Галерия

1

Ирина Маргитина е магистър по международни отношения и доктор по съвременна история и политически науки. Владее няколко чужди езика. Сред любимите й гръцки дестинации са романтичната Кавала, идиличният Тасос, вълшебната Атина и магичният Санторини. „Узо и червени рози“ не е обикновен пътепис. В тази история, разказана с много добронамерен хумор и романтичен привкус, припламват тлеещите въгленчета на стари предразсъдъци. В нея всеки може да открие по нещичко за себе си – екзотични пейзажи, весела музика, красива любов. Откъс от „Узо и червени рози“ спечели награда от конкурса за пътеписи за 2013 г. на сайта Разходка.ком.

Рубриката “Из съседската библиотека” представя Здравка Михайлова

„Анализ на предпочитанията на клиентите на гръцкия пазар на недвижими имоти”... Безумна тема. Мартин все ги измисляше такива и все ги даваше на мен, макар да бях отскоро във фирмата. Тогава още познавах Гърция само като онова неопределено пространство отвъд безкрайните зелени планински ридове, които разделяха хоризонта зад Беласица на „у нас” и в „чужбина”. Бях ги наблюдавала толкова пъти, в дългите летни привечери, синьо-зелени, замрежени в далечината. Залязващото слънце рисуваше по тях фантастични фигури и отражения. Не бях ходила „оттатък”, но често се питах как ли живеят там онези, които тук наричахме „византийци” със злобна завист към съхраненото национално самочувствие на един, всъщност доста близък балкански народ.

            „Гръцкия пазар”... Данните показваха, че през последните години това понятие придобиваше все по-ясни параметри върху географската карта от Солун до Ксанти, от Драма до Кавала, до остров Тасос и Халкидики на юг. Именно този район българите припознаваха като предпочитана туристическа дестинация, а по-богатите купуваха и строяха къщи, вили, семейни хотели. Някои биха го нарекли „практически интерес”. Други навярно ще го определят като „историческа носталгия”. Връщаш се там, където навремето е воювал дядо ти и в желанието да се докоснеш до луксозния жизнен стандарт на „съседите” прозират вълненията и несбъднатите копнежи на родовото ти минало...

            Независимо от мотивите, изглеждаше, че гръцкият пазар настина трайно се разраства. Но понеже образът на потенциалния клиент на недвижими имоти в него беше доста абстрактен, за да не кажа размит, Мартин реши да сформира цяла работна група, която трябваше не само да се справи със сложната задача да дефинира тенденциите в предпочитанията му, но и да проучи актуалното предлагане на място.

            И така, ето ме в една слънчева априлска сутрин – стоя и пия блудкаво кафе под огромния кестен на площада. Отсреща се събират някакви екскурзианти. Прииждат от разни посоки, довличат куфари, раници и чанти на тротоара пред автобус без табела и се оглеждат любопитно.

            След малко се зададе и колежката Мирела. Пресече трамвайната линия с бодра стъпка и понесе малката си раничка насам. Както винаги се беше издокарала безупречно – маратонки Puma, черни с бяла емблема, черен панталон и розова блуза Lafuma. Върху силно изрусената и тупирана коса бяха вдигнати като диадема дъгообразни слънчеви очила. Тя се усмихна още от далече и вторачи в мен хитри преценяващи очи, подчертани със спирала и очна линия.

-          Добро утро, скъпа! Пак си подранила! А аз за малко да закъснея! Айфонът не звъня, пак нещо е забил. Как успях да се събудя, не знам, толкова бързах, че...

Последва дълго емоционално излияние за сутрешните й перипетии, докато дойде с маршрутката дотук.

Мартин пристигна с личния си автомобил – син Нисан, след около десетина минути. Почти веднага се появи и Иво, айтито, с тъмносив, малко поочукан Форд Фиеста. От предната седалка до него ни махна офис-асистентката ни Сандра, зад която надничаше десетгодишният й син Стефи. Мартин се беше съгласил да го вземем с нас, защото майка му нямаше на кого да го остави. Родителите й не живееха в София, с бащата се бяха развели отдавна и тя се грижеше за детето сама.

Двете с Мирела се настанихме в синия Нисан. Тръгнахме. Още докато се движехме по булеварда към изхода от столицата, Марин взе да обяснява, че се разбрал с Генчо, рекламният ни мениджър, да го вземем направо от КПП-то при гр. Гоце Делчев. Надяваше се само движението оттам да не е много натоварено.

Пътят до границата ми се стори скучен, въпреки че Мирела не млъкна през цялото време. Бях пътувала в тази посока не веднъж, и с кола, и с автобус, и с влак. Всичко ми беше толкова познато, че гледах с еднакво безразличие както просторните поля от двете страни, така и далечните планини, особено насечени в сутрешната мараня.

Спpяхме за кратко на голяма лъскава бензиностанция, прекосихме река Струма – доста пълноводна през този сезон - и най-после се отклонихме от главния път Е-79.

Опасенията на Мартин за движението през новото КПП се оказаха напразни. На пункта от българска страна имаше само две коли. Митничарите хвърлиха бегъл поглед на документите ни и продължихме нататък. Като подминахме сградата, Мартин настъпи спирачките. На тротоара, на „ничията земя” между българския и гръцкия граничен пост, стоеше Генчо и се смееше с един от униформените служители.

Мирела веднага изскочи от колата и се затича след Мартин.

За връзката й с Генчо във фирмата се говореше отдавна. Досега обаче не ги бях виждала двамата заедно, защото откакто ме назначиха преди два месеца, рекламният ни мениджър беше все в отпуски и командировки извън София.

Аз също слязох и отидох при тях.