Ирина Маргитина е магистър по международни отношения и доктор по съвременна история и политически науки. Владее няколко чужди езика. Сред любимите й гръцки дестинации са романтичната Кавала, идиличният Тасос, вълшебната Атина и магичният Санторини. „Узо и червени рози“ не е обикновен пътепис. В тази история, разказана с много добронамерен хумор и романтичен привкус, припламват тлеещите въгленчета на стари предразсъдъци. В нея всеки може да открие по нещичко за себе си – екзотични пейзажи, весела музика, красива любов. Откъс от „Узо и червени рози“ спечели награда от конкурса за пътеписи за 2013 г. на сайта Разходка.ком.

Рубриката “Из съседската библиотека” представя Здравка Михайлова

„Анализ на предпочитанията на клиентите на гръцкия пазар на недвижими имоти”... Безумна тема. Мартин все ги измисляше такива и все ги даваше на мен, макар да бях отскоро във фирмата. Тогава още познавах Гърция само като онова неопределено пространство отвъд безкрайните зелени планински ридове, които разделяха хоризонта зад Беласица на „у нас” и в „чужбина”. Бях ги наблюдавала толкова пъти, в дългите летни привечери, синьо-зелени, замрежени в далечината. Залязващото слънце рисуваше по тях фантастични фигури и отражения. Не бях ходила „оттатък”, но често се питах как ли живеят там онези, които тук наричахме „византийци” със злобна завист към съхраненото национално самочувствие на един, всъщност доста близък балкански народ.

            „Гръцкия пазар”... Данните показваха, че през последните години това понятие придобиваше все по-ясни параметри върху географската карта от Солун до Ксанти, от Драма до Кавала, до остров Тасос и Халкидики на юг. Именно този район българите припознаваха като предпочитана туристическа дестинация, а по-богатите купуваха и строяха къщи, вили, семейни хотели. Някои биха го нарекли „практически интерес”. Други навярно ще го определят като „историческа носталгия”. Връщаш се там, където навремето е воювал дядо ти и в желанието да се докоснеш до луксозния жизнен стандарт на „съседите” прозират вълненията и несбъднатите копнежи на родовото ти минало...

            Независимо от мотивите, изглеждаше, че гръцкият пазар настина трайно се разраства. Но понеже образът на потенциалния клиент на недвижими имоти в него беше доста абстрактен, за да не кажа размит, Мартин реши да сформира цяла работна група, която трябваше не само да се справи със сложната задача да дефинира тенденциите в предпочитанията му, но и да проучи актуалното предлагане на място.

            И така, ето ме в една слънчева априлска сутрин – стоя и пия блудкаво кафе под огромния кестен на площада. Отсреща се събират някакви екскурзианти. Прииждат от разни посоки, довличат куфари, раници и чанти на тротоара пред автобус без табела и се оглеждат любопитно.

            След малко се зададе и колежката Мирела. Пресече трамвайната линия с бодра стъпка и понесе малката си раничка насам. Както винаги се беше издокарала безупречно – маратонки Puma, черни с бяла емблема, черен панталон и розова блуза Lafuma. Върху силно изрусената и тупирана коса бяха вдигнати като диадема дъгообразни слънчеви очила. Тя се усмихна още от далече и вторачи в мен хитри преценяващи очи, подчертани със спирала и очна линия.

-          Добро утро, скъпа! Пак си подранила! А аз за малко да закъснея! Айфонът не звъня, пак нещо е забил. Как успях да се събудя, не знам, толкова бързах, че...

Последва дълго емоционално излияние за сутрешните й перипетии, докато дойде с маршрутката дотук.

Мартин пристигна с личния си автомобил – син Нисан, след около десетина минути. Почти веднага се появи и Иво, айтито, с тъмносив, малко поочукан Форд Фиеста. От предната седалка до него ни махна офис-асистентката ни Сандра, зад която надничаше десетгодишният й син Стефи. Мартин се беше съгласил да го вземем с нас, защото майка му нямаше на кого да го остави. Родителите й не живееха в София, с бащата се бяха развели отдавна и тя се грижеше за детето сама.

Двете с Мирела се настанихме в синия Нисан. Тръгнахме. Още докато се движехме по булеварда към изхода от столицата, Марин взе да обяснява, че се разбрал с Генчо, рекламният ни мениджър, да го вземем направо от КПП-то при гр. Гоце Делчев. Надяваше се само движението оттам да не е много натоварено.

Пътят до границата ми се стори скучен, въпреки че Мирела не млъкна през цялото време. Бях пътувала в тази посока не веднъж, и с кола, и с автобус, и с влак. Всичко ми беше толкова познато, че гледах с еднакво безразличие както просторните поля от двете страни, така и далечните планини, особено насечени в сутрешната мараня.

Спpяхме за кратко на голяма лъскава бензиностанция, прекосихме река Струма – доста пълноводна през този сезон - и най-после се отклонихме от главния път Е-79.

Опасенията на Мартин за движението през новото КПП се оказаха напразни. На пункта от българска страна имаше само две коли. Митничарите хвърлиха бегъл поглед на документите ни и продължихме нататък. Като подминахме сградата, Мартин настъпи спирачките. На тротоара, на „ничията земя” между българския и гръцкия граничен пост, стоеше Генчо и се смееше с един от униформените служители.

Мирела веднага изскочи от колата и се затича след Мартин.

За връзката й с Генчо във фирмата се говореше отдавна. Досега обаче не ги бях виждала двамата заедно, защото откакто ме назначиха преди два месеца, рекламният ни мениджър беше все в отпуски и командировки извън София.

Аз също слязох и отидох при тях.

Генчо веднага ме фиксира със свалячески поглед.

-          О, това ли е новата колежка?

Подадох си ръката. Той я стисна като в менгеме. Подразних се, но отговорих любезно:

-          Аз съм. Приятно ми е.

-          А аз съм Генчо Македонеца. Хайде, добре дошла в екипа!

Докато мъжете останаха да изпушат по цигара, Стефи заяви, че му е скучно с „големите” и се върна в колата. Мирела предложи да се снимаме на границата. Започнахме да се оглеждаме къде точно да застанем. Отляво, върху рамката над КПП-то помпозно се открояваше надписът „Република България”. Отдясно пък се жълтееше сградата на гръцкия пост, с някаква модернистична бяла статуя на преден план, над която се четеше все още непонятната тогава за мен дума „Αστυνομία”[1]. Иначе, наоколо нищо особено – пътят, тротоарите, телените огради, зад тях - попрегоряла трева, тук-там борчета по планинските склонове и някакъв скъсан найлон до едната мантинела.

-          Ето тук! – посочи Мирела.

Подредихме се за снимката с гръб към българската сграда, така че да се вижда над главите ни надписът. Запечатахме момента. Снима ни Генчо, който се стара много преди да нагласи кадъра. Имаше малко мутренски вид, носеше сиво спортно горнище, панталонът му беше също спортен, на сиви и черни квадратчета. Не знам какво толкова беше харесала у него Мирела. Мартин го покани в нашата кола и вече не се разделихме с неговата компания. По пътя по-нататък ни разказа надълго и нашироко идеите си за промотиране на дейността на фирмата. Двамата с Мартин се надпреварваха кой да говори по-бързо. Оказа се, че знае и някакъв гръцки и започна да ни превежда крайпътните надписи. Първата табела, която подминахме, ни пожелаваше „Приятен път!”, втората обясняваше колко километра остават до гр. Ксанти и т.н., и т.н.

Вече повече от половин час пътувахме на гръцка територия. Откакто на дисплея на джиесема се изписа „GR Cosmote” вместо „BG Globul”, подминахме градчето Като Неврокопи (Долен Неврокоп) и още две-три по-малки селища. Чувството да пътуваш в тази част на Гърция беше странно, смесено. Вероятно, заради познатият заоблени релеф на Южните Родопи. Хем се намирахме в друга държава, хем сякаш не бяхме пресичали никаква гранична линия. По-късно щях да разбера, че по принцип из целите Балкани всичко и всички доста си приличаха. Е, вярно, тези спретнати и прясно измазани в бяло стени у нас ги нямаше, рядкост бяха селските дворове с райграс, без следа от типичното лично земеделско стопанство. Гръцките къщи - поне тези покрай пътищата -  изглеждаха някак „по европейски”, може би, защото бяха старателно обновени и внимателно засенчени с плътни завеси и щори.

Мартин май обърка пътя. Трябваше отдавна да сме стигнали до първия строителен парцел от нашия списък. Двамата с Генчо обаче, не успяха да се ориентират. След като обикаляхме още около петнадесетина минути и не го намерихме, решихме да се откажем. Генчо явно не ставаше за навигатор. Марто не му се скара, беше в добро настроение и понеже мина няколко пъти покрай една и съща повтаряща се табела, показваща пътя към пещерата Алистрати, предложи да ни заведе да я видим. Така и така този ден явно оставаше загубен.

Наближаваше 15.00 часа, когато колите спряха на паркинга до пещерата. Цялото пространство беше оформено като парк, с подредени плочки, декоративни дървета, магазинче за сувенири и просторно кафене с дървен навес. Имаше и грамаден фонтан във формата на сталагмит, който кой знае защо не работеше.

Въпреки следобедния пек, в пещерата се оказа хладно. Екскурзоводът, като разбра, че сме българи, започна да обяснява на някаква смесица от гръцки, сръбски и английски, че в Алистрати температурата оставала постоянна, около 20 градуса, дори през зимата. Именно това създавало прилични условия за съществуване на прилепи и други разни пещерни обитатели. Каза, че в далечното минало тук са живели и първобитни хора. В залите, които в момента още не бяха отворени за посетители, били открити много следи.

Слушах го и се чудех какво ли е било да живееш в тоя полумрак сред странните звуци и тъмните сенки, които се спотайваха във вдлъбнатите процепи по стените. Всъщност, чувството не беше много по-различно от това в пещерата Леденика до гр. Враца, където ме заведоха като малка, на връщане от сватбата на една братовчедка. Още си спомнях онова особено усещане за влажен студ, ехтяща тишина и самотност.

-          Аа-ау! – отекна внезапен вик.

Какво... Какво стана? След нас имаше и други туристи, които също взеха да се обръщат стреснати. На известно разстояние по-назад стоеше Мирела, държеше се за главата, мръщеше се, стискаше очи, а до нея Генчо й говореше нещо.

-          Йе ли све у реду?[2] – Подвикна загрижено екскурзоводът – изненадващо, на познат западнобалкански говор.

-          Не, бе, шефе, споко! – махна му Генчо. – Реши, че на главата й е кацнал прилеп, а то отгоре нещо капе...

Лицата на всички се развеселиха, усмивка се появи и под дългия остър нос на екскурозовода.

-          Сега че да ви покажем откуде капе.[3]

Той натисна някакво копче. За секунда целият покрив със стената под него блеснаха във вълшебна ярка светлина. Погледите ни с възхищение се насочиха нагоре към огромния скален свод, от който като полюлеи висяха различни по форма сталактити. По стената насреща пък сякаш течеше водопад от вкаменена вода, застинала в причудливи висулки, сводове и колони като гравиран барелеф в древноиндийски храм.

-          Ово датира од 2 000 000 години про Кристи[4]... Све су уникални за ова пещера. Прилепи стварно има, но они се плашат од шумови и люди.  А следи од них – овде, и овде, тако и овде...[5]

Той направи кръгообразно движение с ръка.

-          Къде са следите? – обади се нашият Стефи.

Екскурзоводът завъртя очи, наведе се и отговори:

-     Там, горе, овде... Видиш ли? Ово йе гуано, од прилеп.[6]

            Детето явно не разбра съвсем какво точно му каза и затова се наложи Сандра да му дообясни настрана.

            Стигнахме до края на достъпната част на пещерата и тръгнахме обратно към изхода. На едно място екскурзоводът пак се спря. Искал да ни покаже нещо много интересно, което не успяхме да видим в началото, защото първият път прожекторът тук не светна.

-   Сега че да му направиме магия! – обърна се той и подхвана Стефи. – Како се зовеш?[7]

-   Стефан.

      -   Добро, Стефане, ела овде, кажи «светло»!

Детето отиде, пипна някаква пластмасова кутия, фотоклетката най-после се задейства и прожекторът огря нагоре в променлива бяло-жълта светлина неповторимо скално образувание. Приличаше на вкаменен корал, който висеше ниско над оградената пътека. Беше кремав и шуплест, сякаш от дребни захарни кристалчета, заплетени в чудновата дантелена плетеница със стърчащи кръстато фини връхчета и бодлички. Всички дълго го разглеждахме.

Когато излязохме от Алистрати, късното следобедно слънце напичаше ярко почти от хоризонта. Беше точно време за кафе, а дървеният навес на заведението отсреща предлагаше удобство и прохладна сянка.

Потърсих с поглед Мирела и отново я видях с Генчо. Двамата си приказваха нещо много задушевно. Той май се опитваше да я успокои за реакцията й в пещерата. Като ме видя, Мира, разстроена, направо ми се хвърли на врата.

-          Мила! Станах за смях! Какво ли са си помислили  за мене хората?! Ужасно!

Сега трябваше и аз да я утешавам.

-          Е, голяма работа! Не го вземай толкова навътре! Изплашила си се, какво! И на мен ми е потискащо да влизам в пещери.

-          Бе, малко като кифленце измрънка, ама нейсе! – подметна Генчо. Искаше да я развесели, но недодялан си беше, не можа да подбере точните думи и ефектът стана по-скоро обратен...

Отидохме в кафенето. Поръчахме на бара три кафета, натурален сок, две минерални води и сладолед общо за 30 евро! Сокът и сладоледът бяха за Стефи, но малкият нещо се цупеше сега и не искаше нито да пие, нито да яде.

-          Ей, защо се сърдиш, а? – попитах го аз. – Ако не изядеш бързо сладоледа, ще се разтопи. Или предпочиташ аз да ти го изям?

-          Не! – отговори намусено детето.

-          Стефане! Не така! – скара му се Сандра и веднага се обърна към мен със сконфузена усмивка – Извинявай! Решил е пак да се прави на интересен, но ще му мине.

Стефчо се сопна и на нея:

-          Не се правя на интересен, а искам да ми купиш колаж с пощенски марки! Искам, пък! Ти каза, че ще ми вземеш!

Сандра ме погледна безпомощно.

-          Видял го е в павилиончето. Имам 20 евро на цяло и въобще не ми се разваля за такива глупости...

-          Аз ще му купя, пък ще ми връщаш после. – усмихнах се аз.

-          Ей, много ти благодаря! – въздъхна с облекчение майката.

-          Йес! – викна зарадван Стефи.

-          Не тичай! Върви с каката! – уж му се скара пак Сандра, като се опитваше да остане сериозна.

В павилиона продаваше мустакат възрастен мъж, бавен и отпуснат като горещия априлски ден.

-          One of these, please![8] – помоли Стефи на звънлив, добре заучен английски.

Но мъжът ни изгледа изпод вежди, размаха пръст и избърбори:

-          Δεν μιλάω Αγγλικά! Δεν καταλαβαίνω![9]

А сега, де! Стефчо объркано ме хвана за ръката и разбрах, че ще трябва да действам решително, колкото и да не ми се искаше. По принцип и аз имах някакво понятие от гръцки, слушан и сглобяван оттук-оттам – от гръцката телевизия, която постоянно се гледаше у леля в Петрич; от някои по-известни песни, които се пускаха по заведенията; от самоучителя, специално купен и разучен преди нашата командировка. Ето, дойде моментът да се разбере доколко беше ефективна методиката „Разговорен гръцки за шест седмици”...

Позамислих се и успях да скалъпя следното изречение:

-          Θέλουμε ένα από αυτά.. Πόσο κοστίζει;[10]

Дали трябваше да звучи точно така, дали беше правилно граматически, но мъжът не даде видима индикация за нередност, а направо изтърси в отговор:

-          Δυο ευρώ.[11]

Извадих две евро от портмонето си и побутнах Стефи да му ги даде. Мустаците на мъжа се разтегнаха в широка гримаса и той предъвка едно «Ευχαριστώ!»[12].

Излязохме пак навън. Наблизо сега се чуваше шуртене и клокочене на вода. Бяха пуснали фонтана.

Като се върнахме при останалите, Стефчо изпадна във възхитена еуфория. Няколко пъти разправи пред всички как съм говорила с продавача на гръцки. Мира се изуми демонстративно, Мартин изръкопляска, Генчо си предложи услугите, за да си «усъвършенствам езика», а Иво, който до момента се държеше дистанцирано, изведнъж прояви повишен интерес.

 -  Имаш подход към децата - похвали ме той, докато вървяхме обратно към паркинга. – Ако искаш, ела в моята кола. При мен има достатъчно място, пък и...

            Не чух добре какво ми каза по-нататък, защото по жп линията наблизо мина раздрънкан влак с цели шест вагона, надраскани с графити.

            От Алистрати се върнахме малко назад, за да излезем отново на магистралата при гр. Драма. Оттук трябваше да гоним ферибота от Керамоти за остров Тасос. Там се намираха следващите обекти от нашия списък и там щяхме да нощуваме две вечери във вилата на съдружника на Марто – негов бивш състудент грък.

            Отпуснах се на седалката. Сетих се за онази песен, която чух наскоро по един от музикалните канали, при поредното гостуване в Петрич:

«Пирин се буди отново

от неврокопски камбани.

Дуйни ми, дуйни, бел ветре,

отвори пътя за Драма...»

            Докато си я тананиках наум, съм заспала. Събудиха ме спирачките на Нисана и дългата маневра, която Мартин направи, за да паркира на пристанището в Керамоти. Едва бяхме пристигнали и видяхме как голям бяло-син кораб се отдалечава от брега. Попитахме и разбрахме, че това е фериботът за Кавала. Курсът за гр. Лименас на остров Тасос тръгвал след около час, но въпреки това по крайбрежната улица вече започваха да се трупат леки коли. Имаше две-три по-стари, но повечето бяха нови модели, лъскави, сякаш току-що излезли от автомивка. Някои от собствениците им стояха нетърпеливо край отворенте врати. До един бял Мерцедес се въртеше пълна жена във феерична рокля и говореше нещо на мъжа зад волана. По-нататък група младежи, вече с морски тен и по джапанки, се бяха събрали в тясното пространство между синьо Рено и черно Ауди. Оглеждаха се припряно, брояха с явно недоволство подредените напред автомобили.

            Тъй като трябваше да чакаме, а огладняхме, с Мирела отидохме до близкото бистро за сандвичи. Точно като пресичахме улицата, покрай нас зави лъскав сив джип Тойота, мина напряко и се опита да изпревари двама по-бавни шофьори. Засвириха клаксони, настана суматоха. «Гледай го този!» - помислих – «Точно както у нас в България!» Джипът успя някак да обърне, престрои се отляво и се видя, че е с българска регистрация...

            Върнахме се със сандвичите. Генчо и Иво чакаха на опашката за билети. На Мирела й стана студено и тръгна към колата да си вземе якето.

- Там заключихме! – викна й Генчо. – Марто след малко ще дойде. Отиде да проверява нещо.

            На пристанището ставаше силно течение, Мартин се бавеше и аз също взех да треперя. Сандра облече Стефи, наметна се и тя. Добре, че фериботът скоро се появи и бавно-бавно взе да приближава насам.

След малко между колите най-после се зададе и Мартин. Но сега той не беше сам. С него вървеше някакъв непознат в черни спортни дрехи, къдрава къса тъмна коса и стилни слънчеви очила. 

-  Да ви представя Янис – каза Марто. – Моят приятел, за когото ви говорих. Мислех, че е хванал предния ферибот, но се оказа, че и той е останал за този. Янис ще ни бъде домакин, така че за всичко ще можем да разчитаме на него.

            И като се усмихна, добави:

- Той разбира и говори български много добре, следователно не би трябвало да възникнат проблеми при комуникацията.

            Погледнах Мирела. Тя беше обърнала гръб на Генчо и зяпаше Янис. Не можеше да се отрече – гръкът беше много симпатичен. Добре, де, не просто симпатичен, ами доста секси с тези мускули и с това полускрито под очилата правилно мургаво лице! Приличаше малко на излязъл от сапунен сериал. Е, не чак като героите на Освалдо Риос или Къванч Татлату, все пак в реалния живот идеални хора няма.

Какво взех да си правя илюзии?! Сигурно беше отдавна зает...

            Фериботът се понесе плавно по гладката повърхност право към огнения залез над Егейско море. Разхождах се по палубата и примигвах срещу хладния полъх на морския бриз. Там, на хоризонта, все по-ясно се очертаваха върховете на остров Тасос. Те бавно изплуваха в близката далечина сред спускащата се вечерна сянка.

            С какви ли красоти и изненади ни очакваше «зеленият рай на Гърция»? Днес нямаше да успеем да видим май нищо. Смрачаваше се, скоро щеше да се стъмни съвсем, а от пристанището в Лименас до Скала Потамияс, където се намираше нашата вила, имаше още около половин час път. Но аз вече предчувствах приключението.

             От ресторанта вътре се разнасяха откъслечни смехове и шумен говор. Сред общата навалица нашата група се беше разположила на две маси около Мартин и Янис. Двамата обсъждаха нещо. Марто ръкомахаше разпалено и се кокореше, а гръкът с лека усмивка от време на време изтърсваше пепелта от цигарата си. От двете им страни седяха Генчо и Мирела. Генчо се въртеше ту към единия, ту към другия, опитваше се да се включи в разговора, но Мартин не му отстъпваше думата. Мирела пък повече слушаше Янис и на моменти като че искаше да го глътне с големите си шарени очи.

            Заслужаваха да им направя една папарашка снимка. Но пък щяха да ме видят и сигурно да се разсърдят. По-добре да снимам залеза.

 

*

*      *

 

Спах непробудно през цялата нощ. На пролетен Тасос нощите са други - изпълнени с тропическо ухание, влажна свежест и плясък на вълни. Утрото ме посрещна с лъчите на все още хладното слънце. Двукрилата врата към балкона беше открехната, течението издуваше прозрачното дантелено перде, а през стъклата на дървената рамка наблизо и надалеч по зелените височини наоколо се белееха разпръснатите вили на Скала Потамияс.

Отвън се чуваха ранобудни гласове и подрънкване на кафени чаши. Облякох се набързо, дръпнах пердето и отворих вратата.

На масата със зелените столчета седяха Мирела и Сандра, пиеха кафе и закусваха особени бисквити със странен пълнеж.

-          Тук определено ми харесва – говореше Сандра. – Планина и море, две в едно, няма боклуци и строежи, запазена природа!

-          Мене пък още ме е яд на Марто. – Мирела направи рязко движение и за малко не изля чашата върху белите си три-четвърти панталони. – Хотел бил уредил, вика! Е, това ли му е хотелът?! Трите - със Стефи, де - да се тъпчем в общо студио в селска къща!

Аз подметнах, че мястото ми харесва. Беше спокойно, чисто и уютно. Имаше голяма градина с няколко стари маслинови дървета. Но Мирела продължаваше да протестира. Тоя Янис бил много стиснат. Защо не си бил построил вилата по-близо до плажа, ами в тоя отдалечен пущинак? Защо пък не ни беше дал - на всеки - по отделна стая? Ние да не сме били тръгнали на ученически лагер?! Тя, Мира, като хвърлила един поглед на вилата още снощи, видяла, че има предостатъчно стаи, ама, ето, гърците, били такива – все да те прецакат.

-          Много сте гръмогласни там, горе! – Чухме откъм двора.

Станахме и се показахме през дървения парапет.

-          Хайде, „калимера”, както казват местните. – Ухили се Мартин. – Какво пак капризничите?

-          Шефе, - стрелна го с остър поглед Мира – вярно, че е криза, ама толкова ли не можа твоят приятел да уреди по-нормално настаняване?

-          Ей, брей! Че лошо ли ви е? Имате си климатик, кухня, а и от гледката не можете да се оплачете!

Той посочи неопределено към назъбените сиви скали, които стърчаха в

синьото небе над зелената линия на далечната борова гора.

Мира махна нетърпеливо с ръка и влезе вътре.

- Защо е кисела? – Марто повдигна рамене.

- Защото не е свикнала да става толкова рано сутрин. Мислела, че в Гърция ще си поспи. Така каза. Цитирам я точно. - Усмихна се Сандра.

Аз си замълчах. Попитах кога ще тръгнем. Мартин погледна ръчния си часовник.

-          В 9.30 ч. всички да сте слезли! Ще повървим пеша до селото, малко на разходка.

            Потамия се оказа спретнато селище в самото подножие на планината Ипсарион, кръстена по името на най-високия връх на остров Тасос. Къщите бяха повечето стари, в традиционен архитектурен стил от началото на ХХ век. Центърът, всъщност, не беше далече от залива с вилната зона. Ходенето пеша по шосето оттам обаче и на мен ми дойде малко досадно.

На разклона ни чакаше Янис. Предишната вечер той остана в Лименас с уговорката да дойде на следващия ден, за да ни представи на един известен местен хотелиер. Янис се сбогува с нас с едно учтиво „Γεια σας!”[13], на което Мирела отговори с разсърдена физиономия. Но, колкото и да критикувах реакциите на своята колежка, трябваше да призная, че и у мен трепна дяволито чувство, щом видяхме отново нашия гръцки домакин, този път в светъл спортно-елегантен екип, изправен в очакване до кръстовището. По улицата нататък огрените от слънцето къщи хвърляха удължените си сутрешни сенки по паркираните коли и отсрещните огради. Денят обещаваше да е прекрасен.

Горите на Ипсарион започваха от последните дворове на Потамия. Тук се намираше малкото, но спретнато стопанство на Димитрис Ставру, фермер и собственик на няколко семейни хотела. От едната страна на добре маркираната туристическа пътека, скрити зад огромни перести папрати, се виждаха ниски постройки и кошари, от които надничаха черни рогати кози глави.

Пред една от кошарите изникна възрастна тасианка, усмихна се свойски и още отдалече поздрави:

-          Καλημέρα, κύριε Μιχαηλίδη![14]

-          Καλημέρα, κυρία Σταύρου![15] – Отговори й Янис.

От последвалия кратък разговор между двамата разбрахме, че в момента кир Ставру не беше тук. Извикали го спешно «горе, на хижата» да оправя повредена от скорошната буря мобилна антена.

Освен хотелиер и фермер, кир Старвос беше и търсен механик-електротехник, управител на малка фирма, която обслужваше околността. Съпругата му не се наемаше да каже със сигурност дали ще се забави много и Янис предложи направо да се изкачим догоре и да го посетим на работния му обект. Каза, че не било далече. Вървяло се около половин час до билото.

Като запален планинар, Мартин веднага се съгласи. Мирела обаче се размрънка, че не била с подходящи обувки. Моите платненки също не бяха съвсем за планински туризъм, но идеята ми хареса. Защо пък не? Служебното ни пътуване ставаше все по-забавно.

      Стигнахме до голям стар кестен. В кухия му ствол местните се бяха сетили да прокарат чешма. Водата течеше от чучур във формата на копито, сякаш израстнало от кората на самото дърво. Янис каза, че може да се пие и ние се възползвахме на драго сърце.

      По-нататък пътеката продължаваше още по равно, сред разкошна зеленина, с живописна гледка към надвисналите скални зъбери в далечината. Мартин крачеше бодро начело на малката ни група и с желанието да се покаже вещ в историята, взе да обяснява:

-     В древните легенди много се споменава за остров Тасос. Ето и Янис ще потвърди, че точно тука сирените са омаяли моряците на Одисей. Пак тук Зевс е отвлякъл Европа.

      Усмихнах се. Доколкото си спомнях от ученото някога, преобразеният като бик Зевс отвеждаше Европа на остров Крит, а брат й Тасос, отказвайки се да я търси, се заселваше някъде из тукашните планини. Все пак си замълчах, защото - подробностите настрана, сред шарените сенки наоколо разказът на Марто звучеше завладяващо. Дотолкова, че аз самата вече очаквах някое митично създание да се покаже всеки момент от храстите.

И наистина! Зад завоя ни посрещна проточено гласовито мучене. Щом наближихме, от гората бавно излезе угоено бяло-сиво теле с кръгли космати уши и две големи ярко жълти ушни марки. Поспряхме се развеселени, застана и то по средата на пътеката, ококори се срещу нас, тръсна глава и пак ревна с все сила. Генчо взе да го плаши с викове и ръкомахане, Марто, Мира и Сандра започнаха да го пъдят, а малкият Стефи го замери с няколко камъчета. Накрая Янис отиде до него, потупа го по гърба и то се поотмести настрана.

-     Защо мучи по нас? – mопита учудено Стефи.

Мартин бащински погали детето по шапката.

-     Защото гората е негова и не иска натрапници!

      Телето ни проследи с критичен кравешки поглед, докато отминахме. След известно време се обърнахме да го видим пак, но то беше изчезнало така тайнствено, както се и появи. Постепенно започна да се губи и приказната атмосфера, колкото по-нагоре се изкачвахме. Теренът стана по-стръмен, дърветата оредяха и по пътеката се откриха широки слънчеви петна.

       След табелата с надпис «Υψάριο»[16] започваше отсечка, доста разбита от току-що пресъхнало наводнение. Стъпвахме по ронлив чакъл и оголени камъни, докато стигнахме няколко зейнали под отнесената настилка големи каменни плочи, препречени с изровени жилави корени. Отчаяно се опитвах да следвам Марто, който прекрачваше по две от тях наведнъж и не преставаше ентусиазирано да ни подканя като по-пишман туристи.

      Е, тая канара вече не можех да я прескоча! Генчо и Мирела се справиха някак, но аз още умувах откъде да се покатеря. Това нещо нямаше ли начин да се заобиколи?!

      Онези двамата най-после се сетиха да се обърнат.

-     Хайде, – викна Мира. – не е трудно! Почти сме горе!

-     Абе, моме, - рече Генчо – с`а, как да се върна да ти помагам... Я, пробвай да минеш от лявата страна? Ние оттам по-лесно се качихме.

      До тях се спря и Иво. Реши да съветва и той:

-     По-добре отдясно. По-нататък има борче. Можеш да се хванеш за него. Стигаш ли го?

      Не, не го стигах. Тогава чух зад гърба си:

-     Правилно казват. Оттук е по-лесно.

      Така се бях съсредоточила в катеренето, че изобщо не забелязах кога Янис ме беше настигнал. До преди малко го гледах как помагаше на изоставащите Сандра и Стефи.

Той с лекота мина покрай мен, изкачи се на следващата плоча и ми подаде ръка.

-     Хайде, няма страшно, хвани се!

       Не само, че се хванах, ами направо сграбчих ръката му. Стъпих обаче леко накриво, залитнах и не разбрах как се озовах в неговата прегръдка.

Главата ми се замая, сърцето ми сякаш искаше да се качи в гърлото, но парещата топлина на тялото му и деликатният аромат на градински чай, който се излъчваше от него, набързо ме накараха да дойда на себе си.

Той внимателно ме пусна, отдръпна се и зад него последователно се мярнаха изопнатото лице на Иво, лукаво светналите очи на Генчо и пребледнелите бузи на Мирела.

-     Да ги настигнем, хайде! – каза спокойно Янис. – Можеш ли сама?

-     Мисля, че вече да... – отговорих аз, наблюдавайки отражението си в черните стъкла на слънчевите му очила.

      По билото на планината се откриваха безкрайни поляни, а надолу, в ниското, априлското обедно слънце огряваше синьо-зелената дъга на морския залив.          Подминахме затворена хижа с каменно приземие. Тук стърчаха две обозначителни стрелки. Надписът «Υψάριο» сега сочеше към огромна грамада скални късове, между които се подаваше изкривеният ствол на самотен бор. В далечината оттатък се виеше бял шосеен път, в ярък контраст с околната свежа тъмна зеленина.

      Повървяхме още малко в посока към върха и скоро видяхме един мъж на средна възраст в работническо облекло да се върти с инструментите си около мобилната антена, монтирана уж на завет в храстите. Той ни се представи като «кир Ставру», ръкувайки се с всеки един поотделно, включително със Стефи, и ни обсипа с пресилено любезни извинения, че се е наложило да го чакаме, въпреки уговорената предварително среща.

- Виждате как е, когато се налага едновременно да се захващаш с няколко работи. Криза е. Иначе не се оцелява. – усмихваше се под мустак той в знак на оправдание. 

      Кир Ставру продаваше триетажен хотел във вилната зона в съседство със Скала Потамияс. Парите му трябваха за важна инвестиция в друг сектор на неговия разнороден бизнес и затова беше отворен към всякакви условия на потенциалните купувачи. Мирела се опита да вметне компетентно, че преди да сме видяли самия хотел, не би следвало да бързаме с определянето на цената.

- Разбира се! – размаха ръце собственикът. – Ще ви го покажа още сега. Оттук се вижда отлично. Най-добре можете да прецените хубостта на целия район, когато го наблюдавате отвисоко!

- Накъде да гледаме? – попита Янис.

- Ето, там, под прав ъгъл... Хотел «Магнолия». Жълтата сграда с двете крила на първа линия.

- Мисля, че ще има интерес. – заяви Мартин.

- На връщане отидете до плажа да го видите. – посъветва кир Ставру.

Марто кимна в знак на съгласие. 

Слязохме от билото значително по-лесно, отколкото се бяхме изкачили. Бризът се усещаше чак дотук, горе, смесваше се с другите въздушни течения и разхлаждаше приятно късния слънчев следобед. Навсякъде по пътеката надолу срещахме пръснати из папратите черни кози. Някои вървяха с нас до самото селище, но малко след кестена с чешмата пак потънаха в гората.

      Когато се прибрахме във вилата, вече болезнено си мечтаех за освежаваща вана. Но за това нямаше време, понеже се бяхме уговорили с мъжете да отидем до плажа. Така че си взех само бърз душ и после се отпуснах на канапето пред телевизора.

Мирела обаче беше неспокойна. Въртеше се из стаята и усещах как от време навреме ми хвърля кратки остри погледи. Правех се, че не забелязвам и си давах вид на много съсредоточена в гръцките реклами. Както и очаквах, тя не издържа още дълго и изплю камъчето:

-     Какво ще кажеш за Янис?

-     Янис, ли?! – сепнах се аз.

-     Да. Много е сладък, нали? Досега не си бях представяла гръцките мъже по този начин.

-     Защо? – попитах. – Да, симпатичен е. Но ние всъщност не го познаваме.

-     Чудя се, колко ли е по-голям от мен? – продължи Мирела. – Изглежда да е на около четиридесет. Все едно. Важното е, че е кавалер! Много ми хареса как ви помагаше днес. Особено на теб... А Генчо и Ивчо ме разочароваха. Бива ги иначе да дават акъл! За Марто, пък, избщо не коментирам. Не предполагах, че е чак толкова луд!

-     Ами, да, добре, че беше Янис, защото за щях да се върна обратно. И май не само аз.

Все по-упорито се взирах в телевизора.

Мирела седна на края на другия фотьойл.

-     Права си. Изкачването се оказа гадничко. Утре сигурно ще съм с мускулна. И за Янис си права. Може да не е такъв, какъвто изглежда. Да ти кажа, онзи ден пак четох в Интернет за онази жена, дето я намерили убита на остров Лерос... Ще вляза и аз да си взема душ. Нали после отиваме да видим плажа?

-     Отиваме.

Изключих рекламите. Когато Мира откри тази статия в архива на един новинарски сайт, аз също я прочетох. Пишеше, че жената работела в местно заведение и я открили мъртва в дома й.

Някой захлопа по външната врата така, все едно искаше да я изкърти. Генчо. Питаше оставала ли уговорката. Отговорих му, че остава и го отпратих. Извадих от хладилника бутилка минерална вода и пак се върнах във фотьойла.

Защо се връзвах на Мирелините приказки? Не беше ли ясно, че Мира просто ревнува?

      От градината навън се носеше многогласо чуруликане. Наблизо паркира кола, вдигна се врява. Седях със затворени очи и не разбрах колко време беше минало. Когато ги отворих, отново видях Мирела пред огледалото в дълъг светлосин блузон, под който се подаваха презрамки на бански.

      Въпреки че заливът не беше далече от нашия двор, решихме да не ходим до главната улица, а да вървим напряко през вилите. Обраслата с трева пътечка извеждаше направо на плажа. Не зная дали през лятото пясъците му настина изглеждаха «златни», както настоятелно се твърдеше в туристическите брошури, но на мен ми се стори тесен, на места каменист и някак посивял. Наляво се простираше докъдето поглед стига. Надясно, дългата ивица от изгнили водорасли очертаваше брега чак до кея с пристанището, зад което се издигаха крайморските хълмове на планината.

       Наблизо имаше няколко подредени сини шезлонга. Упътих се нататък, а Генчо ми се развика да не сядам. Кой знае колко евро щели да ни искат! Не схванах кой точно ще ни ги иска, защото наоколо нямаше жива душа. Само двама възрастни мъж и жена се разхождаха по асфалтираната крайбрежна алея. И двамата учудено се обърнаха насам.

-     Ех, красота! – възкликна Мартин. – Кой няма да иска да инвестира тук?

- Това там е хотелът на Ставру. – каза Генчо. - Проверих – х ххх ххх евро му е данъчната оценка. Как ви се струва, а?

- На първа линия е. И в популярен район – замисли се Марто. – Сигурно бързо ще се намери купувач.

- А дано! – отсече Генчо.

После посочи на другата страна и се ухили:

- А ей там сме довечера. Янис е направил резервация.

-     Той къде изчезна? – включи се Мира.

-     Ще дойде направо в ресторанта. – отговори кратко Мартин.

      Отидохме да разгледаме хотела по-отблизо, пообиколихме и май нямаше какво повече да правим тук. Слънцето най-после се скри зад върховете на Ипсарион и плажът потъна в сянка. Събраха се облаци.

      По обратния път към вилата започна да ръми. Марто каза да сме готови за вечерята към 19.45 ч. и се разотидохме по стаите.

Събрахме се пак в двора към 19.30 ч. От планината бавно се спускаше вечерен здрач. Все още прокапваше слаб дъждец. Някъде сред мокрите маслинови листа се обаждаше славей.

Всички бяхме точни за уречения час и по същата пътека през вилите се отправихме отново към залива.

В покритата градина, освен нас, бяха настанени група германци, а навътре в самия ресторант имаше голяма местна компания. Нашата маса се намираше точно под гредите, по които се виеха изкуствени лозници. Между тях висеше голям фенер, а от тонколонката до него се разнасяше протяжна мелодия.

Почти веднага дойде висок младеж с гелосана коса и ни подаде менюто: салата с Фета сирене – 4 евро, порция попчета – 9 евро, пържени калмари с гарнитура – 14 евро...

Както и да е, поръчахме. За пиене Генчо настояваше да пробваме Узо Пломари. Не можело да не опитаме от най-известната местна марка, като сме дошли на Тасос. Нищо, че го имаше навсякъде и по софийските заведения. Тукашното, каза Генчо, било „баш” истинското. Не като „ментетата” в София.

Сандра, която седеше до мен, ме подръпна настрана. Притесняваше за Стефи - какво ли правел сега сам в квартирата. Опитах се да я успокоя. Синът й беше свикнал да остава сам и дори много се зарадва, че най-после ще може да си гледа на спокойствие Animal Planet.

От другата страна на масата мъжете си говореха за бизнес. Янис тъкмо беше седнал при нас и двамата ни началници веднага го подхванаха да споделя опит. Той започна да разказва, че след завършването на висшето си образование в София, така и никога не бил упражнявал своята икономическа професия. Записал една специализация в Атинския университет, после втора в Щатите и сега печелел от сделки с недвижими имоти и от туризъм. В момента двамата с брат му държали няколко семейни хотела –вилата, тук на Тасос, апартамент-студия в Керамоти, където щяхме да отседенем третата вечер, други две вили на островите Закинтос и Миконос, както и по-голям хотел на Санторини...

Забелязах как очите на Мирела блеснаха и тя измести стола си по-близо до този на Янис.

-     Не ви ли удари кризата? – поинтересува се Генчо.

-     Това е много относително. – отговори нашият гръцки домакин. – И да, и не съвсем. Вече плащаме доста по-високи данъци, но все още се оправяме някак.

      Пристигнаха първите три чинии от общата ни поръчка. Донесе ги хубаво, изрусено момиче със закачлива усмивка. Тя дойде още няколко пъти, докато успее да донесе всичко и Генчо започна да се занася с нея. Момичето обаче се смееше невъзмутимо, по едно време хвана ръката му, огледа я набързо и засипа колегата с цял порой от назидателни думи. Той я слушаше, но изглежда не разбираше всичко. Наложи се да се намеси Янис, според когото тя открила на пръста на Генчо белег от халка, питала го дали е женен и накрая му заявила, че, ако иска да си намери гъркиня, трябва да се разведе и да научи по-добре езика.

      На масата избухна общ смях. Генчо наистина често носеше пръстен, подобен на халка, но никога не се беше женил. Той се опита да се оправдае. Гръцкият му обаче съвсем беше избледнял от узото. Мирела пък се засегна, че я пренебрегва и изтърси напук:

-     А какво трябва да направи жената, за да спечели един грък?

-     Със сигурност владеенето на езика е предимство – каза Янис любезно и малко разсеяно.

      Тогава Мира примига насреща ми:

-     А ти какво мислиш?

      Погледите ни се кръстосаха.

-     Зависи от жената. И от мъжа – поех предизвикателството аз.

      Янис кимна одобрително. Мирела се поколеба и само се усмихна.

        Звукът от тонколоната се усили, започна нова песен: «Που ‘’ναι τα χρόνια...»[17]

-     О, Даларас! – възкликнах аз.

      Тъмните очи на Янис се спряха върху мен.

-     Харесваш ли неговата музика?

-     Харесва ми, че смесва стиловете – отговорих бързо.

-     Да, много е добър в това – въодушеви се той. – От него се учих да свиря на китара.

      Навътре в заведението се надигна весела глъчка, всички от местната компания припяваха и пляскаха с ръце, а една двойка излезе на дансинга.

-     Алексис и Мария имат годишнина – обясни нашият гръцки домакин.

      Изглеждаха безгрижно щастливи. В такт с извивките на бузукито Алексис умело плетеше краката си в сложни стъпки. Около него Мария ритмично развяваше буйните си коси с цвят на старо злато. Останалите бурно ги аплодираха, извадиха отнякъде малка купичка, бръкнаха в нея и в следващия миг върху танцуващите се разпръснаха шепи листенца от червени рози.

-     Ще отида да ги поздравя – извини се Янис и понесе чашата си към тяхната маса.

-     А, бе, няма ли да пуснат нещо по-различно най-накрая?! – възмути се Иво. – Какви са тия все едни и същи тъм-тъм, тъм-тъм...

-     Хайде, наздраве! – прекъсна го Мартин.

      Всички надигнахме чашите с узото.

      Стана доста късно и май беше време да си ходим. Музиката утихна, германците си бяха отишли отдавна, поразреди се и празнуващата компания. Платихме сметката и си пожелахме «Лека нощ!» с Янис, който остана при своите приятели. На излизане ни изпрати русото момиче. Генчо се спря и почти заканително й каза:

-     Аз пак ще дойда!

      А тя отговори:

-     Ορίστε! Θα σας περιμένω![18]

        Решихме да не се прибираме веднага, а да се поразходим по плажа, за да ни поизветреят главите от алкохола. Изведнъж Иво ме хвана за ръка и поиска да вървим заедно.

Искрици ли усешах в погледа на айтито?

        Обувките ни потъваха в пясъка в хладната пролетна нощ. В черното невидимо море се плискаха тихи вълни. Пустата крайбрежна алея сега беше осветена от мъждукащите крушки на няколко улични фенера. Зад тях спяха полупразните вили, все още очакващи многобройните бъдещи летовници.

Точно срещу нас бризът повдигаше ъглите на платнените покривки по масите на затворено заведение. С Иво седнахме на една от дървените пейки. Съвсем наблизо, почти в краката ни, бяла пяна миеше брега.

-          Знаеш ли, чудех се как да ти го кажа... – Ръката му бавно се плъзна по моите рамене. – Много ми е хубаво с теб...

Поотдръпнах се и го изгледах с недоверие.

-          Чакай малко...

-          Не, бе, аз сериозно...

-          Да се връщаме! Студено ми е.

Мартин, Генчо, Мирела и Сандра най-после ни настигнаха.

-          Ама много сте бързи, ей! – изпротестира Генчо.

Върнахме се през алеята с фенерите и свихме вдясно по друга широка асфалтирана улица. Нашата вила също спеше, закътана между шумнатите корони на загадъчно осветените маслинови дървета.

Мартин и Генчо влязоха в студиото на приземния етаж, Мирела и Сандра тихо се качиха по стълбите нагоре.

-          Не искаш ли да поседим още малко навън? – попита ме Иво. – Обещавам да не се закачам повече.

Той се държеше някак виновно, пък и, нали беше колега, не вървеше да го отрежа. Човекът явно ме харесваше. Да си призная, не бях равнодушна и аз. Затова останах с него на верандата.

Какво се случи после, ли? Ами, нищо особено. Седяхме и си говорихме. Аз – облегната на единия пластмасов стол, Иво - излегнат на другия с крака, кръстосани върху белия циментов парапет. Разказах му за себе си, за моите интереси, за работата, за магистратурата, която още учех.

-          Че за какво ти е?! – учуди се Иво.

Той се бил отказал изобщо да записва магистратура. С бакалавърската диплома си му било добре, лесно си намерил работа като програмист още в трети курс. Чак наскоро напуснал предишната фирма, защото, въпреки безплатната фитнес карта и ваучерите за храна, парите били малко. Нашият Мартин го назначил с двойно по-висока заплата и то без нощни смени. Затова бил доволен. Иначе си падал по онлайн игри, особено по Criminal Сase. Членувал в риболовна дружинка и често ходел на риба из страната. Ама повечето пъти не убивали рибите. Броели кой колко е хванал, ей така, за спорта и после пак ги пускали във водата.

Започнах да се прозявам. Ставаше ми все по-трудно да му следя логиката. Струваше ми се, че думите му потъват в тишината, в тъмнината, че се сливат с далечния шепот на морето.

Нощта преваляше. Лунният полукръг залезе някъде зад мрачните покриви, диодовите лампички около дънерите на старите маслини бавно помътняха. През ниската ограда от съседния двор прескочи сива котка, промъкна се към верандата и замърка край крачолите ми. Погалих я, а Иво каза:

-          Предишното ми гадже имаше такава.

-          Дълго ли бяхте заедно? – попитах.

-          Изкарахме две години.

-          Защо се разделихте? Всъщност, не ми разказвай, ако не искаш.

-          А, няма проблем. Защото, според нея, не бях перспективен. Тогава още не вземах хубава заплата. Та затова ме заряза. Не знам какво прави сега. Не сме се чували вече половин година. Сигурно си е намерила някоя мутра с много пари!

Той млъкна. Изправих се. Котката предпазливо се шмугна обратно зад оградата. Иво свали краката си.

-          Стой още малко, де!

Не. Стигаше ми толкова за този ден. Бризът беше станал студен, вече ме втрисаше.

Защо за мъжете беше толкова лесно да сметнат жените за „златотърсачки”? „Мутра!” Момичето може би просто е искало повече сигурност. Кой знае и на нея какво й е било?!

Оставих го и си тръгнах. Когато завивах покрай стената, за да вляза през другия вход, слаб шум ме накара да вдигна поглед към втория етаж. Точно отгоре, на скрития в маслиновите клони ъглов балкон, просветна и угасна тлеещият фас на невидима цигара.

Някой ни беше наблюдавал!

 

*

*        *

 

Отново беше слънчева априлска сутрин. Въздухът миришеше на водорасли и на горещо гръцко кафе. Хоризонтът се губеше, забулен в прозрачна мараня, по набраздената повърхност на морето се пречупваха тънки златисти лъчи.

Въпреки вече преполовената ароматна чаша пред мен, умът ми продължаваше да се противи на задачата, първо - да се разсъни напълно и окончателно и, второ - да се съсредоточи върху разговора между Мартин и Генчо, които обсъждаха как да продължим нашето пътуване. Колите ни бяха паркирани в уличката, успоредно на крайбрежната алея. След като натоварихме багажа и напуснахме вилата, дойдохме тук, в едно от плажните кафенета, за да закусим и да пробваме отново да се свържем с Янис. Мартин му звъня вече няколко пъти, но джиесемът от другата страна даваше свободно. Явно бяхме по-ранобудни от нашия домакин. 

Междувременно, Мирела и Сандра се върнаха от близкия супермаркет с две препълнени торби. Стефи се зарови в едната, дълго търси вътре и след това се разсърди на майка си, че не му е купила шоколад. Точно в този момент мелодията от джиесема на Мартин прекъсна суматохата. Янис се извиняваше, че не е могъл да говори и сега май искаше да навакса всичките пропуснати обаждания с почти половинчасови обяснения.

-          Добре, разбрахме се! – заяви Мартин, след като пак се върна на масата.

Янис имал някаква спешна работа преди обяд, но после щял да дойде да ни настани в Керамоти. Следователно, трябваше сами да обиколим острова, за да разгледаме набелязаните няколко парцела, като се надявахме да успеем да хванем ферибота от Лименас в 12.20 ч.

За ориентир използвахме уебкартата през айфона на Мира. От Скала Потамияс трябваше да минем през селището Алики в посока към манастира «Свети Архангел Михаил». После пътят ни продължаваше покрай курортите Потос и Лименария, по-малките пристанища на северозапад, за да стигне отново в Лименас.

Пътувахме край стръмните южни брегове на остров Тасос. Подминавахме закътани девствени заливи с изумрудени плитчини, където със сигурност живееха русалки. По скалистите баири над шосето маслиновите горички на места се губеха сред кестени и тропически борове. Беше красиво, беше екзотично, но и все така много познато – чуждо и някак свое.

Дали просто ми харесваше, дали, зариди многото разказвани и преразказвани истории, слушани още от ранно детство, или по друга някаква необяснима причина чувствах тази страна така специална, не мога да отговоря – и до днес не знам.

На няколко пъти се улавях, че мисля за Янис. Още като разбрах, че няма да го видя тази сутрин, настроението ми се поразвали. За да разсея неприятното усещане, се опитвах да се върна към спомена за предишната вечер, когато на масата в ресторанта той седеше срещу мен. Напрягах ума си да се сетя за отделни думи и жестове, мимики, изразът в очите му, докато говореше. Без да искам, го сравнявах с Иво, търсех между двамата разлики, общи черти.

Иво беше добър колега, но още не беше дорасъл до част от проблемите на живия живот. Стандартно симпатичен, не особено социален и с някои комплекси, той ми беше станал скучен. Янис, напротив, демонстрираше самочувствие, зрялост, рутина и в това се криеше чарът му.

Всъщност, Янис изобщо не се вписваше в определението „типичен грък”, каквото и да включваше то според клишираните представи на средностатистическата българка. С нас той се държеше искрено и приятелски, без да лицемерничи и без да се надува. По специфичен начин Янис съчетаваше южната екзотика на своята родина с магнетизма на международния мироглед и немалкия жизнен опит. Дълбоките му проницателни очи често заблестяваха от любопитство или внезапна емоция, които той умело контролираше с тренираната воля на спортист-атлет и изострения нюх на обигран бизнесмен.

Дали го харесвах ли? Нямаше как да не го харесам.

Дали започвах да се влюбвам? Може би вече да...

Наближавахме манастира „Свети Архангел Михаил”, кацнал на самия ръб на стръмния скален бряг под него. Сандра настоя да се отбием да запалим свещи. Посрещна ни сърдита клисарка, която се развика, че като сме жени, било неприлично да влизаме по „мъжки” панталони. Затова и трите трябваше да облечем подадените ни платнени поли. Колегите не ни спестиха подмятанията, но пък кой ли им обръщаше внимание?! Хванах ръката на Стефи, който едва удържаше смеха си и го поведох със себе си. Разгледахме, помолихме се пред чудотворната икона. А Иво през цялото време даваше зор да сме излезли на двора да се снимаме, въпреки че на няколко места висяха предупредителни табели със задраскани фотоапарати. Навън обаче се снимаха и други. Като ги видя, Сандра изтича към парапета на широката площадка и ни викна да си направим една обща снимка на фона на просторния изглед към морето. Кадърът се получи, но Иво задържа ръката ми:

-          Хайде да се щракнем само ние двамата!

Ох, добре!

Застанах до саксията с рози, а той мина по-назад и ме прегърна.

Излязохме като на пощенска картичка от двадесетте години. Само че, в пълноцветни нюанси.

            Иво ме гонеше с фотоапарата през целия манастриски двор и настояваше „за всеки случай” да „се щракнем” още по веднъж. Честно казано, вече започваше да ми досажда. Покрай нас минаха две монахини, хвърлиха ни кратки строги погледи и на мен ми стана неудобно. Вероятно не им беше много приятно да се мотаем наоколо и да им нарушаваме усамотението. Побързах да настигна другите и да върна полата на клисарката, а Иво пак тича след мен. Така за малко да се блъснем в един наперен свещеник, който идваше точно срещу нас. Тъй като наблизо висеше поредната табелка за забранено снимане, сега вече със сигурност щяхме да си изпросим забалежката. Попритесних се, дори си преговорих набързо някакво оправдание на английски. Но, за моя най-голяма изненада, след като ни подмина, свещеникът се упъти право към Генчо, здрависа се с него и каза на чист български език:

-          О, брате, е, па, какво те води на Тасос?!

Пред изумените ни погледи Генчо се спря и се ухили до ушите.

-          Е, па, каквото и тебе, попе – туристи водя!

Двамата така сладко се разговориха, че скоро май нямаше да си тръгнем. После

Генчо ни разказа, че с отец Анатолий – така беше името му – се познавали отдавна. Той бил много „деен” човек, с разнообразни интереси и наскоро основал туристическа фирма. Развеждал групите предимно по религиозни забележителности. Единият от автобусите, които сега чакаха на шосето пред манастира, бил с неговите хора. Щял да ги разходи из Тасос. Следващата вечер щели да бъдат на „традиционна таверна” в Керамоти. Отец Анатолий много настоятелно ни покани да се присъединим и ние, а Генчо веднага се съгласи, понеже и без това нямахме друго предвид. 

Продължихме по крайбрежието в посока северозапад. Минахме през няколко малки вилни селища, пред наименованието на всяко от които стоеше неизменното „Σκάλα”. Слънцето напичаше белите къщи, блестеше в перестите листа на палмите, стърчащи над железните огради, разстилаше шарени сенки из зашумените дворове. Помислих си, че на такова място с удоволствие бих живяла – в онази градина, със скрития зад варосания зид басеин; там, горе, на втория етаж, зад развяващото се от отворената врата перде; в мезонета с балкона, който гледаше над покривите право към морето...

На главната улица в поредното градче – Скала Принос - неочаквано попаднахме в задръстване. Докато Мартин се ядосваше, защото се налагаше да чакаме в колоната от коли, Стефи замрънка, че е гладен. Наложи се да се отбием до едно кафене, откъдето купихме нещо, подобно на нашите принцеси с кайма и кашкавал. Бяхме точно до кея и с любопитна завист поглеждахме към закотвените там големи бели яхти. Генчо настоя да отиде да ги снима и така, между другото, се разходихме под палмите. Зад едната от тях, с гръб към нас, стоеше мъж в светли спортни дрехи, загледан в далечината. За миг внезапна тръпка на силно вълнение погъделичка сетивата ми. Янис? Но след малко мъжът се обърна и... не, не беше той.

Пристигнахме в Лименас към 11.00 ч. Пообиколихме, купихме два буркана мед и две 5-литрови кутии зехтин от търговската улица в центъра и после седнахме в едно уютно старовремско рибно ресторантче. Към 12.00 ч. се върнахме при колите, за да чакаме ферибота.

Този път нямаше толкова много хора. Пак видяхме група германци, а наблизо вдигаше врява шумно сръбско семейство. На съседната пейка под дебелата сянка се беше отпуснала натруфена дама над средна възраст, в чиито чехли беше забил муцуна бял лабрадор рийдривър, апатичен и уморен от жегата.

Мартин пак звънна на Янис – да му каже, че сме вече на пристанището и смятаме да хванем обедния ферибот. От другата страна обаче отново нямаше отговор и Марто взе да цъка с език:

-          Ей, го, на! Пак не вдига!

-          Що, бе? – рече Генчо – Ако трябва, има къде да го изчакаме като слезем.

Фериботът се зададе, обкръжен от гъсто ято чайки. Разтовари рехавите пасажери, автомобилите им и един автобус и дойде нашият ред да се качим. Мартин и Иво вкараха Нисана и Форда, а ние, останалите, избързахме към двете палуби, за да се полюбуваме на панорамната гледка към остров Тасос.

Оттук се виждаше цялото пристанище, асфалтираният кей, плажът в далечината. Напред и навътре към полите на планината се простираха подредените къщи и правите улици на Лименас.

Мирела се облегна на парапета до мен:

-          Много добре се получава, нали?

-          Да – усмихнах се аз. – Перфектно!

Зад нас се суетеше сръбското семейство. Бащата въртеше в ръка малка видеокамера, а майката се опитваше да залъже малкия си син, за да застане мирно:

-          Пато! Виджи, виджи пиле![19]

Но детето се дърпаше и от камерата, и от чайките.

Оставаше още съвсем малко до отплаването на ферибота. Пристанището опустя, екипажът бързаше да събере корабните въжета. В последната минута откъм крайбрежната улица през площада прелетя черно спортно Пежо и закова спирачки на платформата. Отвътре излезе шофьорът – висок, елегантен, с бяла риза, тъмен панталон, заострени лъскаво-черни обувки. Докерите се развикаха, но той им отговори нещо твърдо и тихо, заключи колата с дистанционното и изтича към долната палуба.

-          Хайде, бе, човек! – викна му оттам нашият Мартин. – Защо не вдигаш телефона?!

Янис!...

-          Миличка, - рязко се извърна Мирела и ококори срещу мен шарените си очи. – Имаш ли нещо против да пазиш тука мястото, че сега ще се напълни с народ и ще ни скрият гледката? Аз искам да си взема едно капучино от бара, докато още няма много хора. Кажи, ако искаш и на теб да ти донеса нещо!

-          Знаеш ли, - отговорих – по-добре направо да дойда с теб. Ще си избера на място. Да не те затруднявам да разнасяш дотук. Давай, направо да слезем заедно!

Барът беше на долната палуба, там току-що се беше качил и Янис, а аз познавах прекалено добре Мирела! Нямаше да й позволя така лесно да ме отстрани от пътя си.

Двете се спуснахме по стълбата по-припряно, отколкото налагаше невинното желание просто да изпреварим опашката. Сбутахме се, уж неволно, на последното стъпало и успяхме почти едновременно да се появим пред цялата група долу, запъхтяни и зачервени.

-          Ето ги и тях! Тъкмо се чудехме къде сте – възкликна Сандра.

Всички се обърнаха и се почувствах като обвиняем на съдебната скамейка. Когато и Янис ме погледна, не издържах и сведох очи – защото в онзи момент те можеха да издадат неща, които не бях готова да разкривам...

-          Къде да седнем? Вътре или навън? – потита Мартин.

-          Навън е по-добре – обади се пак Сандра. – Вижте колко е приятно!

Тук, на долната палуба, обедното слънце не печеше така жарко, заради прохладния полъх на Егейския бриз. През цялото време, откакто бяхме отплавали, ято чайки неотлъчно следваха нашия ферибот, кръжаха почти над главите ни, дебнеха и направо си просеха ядене. Повечето пасажери вече се бяха подредили покрай парапетите, с фотоапарати, камери и специално купени пакети с царевични пръчици. Стефи надзърташе между тях, опитваше и той да храни чайките, оранжевата му рапърска шапка подскачаше сред множеството.    

- Няма да те клъвнат! – засмях се аз като го гледах как отстъпва назад. – Виж! И тях ги е страх от тебе.

            Обърнах се през рамо и потърсих Янис. Но вместо него, пред мен изникна Иво. Изглежда беше проследил погледа ми, защото физиономията му се изкриви в напрегната гримаса. Напразно! Янис седеше на отсрещната пейка, видимо ангажиран в разговора с Мирела.

- Кажете, господин Михаилидис, - чух я да го пита с котешки глас, – винаги ли има толкова хора по вашите фериботи? Днес тук е направо пренаселено!

            Янис се засмя.

- Какво ли ще кажеш, ако се качиш на големите кораби за по-далечните дестинации? За Крит, например?

- Толкова бих искала да се повозя на такъв! – въздъхна престорено отчаяно Мира. – Сигурно е много романтично. Почти като на круиз! Вие сигурно често пътувате така?

- Всъщност, не – отговори той. – Обикновено нямам това свободно време и предпочитам самолетите.

            Мира ме видя и ми махна да отида при тях. Помоли ме да ги снимам с айфона. Съгласих се, а тя се притисна в Янис, почти сложи глава на рамото му. Самият той застана с протоколна усмивка, като за пред камера.

- Я, какви сме хубави! – възкликна Мира като видя снимката.

- Трябва да ми я изпратите по имейл – вметна той.

            Те пак влязоха в бордовия бар и ме забравиха. Мирела се беше лепнала за Янис като Иво за мен.

            Погледнах снимката им на екрана на айфона, който още държах в ръката си. Натиснах опция «Изтрий». Без да искам.

 

            Ето го пак Керамоти с кея, пристанището и малката черква встрани, зад редицата рибарски лодки. Следвахме Пежото на Янис по тесните пресечки навътре в селището, за да стигнем до неговия хотел. Подминахме централното площадче, сградата на кметството и излязохме на околовръстната улица. Пежото спря пред една градинска врата. Зад решетката от инкрустирано ковано желязо се набиваха в очи две разкошни палми сред лехи от разноцветни рози. Крилата на сградата бяха разположени от трите страни на двора, украсени с широки тераси, колони, арки и веранди, по чиито ярко бели стени чак до скосения керемиден покрив се виеха лозови филизи и туфи бръшлян.

По раздвижената си средиземноморска архитектура комплексът приличаше на хотел «Рай» от едноименния германски сериал. Напомняше по нещо и на старо колониално имение. «Достойно за човек с вкус като Янис», помислих. След като тризвездният чу хотел тук изглеждаше така, какви ли бяха онези на островите Закинтос, Миконос и Санторини?!...

            Двете с Мира се настанихме в един от апартаментите на приземния етаж. Прозорците ни гледаха точно към лехите с розите.

            След като уреди квартирните формалности, Янис отново изчезна. Трябвало да отскочи спешно до Кавала. Ние също искахме да отидем дотам малко по-късно следобед, та направо си уговорихме среща в града.

Тъй като ни предстоеше още доста обикаляне и разглеждане, мъжете предпочетоха, макар и за кратко, да се възползват от гръцката «сиеста». Мирела обаче настояваше ние, по женски, да излезем да пием кафе.

Най-близкото място беше на плажа, в един приятен открит бар в сянката на крайбрежната горичка. Пихме задължителното фрапе и фреш от портокали, после се заговорихме на английски със сервитьорката – закръглена, усмихната тийнейджърка. Тя първо ни попита откъде сме, каза, че напоследък през лятото в Керамоти идвали много българи и даже собственикът на заведението задължил всички от персонала да карат курсове по български.

Помолихме я да каже нещо на нашия език, а ние – на нейния. Тя се засмя и се извини, че още й е трудно да говори.

Платихме сметката и станахме. Оставихме ѝ цяло евро бакшиш. Стефи поиска да си събере мидички. Докато го чакахме, поседяхме малко на празните шезлонги. Морето тук беше равно, сиво-синьо и скучно. Не като бистрите заливи на Тасос с цвят на прозрачен изумруд.

Мартин и Генчо ни извикаха половин час след като се върнахме в хотела. Наближаваше 15.00 ч. и пак започваше да се заоблачава. Трябваше вече да тръгваме за Кавала, ако имахме сериозно намерение да свършим някаква работа. Разбира се, забавихме се още – докато Мартин смени лявата задна гума на Нисана, докато Сандра се разбере със Стефи, който си играеше с някакво улично куче. Мина още около час, докато най-накрая се разпределим по колите, но Марто ни успокои, че от Керамоти до Кавала се стигало само за около тридесетина минути.

Оказаха се повече. Под уж вещите напътствия на Генчо успяхме да излезем на магистралата Виа Егнатия. Малко преди Кавала обаче се объркахме, отклонихме се пак по второстепенните пътища, наложи се да обикаляме и след една дълга маневра, най-накрая се спуснахме към града по Драмското шосе.

-          Сега ще видите що е панорама! – пресече Генчо ядосаните ни подмятания. – Марто, бе, я спри тука!

Мартин отби рязко вдясно, в разширението след завоя, отби зад него и сивият Форд. Иво се показа от шофьорския прозорец, повдигайки въпросително рамене.

-          Слизайте! – изкомандва Генчо и, какъвто беше тромав, чевръсто се измъкна от предната врата.

Един след друг навън се показахме всички и... останахме безмълвни пред гледката.

            Наближаваше часът на залеза. Мораво зарево се прокрадваше през високите разкъсани дъждовни облаци. Морето в далечината сега искреше с оловена студенина, крайбрежната ивица опасваше като перлена огърлица меко заоблените планини. Право напред и надолу се ширеше бяло-розовият град – сред буйна зеленина от кипариси и зукум, къдрави тъмни борове, олеандри с ярко червени цветове, сред папрати, портокали и смокини. Дъхът на южната пролетна привечер беше свеж и влажен. Във въздуха витаеше копнеж, напрегнато нетърпение, неопределена и необяснима тъга, носталгия по нещо неуловимо...

            Колкото повече слизахме и навлизахме в града, той ни обгръщаше, поглъщаше и обсебваше сетивата ни. Отляво, върху остър зелен чукар, стоеше красива бяла черква. По-нататък, на отсрещната височина, се издигаха назъбените бойници на величествено здание – сградата на Общината, бивша резиденция на унгарски граф – търговец на тютюн. До нея, сред гъсти палмови листа, се показваше друга старовремска вила, също напомнящо за романтичното минало на Кавала от XIX век. Въпреки напредналия час, улиците още бяха пусти. Високо в небето се стрелкаха и приглушено крякаха чайки.

            Минахме по булеварда покрай широката павирана крайморска алея. Редицата палми ни отведе точно на паркинга при рибарския кей в подножието на Стария град. Янис трябваше да ни чака тук, спортното му Пежо се открояваше сред другите коли, но самият него го нямаше. Този път обаче, след като Марто му звънна, той бързо се появи отнякъде.

            Сега трябваше да се уточним как ще се организираме, защото бяхме набелязали за оглед шест къщи, които се намираха в различни части на Кавала. Мартин предложи да поеме центъра, района около пристанището и Стария град заедно с мен и Сандра. При това положение за Генчо, Мира и Иво оставаха крайните квартали. Янис предпочете да се присъедини към нашата група, защото познаваше лично собствениците на две от къщите.

-          И аз искам да дойда с вас! – изпротестира Мирела и, посочвайки с глава Генчо, шумно заяви, че не желае да извършва оглед „с този”.

Мира се сърдеше, заради закачката му със сервитьорката на Тасос.

В отговор той също демонстрира обида като каза, че двамата с Иво ще се справят перфектно сами и трети човек не им трябва.

Уговорихме се да се чуем контролно по телефоните след час и половина.

            Още през XIX век град Кавала е бил център на тютюневата търговия между все още османския Балкански полуостров и Средиземноморието. Печалбата е привличала тук богати европейци, придали собствен стил и вкус на архитектурата в града. Освен в къщите на унгарския граф Пиер Херцог и на германския барон Адолф Викс, където през тридесетте години на ХХ век се бяха нанесли местните общински власти, влиянието на западния барок и неокласицизма се усещаше в още няколко бивши аристократични резиденции. Янис ни заведе специално до някогашния дом на търговеца Димитриос Токос, от чиято тераса в навечерието на Голямата депресия през 1929 г. известният гръцки политик Елефтериос Венизелос е произнесъл една от своите прочути речи. Малко по-нататък, докато се взирахме във витрините на луксозен магазин, на съседната стена под изрисувания с графити надпис „ΣΥΡΙΖΑ”[20] разчетохме лозунга: „НЕ на реформите! Не унижавайте Гърция!”

Нещата май не се бяха променили много от времето на Венизелос насам.

            Излязохме отново на крайбрежния булевард и свихме по морската алея. Оттук Старият град и крепостта над него изглеждаха измамно далечни в сиво-жълтия светлик на облачното небе.

            Когато поехме по тесните криволичещи улички на хълма „Панагия”, бледо-пурпурният залез вече бавно гаснеше по розовите стени на Имарет хотел. Къщите, строени нагъсто, увиснали по скалите, надничаха една през друга, затворени и някак недостъпни, заключени за любопитните чужденци.

            По-нагоре ставаше още по-стръмно, а острият завой със стрелката и надписа „Το καστρο”[21] беше истинско предизвикателство и за най-тренираните мускули и бели дробове. Стефи искаше да го заведем в крепостта, „при рицарите”, но, за да ни пуснат вътре, трябваше всеки от нас да плати по 3 евро. За децата имаше специално намаление, но, понеже жената на гишето се оказа братовчедка на приятел на Янис, в крайна сметка Стефи влезе без пари.

            Първото, което видяхме вътре, беше модерно ламинираната табела. На нея накратко беше разказана историята на крепостта. Над подредените наоколо пейки на летния театър помпозно се извисяваше огромната кръгла кула с раздипления отгоре ѝ гръцки национален флаг.

-          Значи, настина тук са живели рицари? – светнаха от радост сините очи на Стефи.

-          Може и така да се каже – усмихнах се аз. – Първите укрепления са построени по времето на Византийската империя, после са дошли венецианците, а турците са изградили до цитаделата и аквадукт. Ей там, виждаш ли?

Отвъд крепостната стена, която тук изглеждаше доста ниска, аквадуктът се виеше над червените покриви, започваше отникъде и завършваше в нищото.

-          Ама той изобщо не стига до крепостта! – възмути се Стефи.

-          По времето на султан Сюлейман Великолепни е стигал. – отговорих снизходително.

Малкият обаче не се предаваше.

-          Аз не мога да си го представя!

-          Стефане! – прекъсна го Сандра. – Ела тука да се снимаме!

Тя чевръсто се покатери до една бойница и застана там в артистична поза. Коприненото трико на зелената й рокля затрептя по нея, бризът разроши къдравите кестеняви коси по развеселеното й лице. Снимахме я наколко пъти – със и без Стефи. Всички, които по-късно видяха тези снимки, бяха единодушни, че са направо като професионални.

Още известно време обикаляхме по стените и надничахме през бойниците под различни ъгли към града. От всички страни надолу се откриваше зашеметяваща гледка, в която белотата на сградите, зеленината на хълмовете и морското сребристо-синьо се сливаха в неповторима цветна палитра. Шумовете на градското ежедневие едва долитаха дотук, губеха се сред сирените на корабите и преплитащите се гласове на чайките.

До една от ъгловите бойници и аз се покатерих по-нависоко. Зад разрушения зид се откриваха цялото пристанище и линията на хоризонта нататък, която се простираше по склоновете на планината Символон към малките курорти Неа Ираклица и Неа Перамос. Долу се разминаха и се поздравиха два ферибота. Следата от перката на пристигащия остана задълго да се чернее след него – като дълбока резка върху гладкото блестящо море.

-          Ех, че е красиво! – плесна с ръце Мирела и, докато опипваше с крака си камъните, за да слезе, извика:

-          Михаилидис! Бъдете кавалер, подайте ми ръка!

Янис застана отдолу, а тя почти се хвърли върху него с глезен подскок.

-          Михаилидис! – засмя се Мартин. – Дамата е твоя!

-          Ревнуваш ли? – резна го Мира, мятайки ми победоносен поглед.

Чак сега, на връщане, забелязвах колко зелено и цветно беше в Панагия. Отвсякъде висяха клони, китки, листа, градините издишваха росна омая. Вечерникът обаче, носеше полъх на дъжд. Още докато се катерехме по зидовете горе започна да прокапва, сега капките зачестиха, станаха по-големи, а небето се навъси като пред същински порой. Нямаше време за последната къща от нашия списък. Трябваше бързо да се скрием някъде!

Прибягвахме под издадените тераси и еркерите на къщите, под входните навеси над вратите. Накрая вече тичахме надолу по улицата, когато острани се мярна дългата стена на Имарета. Янис се поспря, кривна натам, бутна стъклената врата и ни махна:

-          Хайде, елате вътре!

-          Ама как... – стреснато прошепна в ухото ми Сандра. – За тук не трябва ли дрескод?!

Дръпнах я със себе си и двете прекрачихме прага след Янис, Марто и Мирела. Стефи изприпка покрай нас и, така както бяхме запъхтени и подобаващо измокрени, всички се озовахме изведнъж сред пет-звездния, реставриран разкош на Османската империя.

Вътре ни посрещна ухание на сандалово дърво, примесено с други непознати аромати. Под извитите сводове преливаха причудливи жълто-зелени светлинки, из старинните коридори звучеше нежна класическа музика. Отнякъде се появи слабо, високо момче в елегантна униформа, изгледа ни прикрито-високомерно и попита:

-          Μπορώ να σας βοηθήσω?[22]

Янис показа черна карта на Diner’s Club.

Момчето я погледна, направи гримаса и бързо смени тона си с угодническо почитание:

-          Κύριε Μιχαηλίδη... Συγνώμη... Ορίστε στο τραπέζι σας![23]

Ресторантът на Имарета беше празен в делничния ден и в този ранен час на вечерта, но все пак по красиво постланите маси блестяха свещи. Съвсем наблизо до нас гореше запалена камина. По резбованите дървени облегалки на бароковите столове се гонеха огнени отблясъци. От време на време пукотът на пламтящите дърва нарушаваше хармоничното потропване на дъждовните капки отвън.

-          Какво ще кажете да поръчаме направо вечеря? – питащият поглед на Янис подмина Мирела и се премести от Сандра към мен.

-          Да! – отговори вместо нас Марто. – Много добре ще ни дойде!

Но веднага, след като каза това, той промени физиономията си и се наведе към Янис:

-          А, бе, Михаилидис, тук не е ли много скъпо, бе?

Янис го потупа по рамото:

-          Всичко е наред. Спокойно.

Дойде друго момче с безизразно лице, в сервитьорска униформа.

Янис му поръча като начало четири кафета и кока-кола за Стефи.

Уж скришом го наблюдавах. Всъщност, трябва да призная, че, противно на волята си, направо не можех да откъсна очи. В онзи момент бих дала много да разбера какви мисли се криеха зад сериозните му черни зеници. Тази вечер той имаше някакво особено излъчване – може би, заради разрошената от дъжда прическа или, заради вталената бяла риза, която дискретно подчертаваше широките му рамене...

Знаех, че не ми отиваше да се взирам така. Все едно бях някоя заплесната тийнейджърка! Но като седеше толкова близо, в меката светлина на огъня, сред старинния фон наоколо, не можех да го преодолея - чувството беше по-силно от мен.

Янис вдигна глава и хвана погледа ми.

-          Надявам се, че тук ви харесва? – въпросът му ме събуди като от сън. - Буквално „имарет” означава „подслон”. Навремето това е била благотворителна институция. Сградата е приютявала бездомни и нуждаещи се. Почти така, както подслони и нас днес.

-          Да. – усмихна се Мирела. – Само до преди малко приличахме на изоставени деца, на улицата, в чуждия град, мокри и гладни.

-          Аз самият – продължи Янис – влязох за първи път тук като дете. С родителите ми бяхме поканени от приятелско семейство. Тогава работеше само ресторантът, но, разбира се, не беше толкова луксозен като сега. Хотелът е съвсем отскоро. Дълго време по-голямата част от сградата стоеше затворена и занемарена. Едва преди няколко години се намери инвеститор, който успя да възроди старата развалина. Запознат съм в доста подробности със случая, защото бях един от консултантите по този проект. Затова се радвам, че постигнахме добър положителен резултат, както, надявам се, можете и сами да се убедите.

-          Ти тук, в двореца, ли си живял? – звънна изненаданото гласче на Стефи.

-          Стефане... – Побутна го Сандра.

Но Янис го стрелна с игриво ококорен поглед:

-          За да живея в дворец, трябва да съм принц, нали?

-          А ти не си ли?

-          Според теб, на принц ли приличам?

-          Не-е-е! – убедено заклати глава детето.

-          Защо си толкова сигурен? – увлече се в играта Янис.

-          Нямаш тюрбан и наметало като него! – той посочи портрета на някогашния кавалски валия, създателят на Имарета Мехмет Али паша, който висеше на стената отсреща. – Значи, не си принц!

-          Мълчи, бе, Стефане! – побутна го Сандра. – Не се ли измори да говориш глупости?

По лицата на всички се появиха усмивки. Само Мехмет Али, продължаваше да се взира в нас все така строго от стената.

Ядохме бейби калмари в доматен сос и мариновани варени миди.

Междувременно дъждът беше спрял и през стъклената фасада на ресторанта, над целия залив се разстилаха воали сиво-бели изпарения.

-          Ще излезем ли да разгледаме навън? – попитах аз.

-          Вие, момичета, със Стефчо, вървете! – каза Марто. – Ние ще останем тук да си допием кафето. Нали, Михаилидис?

Градината на Имарета тъмнееше във влажно зелено, с листа и цветове, натежали от обилна роса. Повърхността на декоративния басеин, разположен в средата на вътрешния двор, едва потрепваше в бледата зеленикава светлина на подводните прожектори. В краищата, около спрения сега фонтан плуваха окапали и разпилени от дъжда листенца от трендафил.

Разходихме се нагоре по етажите, по каменните стълби, по загадъчно осветените открити коридори. Под сводовете на аркадите и зад колоните надничаше тихата южна вечер. Сгъстените й сенки се прокрадваха безшумно покрай нас и се спотайваха в нишите и ъглите.

Когато се върнахме отново на терасата пред ресторанта, хоризонтът вече се беше изяснил и по хълмовете в близката далечина искряха разноцветните светлини на преднощна Кавала. Вълшебните им отражения преливаха и се размиваха в спокойните морски води.

-          Наричат  Кавала „малкият Монте Карло” и „перлата на Егея”. – прозвуча зад гърба ми плътният, любезен глас на Янис.

Стреснах се, обърнах се и чак сега забелязах, че Мира, Сандра и Стефи се бяха прибрали, а аз продължавах да стоя сама на терасата сред мътните дъждовни локви.

Преди да успея да формулирам някакво адекватно изречение, Янис се приближи и застана до мен.

-          Винаги съм харесвал този пейзаж. – каза някак замислено той. – Напомня за отминали и по-истински времена.

-          Често ли идваш тук? – полюбопитствах аз.

-          От отдавна не съм идвал. Всъщност, откакто не живея в Кавала. Има около година.

-          Преместил си се? Защо? Каприз или бизнес? – опитах да се пошегувам.

-          Може би и двете. Да кажем, че реших да преоткрия себе си отвъд границите на малкия град.

Той се облегна с две ръце на парапета. Бризът затрептя в ръкавите му, пристегнати и закопчани с позлатени бутониери.

Помъчих се да отклоня вниманието си отново към блестящия вечерен залив.

-          Чувствам се длъжен да ти благодаря. – след кратко мълчание каза Янис.

-          За какво?! – учудих се аз.

-          За това, че проявяваш такъв интерес към гръцката култура и история. От теб би се получил чудесен пиар мениджър. Ще го спомена пред Мартин.

-          Тази позиция вече е заета. – повдигнах рамене аз. – Колежката Мирела се занимава с това.

И двамата замълчахме, загледани в светлините на града.

-          Наистина е много красиво. – отбелязах след малко. – Не съм била в Монте Карло, но сравнението със сигурност е вярно. Чудесно се получи, че дойдохме.

-          Тази част наоколо все още не е същинската Гърция. – вметна Янис. – Ако искаш да опознаеш по-добре страната, трябва задължително да посетиш Атина и островите на юг. Ако решиш да планираш някаква почивка, обади се! Ще се радвам да ти съдействам с каквото мога.

Той извади от джоба на ризата си визитка. Картончето беше поело от неговия аромат на мускус и цигари.

-          Благодаря! – усмихнах се аз.

Зад нас, в рамката на вратата към ресторанта внезапно изникна Мирела.

-          Иво се обади. – съобщи високо тя с поглед, впит в мен. – Те са седнали в някаква кръчма в центъра. Чакат ни. Казах им, че ние вечеряме.

-          Колко е часът? – попита през рамо Янис.

-          Минава осем.

-          Забавихме се. – обадих се и аз. – Давайте да искаме сметката!

-          Не се притеснявайте за сметката. Уредена е – каза кратко той.

Мира премести върху него изумените си очи, а Янис й намигна съучастнически.

            Намерихме Генчо и Иво седнали на «по узо» в скромно бистро до крайбрежната. И те се бяха скрили от дъжда и довършваха своите сардини с гръцка салата.

            Всички заедно се върнахме на паркинга при кея. Този път аз се качих във Форда на Иво. Стефи си ме беше харесал и упорито настояваше да се вози «с кака»; Сандра на свой ред ме покани при тях, «за да си говорим», а самият Иво едва контролираше радостта си, че съм дошла в неговата кола.

            Настанихме се. Аз седнах на задната седалка при Стефи, който не спираше да ме пита разни неща – за крепостта и рицарите, за «двореца на Али паша», какво означава името «Кавала». Сандра слушаше със задоволство как търпеливо му обяснявам, закопча колана си и свали целия десен преден прозорец. Иво пък пусна някакъв стар диск на Хулио Иглесиас, облегна се удобно, хвана уверено волана и с небрежен жест врътна ключа на таблото.

            Фордът обаче не искаше да запали. С нарастващо раздразнение Иво завъртя ключа още няколко пъти. Без резултат. Слязохме. Останалите също се показаха от другите две коли и като разбраха, че имаме проблем, дойдоха при нас, взеха да умуват какво можеше да се направи.

            Иво отвори предния капак, тримата с Генчо и Марто започнаха да цъкат и да зяпат вътре.

- Едва ли е нещо сериозно, но сега е вече тъмно и късно да се опитвате да я оправите сами. Най-добре ще е да я погледне техник – предложи Янис.

И продължи:

- По-добре я оставете тук. Ще ви закарам с моята кола. Ако ми дадеш ключовете, - обърна се той към Иво – ще се уговоря със Ставро от бара и той ще намери хора да оправят Форда ти до утре. Ще го помоля да ти я докарат направо пред хотела.

            За нас със Сандра проблем нямаше, но киселата физиономия на Иво беше повече от показателна. Мартин обаче, пресече възможността за всякакъв алтернативен отговор:

- Да, идеално, съгласни сме!

            Когато най-накрая излязохме от Кавала по шосето за Керамоти, минаваше 21.30 часа и беше вече нощ. Точно зад нас примигваха фаровете на Нисана – виждах ги в заобленото странично огледало от седалката зад шофора. От време навреме поглеждах и към Янис в предното огледало точно срещу мен. Той мълчаливо държеше волана, съсредоточен в пътя напред. Извърнат настрана, мълчеше до него и Иво. Ако не беше бърборенето на Стефи, прекъсвано от тихите забележки на Сандра, ситуацията щеше да е повече от конфузна.

Всъщност, аз защо се притеснявах заради Иво?!

Отпуснах се в меката кремава тапицеря на седалката, решена да не се задълбочавам повече. През стъклото на прозореца, по хълмовете в тъмното навън, едва се очертаваха назъбените вдлъбнатини на няколко мраморни кариери; тук-там из полето все по-начесто близки и далечни светлинки блещукаха между крайпътните табели по правата пуста магистрала.

 

*

*        *

 

Тази сутрин бях в лошо настроение. Цяла нощ сънувах кошмари, прекъсвани от дрезгавото крякане на някакви странни морски птици. Призори наблизо хлопна врата, чу се глух трясък и пресипнали гласове се скараха в съседната улица.

Седях в плетения люлеещ се стол на верандата и свежият бриз ме унасяше в мисли. Дворната врата се отвори и през нея последователно нахлуха Мирела, Сандра, Стефи и Иво с огромен букет в ръце.

-          Ми-и-личка! – изпищя Мира като се спусна да ме прегръща. – Честит рожден ден! Да си жива и здрава, да имаш много късмет, любов, от всичко – по много! Я, виж тука нашият кавалер галантен какво ти носи!

Рожденният ми ден! М-да, съвсем го бях забравила.

Със сдържана усмивка и не особено похватно Иво ми поднесе букета. В щедро надипления плътен целуфан в цвят бордо имаше пет разцъфнали ярко червени рози, всяка аранжирана сред клонки зеленика, в отделна брокатена мрежичка около цветната чашка.

Подарък от фирмата. „За най-важния ден в живота на любимата колежка”.

Сандра, че и Стефи след нея, също се втурнаха да повтарят изтъркани поздравления. Обясниха, че тримата ни шефове били отишли на оглед някъде наблизо и щели да ни чакат в рибното ресторантче на пристанището. После планът бил да отидем до Драма, където имахме още малко работа, а вечерта щяхме да сме с групата на отец Анатолий в ангажираната от него „страхотна таверна” недалече от центъра на Керамоти. Ама аз да побързам, защото вече било почти обед!

Виж ти! Не бях забелязала колко е напреднал часовникът. 

 

Масата ни гледаше към кея, откъдето се разнасяше остра миризма на риба и водорасли. Борех се с голямата ципура в чинията и не вземах участие в разговора. Чух обаче много внимателно какво говореше Иво. За първи път сега се заслушвах в коментарите му и те ми направиха силно впечатление.

Иво споделяше мнението си относно новата рекламна стратегия на фирмата, която трябваше да бъде изградена на базата на иновативни онлайн „платформи”. Били „хит” в целия Европейски съюз.

Другите го гледаха скептично. Янис изрази съмнение, че такава тактика „би минала в нашия случай при днешната сложна пазарна ситуация”.

Иво се опита да оспори, но нямаше достатъчно търпение и хъс да защитава аргументирано позицията си. А идеите му не звучаха никак зле, макар да бяха наистина амбициозни. Това го разбрах, без да съм айти.

Ние, колегите, така и не се бяхме постарали да опознаем Иво. Той влезе в екипа малко след мен и някак по инерция шефовете го сметнаха за повърхностен. И пропуснаха да забележат скрития му талант, креативното му мислене и оригинално въображение. Иво изглежда беше и доста чувствителен като човек, предвид вълнението, с което ми поднесе розите. Чак сега си дадох пълна сметка, че снощи сигурно му е станало крайно неприятно да се вози в колата на Янис. Това беше засегнало мъжкото му самочувствие, излагайки го пред компанията и особено пред мен.

Изведнъж ми стана мъчно за него. И за себе си – защото до момента също май се бях държала доста зле и предварително го бях отписала, без да му дам шанс.

За Драма потеглихме към 12.30 ч. На два пъти спирахме сред полето край маркирани с колчета парцели с табелки „Πωλείται”[24], от които Мартин преписваше телефонните номера.

Пътуването през полята, по тесните провинциални, но добре асфалтирани шосета на Северна Гърция е като бързо пътешествие през историята - от Античността, та до Световните войни. Ето, там, от прегорялата още отсега трева наднича разрушена средновековна кула; почти до прозореца на колата профучава надпис „Македонска гробница – 300 м”.

Стефи се върти насам и нататък, разглежда и внезапно ни стряска с въпроса си, много логичен, впрочем:

-          Това Родопите ли са?

-          Не – усмихва се Янис. – Това е Фалакро – „плешивата планина”.

А Иво уточнява:

-          Българите са й викали Боздаг. Навремето по тези места са живеели българи.

-          А гърците къде са живеели? – муши се Стефи между двете предни седалки.

-          Гърците са се борили за свободата си – отговаря Янис.

-          И после? – настоява Стефи.

-          После времената са се променили, сменило се е и името на планината.

-          А гърците срещу кого са се борили?

-          Стефане! – дръпва го за фланелката Сандра. – Я сядай долу! Пречиш на чичо ти Янис да шофира.

Спряхме при развалините на Филипи, където, казват, била покръстена първата европейка. И тук превратностите на вековете са оставили своя тъжен отпечатък. Из цялото поле се подават съборени зидове, лежат отдавна паднали колони. Сякаш насред нищото стърчат само внушителните останки на стара базилика. Стените й разкъсват надвисналата мараня, озъбени срещу блестящия бял мрамор на древния амфитеатър на противоположната страна на шосето.

Това е останало от едно велико минало. Споменът за него днес тъне в бурени и храсти.

-          Змия! – изкрещя Мирела.

Сандра, Стефи и аз се обърнахме едновременно и я видяхме да пристъпва върху купчина камъни с ужасени, вперени надолу очи. Мъжете се спуснаха нататък, но се спряха на разстояние. Змията лежеше, свита на кълбо, точно в краката на Мира.

-          Усойница – заяви Иво. – От тъмните. Типични са за тези географски ширини.

-          Ти по-добре кажи как да я разкараме! – прекъсна го Генчо. – Да ви се намира спрей против змии?

Мартин го изгледа унищожително, за да му покаже, че хуморът в случая е крайно неуместен. 

-          Чакайте! – каза пак Иво, който внимателно наблюдаваше змията.

Той отчупи суха пръчка, протегна се и я побутна.

Лъскавото сиво-черно кълбо изобщо не потрепна.

-          Тази усойница е умряла – заключи Иво. – Няма защо да се плашим.

-          Изпекла се е на слънцето, викаш? – промърмори Генчо.

-          Как разбра? – извика Мирела, вече по-смело. – А ако скочи и ме ухапе?

-          Змията е мъртва – повтори кратко Иво. – Ето, виж!

Той стъпи до нея и я ритна с крак.

Общо облекчение се изписа по всички лица.

-          Днес ти си нашият герой – вметнах аз, когато другите отново се разпръснаха.

-          Ти не се ли уплаши? – учуди се Иво.

-          Аз стоях по-далече – кимнах аз.

Двамата си разменихме усмихнати погледи.

 

Град Драма ни посрещна с белите си къщи и големи соларни батерии по червените покриви. След като посетихме няколко адреса, Мартин доволно обяви, че тези дни сме изпълнили успешно целия график и можем вече спокойно да се отдадем на заслужена почивка.

Какъв по-подходящ начин за това от студен сайдер край изворите на Агия Варвара?!

Под плътната сянка на дърветата в разкошния парк се почувствахме като в оазис сред околната, прежурена от слънцето равнина. Но Иво искаше да потърси магазина на една известна компютърна фирма и аз се съгласих да му правя компания. Двамата тръгнахме през града, излязохме на площада с голямата базилика и продължихме по улиците нататък. Встрани от идеалния център пред нас се изправи неподправеният   нешлифован провинциален град. Сградите се надвесиха над главите ни от двата тротоара с ниско спуснатите си сенници, изискано бели и строго надменни. Когато свихме в страничната пресечка обаче, откъм вътрешните им дворове се разкри пъстра картина от простряно пране, тесни балкони, препълнени със струпани вещи и олющена потъмняла мазилка. Така разбрахме, че и тук царува скучното човешко битие, което биваше тенденциозно прикривано зад лъсната бяла фасада и тежко скъпо перде. От тези дворове, етажи и прозорци ни наблюдаваха любопитно множество очи, привлечени от стъпките ни, отекващи по паважа на глухата полусънна улица. Много спотаени гласове сякаш питаха: „Кои сте? Какви сте? Какво правите в нашия град?”

Най-после намерихме магазина. Продавачът ни прие любезно и поведе разговор на доста добър английски. Веднага ни показа хардуеърната част, която търсехме и дори направи намаление на Иво като негов редовен онлайн клиент.

На излизане едва не се блъснахме в камионетка с дълго ремарке, натоварено с разноцветни щайги. Дрезгавият глас на зарзаватчията цепеше горещия въздух през ръждясал мегафон и приканяше гражданите да си купят от пресните домати. Само за по 2 евро килото!

Камиончето продължи на забавен ход по улицата, а ние свихме в обратната посока. В голямата катедрала на площада тъкмо започваше кръщене. Многобройните роднини на бебето бяха окупирали цялото пространство, модно пременени, с традиционните лакомства и подаръци в ръце.

 

            21.00 часа. Над скосените керемидени покриви лежеше гъст мастилен мрак. В градината отдавна се бяха включили нощните фенери. Седях на перваза на прозореца и се взирах в играта на разкъсаните светлосенки. Вече се бях гримирала и преоблякла. Чаках Мирела и Сандра (какво толкова се мотаеха още?!) и полусъзнателно се опитвах да свържа случайно доловените думи от разговора на мъжете отвън.

            Закъснявахме за таверната. Но на мен ми беше все едно. Всъщност, въобще не ми се ходеше. Ако не беше неудобно, щях да си остана в стаята. Ама нали Генчо обеща на отец Анатолий... Пък и да не бях толкова гладна!

            Не си представях типичната гръцка таверна точно по този начин. Мястото се оказа доста отдалечено от центъра на селището малка крайпътно ресторантче. Вътре нямаше почти нищо специфично гръцко, освен покривките на бели и тъмносини ромбчета.

            Както и да е. Влязохме. Сервитьорите ни поздравиха с дебнещо изражение и залепнала усмивка. На съседната маса седеше сам някакъв мъж, който често-често надигаше шишенце с узо. 

Отец Анатолий кимна към него, извиси глас, за да надвика шумната си компания и започна цветно и надълго да хвали певеца Павлос. Тъкмо бил седнал да си почине, когато ние сме дошли.

            Генчо взе да се извинява за голямото ни закъснение.

-          Няма никакъв проблем, бе, чадо! – удари по масата отец Анатолий. – Нали знаеш, че по гръцко джамбурето започва тепърва посред нощ?

Генчо определено беше напълно наясно с тази подробност и не, че толкова искаше да се оправдае, колкото го беше яд, че е изпуснал началото на купона.

На мен обаче, ми беше скучно. Столът ми се струваше неудобен, разговорът – безинтересен, Иво – отново досаден. А той се стараеше всячески да ми угоди. Подаваше ми поетата от сервитьора чиния, приборите, солницата.

Не само аз – и Сандра скучаеше. Питах се какво изобщо правя тук и защо наистина не си намерих някакво извинение да не присъствам. Сигурно и тя си задаваше същия въпрос.

Мирела се премести на празното място до мен и намръщено скръсти ръце.

-          Михаилидис го няма! Излъга, че ще дойде. Вече взе сериозно да ме дразни. Кани те в хотелите си, демонстрира ти гостоприемство, черпи те с вечеря в скъп ресторант, пък после избягва твоята компания!

-          Такъв тип заведения със сигурност са под нивото му – криво се усмихнах аз.

-          Нивото му! – повтори Мира. – Сваляч! Вози те в колата си, пък после ти се прави на интересен. Би трябвало и ти да си обидена, не да го защитаваш!

Не отговорих. Станах и се хванах на току-що започналото хоро. Понеже никой не знаеше правилните стъпки, всички се бутахме и спъвахме взаимно. Но пък веселбата се получи. Развалената вечер би си останала провалена, ако не се заемеш да си я направиш сам.

С нас се заговори сервитьорката. Българка се оказа. От Благоевград. От доста време живеела в Гърция. Трудно било, но заплащането си струвало. Откривали се разнообразни възможности.

Хайде, ще пеем български песни! Това – в чест на рождения ми ден. Павлос великодушно подаде микрофона на Калина (така се казваше момичето) и тя подхвана „Честит да бъде този ден!” Имаше страхотен глас. Респект!

Втората й песен беше „Хубава си, моя горо”. За всеобща изненада Иво скочи и започна да й приглася. Стана страхотен дует.

Павлос си взе обратно микрофона. Последва буйно сиртаки с елементи на кючек. Няколко човека от групата на отец Анатолий се спуснаха към дансинга да демонстрират уменията си по виртуозно кълчене, повличайки и нашата Мирела. Застана и тя там, захвърли настрана синия си шушлеков елек, разтвори деколте, разтресе ритмично голите си рамене, както и всичко друго, което можеше да се тресе по тялото й. Май и тя беше стигнала до моя извод и реши да се прояви като голяма купонджийка. Забелязах, че, докато се кършеше в пресилени чупки на дансинга, не пропускаше да метне по някой лукав шарен поглед към бара. А там се бяха наредили тримата сервитьори – едри, здрави местни момчета. Те също потропваха в такт с музиката, радваха ни се. Всъщност, може и да ни се присмиваха, шепнеха си нещо, особено святкаха някак очите им.

Не ми харесваха. Но май само аз усещах някаква нередност.

От другата страна на масата Генчо и Марто вдигнаха поредната си наздравица за отец Анатолий. Мартин дори се изправи да произнася тост, който коства толкова мисловни усилия на вече достатъчно замаяната му глава, че цялото му широко чело се набърчи на дълбок гънки чак до плешивото остро теме. Никого от тях явно не го беше грижа, че сега двама от местните се въртяха около щастливата Мирела. То, както се държиш, за такъв те и смятат. Гърците не биха припарили до жена, ако виждат, че е заета. Пък нашите мъже, като не умееха да пазят своето...

Павлос направи кратка пауза. Позамисли се и явно реши да разнообрази жанра. Той можел да пее и латино! И на акцент сполучливо го докарваше. По-късно щяхме да научим за изключително успешното му турне преди години в Испания.

На песента „Amor, Amor” Иво ме покани на танц. Каза ми, че танцувам много добре; каза още, че той за първи път срещал човек като мен; че тази вечер съм била особено красива.

Той също се оказа умел танцьор. На свой ред му направих комплимент. В отговор Иво ми обясни как няколко години бил тренирал латиноамерикански танци в една от известните школи в София. Какво съвпадение! Та нали и аз ходех на салса и меренге до преди година?!

След бързо двойно завъртане завършихме песента с буйно финално полусалто. Увисвайки в прегръдката му, можах да видя как Янис влезе през входната врата и се спря срещу нас. Погледът му беше такъв, че няма да го забравя никога...

Изправих се рязко и пуснах Иво. Под шумните аплодисменти на нашата маса Янис заобиколи, поздрави компанията и седна на стола до Мартин. Ние също се върнахме по местата си. На дансинга излязоха други две двойки.

Появата на Янис ме постави нащрек. Това ме накара да сложа ръка върху чашата си, за да не ми налеят още вино. Взех да се включвам по-често в шегите и общия смях и, понеже явно го правех по-активно от обикновено, на няколко пъти привличах неговото внимание.

Павлос каза, че следващото парче е специалният му поздрав за рожденичката.

-          Рожден ден ли имаш днес? – сепна се Янис.

            Цялата маса го засипа с критики за това, че разбира чак сега.

            Междувременно, Павлос зае много сериозна поза и започна:

Δεν φεύγω.

Θα μείνω όλη νύχτα στην πόρτα σου

Θα μείνω όλη νύχτα στα σκαλιά

Τ’ αστέρια θα πάρω αγκαλιά

Θα λέω το όνομά σου σιγά...

(Не тръгвам.

Ще остана цяла нощ пред вратата ти,

ще остана цяла нощ на стълбите,

звездите ще взема в прегръдката си,

бавно ще изричам името ти...)

 

„Δεν φεύγω” („Не тръгвам”). Най-романтичната балада на Михалис Хадзиянис! Иво отново ме покани да танцуваме и ме притисна силно до себе си. През рамото му в маслинено-черните очи на Янис играеха размътени пламъчета. Мирела стана, усмихна се с най-прелъстителната си усмивка и посочи към дансинга. Янис й отказа. Погледът му продължаваше настойчиво да ни следва. Добре, че песента свърши, защото ставаше непоносим. Мира направи още един опит да го разсее като мина покрай него с чашата си специално му каза «Наздраве». Той й отговори разсеяно и пресуши «на екс» своето питие.

            Павлос обяви, че ще завърши концерта за тази вечер с общ поздрав за «приятелите от България». Ето, това може би беше вече наистина типично за гръцките таверни – да включват задължително в репертоара си известния попфолк хит от 90-те години: «Για τα λεφτά τα κάνεις όλα, για τα λεφτά δεν μ’ αγαπάς...»[25]

            Генчо скочи и вдигна високо чашата си.

- О-о-бичам шоп-ската са-ла-а-та... Такива са всичките жени днеска! Парите само гледат! Ама, ако имах и аз повече...

-          Какво, ако имаше? – викна Марто. – Пари или жени?

-          Казано е, – ухили се под мустак отец Анатолий – „Поискай и ще ти се даде!”

-          Подкрепям, отче! – замахна с питието си Генчо. – Но по-скоро да ми се дава, че...

В следващия миг малката чашка с наполовина изпитото узо се пръсна с трясък на стотици стъклени кристалчета върху теракотения под.

-          Че – продължи Генчо – иначе животът си заминава ей така... разбит... като това стъкло... Удряш - и край!

Дръпнаха го да седне. Беше доста пиян. Нищо чудно – големият стенен часовник над вратата отброяваше вече около два часа след полунощ.

            Щеше да ни е трудничко да се приберем обратно до хотела. На Мартин и Генчо още не им се тръгваше, но Сандра, която по принцип беше непретенциозна компания, явно крайно преуморена, от известно време упорито настояваше да си ходим. Иво и той клюмаше с глава на съседния стол. Не разбрах какво мислеше по въпроса Янис. Предпочитах да не го питам. Учудих се обаче, че Мира се присъедини към нас тримата. Заедно с нея и няколко човека от групата на отец Анатолий излязохме от таверната и решихме да вървим пеша до Керамоти.

            Навън веднага ни лъхна острата свежест на нощния бриз. Нашир и надлъж лежеше мъртва тишина, а разсеяните звуци на партито, което току-що бяхме напуснали, достигаха до нас през затворената врата сякаш от много-много далеч.

            Обърнах се и хвърлих последен поглед към изпотените прозорци на таверната. Вътре Генчо, Марто, отец Анатолий и Павлос се обясняваха нещо със сервитьорите в приповдигнато настроение. Не видях Янис, но забелязах как едно от момчетата старателно чистеше пръснатите по пода стъкла.

            Надолу по шосето се разделихме на групички. Ние с Иво се движехме най-отпред. Беше доста пиян, едва се крепеше на краката си. Опита се да ме прегърне, но ръката му тупна тежко на врата ми. Говореше несвързано. Разбрах само, че отново искаше да се разходим по плажа.

            Стигнахме първите къщи на селището, които се очертаваха призрачни в светлината на уличните лампи. Наближихме малкия централен площад и тук се разделихме с хората от другата компания. Те се отправиха към техния хотел. Докато спорехме откъде е по-пряко да продължим към нашия, от горната страна на улицата, по която бяхме дошли, ни настигна черно БМВ. Вътре – две от момчетата от таверната. Бяха видимо „на градус”, очите им лъскаха. На развален английски ни поканиха да отидем с тях в някакъв бар наблизо.

            Двете със Сандра им отказахме категорично. Мира обаче, започна да се чуди. Покрай нея и Иво промрънка, че му се ходело.

Единият слезе от колата. Взе да ни увещава, че ще изпуснем много и после само ще съжаляваме. Потупа Иво по рамото – щял да се радва да си допият с него „на по едно уиски”.

Откъм завоя пристигна втора кола, върна на заден и остана на аварийки пред БМВ-то.

Познатото черно Пежо!

Започвах вече сериозно да се изнервям и от това английският ми ставаше все по-неубедителен.

-          Йорго, - намеси се Янис. – Те са с мен. Ти върви! Ние ще видим дали ще дойдем.

-          А бе, грък нещастен, ти къде се буташ, бе... – неочаквано живна и се нахвърли Иво.

-          Чакай! – прегърнах го аз.

И казах примирително:

-          Ние ще повървим още малко пеш.

-          Вие, българите, какво се правите на интересни?! – избухна и Йоргос. – Ще...

-          Слушай! – дръпна го Янис. – Отивай в бара и толкова! Не искам проблеми.

Момчето млъкна, но очите му шареха. Преценяваше ситуацията.

-          Ей, ти, Йоргос ли си, какъв си, - врътна се към него Мирела. – Те като не искат, да не идват. Толкова са скучни! Аз пък с удоволствие ще дойда с вас. Хайде, карай!

Тя се метна на задната седалка и след малко БМВ-то отпраши по пътя към крайбрежната горичка. 

Янис остави колата си на площада и тръгна заедно с нас.

Като стигнахме хотела Сандра каза, че ще си ляга и ни остави. Иво обаче нямаше как да си влезе в стаята, защото ключът от студиото не беше у него. Тогава Янис предложи да го настани в своя офис на втория етаж. Помогнах му да избутаме Иво нагоре по стълбите, през широката тераса и до черния кожен диван насред просторното помещение.

Беше време и аз да си ходя. Пожелах на Янис „лека нощ”.

-          Не се извиних, заради Йоргос – спря ме той.

-          Няма проблем – махнах от вратата.

-          Все пак, съжалявам. Вие май искахте да отидите с тях. Приятелят ти имаше право. Не трябваше да се намесвам.

-          Не, наистина... - започнах и се спрях аз. – Наистина няма проблем.

Телефонът ми звънна така, че за малко да ми спука тъпанчетата. Кога му бях увеличила звука?!

Мирела. Но връзката се разпадна почти веднага. Повече не можах да я набера, защото батерията ми падна.

Янис ми подаде своя айфон. Гръцкият оператор обясняваше на няколко езика, че в момента избраният номер е недостъпен.

Затворих.

Янис метна настрана якето си, излегна се в едното кресло, кръстоса крак върху крак, запали цигара и захвърли небрежно запалката на бамбуковата масичка.

- По-добре се погрижи за твоя приятел – изпитателно ме изгледа той. – Може би не трябва да му позволяваш да пие толкова. Иначе е свестен. Миналата вечер ви чух случайно долу, в двора. Вие двамата сте хубава двойка.

Миналата вечер, ли?! Мистериозният нощен пушач от вилата на остров Тасос, значи, е бил Янис! И е подслушал – каква част от разговора ни с Иво? Може би целия? Всичко, което му разказах за себе си? Нямах нещо особено да крия, но мисълта, че сега Янис знаеше много повече за мен, отколкото аз за него, си беше плашеща.

Отпуснат в креслото, той настойчиво ме наблюдаваше. Умните му проницателни очи ме гледаха като рентген.

- Няма връзка с този номер – продължаваше гласът на оператора. – Моля, опитайте...

-          Не – най-после казах аз. – Иво е само колега.

Оправдавах ли се?!

Пак фарове, пак спирачки. Долу, на улицата, някой залитна и падна на тротоара.

Янис ми кимна да отида да видя. Погледнах през мраморния парапет на терасата. Генчо и Мартин, разгърдени, раздърпани. Вторият помагаше на първия да се изправи. Беше се спънал по пътеката с розовите лехи.

-          Хайде, върви! – подкани ме Янис.

В повелителния му тон имаше нотка нетърпение.

-          Да събудим приятеля ти!

Най-накрая се прибрах в стаята си. Леглото на Мирела се белееше отляво на моето, оправено и празно.

Тази Мира! Колко бързо успя да се преориентира от Генчо към Янис и сега пък, от него, кой знае към кого...

На вратата се почука.

Направо отворих, защото помислих, че е тя.

Странно, как този път не бях чула колата?

Отворих и... Пред мен застана Янис.

-          Забрави нещо – усмихна се той и ми подаде моя стар изтощен телефон.

Извиних се, че съм била така разсеяна. А той задържа ръката ми и каза:

-          Разсеяността не винаги е недостатък.

Отраженията от градинските фенери потъваха в черните му зеници.

-          Аз също забравих нещо – продължи полугласно той.

-          Какво? – повдигнах вежди и попитах по инерция.

-          Да ти честитя рождения ден.

-          Не го считам за чак такъв пропуск – отговорих аз.

Той стоеше на прага, леко приведен и облегнат на рамката на вратата. Беше толкова близо, че усещах леко учестеното му дишане. Изправена боса в тънката си сатенена пижама, стисках дръжката на бравата отвътре и чаках.

Но Янис се отдръпна. По лицето му пробяга едва доловима сянка.

-          Рожденните дни са много важни в живота на всеки човек.

Той сложи и другата си длан върху моята.

-          Те често носят едно хубаво ново начало.

Озовавайки се отново в тъмното хладно антре, почувствах как сърцето ми искаше да изскочи, а умът ми отказваше да асимилира случилото се. Стори ли ми се или беше вярно, че току-що между мен и Янис прехвръкна силна искра; че очите ни само за един кратък миг споделиха толкова много прикрити мисли, недоизказани желания? И? Какво още? Какво можеше да последва? Една гореща нощ, връзка? Или всичко това беше само умел и елегантен флирт? Та ние се познавахме само от три дена! Той е зрял мъж, едва ли става дума за нещо повече от моментна химия. Ами, ако е обвързан? Ако има жена, дете? А Иво? Не изневерих ли току-що на решението си да му дам шанс?

Заболя ме главата. Май започвах вече да губя връзката с реалността. Все пак между нас с Янис не се беше случило нищо. Нали?

Хвърлих се по гръб върху възглавницата и дълго лежах неподвижно, без да се завия. Колко време мина откакто стъпките му се бяха отдалечили? Пет, десет минути, час, може би?

По вратата, тавана и стените наоколо се редуваха в симетрична последователност по-бледи и по-тъмни черти – фантастични отблясъци от крушката на фенера, точно зад ламелите на венецианската щора.

Уморено се изправих и разтворих едното крило на прозореца. Вдишах жадно букета от цветни ухания, полускрита зад другото крило. Отромната палма право насреща бодеше с острите си листа черното дълбоко небе. Луна нямаше – беше затулена в облаци. На две-три места едва-едва припламваха редки звезди. Някъде там, високо горе, често-често просветваше далечният мигач на забързан самолет.

Отместих се по-навътре. Оттук, над листата на палмата се виждаше добре апартаментът на Янис на втория етаж. Прозорецът му още не беше угаснал. Тънък лъч се прокрадваше под ниско спуснатата щора и предпазливо търсеше път насам. Явно Янис също не си беше легнал още – сам в просторния си луксозен офис, в притихналата тръпнеща южна нощ.

Между дървените ламели почти в ухото ми бръмнаха комари. Притворих крилото и отстъпих назад. Опипом се върнах до леглото и се шмугнах в меките завивки. Неусетно съм заспала.

 

*

*       *

 

Нашата командировка беше към края си. В ранния сутрешен час пътувахме обратно към българската граница. Мартин караше след Янис, който реши да ни изпрати до КПП-то. Следваше ни Иво в новоремонтирания си автомобил.

Събитията от изминалите няколко дни се редяха като сън пред очите ми. За един кратък миг се бях почувствала като принцеса от вълшебна приказка, която не трябваше да свършва. Неусетно, неочаквано – както става в приказките – се беше появил и Принцът. Вместо рицарски шлем обаче, той носеше слънчеви очила и вместо с бял кон, беше нахлул в моя свят със скъпа лъскава черна кола. Изглежда целият негов живот беше такъв – зашеметяващо бляскав, със златни кредитни карти, луксозни хотели, къщи и вили като онези, в които се снимаха филмите. А аз живеех в панелен блок, карах Опел на старо и не можех да си позволя случайни вечери в петзвездни ресторанти...

Не, Янис не беше за мен. Що за глупава мисъл посмя да се промъкне в главата ми?! А Иво? С него определено си пасвахме повече, стъпвахме по една и съща изтъркана черга.

Мирела сменяше крак върху крак на задната седалка до мен и си подаваше къси словесни пасове с Генчо. Кога се прибра снощи, кога се сдобриха – не разбрах, но за Мира подобно динамично развитие си беше съвсем в реда на нещата. Тя живееше с енергията и тръпката на постоянното противоречие.

Малко преди границата спряхме да напазаруваме от поредния Лидл. На излизане подминахме три жени и двама мъже, разговарящи шумно до отворените врати на паркирало пред входа Рено. Жените ни измериха критично през рамо и промърмориха с насмешка:

-          Βουλγαρία...[26]

-          Селяни! – изръмжа Генчо. – Какво се хилят?! Все едно не ги виждам всеки уикенд по нашите магазини! Купуват като изоглавени, че им е по-ефтино. Що не си гледат собствения хал, че напоследък бая са го закъсали?!

-          Стига, де! – сръчка го Мартин.

-          Е, к’во? – сопна се Генчо. – Що ме буташ?!

Слушах ги и си мислех, че на ниво човешки отношения психологическата бариера между българи и гърци далеч не беше преодоляна в местния балкански манталитет. Осем години съвместно съжителство в голямото европейско семейство се оказваха твърде недостатъчни, за да заличат дълбоко наслоеното разделение на „чужди” и „свои”. Ето, по това двата народа си приличахме най-много – по ината да поддържаме остарели стереотипи и по тях да съдим един за друг.

            С Янис се сбогувахме на контролния пунк. Двамата с Мартин се разбраха да се чуят и обсъдят резултата от огледите след като проведем нашата вътрешна оперативка в София.

Престроихме се в чакащата колона, а Янис отби встрани и ни махна оттам. Точно, когато Марто подаваше документите на полицая през шофьорския прозорец, ние с Мира видяхме през задното стъкло как отнякъде се появи красива жена с дълги кестеняви коси, с елегантна рокля в лилаво и черно, с класически високи токчета. Тя забърза усмихнато към нашия гръцки съдружник, спря се, заговори го, той й кавалерства да се качи в неговата кола.

С рязък завой черното Пежо отпраши обратно по гладкото асфалтирано шосе. Двете с Мирела се спогледахме мълчаливо. Мартин настъпи газта, за да изпревари задръстването в противоположната посока през българската граница.

 

Марто пусна радиото, откъдето, случайно или не, зазвуча отново „Δεν φεύγω” на Хадзиянис. „Ще остана...” – пеше той. Да и на мен много ми се искаше да остана в моята приказка, но нямаше как. На другия ден всички щяхме да се превърнем отново в скучните офис-роботи. Животът е такъв – понякога щедър на кратки вълшебства, които те залъгват задълго с красив спомен, за да не се бунтуваш срещу монотонната рутина на ежедневието.

Така завършва тази история.

Ще уточня само, че тя не роди мелодрами.

С Иво останахме добри колеги и близки приятели. Такива сме и до днес.

Какво се случи с Янис, ли? Искам да ви уверя, че развръзката е щастлива - по своему, за всички замесени действащи лица.

Но, тъй като тази тема е твърде дълга, за да се обобщи само с няколко думи, тя ще бъде предмет на отделен разказ.