Галерия

1

Тази седмица разходката Из съседската библиотека ще ви отведе насевер, в съседна Румъния. Октавиан Совиани еедин от най-популярните автори, поети и литературни критици в страната. Три пъти получава Наградата на Съюза на румънските писатели - през 1994, 2001 и 2008. Творчеството му е превеждано на френски, испански, английски, немски, унгарски, полски, италиански и словенски. На български език е издаден романът “Животът на Костас Венетис” в превод на Ванина Божикова от издателство “Парадокс”.

Синко, вземи перото и запиши:

Аз, Костас Венетис, съм грък по майчина и по бащина линия, роден в едно село, разположено недалеч от Солун. Там все още властваше турският ятаган, но в нашето село рядко се отбиваше по някой мургав войник с червен фес и увиснали мустаци.

При раждането ми баща ми бил на четиридесет и четири години и притежавал малка маслинова градина, приходите от която, променливи от година на година, по никакъв начин не му помагали да се замогне.

Баща ми беше мъж, който лесно се разплакваше, поради която причина никога не съм го уважавал. Смяташе се, че е леко слабоумен, понеже не пушеше, не пиеше нито узо, нито вино и нямаше, подобно на другите мъже, любовница в някое от съседните села. В замяна на това – горе-долу веднъж годишно – сънуваше Божията Майка и разказваше сънищата си на хората от селото, които се веселяха за негова сметка и с изтънчен присмех го подтикваха да говори (понеже по природа гърците са изтънчени хора) и на отец Макариос, който го слушаше мълчаливо и кимаше сериозно с глава.

Ако е вярно, че родителите ядат кисело грозде, а на децата им става скомина, не знам какво грозде беше ял баща ми, но знам, че и той попадаше сред хората, белязани със странни недъзи, за които се казва, че са отражение на някои грехове, извършени в този или в някой от предишните животи. Понеже трябва да знаеш, синко, че всеки човек притежава безкрайна поредица от животи и колкото пъти сърцето ни сгреши, ни се позволява да започнем отначало, така че има време за заминаване, но и време за завръщане, време за умиране, но и време за възкресение, време за сеитба и време за бране.

Странността на моя баща беше, че до трийсетата си годишнина говорел с женски глас. Така го видели хората, когато дошъл от Солун, за да уреди наследството от някаква своя далечна роднина: маслинова градина, красива каменна къща и няколко овце. Необичайният му начин на говорене карал жените от селото, които му дали прозвището Женчото, да се заливат от смях. Мъжете на свой ред му хвърляли двусмислени погледи изпод красиво извитите си вежди (понеже такива са гърците) и се пазели от пътя му, защото се страхували, че носи някакво проклятие, което може да секне мъжеството им завинаги.

Още по-странно било обаче, че точно когато навършил трийсет години, гласът на баща ми ненадейно се удебелил и започнал да говори като всички останали мъже в селото, взел си жена и се сприятелил с отец Макариос, считан за най-учения човек в околността.

От него научих и аз – както ще ти разкажа по-късно, – гръцки и латински.

Може би и заради това, че до трийсетата си годишнина говорел с женски глас, баща ми се чувстваше по-добре в женска, отколкото в мъжка компания. Колкото пъти се случеше да попадне на женско сборище, лицето му се озаряваше от свенлива усмивка и когато мама (огън жена и страшна пиячка на узо) си правеше неприлични шеги с тази слабост, недостойна за един мъж с големи топки, татко (който смятам, че не беше с кой знае колко големи топки) се изчервяваше до корените на косата и започваше да пелтечи.

Винаги съм го презирал и не смятам, че майка ми (за които селските свахи дрънкаха какви ли не небивалици) ме е заченала от неговото семе.

Роднините му от града приличаха изцяло на него: кльощави чичковци с брашняно бели лица и без сила в хълбоците, лели с болни гърди, които не спираха да кашлят и плюеха кръв, братовчеди само кожа и кости, чиито челюсти можех да счупя с един-единствен юмручен удар.

Ходехме на гости у тези роднини няколко пъти годишно и им носехме армаган ту няколко делвички зехтин, ту по някоя угоена пуйка или две-три дузини пресни яйца, завързани в бохча.

Живееха в неприветливи къщи, пълни с прах, където едва се дишаше, наредени покрай крайни улички с дворове, в които кудкудякаха кокошки с безцветни гребени, сякаш вкочанени от студ, и растяха повехнали лехи с шафран и босилек.

Лелите ми (които не различавах нито по вид, нито по име) ми пускаха медени усмивки, милваха ме по главата с грапавите си пръсти и ме черпеха със захаросано сладко и с по някоя лепкава близалка, забравена на полицата от някой от братовчедите ми, пълни с глисти, които имах навика да пребивам от бой.

Поставяха пред майка ми гарафа с узо и сребърна чашка с големината на напръстник, докато клетият ми баща се свиваше на някой по-отдалечен миндер, щастлив, че може да надава ухо към женското дърдорене, оживено от сладникавата ракия, която не отказваха и лелите ми.

Обикновено майка ми прекрачваше мярката с пиенето. Когато я чуех да говори с удебелен език, да избухва в неприличен смях или да обижда баща ми, който върху миндера ставаше по-дребен и от мишле, чувствах как страните ми пламват от срам. Понякога се случваше в крайна сметка и татко да излезе от търпение и тогава се заливаха един друг с най-мръсни думи, без да се свенят от онези жени с болни гърди, които се плъзгаха като сенки покрай стените и понякога кашляха укоризнено от дълбините на съсипаните си дробове, а после триеха бледите си устни с крайчеца на забрадката.

Виждаш ли, Немкиньо, Бог ни повелява да тачим родителите си, но малцина родители са достойни за почит. Трябва да знаеш, че не само моите родители, но и родителите на почти всички момчета, с които бродех из пущинаците около селото и често разкървавявах лицата им, понеже бях по-силен от тях, бяха пълна измет. Такива родители осакатяват душата ти и това, синко, се случва по Божията воля, която изправя едни и изкривява други. Мен изкриви повече, но аз никога не съм притежавал гордостта да се смятам за прав, а сега, на смърното си ложе, започнах да почитам родителите си именно защото моята кривота е произлязла от тях и е според волята Божия.

Когато беше обзет от гняв, баща ми се биеше с юмруци по главата и крещеше, че ще сложи край на дните си.

Лелите ми, които отдавна познаваха привичките му, прибираха всички ножове от масата и ги скриваха колкото се може по-добре, макар че баща ми не беше заколил и едно пиле през живота си. Братовчедите ми, дотичали незабавно от скривалищата, където играеха момичешките си игри, също подаваха през вратата или прозореца разкривените си от страх мутрички. Имаха сини телешки очички, които мигаха срещу нас със страх и удивление. От мен се бояха, никога не ме канеха да си играя с тях, а до заминаването ни обикновено се гушеха из бараките и пристройките, откъдето се чуваха плахите им гласчета, които тананикаха най-различни глупави песнички.

Ето, синко, от какъв род произхожда Костас Венетис.

Измежду всички тези братовчеди единственият, с когото донякъде се сприятелих, беше Янис, дебеличко розово момче, малко по-малко от мен.

Янис ядеше всичко: листа, цветя, пръст, люспи от вар, обелени от стените, дори и кучешки фъшкии. Най-много обаче обичаше да дъвче стръкчета босилек.

Говореше малко, всъщност почти не говореше и понеже и аз самият не съм особено разговорлив, се разбирахме повече със знаци, като се ръгахме с лакти в ребрата всеки път, когато се дивяхме на нещо.

Беше си направил скривалище в един голям сандък в бараката, който беше напълнил със слама и парцали. Понякога се пъхах заедно с Янис в това обширно сандъчище, което можеше да се покрие с една стара кадифена завеса, проядена от молци и почти мухлясала. Седяхме прилепени един до друг, като дишахме задъхано като след тежък труд. След това Янис ненадейно пъхаше ръка в дюкяна ми и хващаше члена ми, който започваше да се втърдява между дебеличките му пръсти, които винаги миришеха на босилек. Обичаше да си играе с това парче месо, което можеше да нараства и да става твърдо като камък; опипваше го и го мачкаше с детските си ръце, като издаваше нещо като приглушено похъркване, което приличаше на мъркането на котка. Мисля, че за Янис членът ми беше един вид странна играчка, докато мен тези докосвания ме подлудяваха, и, понеже все още бях доста малък, за да излея семето си, накрая го ухапвах по ухото или по носа, щипех ядно пухкавите му ръчички или просто го пребивах до кръв.

Моята разюзданост с Янис беше първата в живота на Костас Венетис.

Мисля, че по онова време съм бил на шест или седем години. Бях побойник и не съвсем с ума си и ударите с върбова клонка, които мама раздаваше щедро почти всеки ден (татко никога не ме е бил), не успяваха по никакъв начин да ме вкарат в правия път.

Животът на всеки човек е една голяма загадка, Немкиньо, и всичко, което върши, го върши според таен план, чрез който Бог разпределя правотата и кривотата.

Със сигурност и Янис имаше своята тайна, която отнесе със себе си в гроба, тъй като почина от менингит преди да навърши осем години, сякаш беше дошъл на този свят само за да се крие с мен в сандъка в бараката и да вкара в крайниците ми сладостта на разврата. Страните му бяха като розови листенца, а клепките златисти като твоите, Немкиньо. Понякога се случва да го видя насън с пухкавите му ръчички, покрити със синини от моето щипане и напразно се опитвам да отгатна упрек в погледа му. Мисля, че беше чиста душа, така както и ти си чиста душа, синко. И чух, че преди да умре, не спирал да мълви името ми с напуканите си от треската устни.

Янис имаше характера на цвете или пеперуда, така както други хора имат характера на диви зверове.

В сандъка в бараката криеше една кутийка, в която беше събрал сребърно кръстче, няколко медни монети, две или три мидени черупки, стар капак от часовник, няколко бляскави камъчета. Това бяха съкровищата му, които склони да покаже и на мен, тъй като беше решил, че съм достоен да ги видя, макар че съм скроен крив по рождение. И си спомням как всяка сутрин лъскаше паричките с ръкава на ризата си, докато ги накараше да заблестят като златни на слънцето.

След смъртта на Янис повече не стъпих в дома на нашите роднини от града. А на гръцка земя не съм стъпвал повече от трийсет години. Хал хабер си нямам какво е станало с маслиновата градина на родителите ми, чиито гробове никога не съм виждал. Пребродих Европа надлъж и нашир, плячкосвах и убивах, лежал съм в затвора и в лудницата. Учението, което ми даде отец Макариос, ми помогна да подразбирам по нещо от естеството на нещата и знам, че не бива да се разкайвам за греховете си.

Добри или лоши, всички сме Божии чеда.

Костас отпи още една глътка вино, остана замислен известно време, с брадичка, опряна в гърдите, а след това продължи да разказва: Недалеч от нашето село имаше мъжки манастир, чийто храмов празник беше Света Троица. Построен върху каменистия склон на един хълм, манастирът представляваше мрачна постройка, по-скоро струпване на съборетини, в чиито център се издигаше кръглият, излъскан от дъждовете купол на църквата. Църква на неколкостотин години с опушени и обелени фрески, в която дори в разгара на лятото беше студено като в ледник.

Тук идвахме на литургия в празничните дни и пак тук се причестявах четири пъти годишно според обредите на моята църква.

В навечерието на деня преди църква ме къпеха, пощеха гнидите от косите ми и ме преобличаха с чисто бельо. На сутринта обличах празничните си дрехи, донесени от татко от града, които излъчваха приятен аромат на лавандула и караха съседските момчета да ме гледат със завист. Трябваше много да внимавам да не ги изцапам с восък от свещите и да не ги закача на някой от ръждясалите пирони, които се показваха от порутената дървения на клиросите. Татко също слагаше градски дрехи, представителен сюртук и елегантен фес, които никак не подхождаха на изсечените му черти и дебелите увиснали устни. Той ходеше на църква всяка неделя и след службата оставаше дълго в килията на отец Макариос, който беше изповедникът на манастира. В замяна на това майка ми рядко се вясваше там, само по големи празници, понеже не беше никак благочестива, поради което селските свахи разправяха за нея, че има връзка с нечестивия, когото всяка съботна нощ целува по срамотиите, за да ѝ даде сила да примамва мъжете. За нея се говореше още, че е майсторка в стягането на учкура1, което лишава мъжете от сили, че може да секне млякото на кравите и овцете, че ако произнесе определени заклинания, може да доведе момците в постелята си, яхнали метли или дървени лъжици.

Нямам представа дали майка ми действително владееше магическия занаят, но виж за разбиране, не се разбираше нито с поповете, нито с църквата и никога не целуваше ръката или епитрахила на отец Макариос. Лицето на татко пламваше от срам и обида всеки път, когато отецът идваше у дома с кръст или икона (тъй като нашето село нямаше друга църква освен манастирската), а мама, ако не успееше да се шмугне в някое скришно място, едва-едва се прекръстваше и то набързо и се правеше, че не забелязва бялата костелива ръка, която ѝ беше протегнал, за да я целуне.

А това беше много странно, синко, защото жените от селото кръжаха като мухи около отец Макариос.

Той беше млад мъж и в разцвета на силите си, с млечнобяла кожа и очи с цвят на кестен. Имаше глас на херувим, който често чувах да отеква като тръба в леденостудената църква на манастира, докато очите на отеца святкаха от гняв, понеже водеше стадото си изключително строго и не спираше да го призовава към покаяние.

По онова време не разбирах кой знае какво от проповедите на отец Макариос, а в църквата понякога ми се доспиваше. По време на литургията баща ми стоеше на колене и приканваше и мен да сторя същото. Каменният под на църквата убиваше коленете ми, гърбът ми се сковаваше, ставаше все по-трудно да го държа изправен, но се стараех, според силите си, да подражавам на татко, не от благочестивост (тъй като по онова време нямах вяра дори колкото калта под ноктите), а от гордост. Борех се с всички сили срещу съня и се опитвах да не откъсвам очи от строгото лице на отеца, което приличаше на изпитите от пости ликове на светците по нашите икони. Бабите от селото мислеха, че съм изключително набожен и ме милваха по главата, а в края на службата тъпчеха джобовете ми с набръчкани ябълки, корави като камък гевреци, стафиди и рошкови. Всеки път получавах и по няколко чашки от лекото вино, което носеха в църквата за душите на умрелите.

Един ден отец Макариос заръча на един стар и благ монах, брат Минас, да ме научи да бия голямото дървено клепало, чийто сподавен ропот призовава хората за служба в гръцките църкви. Брат Минас се оказа достоен учител, а аз доста бързо овладях майсторлъка му. Нещо повече, за кратко време придобих необичайна сръчност, която изтръгна една крехка усмивка дори и от отец Макариос. Тогава ме помилва за първи път и ми даде чепка грозде.

Безплътната ръка на отеца миришеше на босилек, подобно на топчестите пръсти на Янис.

Сега, колкото пъти се отбивах заедно с татко в килията му, претъпкана с прашни книги, отец Макариос сякаш ме гледаше с разбиране изпод красиво извитите си вежди.

Не измина дълго време и започнах да бия клепалото по-добре от брат Минас.

Набожните бабички гледаха на мен като на чудо. Обясняваха на баща ми, че съм роден, за да поема по пътя на църквата, а татко започна да се гордее с мен, дори ми купи нов сюртук от синьо кадифе, който ми беше позволено да нося само когато отивахме на църква. Само майка ми ме гледаше накриво и казваше, че облечен с попска фуста ще приличам на дявол.

Бях изключително горд от себе си, а когато една съсухрена старица веднъж ми целуна ръка в пруста на църквата, съзрях в това Божи знак. Започнах да спазвам строги пости само на хляб и вода. Никога не излизах да си играя и често молех татко да ми чете от Жития на светиите.

Като видя моето усърдие, татко ме научи на буквите от нашата гръцка азбука. А след като проникнах в тайната на четенето, станах още по-надменен, убеден вътрешно, че съм Божи избраник. Държах се хладно и презрително дори с баща ми, който по онова време не знаеше как да ми угоди: носеше ми от града книжки с молитви и ярко оцветени иконки, опитваше се да спира върбовата пръчка, с която майка ми ме налагаше дори и сега и започна да ме води по търговските си дела, горд, че синът му е благочестив като монах.

Но цялото ми благочестие беше само лустро, Немкиньо.

Малко ме беше грижа за любовта на другите, не обичах никого и никой не ме обичаше, може би единствено татко държеше донякъде на мен. Исках единствено да ме смятат за необикновено създание, с много по-висше предназначение, отколкото обикновените хора. Ако дотогава познавах единствено силата на юмруците и лактите си, вече усещах в себе си някаква вътрешна сила, сила, която бях зърнал и в суровия лик на отец Макариос. И тя ми помагаше да понасям с лекота мъките, на които сам се подлагах или на които ме подлагаха други. Можех да живея дни наред само с къшей хляб и шепа маслини, без да ми се прищат ястията, които къкреха в гърнетата на майка ми. Можех да понеса върбовата пръчка, без да трепна, без да издам и стон, което караше майка ми да побеснява от яд и да казва, че съм обсебен от дявола.

Синко, бях добил себевладеене, необичайно за едно дете, а лошотията ми се закали и се изтънчи.

Вървях неизменно със сведен поглед, като се прокрадвах тихо покрай стените, както бях виждал, че ходят монасите, но душата ми кипеше от гордост.

Това, което за известно време ме извади от дяволското ми благочестие, беше загадката на женското тяло.

Трябва да знаеш, синко, че аз, Костас Венетис, не винаги съм чувствал единствено отвращение спрямо женската част.

Бог пожела никога да не съумея да се съеша с жена и да живея според закона на древните мъже от Содом. Дори и когато се случеше да проникна в задното отверстие на някоя жена, това отново се нарича содомия. И колкото необуздан се оказах в любовта с мъжете, толкова безсилен бях с жените.

Дълго преди да науча как се случва съвкуплението между мъжа и жената, бях забелязал, че при гледката на някои части от женското тяло мъничкият ми член се издува и се втърдява и това ми доставя огромна наслада.

Започнах скришом да хвърлям погледи под полите на майка ми и ме обземаше трепет при вида на белите ѝ дебели крака, които приличаха на тесто за козунак. Когато, омаломощена от узото, лягаше на кревата в спалнята, полите ѝ се вдигаха до горе и веднъж дори се осмелих да докосна крака ѝ, разголен доста над коляното.

Сънищата ми бяха изпълнени с бели дебели крака, до които долепях длани, изследвах ги с устни и език, смучех ги и ги хапех като бясно куче.

Тези сънища не ме изоставиха дори когато започнах да изтезавам плътта си с пост. Срамувах се от тази слабост, тъй като от проповедите на отец Макариос бях научил, че жената е същество долно, достойно за презрение. Но изкушението беше проникнало дълбоко в плътта ми, а примамливият лик на голотата често изникваше в съзнанието ми и ме караше да чувствам члена си като нажежен пирон.

В църквата, по време на служба, очите ми започнаха да се насочват към женското отделение и да дебнат за случайното повдигане на нечий сукман, което откриваше за миг, като в проблясък, глезена или част от прасеца. И там, в женското отделение, една сутрин открих Кива.

Кива (така се казваше и майка ми) беше момиче на около тринайсет години, което пасеше овцете на Кир Апостолис (тлъст като шопар и страшно стиснат богаташ, който на всичкото отгоре ми беше кръстник). Под черната груба рокля като на монахиня можеха да се отгатнат коравите ѝ гърди и мощните хълбоци. Беше израснала висока, по-висока от други момичета на нейната възраст, и държеше главата си високо изправена, като създание, родено да заповядва. Страните ѝ, подобно на тези на Янис, бяха с цвят на розови цветчета. Погледът ми я пиеше жадно, като се опитваше да се промъкне под дрехите ѝ за църква. Представях си тежките ѝ закръглени бедра и членът ми започваше да тупти и да се втърдява.

Дълго време след това снажното тяло на Кива беше обсебило всичките ми детски сънища. Сънувах, че сапунисвам краката ѝ от горе до долу с ароматния сапун на майка ми, донесен от баща ми от града и използван само по празници. След това облизвах сребристата пяна, която покриваше бедрата ѝ и беше сладка като захар и уханна като люляк, докато ръцете на Кива се пъхаха в дюкяна ми и опипваха члена ми. Обзет от бяс, повдигах полите ѝ още по-нагоре и разголвах гладкия ѝ корем. Пръстите ми търсеха трескаво цепката, която знаех, че жената трябва да има между краката си.

След такива сънища се събуждах изтерзан и плувнал в пот, с напукани от треска устни. Виденията от съня ми дълго време оставаха отпечатани в дъното на очите ми и измъчваха съзнанието ми. Промъквах се в пруста и измивах със студена вода пламналите си страни. Умолявах на глас Господ да ме пази от изкушението на женското тяло. Но и се гордеех със себе си, Немкиньо, като мислено се оприличавах на светците, измъчвани от телесни изкушения, за които бях научил от проповедите на отец Макариос. Изпитанията, през които преминавах, ми приличаха на знаци свише и си казвах, че на всяка цена трябва да победя плътта.

Настървявах се срещу тялото си, което смятах, че не съм измъчил достатъчно.

Тогава започнах да се самобичувам.

Татко имаше дебел кожен колан с големи медни нитове, който един ден успях да свия и с който скришом се захванах да бичувам до кръв гърдите, ръцете и краката си. Болката ме караше да изпитвам нещо като омая. Чаках с нетърпение да видя как от раните, които сам си причинявах, ще бликне кръв, която ме караше да изпитвам дяволска наслада и желание да бичувам крайниците си още по-яростно. Понякога се случваше да загубя съзнание и почти цяла нощ да лежа в локва кръв.

Така ме откри една сутрин баща ми, който разказа на цялото село за изтезанията, на които подлагах плътта си. След това никой вече не се съмняваше, че съм Божи избраник. Когато се появявах по селските улици със смирената си монашеска походка и лицемерно сведени към земята очи, жените ме следваха с нежни, благочестиви погледи, а мъжете се блещеха към мен като към кой знае каква странност. Случваше се дори някоя по-дръзка невяста да ме помилва свенливо по бузата или да хване с два пръста брадичката ми, събуждайки члена ми от сън, понеже бичуването по никакъв начин не беше укротило развратните ми помисли.

По време на нощните ми припадъци миризмата на кръв се смесваше с видението на мощните крака на Кива.

Борех се срещу телесните изкушения, но не съумявах да ги изтръгна, макар че бях станал кожа и кости, а плътта ми носеше кървавите следи от медните нитове.

След това един ден отец Макариос ме извика в килията си и ме смъмри изключително строго, като ми нареди да сложа край на изпитанията, на които подлагах тялото си. Чувствах как погледът му сякаш прониква през кожата и ме пронизва до дълбините на душата ми. Упреците му ме унижаваха, тъй като осъзнавах, че отецът е съвсем наясно какво се крие под лустрото на моята благочестивост. Сведох очи към пода и побягнах колкото се може по-бързо, с пламнало от срам лице.

В този момент изпитвах смъртна омраза към отец Макариос, синко, а когато се прибрах у дома, изхвърлих на боклука кожения колан на татко.

Днес разбирам, че ранната ми склонност към разврат е дадена от Бога.

Монасите казват, че в земния си живот човек може да извърши двеста и четиридесет гряха и има четири възможни завършека: смърт, съд, рай и ад.

Но колкото и да е долно, нито едно човешко същество на може да се опетни с всички грехове. Някои се раждат по-склонни към гняв, други към разврат. Има скъперници и разсипници, завистници и мързеливци, горделивци и лакомници, крадци и убийци, пияници и курвари, като всеки се ражда по-склонен към някой определен грях, и само Бог знае защо се случва така. И когато ни изкривява, не ни изкривява еднакво, а ни отрежда различни видове кривота, въпреки че някои са по-криви от други.

Аз, Костас Венетис, съм създаден по-крив от теб, Немкиньо, но не се чувствам виновен заради кривотата си, защото съм се родил с нея, така както някои се раждат слепи, неми или сакати, отново по Божията воля.

Стигнах дотам да смятам себе си подобен на слепите по рождение, и щом слепецът не е виновен за липсата си на зрение, и Костас Венетис не е виновен за липсата си на любов и смирение.

Защото трябва да знаеш, синко: склонността към разврат показва неспособност да обичаш. Развратът се лекува с любов, а любовта може да бъде победена от разврата.

Аз, Костас Венетис, не съм се радвал на ничия любов и никой не се е радвал на моята, защото такава е била Божията воля.

Сипи ми още една глътка вино, защото силите ме напускат и усещам, че кръвта ми се сгъстява и изстива. Ако погледнеш ноктите ми, ще забележиш, че са посинели, което означава, че часът на нашата раздяла наближава. Но не искам да си отида оттук, преди да ти разкажа каквото имам за разказване и да ти оставя някоя и друга поука.

Превод от румънски:

Ванина Божикова