Галерия

1

Тази седмица разходката Из съседската библиотека ще ви отведе насевер, в съседна Румъния. Октавиан Совиани еедин от най-популярните автори, поети и литературни критици в страната. Три пъти получава Наградата на Съюза на румънските писатели - през 1994, 2001 и 2008. Творчеството му е превеждано на френски, испански, английски, немски, унгарски, полски, италиански и словенски. На български език е издаден романът “Животът на Костас Венетис” в превод на Ванина Божикова от издателство “Парадокс”.

Синко, вземи перото и запиши:

Аз, Костас Венетис, съм грък по майчина и по бащина линия, роден в едно село, разположено недалеч от Солун. Там все още властваше турският ятаган, но в нашето село рядко се отбиваше по някой мургав войник с червен фес и увиснали мустаци.

При раждането ми баща ми бил на четиридесет и четири години и притежавал малка маслинова градина, приходите от която, променливи от година на година, по никакъв начин не му помагали да се замогне.

Баща ми беше мъж, който лесно се разплакваше, поради която причина никога не съм го уважавал. Смяташе се, че е леко слабоумен, понеже не пушеше, не пиеше нито узо, нито вино и нямаше, подобно на другите мъже, любовница в някое от съседните села. В замяна на това – горе-долу веднъж годишно – сънуваше Божията Майка и разказваше сънищата си на хората от селото, които се веселяха за негова сметка и с изтънчен присмех го подтикваха да говори (понеже по природа гърците са изтънчени хора) и на отец Макариос, който го слушаше мълчаливо и кимаше сериозно с глава.

Ако е вярно, че родителите ядат кисело грозде, а на децата им става скомина, не знам какво грозде беше ял баща ми, но знам, че и той попадаше сред хората, белязани със странни недъзи, за които се казва, че са отражение на някои грехове, извършени в този или в някой от предишните животи. Понеже трябва да знаеш, синко, че всеки човек притежава безкрайна поредица от животи и колкото пъти сърцето ни сгреши, ни се позволява да започнем отначало, така че има време за заминаване, но и време за завръщане, време за умиране, но и време за възкресение, време за сеитба и време за бране.

Странността на моя баща беше, че до трийсетата си годишнина говорел с женски глас. Така го видели хората, когато дошъл от Солун, за да уреди наследството от някаква своя далечна роднина: маслинова градина, красива каменна къща и няколко овце. Необичайният му начин на говорене карал жените от селото, които му дали прозвището Женчото, да се заливат от смях. Мъжете на свой ред му хвърляли двусмислени погледи изпод красиво извитите си вежди (понеже такива са гърците) и се пазели от пътя му, защото се страхували, че носи някакво проклятие, което може да секне мъжеството им завинаги.

Още по-странно било обаче, че точно когато навършил трийсет години, гласът на баща ми ненадейно се удебелил и започнал да говори като всички останали мъже в селото, взел си жена и се сприятелил с отец Макариос, считан за най-учения човек в околността.

От него научих и аз – както ще ти разкажа по-късно, – гръцки и латински.

Може би и заради това, че до трийсетата си годишнина говорел с женски глас, баща ми се чувстваше по-добре в женска, отколкото в мъжка компания. Колкото пъти се случеше да попадне на женско сборище, лицето му се озаряваше от свенлива усмивка и когато мама (огън жена и страшна пиячка на узо) си правеше неприлични шеги с тази слабост, недостойна за един мъж с големи топки, татко (който смятам, че не беше с кой знае колко големи топки) се изчервяваше до корените на косата и започваше да пелтечи.

Винаги съм го презирал и не смятам, че майка ми (за които селските свахи дрънкаха какви ли не небивалици) ме е заченала от неговото семе.

Роднините му от града приличаха изцяло на него: кльощави чичковци с брашняно бели лица и без сила в хълбоците, лели с болни гърди, които не спираха да кашлят и плюеха кръв, братовчеди само кожа и кости, чиито челюсти можех да счупя с един-единствен юмручен удар.

Ходехме на гости у тези роднини няколко пъти годишно и им носехме армаган ту няколко делвички зехтин, ту по някоя угоена пуйка или две-три дузини пресни яйца, завързани в бохча.

Живееха в неприветливи къщи, пълни с прах, където едва се дишаше, наредени покрай крайни улички с дворове, в които кудкудякаха кокошки с безцветни гребени, сякаш вкочанени от студ, и растяха повехнали лехи с шафран и босилек.

Лелите ми (които не различавах нито по вид, нито по име) ми пускаха медени усмивки, милваха ме по главата с грапавите си пръсти и ме черпеха със захаросано сладко и с по някоя лепкава близалка, забравена на полицата от някой от братовчедите ми, пълни с глисти, които имах навика да пребивам от бой.

Поставяха пред майка ми гарафа с узо и сребърна чашка с големината на напръстник, докато клетият ми баща се свиваше на някой по-отдалечен миндер, щастлив, че може да надава ухо към женското дърдорене, оживено от сладникавата ракия, която не отказваха и лелите ми.

Обикновено майка ми прекрачваше мярката с пиенето. Когато я чуех да говори с удебелен език, да избухва в неприличен смях или да обижда баща ми, който върху миндера ставаше по-дребен и от мишле, чувствах как страните ми пламват от срам. Понякога се случваше в крайна сметка и татко да излезе от търпение и тогава се заливаха един друг с най-мръсни думи, без да се свенят от онези жени с болни гърди, които се плъзгаха като сенки покрай стените и понякога кашляха укоризнено от дълбините на съсипаните си дробове, а после триеха бледите си устни с крайчеца на забрадката.