Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа "Моят Крит" на Саба Алтънсай

17 Ноември 2015 / 13:11:58  GRReporter
5177 прочитания

Романът "Моят Крит" проследява историята на остров Крит между 1898 и 1928 година, през живота на Ибрахим Ярмакамакис. Талантливият бижутер посреща решенията на Великите сили за изселване на мюсюлманското население с противоречиви чувства. Тези решения ще променят живота на цялото му семейство, на цялото критско население! Периодът, в който се развива действието, е белязан от християнските борби за независимост на Балканите и на Крит, които се сблъскват със старата османска традиция. А именно в тези сблъсъци се променят и човешките съдби. Книгата би могла да се сравни по тип с Железният светилник (тежките промени в един затворен свят). Поздравления на преводачката Паулина Матеева, която се е справила просто превъзходно!

      Рубриката “Из съседската библиотека” представя Здравка Михайлова

 

В Крит нямаше някой, който да не се страхува. И християните се притесняваха, най-малкото бяха разтревожени. Според новините от Анадола, някои се затваряли в домовете си, а според друга новина – други се криели зад прозорците си.Улиците бяха оставени на съвсем непознати хора. За щастие, техният брой не беше голям. Не беше лесно да избягаш от Анадола и от фронта и да стигнеш до Крит и до Мидилин без да бъдеш заловен и без да се смесиш с местното население там, да участваш в чета в планините, които бяха единственото място, където можеше да се приютиш. Гръцките власти в Крит бяха мобилизирани, за да ги заловят. Всъщност критските християни, особено семействата, на които някои от синовете им воюваха в Анадола, се надпреварваха да открият тези разбойници на местата, където се криеха и да ги издадат на властите. И когато гръцките власти залавяха „трима– четирима бандити”, които те наричаха „предатели”, полагаха много усилия, за да ги опазят да не бъдат линчувани. Не минаваше и ден, в който в някои от селата, на места съвсем близо до градовете, дори и на пристанището на Ханя, или в залива на вълнолома да не бъде намерен в късните часове на деня труп на неизвестно лице и докато се питаха „кой е-що е”, да изчезне. Тези „чужденци”, чиито имена никой не смееше да спомене, изчезваха, така както бяха дошли. Тези хора, които бяха „предатели и ренегати” за критските християни и за гръцките власти, и „хайдути и разбойници” за критските мюсюлмани, не беше трудно да бъдат разкъсани на парчета там, където биваха видяни.

Много християнски младежи се биеха в Анадола, на гръцкия фронт, много мюсюлмани бяха изпращани на същия фронт като гръцки поданици. След 1913 година до сега този остров, от който Османската империя се беше отказала, този ад, в който се бяха смесвали кръв с кръв, сега се беше превърнал в ужас за всеки. Нито една жива душа не беше страдала и не беше изживявала такова разочарование, когато й отнемаха или получаваше отново своята земя.

Критските мюсюлмани бяха свикнали с въстанията, кървавото им потушаване, смъртта и убийствата. Дори когато Крит се обедини с Гърция веднага след загубата на Балканите, не бяха така уплашени от неизвестното, което те наричаха „утрешен ден”.

Те не бяха отговорили на виковете от безумна радост, когато най-после се осъществи това, което се желаеше от години и дори когато Крит вече не беше част от Османската империя, бяха замълчали и дори част от тях, може би, бяха останали безучастни, само и само да свърши тази олелия и касапница. Вече тези размирици, това бойно поле, както и оцеляването криво-ляво им бяха дотегнали и всичко това беше станало много по-трудно, от това да бъдат поданици на друга държава. Но сега пред тях се простираше еднообразно и неизвестно бъдеще и не беше възможно човек да издържи на това. Този мрак оказваше хиляди пъти по-голямо влияние върху живота им, отколкото неясното минало. Притесняваха се да поискат чаша вода, поставяха наблюдатели пред тях и зад тях, когато беряха реколтата от мандариновите дръвчета в собствените си градини и това пак не беше нищо.Те можеха да издържат всяка болка в днешния ден, но това да понесат страданията, които им предстоят в утрешния ден, многократно надхвърляше техните сили. Всъщност най-страшното беше, че мястото, където се намираха се беше превърнало в загадка за тях.

Живееха като се криеха. Избягваха дори да записват в гражданските регистри починалите и новородените. Ибрахим старателно записваше на едно място рождените дати на децата. След Фикрийе беше записал една по една датите на Перизат, Халиме и Ибрахим. Сега чакаше времето, за да запише и Али. Знаеше, че това ще стане в началото на „921” и очакваше неговия ден. Коремът на Фатма растеше.”И това ще е момче, разбрах, защото ми се гади от ядене”, казваше тя.

Беше млада и във възраст, когато можеше да ражда. И докато на Ибрахим бавно му побеляваха косите, а раменете, кръста и врата му бяха наедрели, къдравите коси на Фатма, особено когато беше бременна, бяха черни като грозде и очите й блестяха. Сериозният вид, който Ибрахим имаше когато беше млад, се превръщаше в поведение на дервиш и ставаше все по-бавен, докато Фатма беше станала по-напориста, може би за това, че тичаше постоянно след децата и всеки ден се тревожеше за нещо. Ибрахим обмисляше, даваше акъл, а Фатма го правеше и реализираше.

Вече почти не ходеше в дюкяна. Беше трудно да бъдеш златар насред улица „Каневаро”. Щом се вдигнеше шум, панически събираше нещата и с ръка на оръжието, тичаше вкъщи. Преценяваше всеки, който влизаше в дюкяна, сякаш го премерваше с везните за злато, за да разбере за добро ли беше дошъл, или за зло.

Категории: Откъс роман Моят КритСаба Алтънсай
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus