше в работната стая.

От дълго време не намираше и камъни. След войната Кантара не се беше появявал, в Европа не беше останала дори и следа от скъпоценни камъни. Имаха затруднение с прехраната. Продадоха една след друга двете къщи на Фатма, а доста големите лозя, които тя притежаваше, бяха в окаяно състояние, тъй като не бяха обработвани. Не беше останало нищо ценно. Отдавна всеки в Крит беше в тежко материално положение.

Азиз бей казваше: “И живота си да дадем, пак ще искат пари отгоре.” Всеки разговор непременно започваше и свършваше с тези думи. Устата на доктор Рагъп бей се изкривяваше в лека усмивка, но не ставаше ясно на какво се усмихваше. Щом като някой, който го видеше така, се нервираше, той изведнъж ставаше сериозен и съвсем не на място се обръщаше към Ибрахим и го питаше: „Как е синът ти, расте ли?”

Като казваше “синът ти”, имаше предвид първородния син на Ибрахим. И той се казваше Ибрахим. След като роди син след три момичета, Фатма беше подскочила от радост и не се задържа на родилното легло повече от три-четири дни. Беше се осмелила да излезе на улицата и да посреща на вратата тези, които идваха да я поздравят. Слушаше внимателно думите на съпруга си: „Да не разсърдим Аллах” и вярваше на тези думи, но не можеше да овладее радостта си. Изморяваше се от старанието да не показва това и често си повтаряше „роди се син”, като започваше да изброява на всеки срещнат своите мечти във връзка с детето. Ибрахим ще порасне, ще стане голям паша, ще запаше сабя и ще застане начело на страната си, ще си върне обратно Измир и другите градове. “Моят син ще спаси страната”, казваше тя, като го потупваше по гръбчето и след като се усетеше, че мисли, че ще останат под обсада, докато детето порасне, сменяше веднага тази мечта с друга по-велика. Към новата мечта прибавяше и това, което беше в корема й, като си мислеше, че и то ще бъде момче, което ще помага на своя по-голям брат, като по този начин щеше да отгледа двама герои.

В началото на март се роди и Али. Али беше много едър и красив. Беше с бяла кожа, имаше дълго лице и тънки устни като на Фатма и много черни очи като на Ибрахим. Фатма хем се въртеше около ухаещото на мляко бебе, хем гледаше, вътрешно потрепервайки, първородния си син Ибрахим, който току-що беше проходил.

 Малко след като проходи, Ибрахим се разболя. Доктор Рагъп бей каза: “Заушка, добре го пазете, времето е опасно”. Лицето и бузите на детето се надуха като тъпан. Нямаше апетит. С дни температурата не спадаше. Вечерите заспиваше, плачейки. Рагъп бей постоянно беше у тях преглеждаше детето с думите: “Ай, Аллах, ай, Аллах”. Когато го намираше заспало, веднага го събуждаше и се успокояваше едва след като видеше, че отваря очи. Когато момчето капризничеше и плачеше, Фатма се объркваше напълно и не знаеше какво да прави. Рагъп бей, без да обръща внимание на Фатма, излизаше и си отиваше с доволно лице. Преди да тръгне, многократно ги предупреждаваше да му съобщят веднага, ако не могат да го събудят, когато е заспало.

Една вечер не можаха да събудят Ибрахим. Лежеше унесен. Въобще не помръдваше. Щом като Фатма хванеше ръката му и я вдигнеше, тя веднага се отпускаше надолу. Щипаха го, тупаха го по гръбчето, но то не издаваше нито звук. Ако не виждаха как гърдите му се издигат и спадат, щяха да решат, че е умряло. Фатма започна да надава викове, щом като главата му клюмна назад, когато го взе в прегръдките си. Момичетата се втурнаха в стаята и се залепиха за полите на майка си, а Ибрахим изтича при доктора.

Когато Рагъп бей влезе вътре, детето беше в прегръдките на Фатма. Плътта му се беше отпуснала. Беше много зачервен, гореше. Не можеше да опреш ръка на врата му и във вътрешната част на лактите. Веднага съблече момчето. Поиска леген със студена вода. Фикрийе взе легена, Ибрахим донесе вода от кладенеца. Потопиха детето вътре. Отново температурата му не спадна.

Рагъп бей беше намръщил лице, примигваше с очи, отваряше и затваряше устата си. „Може да е менингит”, каза той, “Ако имаме късмет, ще го спасим.”

Ибрахим и Фатма се вледениха.

Минаваха часове, те чакаха. От време на време един от тях проверяваше челото на момчето и като казваше: „Пак е висока”, страхливо отдръпваше ръката си.

„Ще умре ли?”

Ибрахим каза това на висок глас. Докторът го изгледа странно. Не отговори.

Ибрахим разбираше, че човек, който толкова продължително време изгаряше от температура, особено ако беше малко дете, нямаше да доживее до края на живота си без последици, щеше да остане инвалид. Щеше да има проблеми там, където болестта го удареше. От Тракис го знаеше, в мозъка, паметта, веждите-очите, ушите или мъжката потентност. И с неговото дете беше станало така. Една нощ детето загубило разсъдъка си. При това не бил толкова малък, бил голям. А Ибрахим беше съвсем мъничък.

Докато това дете щеше да лежи в безсъзнание и да изгаря, сякаш бяха налели огън вътре в него, докторът щеше да гледа с празен поглед, сключил пръстите си, Фатма щеше да плаче навън, Ибрахим щеше да стои така и да чака, можеше само това да направи Не можеше да каже дали ще умре или ще живее, а съвсем не можеше да каже: „ако оживее, какво ще стане после.”

Един-единствен въпрос се надигаше вътре в него: „Защо ние?”.Усещаше, че извършва грях като мисли така и тъкмо когато щеше да се помоли на Бог да му прости, ядът му в един момент се надигна и един вътрешен глас изкрещя, че всъщност много пъти до сега е бил принуден да прощава на Бога. Минаваха часове, в които той се луташе между бунтарските чувства и вярата.

Когато се появи светлината на деня, лицето на Рагъп бей, който гледаше със зачервените си от безсъние очи термометъра, сякаш щеше да го изяде, се отпусна. Гънката в средата на веждите малко се опъна.

„Добра вест, слава Богу. Спадна ... проклетата.”

Вдига главата си, сякаш беше излязъл с победа от страшна война, гледаше към Фатма, без да мигне.

Фатма направи нещо, което въобще не очакваха. Направи крачка настрани, мина пред доктора и му пресече пътя. Изглеждаше страховито.

„Ще има ли лоши последствия?”

„Знае за това”, помисли си Ибрахим. Погледна с изненада жена си, сякаш не можеше да разбере как само на Фатма й беше дошло на ум за този въпрос и как беше проявила тази подозрителност и песимизъм и ги беше изляла във въпрос.

И Рагъп бей я погледна така. Бяха го хванали неподготвен, притесни се. Това се отрази на лицето му. Повдигна и свали веждите си.

„Може и да има.”

„Къде?”

Рагъп бей сви рамене. Разтвори ръце.

Фатма попита с по-висок глас. Сякаш крещеше.

„Къде може да има?” За момент очите й погледнаха към Ибрахим.

„В мозъка, в разсъдъка. Може да не може да има деца. Не мога да кажа от сега.”

Фатма се отдръпна. Гледаше доктора, сякаш щеше да го заплюе.Човекът набързо отвори вратата и изскочи на стълбите. Ибрахим трудно го настигна, за да го изпрати. Като се обърна назад видя, че и Фатма слиза надолу. Щеше да премине като стрела край него, затова я хвана за ръката:

„Не се страхувай, нищо няма да стане, ще видиш.”

Фатма се отдръпна назад и изгледа Ибрахим:

„То стана вече”, каза тя. Тръгна и си отиде.

Малкият Ибрахим късно проходи. Почти не можеше да говори. Когато връстниците му отдавна бяха започнали да тичат, той можеше да направи само две-три крачки. Ако искаше нещо, протягаше ръцете си, но изведнъж забравяше какво иска, бързо обръщаше глава и се втренчваше в нещо, като гледаше така с празен поглед. Въобще не плачеше.

На възрастта, когато децата изглеждат сладки, Ибрахим изглеждаше странен. Предизвикваше чувство на състрадание у този, който го гледаше. По-точно, този който го видеше, съжаляваше майка му и баща му. Ибрахим и Фатма.

Те никога вече не говореха за състоянието на детето. Всяка вечер Фатма разказваше на Ибрахим как е минал денят на всяко едно от децата, как Фикрийе е започнала да чете, как са пробили ушите на Халиме, как Перизат е паднала, как Али е започнал да смуче пръста си. Когато дойдеше ред на малкия Ибрахим, тя се замисляше и се задоволяваше да каже само думи от рода на “е, добре е”. След тези думи не оставаше нищо за казване и в стаята настъпваше тишина, от която ги заболяваха ушите.

Фатма се притесняваше да изведе детето вън от дома. Изтъкваше като причина, че то не може да ходи и затова се уморявала да носи и Али, и него. Друг ден, казваше, че няма време и не смогва, че е много болна и че главата постоянно я боли. Фатма не беше ходила при леля си Афет ханъм, за да я види как е и умираше от страх тя да не дойде у тях. Когато се срещнеха, тя отхвърляше упреците на леля си.

Това, което Фатма изпитваше не беше гняв, беше желание да обвини някого. Но не знаеше кого да обвини. Понякога обвиняваше себе си, понякога Рагъп бей, в крайна сметка обвиняваше съдбата. Ненавиждаше планините, камъните, летящите птици. Забелязваше, че като пере пелените в легена, ги търка озлобено, че шумно хлопва капаците на тенджерите, че затръшва вратите. Срамуваше се от това. Притесняваше се от съпруга си. Усещаше, че той вдига глава и гледа след нея, без да каже нещо, потъваше в земята от срам, но не можеше да се овладее.

Децата я виждаха като една и съща майка, но Фатма, тя същата Фатма беше различна майка за всяко едно от четирите си деца. Бремеността, раждането, начинът на прегръдка, сученето, порастването бяха различни за всяко едно от децата. Ибрахим откриваше непознати черти от характера на жена си. Нещо повече, виждаше, че тя се е променила и с мъката, която таеше за болния си син, беше станала друга Фатма. Тази жена страдаше. Преди години Ибрахим беше преживял това и беше остарял заедно с Азизе. Когато Джемиле се беше изплъзнала от ръцете му и си беше отишла, тя беше оставила на Ибрахим и Азизе един живот. Един живот, който носеше в себе си двадесет и една годишната възраст на Джемиле. Азизе беше започнала живота си направо на двадесет и една година. Ибрахим беше живял, добавяйки двадесет и една години върху предишната си възраст. Баща и дъщеря бяха остарели повече от собствената си възраст.

Сега беше ред на Фатма. Тя се беше съсипала от мъка по една умствено изостанала рожба и затова рушеше и мачкаше всеки и всичко, и най-вече унищожаваше себе си. Фактът, че детото й всеки ден се губеше пред нейните очите по един различен от този на другите деца път, дори от този на своите сестри, дърпаше и майка му назад. И двамата се бяха откъснали от другите хора и от света, единият без да осъзнава себе си и своя живот, а другият скрит зад своя гняв. Ибрахим ги наблюдаваше. Наблюдаваше мъката на всеки един от тях.

Един ден Фатма щеше да се измори и да се предаде на съдбата си. Тогава щеше да дойде смирението и примирението. Те отново щяха да се срещнат на пътя, който сега го разделяше от жена му. Ибрахим знаеше това и чакаше. Потръпваше от чувството, че докато през десетте години семеен живот двамата седяха в отделни ъгли, носейки в себе си тази мъка, щяха да отворят очи, надавайки викове и щяха да се срещнат отново след някой силен ритник, след някой разтърсващ удар. Да, с викове. Връщайки се отново към живота, друга мъка щеше да ги накара да крещят. Ето на това му казват: „Аллах да ни запази от по-лошо”. Ибрахим се страхуваше от ново страдание и от това, че щеше да бъде принуден да понесе и него.

Жена и мъж, съпруга и съпруг. Двама души, наречени Фатма и Ибрахим, ще могат ли да понесат това? Той беше в средата на четиридесетте. Чувстваше миналото по-близо до себе си, отколкото бъдещето. Като беше млад, не беше така, не мислеше дори и за няколко години напред, не му идваше на ум да говори за това. Беше се променил. Страхуваше се от бъдещето, като от всяко неизвестно нещо, не искаше да мисли за утрешния ден, за следващия ден и за по-следващия. Искаше да остане в този ден, в настоящия миг, в това което познаваше и разбираше малко или много. Направо се отвращаваше да отвори очите си в непознати времена и в непознати места.

По онова време Ибрахим гледаше всеки в лицето и в очите. На лицата на тези, които идваха в дюкяна, на лицето на Калионджузаде Хюсеин Азиз бей и на лицето на доктор Рагъп бей, който често се отбиваше в дома му, имаше следи от тяхната мъка. Дори си представяше и лицето на починалия преди седем години Пичирико, като проучваше всяка точка от него. Мислеше си, че лицата които страдат, си приличат. По-точно, Ибрахим търсеше лице, което да прилича на неговото.

Това лице той откри в дъщеря си. И то съвсем неочаквано, в деня, когато почина Азизе ханъм.

Азизе ханъм не беше болна, дори когато много й се стегнеше душата, събираше в дома си често съседките на гости, черпеше ги с курабии и баници, които старателно приготвяше. Изглеждаше много жизнерадостна и свежа, когато поднасяше чаши кафе със сладки от цитрусови плодове към тях. В такива дни дори се сърдеше на Азизе, която беше младото момиче в къщата, че шеташе и като й препречваше пътя с пълното си, бяло тяло, взимаше от ръцете й това, което носеше и самата тя го поднасяше.

Една привечер, отивайки към стаята за гости с поднос в ръка, беше паднала и никой не можа да повярва, че е умряла. Някои хора бяха разтривали ръцете й с одеколон, други се мъчеха да й дадат да пие вода, като разтваряха дрехите на гърдите й, за да се разхлади. Азизе беше първата, която разбра, че е умряла. Закри с ръце лицето си и след като изхлипа, изскочи на улицата, без да покрие лицето и очите си. Изтича при Фатма. И Ибрахим беше вкъщи. Разбра, преди Азизе да си отвори устата. Помисли си, че в този момент дъщеря му не приличаше на Джемиле, а на него самия. Очите й, които гледаха обезумяло, устата й, която се отваряше и затваряше, бяха също като неговите. Продължи да наблюдава това лице. Подскочи, когато Азизе падна в прегръдките му, казвайки: „Отиде си баба, отиде си баба...” След този случай, той все виждаше себе си в Азизе.

Погребението не беше с много хора. Ибрахим и Хасан вдигнаха на раменете си трупа на майка си. Калионджузаде и Рагъп бей го подхванаха от другите две страни. Азизе ханъм беше погребана в гробището на Ханя, до съпруга си.

Ибрахим не говореше дни наред. Ако беше вкъщи, не излизаше от така наречената работна стая, а ако беше в дюкяна – от вътрешната стая. Нареждаше пред себе си всички бижута, които беше правил за майка си, гледаше ги, взимаше всяко едно от тях в ръката си и дълго, дълго го разглеждаше, нещо засядаше в гърлото му и когато преглъщаше, го болеше. Тогава започна и треперенето на ръцете му.

Хасан беше женен, имаше едно дете, живееше в отделна къща. Азизе се беше върнала при Ибрахим и Фатма. Трябваше да продадат къщата. Но Азизе каза: „Не”, “ нека да не пипаме къщата”. Едновременно с това заяви:

„Искам да се омъжа.”

Ибрахим не знаеше дали се успокои или сърцето му се сви. Погледна Фатма.

 „Не знаехме за това, Азизе?”

„Щях да ви кажа... но сега успях... като почина баба...”

Ибрахим се размърда на мястото, на което седеше. Започна да пука пръстите си.

„Кой е той, дъще?”

„Учителят, татко. Синът на Мангаракис. Познаваш го.”

Ибрахим не знаеше какво да каже. Беше неспокоен.

„Човек изпраща вест за това, идва и иска момичето. Това момиче няма ли си семейство? Така ли става? Защо бързаш? Омръзна ли ти този дом?”

Азизе погледна Фатма, хапеше устните си.

„Всеки в своя дом, татко. Баба знаеше за това, щеше да каже. Но не успя да го направи.”

Лицето й се беше зачервило, сякаш щеше да се разплаче. Под очите й беше подпухнало, веждите й бяха смръщени. Долната й устна беше увиснала. Фатма веднага се включи в разговора:

„Какво трябваше да направи момичето, Ибрахиме? Недей да приемаш всичко наопаки. Щом го обича...”

Протегна се и докосна ръката на Азизе.

„Трябва да знаеш, че ако съм направила нещо, ще ми бъде мъчно. Ако си се обидила, не съм разбрала. Като се нервирам, не се успокоявам лесно. Ако ще си тръгваш, не казвай, че аз съм причината, Азизе. Тук е твоят дом. Ако го обичаш, тръгни си, ако не е така, стой си тук.”

Азизе не отговори. Ибрахим освободи дъха си, който беше задържал. Като въздъхна се чу едно „оф”. Фатма погледна Ибрахим накриво.

„Не плаши момичето.” Обърна се към Азизе.

„След смъртта на баба ти, баща ти се засяга от всяко нещо, затова...”

От вътре изплака дете. Едно от момичетата извика: „Мамо”. Фатма бързо стана. Като излизаше каза: „Лягайте вече, стана късно, утре ще говорим.”

Азизе не ставаше. И Ибрахим седеше.

„Ти сега, татко, си мислиш, че е заради майка Фатма. Но Бога ми, не е. Какво да кажа, не е, но да си знам и аз моя дом. Време ми е, не е ли така? Първа аз харесах Мустафа. Не гледай така, какво има като първа аз съм го харесала? И той ме хареса. При това е учител. Лошо ли е? Не познаваш ли Мангаракис?”

„Познавам го”, каза Ибрахим. Обърна глава.

„Лош човек ли е, какво? Какво има сега?”

Не отговори. Ибрахим не знаеше какво става, сърдеше се за това, че дъщеря му беше пораснала и беше станала на възраст за женене ли, или за това, че седеше срещу него и заявяваше необмислено, че обича някакъв човек? Или се сърдеше за това, че докато Джемиле беше все още пред очите му и в ума му като двадесет и една годишна, родената от нея дъщеря беше достигнала до нейната възраст?

Може би той можеше да запази представата си за Джемиле, само ако Азизе не беше пораснала. Щом като тя порасна, Джемиле се изтриваше от спомените му, съществуването на Азизе убиваше всеки спомен на Ибрахим. Азизе нямаше представа от изминалите години. След като набързо беше прегледал, едва до половината, написаната страница на един споменик, случайно попаднал в ръцете му, беше прехвърлил друга страница и там той пишеше със своя почерк собствения си живот. Смесваше образа на Джемиле с този на Фатма. На всичкото отгоре беше права да настоява, както беше казала, ако не е обидена на Фатма, да иска да има свой дом.

Нервираше се, че дъщеря му беше права, изпитваше ненавист към сина на Мангаракис, не можеше да понесе това, че Фатма воля-неволю се намесваше в тази история като погалваше душата му, за да облекчи болката за Джемиле, трудно се удържаше, да не си го изкара на Азизе и да извърши нещо несправедливо. Точно това беше проблемът.

Направи това, което не беше правил толкова години: заговори за Джемиле, дори направи нещо повече: заговори за себе си.

„Докато човек е млад, дъще, не познава самотата и тъй като не я познава, не се страхува от нея. Това чувство дойде, когато загубих майка ти, страхувах се някой друг да не си отиде така неочаквано. Умря papu, умря баба ти. Защо да крия това, което е известно на Аллах, при смъртта на никой от тях не почувствах, че съм осиротял, така както стана при майка ти. Благодарях на Бога, че тебе те има, не мога да скрия, че имаше и моменти, когато съм се оплаквал от теб. Но винаги съм те обичал, не знам дали ми прощаваш. Всъщност, сега бих искал майка ти да е до мен. Ако попиташ защо, ще ти кажа, че човек получава рожбата си от Аллах и когато трябва да я предаде в други ръце, сякаш я откъсва от душата си. Ако майката ти беше жива, щяхме да бъдем двама. А сега съм само аз.”

Докато слушаше, лицето на Азизе беше побеляло като хартия. Тези сини очи бяха мокри като чакълени камъчета, паднали в морето и блестяха. Устата й неволно се отваряше и затваряше, устните й бяха увиснали. Пълнеше пръстите си с дългите си къдрици, разпръсваше ги и отново ги пълнеше.

Каза с тих глас: „А Фатма?”

Ибрахим продължи със същата бързина:

„Ако Аллах ни е дал, на мен и на теб, един единствен шанс, то той се нарича Фатма, дъще. Ако не беше тя и двамата щяхме да свършим. Тя се държеше по-различно към теб, тъй като и ти беше сираче като нея. Нервна е, но не е както тя твърди, бързо й минава. Обича ме. Но на мен ми се струва, че ако съдбата ми е отредила Фатма, то това е било не за да ме обича, а за да бъде до мен, докато съм жив.”

Азизе не я свърташе на едно място, започна да обикаля вътре в стаята. Толкова много думи, толкова много приказки звучаха в главата й, че се мъчеше да събере мислите си и да осъзнае всичко това, а после те отново се разпръсваха. Беше забравила своите мисли, те бяха изхвърчали от главата й, бяха се объркали с мислите на баща й. Щом си спомни началото на разговора, здраво се хвана за него, за да не забрави мисълта си:

„Ако е рекъл Господ, татко, искам Мустафа хем да ме обича, хем да остане с мен.”

Ибрахим не помръдна. Ако помръднеше само една част от себе си и ако се опиташе да се изправи, да вдигне ръка, дори да помръдне с вежди, мислеше, че щеше да се строполи и да не може повече да се изправи на крака. Не му достигаше въздух в гърлото. Като преглътна няколко пъти, се успокои.

„Казваш, че ти е на сърце. А той обича ли те? Любовта преминава, хубаво мое дете. Ти изпита ли неговата любов?”

Азизе седна на мястото, от което беше станала. Наведе главата си напред. Докато си играеше с полите на антарията си, прошепна сякаш се молеше:

„Не ми причинявай страдание, татко.”

Ибрахим за малко да се разплаче. Дожаля му. Защо измъчваше така това дете? Вътрешно си каза: “Върши ги, каквито ще ги вършиш, Ибрахиме, ако ще разкъсваш някого, разкъсай себе си, остави момичето на мира.”

Изправяйки се, разтвори дланите си. “Добре, чедо”, каза той „познавам ги, добри хора са. Щом ти е на сърце, не мога да кажа “не”, защо да кажа?”

Главата на Азизе се беше свила между раменете й, като я отпусна се успокои.

„Няма нужда от сватба, татко.”, каза тя, “Няма да е добре в тези времена.”

„Няма”, каза Ибрахим. “Кажи да дойдат да те искат.”

Бавно се изкачи горе. Влезе в стаята. Фатма беше заспала, едната й ръка беше провесена над люлката на Али. И детето беше заспало. Внимателно седна на края на леглото, наблюдаваше ги. Бог знае колко време остана така.

Отдавна беше минало полунощ. Чу се шум на външната врата. Някой лекичко чукаше с металното чукче на вратата. Като се заслуша внимателно, чу две почуквания едно след друго. Излезе, без да събуди Фатма. Взе лампата от коридора и слезе на пръсти. Щом разбра, че е Ибрахим, дошлият се приближи до прозорчето и прошепна:”Отвори, аз съм.”

По гласа беше познал доктора, отвори. Рагъп бей влезе вътре заедно със студа на пролетната вечер. На раменете му имаше капки дъжд. Беше много притеснен. Стоеше прав, като пъхаше и изваждаше ръцете си от джобовете на сакото. Очите му бяха широко отворени и шареха наоколо.

Ибрахим прецени, че не беше подходящо да го покани да влезе, след като беше дошъл по този начин. Не можеше да каже и “Дано да е за добро”, очевидно не беше за добро. Веднага духна лампата в ръката си, всичко потъна в мрак.

Рагъп бей заговори бързо, като гълташе половината от думите:

„Отивам, Ибрахиме. В Анадола. През Италия. Ако остана жив, ще ме потърсят в Ескишехир. Оттам в Анкара. В Меджлиса...”

Колкото повече гласът му се давеше в гърлото, толкова повече очите му се разширяваха. Преглъщайки, продължи:

„Вече не можем да бъдем полезни в парламента. А там имат нужда от лекар... може би в Анкара, може би на фронта. Вече където съм нужен...”

Изведнъж млъкна, настъпи тревожна тишина. Не помръдваха, само се гледаха. Ибрахим се размърда. “Чакай малко”, каза той. Докторът щеше да каже нещо, но в този момент Ибрахим изчезна.

Вратата на една стая на горния етаж изскърца и после всичко утихна. Отвори се друга врата и след това се затвори. Беше ясно, че някой ходи в стаята, чуваше се скърцането на дъските. След това настъпи тишина. Ибрахим изведнъж се появи в мрака.

„Вземи. Ще трябват пари. И за тях, и за теб. Малко са, ще се съберат в джоба ти. В Италия ще ги обмениш.”

 Кръглите очи на доктора първо се напълниха със сълзи, а след това сълзите една по една започнаха да се стичат по бузите и се загубваха между мустаците му. Рагъп бей не се мъчеше да ги скрие, не се притесняваше. Продължи да говори, независимо че гласът му трепереше:

„Поверявам жена си на теб.”

Ибрахим се наведе леко и постави дясната си ръка на гърдите. Докторът се усмихна. Огледа се на ляво и на дясно. Постави ръката си на дръжката на вратата.

„Прости ми, Ибрахиме.”

Ибрахим разтвори ръце и го прегърна. Дребничкият човек се загуби в гърдите му. Притисна го. И както го притисна, така бързо го пусна.

„Простено да ти е”, каза той. “Дано Аллах да ви дари с успех, всички вас.”

Рагъп бей завъртя дръжката. Вратата веднага се отвори. Излезе. Като вдигна яката на сакото си, прошепна: „Ще пиша”. Изчезна преди гласа си. Сякаш се стопи в шумоленето на дъжда.

 Ибрахим гледаше след него, сякаш беше загубил своя брат-близнак. Ръцете и крилата му бяха пречупени. Дори не можеше да си поеме дъх, докато седеше така пред отворената врата и капките дъжд влизаха вътре. Като че ли чу шум от стъпки, веднага затвори вратата. Дръпна се зад остъкленото крило на вратата. Опита се да погледне на улицата зад пердето на една от стаите. Нямаше никой. Ослуша се. Не идваше никакъв шум. Изчака доста време, но пак не чу нищо. „Върви си със здраве”, каза той на себе си.

Не разбра дали това беше звукът от неговия глас, или шум, който идваше от улицата. Разтревожи се. Без да приближава лицето си до прозореца, отново се ослуша. Беше се излъгал. Нямаше нищо, нито пращене, нито звук от оръжие, нито шум от стъпки. Съвзе се. Безшумно се изкачи на горния етаж и влезе в спалнята. Фатма беше опряла гърба си на възглавницата и кърмеше Али. Беше се изплашил, лицето й беше станало пепеливо.

„Кой беше?”

„Докторът.”

Фатма го погледна, когато зададе въпроса.

„Заминава. В Анадола. Трябва да се пази в тайна...”

Фатма се раздвижи, без да дръпне детето от гърдата си, изправи се в кревата.

„Имаше камъни.”

„Дадох му ги”, каза Ибрахим.

Фатма отпусна раменете си на възглавницата. Наведе се над Али. Наблюдаваше тънките устни, които сучеха от гърдата й и розово-бялото му личице. След това бързо обърна главата си към Ибрахим. Сякаш изведнъж се беше сетила за нещо.

„Ти как си?”

„Добре съм.”

„Азизе добре ли е?”

„Добре е.”, каза Ибрахим.

Излегна се в леглото, без да се съблече. Като отпусна тялото си, въздъхна. Скръсти ръце зад главата си. Остана с поглед, забит в тавана. С едната си ръка Фатма хвана китката на Ибрахим.

„Спи вече.”, каза тя, “заспи, за да се успокоиш.”

 

Първото писмо дойде след месеци, в началото на октомври.

“Скъпи братко,

Пристигнах благополучно в Анкара. Изпратиха ме на фронта в Афион. Слава Богу, добре съм.

 Само безгранично страдание ме изяжда отвътре. Докато бях там, въпреки че бяхме в истинска война, разбирах всичко много по-лесно. Казвах си, критските християни все пак водят един вид борба за независимост. Зъбците на колелото на тази борба, която те водят срещу Османската държава, съвсем естествено, че ще закачат и нас мюсюлманите и това колело ще се върти и с нашата кръв. Така и беше. Погледнато от този ъгъл изглежда, че за тяхната независимост проляхме кръв, както те, така и ние.

Сега ние воюваме за нашата независимост. Не сме ли прави? Опазил Бог.

Но, точно в този пункт се чувствам объркан. Ако ние сега имаме право да воюваме за собствената си независимост, несправедливо ли беше критските християни да воюват срещу Османската държава за своята?

При това положение, как ще обясним насилието, на което бяхме подложени години наред? Нямаше ли друга съдба от смъртта за тези, които са останали по средата.

Братко мой, пиша това писмо с прекъсвания. Впрочем, често се налага да се отделям от мястото, където се намирам, за да посрещам ранени, за да дарявам живот на нещастници, стенещи в лапите на смъртта, да зашивам откъснати ръце и крака.

Аллах да не дава война на нито един народ. Но колко странно, че ние турците, тези, които живеят там и тук, се превръщаме в нация именно чрез тази война.

Колко тежка е цената на това да бъдеш свободен народ? Кой друг, освен нас, може да разбере това?

Прегръщам ви с голяма тъга, която изпитвам към вас, скъпи братко.”

 

Вашият брат,

Доктор Рагъп

6 август 1921 г.

 

Прочете писмото няколко пъти. Притисна го до гърдите си. “Слава Богу”, каза той, “Слава Богу, стигнал е.”

Погледна написаното от Рагъп бей. Имаше чист, равен почерк. Дори беше малко украсен. Опашките на „кътата” бяха изтеглени нагоре, а „мътата” бяха красиви и елегантно закръглени. Беше написал писмото на гръцки език с арабски букви. Зарея поглед в писмото и се унесе.

В ушите му свистяха топовни гърмежи, хората тревожно се хвърляха насам-натам. Избухващите гюлета изравяха пръст и камъни, хвърчаха части от човешки тела сред облаци прах. След тях настъпваше тишина. Рагъп бей, облякъл дълга, кожена престилка, която приличаше на касапска престилка, беше облят с кръв от коленете надолу. Там, където стъпеше кървавият му крак, оставаха следи. Сложил очилата си, наведен над масата. С голи и кървавочервени ръце. Цял набор от инструменти потъват в тялото на някой полумъртъв човек, след доста време вдигайки ръката му, той я зашива сякаш прави тегел. Раненият не помръдва. Ако не беше умрял до сега, след малко щеше да умре.Кой знае колко много като него тръгваха по пътя към смъртта. Кой беше този млад човек? Ако погледнеш по-внимателно, сякаш ще можеш да познаеш ранения, не беше непознат, дори малко напомняше на Чакали.

Усети се, че стои наведен над писмото на Рагъп бей. Подскочи. Изтри очите си и заглади косите си назад.Челото му се беше изпотило. Отдавна бяха минали летните горещини, които едва оставяха живи хората на Крит, но той все още се потеше.

Смени ризата си. Среса косите и мустаците си. Сгъна внимателно писмото и го сложи в джоба на елека си. Каза на Фатма: „Отивам при Калионджузаде” и излезе.

Хюсеин Азиз бей много се зарадва, като го видя. Веднага му предложи кафе. Каза, че щял да му даде ново съобщение, което да преписва. Ибрахим обеща да предаде след два дни сто копия от написаното.

Калионджузаде отвори дума за Рагъп бей. Тогава Ибрахим извади писмото от джоба на елека си и започна да чете на висок глас.

Азиз бей смръщи вежди. Като поглаждаше побелялата си брада, каза:

„Поне получихме вести от него. Вярно, че са минали два месеца, откакто е писал писмото.” Замълча. Погледна Ибрахим. Продължи:

„Ние все още теглим от това, че предадохме тази страна на заверата „Единение и Прогрес”.

Ибрахим поклати глава. Взе торбичката с тютюн в ръката си, но я остави. Облегна се назад. И сякаш говореше на себе си:

„Това отдавна свърши, Азиз бей. Това е друго.”

Изведнъж изправи тялото си.

„Ако имате предвид Крит и това не става. Тези от Единението никога не са се интересували от нас. Никой не се интересуваше от нас, никой. За Бога, да не би и Абдулхамид да беше член на Единението?”

Тъжно се усмихна. Сви тютюна и го подаде.

„Всъщност, да погледнем какво става днес. Воюваме. Необходими са пари. Ако съберем известно количество от Дружеството? Колкото и да намерим, все е кяр, ще бъде от полза. Ако, всъщност считате че е уместно, да напишем това в съобщението. Да поискаме пари за Анадола.”

Азиз бей не отговори, мислеше.

„Как ще ги изпратим и на кого?”

„Ще намерим как. Има много, които заминават за Анадола, те ще ги занесат на Рагъп бей. А той знае по какъв начин да бъдат изпратени в Анкара, дори и да не знае, ще намери как.”

Азиз бей помисли още малко. Отново внимателно преценяваше нещата. Опитваше се да открие това, за което никой не се сещаше, насилваше мозъка си, за да разбере какви мерки трябва да се предприемат и как да елиминира предварително рисковете.Беше задържал дъха си в гърдите и изведнъж го изпусна.

„Няма друг начин. На ум ми идват само лоши неща и не мога да намеря по-доброто решение.”

Стана, погледна през прозореца, дръпна пердето, дойде и седна.

„Да се съберем тук долу. На друго място ще привлечем вниманието.Утре, след обедната молитва, става ли?”

„Става”.

Отново прегледаха тези, на които трябваше да съобщят. Ибрахим изпи още едно кафе. Оставяйки чашата, каза: „Аз да ставам, преди да е настъпила вечерта.”

Азиз бей го предупреди няколко пъти да бъде внимателен, изпрати го.

Слънцето се беше скрило, цветовете бяха потъмнели, улиците се бяха изпразнили. Ядоса се, че не тръгна по-рано и че прояви непредпазливост. Забърза. Докато вървеше, се ослушваше за стъпки зад него. Слава Богу, разстоянието беше малко. Завиеше ли зад ъгъла и можеше да се счита, че е стигнал до улица „Борсуна”. Като зави, изведнъж се спря. Малко по-надолу, на земята имаше нещо свито на топка. Не можеше да го различи, но някой лежеше там. Не мърдаше. Беше облечен с нещо черно. Или се беше завил с покривало в тъмен цвят, беше превит на две.

В началото на улицата, на мястото, от където беше минал преди малко, се чуха гласове. Бяха няколко души. Викаха и се смееха. Наостри уши. Говореха на гръцки, но не приличаше на критския гръцки. За да разбере какво говорят, трябваше да ги чуе от по-близо, но това не беше възможно. Веднага се скри във входа на една врата. Не отделяше очи от черния силует, който лежеше по-нагоре. Сърцето му биеше силно, чувстваше, че се задушава. Изчака така. Стори му се, че гласовете стихнаха. Изглежда, тичайки се бяха отдалечили. Изчака още малко. Като се убеди, че няма никой, излезе от мястото, където се беше скрил. Тръгна право към онова нещо.

На земята лежеше някой, увит в парцали. Беше хванал корема си с две ръце и лежеше по очи. Клекна край него. Хвана го за раменете и го обърна, лицето му се показа. Като го видя, Ибрахим простена:

“Чакали!”

Беше Чакали. Куршумът, влязъл през тила му, беше излязъл, разкъсвайки гърлото му. Беше с отворени очи. Щом като Ибрахим го разтърси, главата му увисна назад и се залюля. Беше още топъл. От устата му течеше кръв, която се стичаше край раздробената му челюст и капеше на земята.

Ибрахим крещеше, но незнайно защо не чуваше гласа си. Изведнъж изпусна Чакали. Мъртвото тяло падна от ръката му, издавайки силен звук.

Огледа се наоколо. Нямаше никой. Изтича до къщата на Тракис, която беше малко по-надолу. Заудря с юмруци по вратата. Дори я риташе. Изтича и се върна при Чакали. Втренчи поглед в парченцата кости, пръснати от дясно и от ляво. Затисна устата си, за да не повърне. Преглътна няколко пъти. Когато падна на колене, Тракис се появи край него с лампа в ръка. Като видя умрелия, се завъртя два пъти на място, повтаряйки: „Тюх Чакали, тюх Чакали!”, след което клекна край Ибрахим.

Вратите се открехваха, подаваха се глави на хора. След малко там се бяха събрали всички мъже от квартала. Някои плачеха, някои псуваха, някои повдигаха главата му, като си мислеха, че може би не е умрял, някои гледаха, други не можеха да гледат, имаше и такива, които носеха вода, като се мъчеха да измият лицето му. Мъжете хващаха за ръцете жените и децата си и ги блъскаха, като ги гълчаха с думите: “не идвайте”.

Някой предложи да занесат убития в джамията. Тракис изтича вкъщи. Върна се с две големи одеала. Завиха мъртвеца. Четири души хванаха от четирите краища. Пренесоха го в джамията “Ага”.

Имамът отвори помещението за ритуално измиване на труповете. Наблюдаваше с искрящи очи как поставиха мъртвеца да легне и докато затваряше очите на Чакали непрекъснато повтаряше „И това ли направиха!”. Покри го с бял чаршаф и се огледа наоколо.

„Кой ще остане при него?”

Предложиха да останат както хора от най-възрастните, така и от най-младите. Един от тях на име Вели ага извади ножа си и го постави на корема на Чакали.

Докато преди малко на улицата всеки казваше нещо и се чувстваше близък с другите, сега те действаха безмълвно. Дори не помръдваха. Не говореха помежду си, не шепнеха. Ако се кажеше нещо, веднага се изпълняваше като по дадена заповед. Лицата бяха объркани и подпухнали.

Очите гледаха бялото покривало, главите не гледаха в друга посока, освен към това място. Не помръдваха от местата си. Всички бяха замрели, сякаш бяха мъртви тела, замръзнали изправени. Между тях само имамът се движеше и с треперещи ръце отново и отново поглаждаше бялата си брада.

„Да взема Корана”, каза той, “тези, които ще остават, да останат. Утре по обяд ще го погребем.”

Застана с ръка върху брадата. Мислеше.

„Ще го погребем в двора на джамията. Той си няма никого.”

Отдръпна ръцете си от брадичката и ги сключи върху корема си.

Излязоха. Не се поглеждаха един друг, не вдигаха очи от земята. Разделиха се, без да се сбогуват. Всеки свърна към своята улица. Не говореха, не продумваха нито дума дори.

Когато Ибрахим се върна, завари Фатма заспала в задната стая. Беше се уморила да чака и беше заспала, опряла глава на креслото.Чу лекото шумолене на Ибрахим и се събуди. Още не отворила очи, първите й думи бяха: „Какво са искали от този нещастник?” Ибрахим не отговори.

На другия ден тези думи бяха в устата на цяла Ханя. Християни и мюсюлмани, всеки това говореше, тези които не бяха чули, в момента, когато научаваха, веднага казваха същите думи. На някои, които разказваха за това, очите им се пълнеха със сълзи.

Ибрахим не остана вкъщи. Отиде в дюкяна. Странно, но се чувстваше сигурен, както той, така и всеки друг. Сякаш всеки, който можеше да умре заедно с Чакали, беше умрял, сякаш се беше случило най-далечното и невъзможно нещо и не бяха останали други, които да умират.

Той мислеше за злото. Какво беше то, какво представляваше? Тези, които протягаха на Чакали през прозорците филии препечен хляб, натопени в зехтин, които пълнеха теккето с чисто бельо и връхни дрехи, за да го облечат, които поглаждаха гърба му по време на сватбите и тези, които му отстъпваха място, за да легне при Абдала и тези, които бяха изстреляли куршум в тила му, не бяха ли от едно и също тесто, не бяха ли от човешко тесто? Какво беше това морално тесто, че направените от него, можеха да обичат по този начин и да мразят така? Подаваха с ръката си хляб на Чакали, а след това го бяха убили, само защото беше Чакали? На кого Чакали беше застанал на пътя във вечерния сумрак, защо след като всеки път вратите се отваряха, за да му подадат паничка с чорба, сега бяха насочили оръжие към тила му и кой беше направил това?”

Не беше ли това престъпление? И ако беше така, каква беше разликата от това, което ставаше години наред? Християните убиваха мюсюлманите, войниците на Османската империя нападаха планините и посичаха всичко, което срещнеха по пътя, и козите дори. В Кадана всичко беше потънало в кръв, Пичирико беше потърсил сметка за тази пролята кръв. След това излизайки от джамията, всеки пое своя пай за тази кръв. Бяха минали години, през които събитията следваха едно след друго и ставаха все повече и повече. Християните считаха, че пролятата кръв е за свободен Крит, а мюсюлманите я определяха като бунт и въстание. Както и да се наричаше, не беше ли това престъпление? Защо тъкмо сега тази дума му дойде на ум за Чакали? Затова, че не можеше да има някаква причина за убийството на този странник ли? Тези, които бяха погубили Чакали, бяха ли сред тези познати хора, в тази страна, където хората знаеха как да бъдат добри съседи, на тези улици, които успяваха да запазят живота си, въпреки неприятните неща, давейки се в кръвта на всеки един от тях, които нямаха търпение да останат само добри или само лоши, когато често се сменяха ролите? Не стига, че не се понасяха един други, християните мюсюлманите, а мюсюлманите християните, по-късно пък гърците турците и турците гърците, ами сега трябваше да търпят хора, които гледаха на всички като на чужди, като на врагове ли?

Или пък през всичките тези години бяха свикнали да се убиват един друг и сега се чувстваше объркан, защото не можеше да намери причина за убийството на Чакали ли? Какво беше необичайното при Чакали? Това, че бяха повярвали, че на Чакали, който не беше сторил зло на никого, никой не можеше да му навреди ли? Като помислеше за това, един вътрешен глас му казваше: „Не е възможно”, “не може това да го е извършил човек от Крит”. Всъщност, всеки това казваше.

До започване на обедната молитва, всеки на чаршията беше обхванат от тази мисъл. Събираха се на групи от по двама-трима пред дюкяните и от уста на уста се чуваха думите: “тези, които са избягали от фронта и дошли тук...”.Съвсем ясно се виждаше, че на лицата на мюсюлманите и на християните, особено на лицето на Тракис, беше изписано чувството на срам, неудобство и много съжаление. Всеки страдаше за смъртта на Чакали.

Малко преди да започне молитвата, в двора на джамията се събраха много хора. Дворът беше малък, не ги побра, затова изпълниха и тесните улички. Християните не влизаха в джамията, идваха до оградата на двора и там чакаха. Тракис и Капетанакис бяха най-отпред. Капетанакис се беше опрял на оградата и наблюдаваше хората в двора с тъжен поглед. Лицето му беше като на човек, който е плакал преди пет минути и сега е млъкнал. Тракис подсмърчаше и бършеше очите и изпотеното си лице с много голяма кърпа, която извади от джоба си. Зад тях имаше и други. Те се бяха наредели от двете страни на улицата,отвън пред вратите на джамията. Мъчеха се да поздравяват всеки, познат или непознат, който минаваше край тях и ако не получеха отговор, се огорчаваха.

В навалицата настъпи оживление. Кемането на Чакали обикаляше от ръка на ръка, някой го сложи в краката на трупа. Отдръпна се. Кемането, което с докосването на пръстите на Чакали, оживяваше на сватбите, радваше се, плачеше, сърдеше се, страдаше, сега седеше самотно там. Сякаш самотата във въздуха можеше да бъде докосната с ръка.

Погребаха мъртвеца в двора. Оставиха кемането край главата му. Нямаше струни, кой знае кога се бяха разкъсали.

Готвеха се да се разпръснат. Някои тръгнаха към чешмите, за да измият ръцете си. Младо момче разблъска всички и клекна на една от дъските за ритуалното измиване преди молитва, която стоеше пред чучурите на чешмата. Все още не беше навършило пълнолетие. Мустаците му стояха като черно петно върху лицето. Имаше лек мъх по бузите. Беше хубавец. Не правеше несигурни движения като своите връстници, нямаше странното изражение като на момчетата на тази възраст. Знаеше къде да сложи ръцете си и очите му гледаха решително.

Напълни гърдите си с въздух. Прочисти гърлото си. И без много да си отваря устата, започна да мърмори нещо през устните си. Гласът му, който отначало беше слаб, след това стана силен. Момчето пееше песен. Всички замръзнаха.

Гласът се стелеше на вълни от двора на джамията “Ага” към Ханя. От време на време достигаше като осезаема болка до ушите на тези, които седяха надалеч и после отново се загубваше. Звучеше провлачено, после изтъняваше, прекъсваше, стихваше, след това отново се извисяваше, звучеше като вопъл, като болка, като мъка.

 

„Не мога да намеря другаде място аз, между два свята,

 Моят гроб само ми остана, защото в родината е моето място,

Моят гроб само ми остана...”

 

Беше пети октомври хиляда деветстотин двадесет и първа година, времето малко след обедната молитва, когато мъжете бяха погребали Чакали, жените се готвеха да полеят вода с босилек на ръцете на завърналите се от погребението, сърдитият дух на Чакали все още беше там, когато се чуваше от джамията пеенето на мюзеина по обедно време, точно по това време Ханя, цяла Ханя чу този глас и замръзна на място. Единственото помръдващо нещо бяха сълзите, които никой, бил той християнин или мюсюлманин, не можеше да сдържи.

--------------------------------------

 

IX

 

 

„Скъпи мой,

 

Независимо, че лично съм свидетел, дори аз не мога да повярвам на това, което се случи. Вече хвърлихме от гърба си, като мръсна риза, срама от обсадата. Сега сме пълни победители и сме свободни. Истанбул ни гледа от черната и безсмислена празнота, като скелет със запълнени с пръст очни кухини, или ние така го виждаме.

Искам да ви кажа нещо много важно: Силно се желае всички наши братя да се съберат в Анадола, в рамките на националните граници. Очевидно е, че и гърците в Анадола, ще бъдат принудени да заминат оттам. Всъщност големи гръцки групи напуснаха селата и започнаха да се струпват в крайбрежните градове. Имигрират в Гърция. Ситуацията отива към идеята за размяна на населението. Вероятно в Лозана ще се обсъжда този въпрос. Дори, без съмнение, ще стане така.

Изхождайки от мисълта, че всички ние имаме правото да живеем в нашата свободна страна, искам да вярвам, че ще бъдете щастливи да дойдете в Анадола. Впрочем това, в същото време, означава да се разделите с вашата родина и мога да си представя колко много ще бъдат огорчени вашите сърца.

Колко жалко! След страданията, които заедно преживяхме, вече се счита едва ли не за невъзможно да живеем заедно.Тази мисъл ме кара да се срамувам, скъпи мой. Не мога да приема, че идеята да се живее заедно и в мир, противоречи на идеята за независимост. Затова дълбоко се срамувам; този срам няма да ме изостави до края на живота ми.

Моят скромен съвет към вас е следният: След като излезе заповедта за размяната, нашите имоти и имущество няма да струват нищо, затова, по възможност, още от сега ги продайте. Ще ви изпратя пълномощно. Особено ви моля да продадете и моите имоти. Знам, че ще ви създам голямо затруднение.

Няма съмнение, че най-голямото ми желание е да дойда за последен път в Крит. Но, ако Аллах не ми даде възможност и не мога да дойда още веднъж, поверявам на вас моята съпруга. Отговорността да я доведете в Турция, ще падне на вашите страдалчески рамене. Ей Богу, много съм тъжен. Но единственото ми успокоение е да знам, че имам на света такъв приятел като вас.

Дано Аллах да даде да се видим още веднъж.”

 

Вашият брат,

Рагъп Бегакис

 

Преди Ибрахим да имаше възможност да покаже писмото на някого, новината гръмна като бомба в Крит. Щяло да има размяна на население!

Първо мислиха само за това изречение. Всеки само казваше „размяна”, друго не мислеше. Но след няколко дни разбраха, че в тази работа има и други неща. Този път започнаха да говорят: „щяли да дойдат от Анадола”.

Всяка приказка започваше с “тези, които ще дойдат” и свършваше с “размяна”. И отново нищо друго не им идваше на ум. Объркването им пречеше да мислят; караше ги да оглупяват.

Не беше ясно дали страхът се ширеше сред тях от момента, когато за първи път го бяха чули, или бавно, бавно той се беше загнездил у тях. Той вървеше редом с безпокойството. И като към това се прибавеше и неизвестността, бедността, немотията, насилието, тогава идваха и страхове от несигурността и безизходицата. И всички те се превръщаха в едно състояние на духа, в едно единствено чувство: ужас!

Крит беше обхванат от ужас.

Често възникваха кавги помежду им. Тласкането към неизвестното бъдеще ги изваждаше от релси и изчерпваше търпението им.

Наближаваше зимата. Не беше време за лозята, градините и земеделските работи, селата бяха утихнали. Не беше време и да се остава в селата. Те се страхуваха от плячкосване. Започнаха да се събират.

За две-три седмици селата на Ханя, Кандия и Ретимнон се изсипаха по пътищата. Тесните пътеки, застланите с камъни или с пръст проходи почерняха от хора, катъри и вещи. Не пътуваха през нощта, опитваха да се скрият на подходящи места, ако на сутринта бяха все още живи, продължаваха да вървят, като се молеха вечерта да не им се случи нещо. Най-сетне за четири-пет дни стигаха до градовете. Тогава не знаеха къде да се скрият и къде да се подслонят, тези които бяха оживели по пътищата, умираха в градовете.

Навсякъде заприличваше на трагедията от 96-та. Наоколо се разхождаха полуголи и в повечето случаи гладни деца, бездомни жени, бедни мъже, болни хора. Всички бяха в окаяно състояние.

Вестта дойде в края на януари. Калионджузаде Азиз бей не ставаше с дни от масата си. Не спеше и следеше новините на Ройтерс, които стигаха до гръцките власти, грабваше всичко, което му попаднеше под ръка и с добрия си френски език веднага го превеждаше и го съобщаваше. Той пръв научи и за договора. “Ще прочета излязлото за нас решение от Лозана „, каза той и като се изкашля веднъж-дваж го прочете бавно, изречение по изречение:

„Ще бъде предприета задължителна размяна, считано от 1 май 1923 г., на турските поданици от гръцко-източноправославно вероизповедание, които живеят на турски земи и гръцките поданици от мюсюлманско вероизповедание, които живеят на гръцки земи.”

Прочете и останалото, но всеки запомни само първите думи, излезли от устата му, другото дори не го чуха. Като свърши да чете, настъпи тишина. Някои поглаждаха брадичките си, някои си играеха със зърната на броениците, над главите им се издигаше димът от тютюна. Започна мърморене. След това всеки започна да казва нещо. Абдала ритна два-три стола, които бяха пред него, но никой не му обърна внимание. Бяха изстреляни няколко изстрела, вдигна се врява. Шумът стихна, както беше започнал. Сега всеки мислеше едно и също и упорито повтаряше едни и същи думи:

„Къде ще отидем?”

Гласът на Ибрахим беше като вик на човек, в чието тяло е бил изстрелян куршум. Крещеше, но гласът засядаше някъде навътре в гърлото му; накъсваше се. Когато се обединяваха отделните части, се получаваше вик. След това заприличваше на стенание, извисяваше се и звучеше пронизително и остро.

Сякаш не бяха чули. Сякаш въпросът “къде” не беше излизал от нито една уста и не беше достигнал до нито едно ухо. Това беше сляпа, много черна тишина, тя подлудяваше не ушите им, а очите им. На всички лица очите се бяха превърнали в две черни кръгли, дръпнати, стеснени, оформени или неоформени петна, които се въртяха в кухините си и гледаха към морето, към морето, простиращо се пред Крит и Ханя и търсеха онова място, където щяха да отидат. Това място беше зад хоризонта, беше една загадка. И търсейки това място, обезумелите очи потъваха между вълните. Черните, кафявите, пъстрите, зелените, светлокестеняви, сиво-гълъбовите погледи потъваха в безумието на разочарованието.

 Трябваше някой да им помогне, да си отвори устата и да каже нещо, за да ги върне в предишното им състояние, когато все още умът им си беше на мястото си. Калионджузде бързо се окопити.

„Да бъдем спокойни”, започна да говори той. Така внимателно подбираше думите си, че говореше бавно. Като разбра, че говори без да знае, без да е сигурен, само с предположения, започна да говори по-бързо, за да не им изкара съвсем акъла. Като забърза, внимаваше да не каже нещо погрешно, беше целият облян в пот.

„Най-важното, което трябва да направим в настоящия момент, е да бъдем спокойни. В противен случай ще объркаме още повече нещата. Чухте, че това не се отнася само до нас, това решение се отнася за турците по всички места, с изключение на Западна Тракия. Няма да погубят толкова хора, я. Като му дойде времето, ще ни съобщят. Да изчакаме. Разбира се, че ще бъде трудно. Впрочем, ние колко трудности...”

Като каза това, почувства необходимостта да се изкашля. Като дръпна кърпичката си от устата, искаше да насочи разговора в друга посока, но го правеше малко неохотно. Не започна да говори, докато не сложи кърпичката в джоба си.

“Какво ли не е успял да направи този беден народ, та няма да могат и нас ли да приемат?”

Словото на Азиз бей, не повлия добре на хората, както той се надяваше. Никой не се успокои. Дори може да се каже, че никак не им повлия добре. В умовете им се беше загнездила мисълта, че дори и трудно, Анкара ще успее с тази работа и тогава оставаше болката от раздялата с това, което щяха да оставят след себе си. Сякаш телата им бяха парализирани. Ако едни ръце се движеха, други висяха от раменете надолу, ако някои китки мърдаха, други стояха вдървени. Тези, които издишваха дима от наргилето, стояха на една маса с тези, които се бяха вкаменили. Те гледаха, без да се поглеждат един друг.

Дните минаваха, времето беше изпълнено с починали хора. Тези, които се бяха стекли в градовете, умираха, независимо дали беше зима, пролет или лято. А тези, които не можаха да дойдат в градовете, работеха, за да си набавят продукти със страх, че ще бъдат изгонени от селата и от домовете си. Събираха всичко, което намираха, засяваха и жънеха много повече от преди.

 

 

През пролетта на 1923 година дърветата бяха нацъфтяли много повече от други години. Козите раждаха едно след друго, миризмата на сирене и на кисело мляко се разнасяше навсякъде в планината. Реколтата от жито беше много добра, като никога до сега. Хладните дъждове, които миеха маслиновите дървета през есента, правеха маслините бързо да узряват. Зехтинът беше обилен, тъмен и ароматен, такъв, какъвто не бяха виждали никога досега. Крит беше красив и плодороден като охранена кобила, която храни в своя корем малко жребче с писани очи, като изумрудено зелените треви след дъжд, като рошковите, от чиито шушулки капе мед, като цветето жасмин, което омайва със своето ухание, преди още да е цъфнало. Този, който го погледнеше, който спреше погледа си на него поне веднъж, навлажнявайки устни, протягаше ръка към Крит. Островът смело му предлагаше своето диво, копнеещо и невинно тяло. Неговата девственост караше сърцето на човек да се свива.

В средата на месец октомври нещата доста се активизираха. Гръцките власти разгласиха всички Анкарски съобщения и преди те да бъдат разбрани и асимилирани, уведомяваха за нови. Обстановката напомняше на бурно море. С всяка нова вест, която чуеха, то се надигаше с вълни, блъскани от буен вятър. Точно когато утихваха, на хоризонта се появяваше друга буря, тя се издигаше пред критските турци и ги запращаше в планините и в камъните.

Всяко нещо се развиваше с главозамайваща бързина, не смогваха нито да го разберат, нито да го направят. Малко след като бяха научили, че ще бъде създадено Министерство по въпросите на размяната на население и жилищното строителство, дойде вестта, че вече е било създадено. Когато бяха загубили надежда, казвайки си „не, няма да успеят”, законите за министерството излязоха един след друг и бяха вече сложени пред тях. Като излязоха законите стана ясно, че трябва да дойдат много пари. Още отсега изглеждаше, че това ще бъде непосилно. Всеки ден отваряха очи с нов въпрос, а в следващите часове лягаха и ставаха с други въпроси. Тревогата „Как ще си тръгнем” приключваше към обяд с думите: „С кораби, по море”. Въпросът „какво ще стане с имотите ни” намираше решение след обяд с отговор за оценката на комисиите за оценка на имотите, страхът “няма да имаме къде да се подслоним” се разрешаваше в късните часове на нощта с изречението: „там щяли да ни дадат къщи в зависимост от оценката, дадена от комисиите.”

Дори и да мислеха за трудностите, с които щяха да се сблъскат, никой не можеше да даде отговор на този въпрос. Това, че имотите им се обезценяваха в тези времена, че имотите тук нямаха да отговарят на стойността на имотите там, въпросът за пътуването, болните и възрастните и това, че не знаеха една турска дума, както и това, че въздухът и водата на „онези места” ще им се види странен, всички тези въпроси тежаха като огромен товар на раменете им и ги смазваха.

Всички изпаднаха в паника, когато чуха за епидемията от чума в Солун. Паниката от новината, че турците в Кавала били изхвърлени от домовете им, премина в гняв, а гневът в тъга.

Ислямското дружество се мъчеше да регулира живота, но тъй като все повече губеше сили, нямаше много полза за мюсюлманската общност. Дори стана така, че Ислямското дружество не можеше вече да служи за нищо. Животът упорито се превръщаше в бъркотия и в борба с бедността. Интересно, бяха свикнали с това.

Но този път земята се изплъзваше под краката им или те не можеха да се задържат на нито едно място и оставаха под развалините и там агонизирайки, умираха. Дори и да имаше някой, който чуваше гласовете и виковете им, които идваха от всяко едно място, никой нямаше сили да се притече на помощ. Те живееха заедно със страха, болката, смъртта и трагедията.

Ибрахим взе в дома си едно семейство от Кадана. Дадоха им долния етаж. Имаха едно малко момиченце. Беше болно, много кашляше. Фатма и майката на момиченцето Кадрийе ханъм се суетяха около детето. Не можаха да го спасят. След този случай Кадрийе ханъм остана безмълвна. Каквото и да правеха, жената не издаваше нито звук. Долният етаж потъна в тишина. Понякога Фатма се тревожеше, слизаше на долния етаж, без да издаде и звук, казвайки: „само нещо да не се е случило” и поглеждаше. Те си седяха ей-така. В стаята нищо не се виждаше от дима от тютюна, който човекът пушеше.

Ибрахим излизаше всеки ден от дома си.Улиците и дюкяните се пълнеха с хора, които бяха притеснени „да не би да има нещо ново и да не са разбрали”. При Абдала игла да хвърлиш, нямаше къде да падне. Мъжете се страхуваха от това, което им минаваше през ума, често говореха, за да не мислят за тези неща, считаха, че ако млъкнат, ще им се случи друга беля.

Ибрахим беше мълчалив, само работеше. Златото, което имаше, разтопяваше на огнището в кухнята, обръщаше наопаки масите и ги пробиваше, а след това изливаше златото в тези дупки, като запушваше с восък отворите им, за да не се виждат. Поставяше скъпоценните камъни в малки кесийки, като преценяваше къде може да ги сложи, за да ги скрие, показваше едно по едно тези места на Фатма. Ако нещо им се случеше, или ако станеше нещо с него, те щяха да са от полза за Фатма. Не знаеше къде ще отидат и какво ще работи там. Турция току-що беше излязла от войната. Кой имаше пари, че да си поръчва бижута, да купува злато? Сега се ядосваше, че не може да върши земеделска работа. „Навсякъде това, което се нарича земя, храни човека”, казваше той, „колко пари струва да имаш чували със злато, като няма кой да го купи?”

Често отиваше да види Азизе. Беше бременна. Не беше ясно къде ще роди. Ако пътуването им се проточеше, това щеше да стане в Турция, но ако станеше по-скоро – в Крит, а най-лошото беше да роди по време на пътуването. От страх Азизе и мъжът й не знаеха какво е сън. Фатма и Ибрахим казваха, че е Божа работа, но това не намаляваше тревогата им.

Азизе често събираше дюшеците, денковете, готвеше се за бебето, беше принудена да прави нови денкове, за да може да прибере и плетените дрешки. „Само то единствено няма да познава тези места”, тюхкаше се тя за детето. Ибрахим си спомняше думите на баща си и искаше детето да се роди в Турция. Каза това и на Фатма. “Лошо ли е, там където се родиш, там и да умреш”, каза той.

Така беше, а и тяхната съдба беше такава. Обща ли беше съдбата на толкова много хора, родени и живяли на тази земя? Ибрахим смяташе, че всеки раб божи има различна съдба. А какво беше станало с тях, че всички имаха една и съща съдба?

Ибрахим не говореше, не разказваше. После се връщаше на нещата, от които нямаше изход и размишляваше върху тях. Гърлото и стомахът му изгаряха, сякаш беше изпил отрова, цялото му тяло пулсираше като вена.

Жените ги беше обхванала манията да чистят. В домовете на критските мюсюлмани, жените, младите момичета, дори и момиченцата чистеха като полудели, търкаха с пясък, донесен с хиляди трудности от крайбрежието, вратите, прозорците, подовете, дори и оградите на дворовете, метяха, триеха и почистваха дори и дънерите на дърветата.

 Като свършиха с къщите, дойде ред на гробищата. Със същата страст ги четкаха, търкаха, изтръгваха с нокти, когато кърпите се късаха, разпаряха полите на антериите си и продължаваха.

За направеното на едно място, веднага се разчуваше и на други места, и там се правеше същото.Чистенето се прехвърли от Ханя в Суда, оттам в Ретимнон и Кандия. Докато Крит се готвеше за зимата, снежните планини отдавна бяха станали бели, вятърът издухваше дори и най-малката прашинка, а проливните дъждове измиваха и почистваха навсякъде. Тези, които заминаваха, се състезаваха с природата и водеха борба да оставят след себе си един съвършено чист Крит, измит от праха, мърсотията и калта. Те искаха да забравят тази мъка и да си мислят, че тя въобще не е съществувала като щастливите хора, които са сложили ухаещо бельо върху розовата си плът след дълга, мъчителна болест, след като са оставили кървавите корички от раните в топлата баня. Мъчеха се да направят от красотата на Крит мехлем за техните рани. Но правейки това, те се привързваха още повече към него и раздялата ставаше още по-тежка. Защото човек обича своята земя, както обича своите чеда, безусловно и безрезервно.

През тези дни пристигнаха и прословутите комисии. Говореше се, че от тях имало почти по всички крайбрежни градове, имало дори и в Гърция, били създадени подобни и в Турция. Комисиите щели да ги натоварят на корабите тук, а тези в Турция да ги посрещнат там. Сега щели да опишат имуществото им и този опис да предоставят на Съветите на старейшините, а те от своя страна да го предадат на комисиите. За имотите, които трябвало да бъдат оценени: толкова жълтици за 30 дюнюма маслинови гори, два дюкяна и една къща правят толкова жълтици. Освен това комисиите щели да кажат местата, където щяха да се заселят. Щеше да се отиде там, където те разпределят. Ако пък си решил да отидеш на друго място, отиди, но нямаше да можеш да получиш в Турция нищо срещу имота си. Те научиха за всички тези неща от хората в комисиите, те им бяха казали какво трябва да направят.

 Бяха стриктни, търпеливи хора, които познаваха ситуацията. Те казваха, че размяната на население всеки момент ще започне и се стараеха бързо да се справят с нещата. Сред тях имаше такива, които говореха гръцки, но понякога беше трудно да разберат какво им говорят. Когато критияните казваха „нива”, те казваха „земя”, а когато казваха „обработваема земя”, те записваха „маслинови градини”. По това време Съветите на старейшините имаха много работа. Чуваше се, че се давали и пари на ръка. Едно място се оценяваше за две къщи, а маслинови градини от тридесет дюнюма, ставаха сто и тридесет дюнюма.

Подобен случай беше станал пред очите на Ибрахим, като човекът и този от Съвета на старейшините трудно се отърваха от разправа с него. След това Калионджузаде, който се страхуваше да не стане някой инцидент, беше отстранил Ибрахим от комисиите и го беше помолил да помага на хората, които се редяха на опашките за Червения полумесец. Деликатно му беше казал, че ще имат голяма нужда от него, тъй като знаеше, макар и малко турски, а тези от комисиите съвсем не разбирали гръцки. Помоли настоятелно Ибрахим да не му „скърши хатъра”, като го убеди, че това щеше да бъде най– добрият начин да се помогне на тези бедни хора, които месеци наред бяха по улиците.

Ибрахим не му скърши хатъра. Излизаше сутрин рано от къщи, подреждаше хората на опашките, наблюдаваше дали всеки беше ял три пъти на ден, слагаше в скута си децата и ги хранеше с лъжичка.

Когато се върнеше, се чувстваше много уморен, насилваше се да разказва на Фатма това, което се беше случило. Разказа и за кавгата в комисията. Фатма не се изненада. Не каза, от какво точно не се беше изненадала, дали от това, че в джоба на човека от Съвета на старейшините бяха мушнали пари, или от това, че Ибрахим се беше нахвърлил върху тези двамата. Само каза: „И без това страдаме достатъчно. Поне да изпратят първо тези, които са на улиците, ние все пак сме в домовете си.”

„Така щяли да направят.”

След няколко дни Кадрийе ханъм и мъжът й научиха, че ще бъдат заселени в Самсун. Направиха два денка с много оскъдните си вещи и ги метнаха на гърбовете си. Когато тръгваше, Кадрийе не каза нито дума, само плачеше. Зави в кърпичката си пръст, която беше взела от гроба на дъщеря си и я притисна до гърдите си. Не махаше ръката си от гърдите. Обръщайки се, прегърна Фатма, а съпругът й гледаше Ибрахим с зачервените си очи. Не можеше да говори, защото гърлото му беше набъбнало като юмрук. Всички се задоволиха с взаимното сбогуване на жените. Или по-скоро с думите на Фатма, тъй като Кадрийе не каза нито дума.

Беше преди обяд, когато се разделиха. Ибрахим тръгна с тях. Голямото пристанище не побираше хората, товарното пристанище* приличаше на място на невъобразима суматоха. Тези, на които им липсваха документи, бяха връщани от комисиите, хората спореха помежду си, за да могат да разберат какво им казват. Мъжът беше съобщил своето имущество на Съвета на старейшините и то преди няколко дни. Съветът беше оценил имота. Картата му за самоличност беше наред. А сега искаха документ за ваксинации. Каква беше тази ваксинация, от къде пък изникна това. И Ибрахим не знаеше. Мъжът се сопна.

„Не сме болни.”

Човекът от комисията обясняваше на друг какъв е проблемът. Гръцкият му беше чист, но колкото и да беше чист, той пелтечейки произнасяше „т”, вместо произнасяния в някои думи от критяните звук „ч”. Нервите не му издържаха, когато се мъчеше да говори бавно, не се съсредоточаваше и приказваше каквото му падне. Като забележеше, че човекът срещу него не го разбира, беше принуден да обяснява отново и отново и това го подлудяваше. Като се притеснеше още малко, заставаше сякаш щеше да избухне като гюле от оръдие. Устните му бяха посинели, а носът му беше кърваво червен. Вената, точно в средата на челото му, беше набъбнала. Не викаше, а говореше на висок глас. Като свърши да говори, се обърна към Ибрахим и преди да отвори устата си, преглътна дълбоко.

„Тази ваксина не е за това, че сте болни, а за да ви предпази от болестта. Да бяхте малко по-разбрани.”

Ибрахим не отговори. Човекът посочи с главата си палатките.

„Да се ваксинират и да дойдат. Да ни донесат здравното удостоверение, ще го подпечатаме.

Ибрахим пак мълчеше. Обърна се и без да погледне Кадрийе и съпруга й, им посочи с пръст: „от тази страна”. Разбута тълпата и мина отпред.

 

Категории: Откъс роман Моят КритСаба Алтънсай
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus