Галерия

1

Стефан Гечев (1911-2000) е един от най-добрите преводачи на гръцки език. В периода 1936–1942, когато пълномощен министър в българската легация в Атина е Димитър Шишманов, Гечев работи като преводач там. Плод на прекараните в Гърция години и на по-късното му общуване с гръцки автори и  интелектуалци е мемоарната му книга „Моите гръцки приятели” (първо издание, „Епсилон”, 1999, второ издание, двуезично - български и гръцки, „Епсилон”, 2008, превод Фани Ангелиева, Здравка Михайлова).

Автор е на стихове, разкази, фейлетони, театрални произведения, критика, криминални и приключенски романи, публицистика . Официалната марксистка критика отхвърля творчеството му, а самият Гечев десетилетия наред е изолиран от литературния живот, като са отменени всичките му договори за негови авторски книги с български издателства.

       НАЧАЛОТО

       За да о6ясня моя дълъг престой в Гърция през онези години, когато българи почти не посещаваха Гърция, и да свържа по някакъв начин отделните епизоди от моите спомени, да обясня неизменната ми обич към Гърция и нейната природа и култура, реших да разкажа накратко как е станало всичко това.

Защо и как

В 1934 г. завърших Софийския университет - славянска филология. Още в началото на следването си бях привлечен от старобългарската литература. Моят професор по тази специалност Йордан Иванов ме посъветва, че ако желая да сътворя нещо по-сериозно в тази област, ще трябва да науча както старогръцки, така и новогръцки. Аз бях завършил класическа гимназия, но колко научава човек в гимназиите, особено ако има славата на отличен ученик? А необходимостта да науча и новогръцки моят професор обясни така: голяма част от старобългарските съчинения са преведени от византийски, а езикът на византийските автори и хронисти е смес от някой старогръцки диалект с (койне), езика на Евангелието, и говоримия тогава от народа език, който е бил много по-близък до съвременния, отколкото до стария. Непознаването на тези езици може да доведе до весели недоразумения. Ето един пример: нашият голям историк професор Златарски, като цитира византийски хронист във връзка със сражение между българска и византийска войска, съобщава, че стратегът на византийците загинал стъпкан от краката на „безсловесни животни” (на гръцки: „та алога”). Още тогава древногръцката дума за кон – „хипос” е била заменена в народния говор с „алого”. Грешката на професора е, че той просто не е знаел новогръцки, иначе е щял да преведе пасажа: „под краката на конете". Професор Йордан Иванов ме посъветва настоятелно, ако имам възможност, да отида в Атина и учейки и двата езика, да слушам лекциите по византийска литература при проф. Веис - един от най-известните специалисти в тази област. Понеже по-далечната перспектива за мене можеше да бъде университетска кариера - мечтата на рано загиналия ми баща Алберт Гечев, майка ми направи невъзможното да ми осигури престой от 7-8 месеца в Атина, където щях да поставя на здрави основи изучаването на гръцки език и да продължа след това в София.

Това дълго и скучновато обяснение ми се стори необходимо, за да се разбере как и защо един беден български младеж на 24 години се намери в края на 1935 г. в Атина с оскъдни средства за скромно преживяване 7-8 месеца, а живя там седем години, но с душата си се свърза с Гърция и нейната необятна древна и нова култура до края на живота си.                                                                          

Пътуване. Пристигане

Както сега, така и тогава (1935 г.), за да влезете в Гърция, трябваше да имате виза. За разлика от сега обаче, когато в София пред гръцката паспортна служба се извиват опашки от ранни зори, тогава аз влязох спокойно в чакалнята на консулството, един учтив чиновник взе паспорта ми и ме покани да седна. Около масата, отрупана с различни списания и рекламни брошури за хотели, чакаха още двама души. Преглеждайки листовките, ми направи впечатление името на един атински хотел: „Бангион". Записах го, както и адреса - площад „Омония". Между това ми донесоха паспорта надлежно визиран. Пазя го и сега. Вече можех да пътувам за Гърция.

Сутринта на тръгването в София валеше сняг. Пътувах със зимно палто и шушони. Щях да отида с този влак до Солун, а оттам - с друг влак до Атина.

И Солун беше отрупан със сняг. Успях да се оправя - тогава в Гърция всички говореха френски, даже ваксаджиите. Купих си спално място. Бях сам в купето. Свалих пердето, легнах на долното легло и веднага заспах.

Събуди ме бледа светлина, която се процеждаше през затворените ми клепачи... Отворих очи. Спуснатото на прозореца перде беше златисто от младо слънце. Станах и вдигнах пердето. През прозореца се движеше бавно равнина, зад нея меки линии на хълмове под утринното слънце. Никакъв сняг. Мекото спокойствие на картината ме изпълни с нова радост. Внезапно нещо в мене каза: „Бих искал един ден да почивам в тази земя". Може би не бях още достатъчно буден?

Влакът спря на атинската гара. С куфар в ръка слязох, облечен в палто и шушони. Хората около мене - по сака в слънчевия ден - ме гледаха като пришелец от друг свят. Между посрещачите имаше и представители на различни хотели. Наблюдавах ги и открих „моя" хотел, написан на фуражката на човека. Познах го главно защото викаше името на хотела „Бангион”. Помахах му, той се приближи чевръсто. „Бангион”? „Уи, „Бангион”!” Кимнах. Той грабна куфара ми и ме отведе до малък автобус, в който вече имаше няколко души. Качих се и не след дълго спряхме пред хотела, такъв, какъвто го помнех от рекламата. Избрах най-евтината възможна стая. Пиколото донесе куфара ми. Стаята възтъмна, с миризма, напомняща препарат против дървеници, легло, масичка и едно раздрънкано кресло. Но това не помрачи радостта ми. След ден-два щях да си намеря добра и не така скъпа квартира. Извадих от куфара дрехите, свалих палтото и варварските шушони (които изобщо не обух през целите 7 години) и излязох.

Площад „Омония". В средата - слизащи надолу стълби - вход за подземната железница за Пирея, както разбрах по-късно. И коли, несравнено повече от София, които идваха от два големи булеварда или отиваха нататък - „Стадиу" и „Панепистимиу", както успях да прочета. И всичко това - табели на магазини, на улици, разговорите и виковете на хората - на един език, сред думите, които четях или чувах, нямаха нищо общо с бледите ми познания по старогръцки, макар че азбуката беше същата, на която бях чел „Анабазиса" на Ксенофонт и „Тимей" на Платон.

Купих си един гръцки и един френски вестник. Във втория между рекламите намерих и една за „семеен пансион". Купих си и план на Атина. Бях си записал още в София адреса на нашата легация, който ми беше дала майката на нашия пълномощен министър в Атина (тогава малките държави нямаха право да имат посланици както сега), съпруга на проф. Иван Шишманов⁸, както и писмо до сина си. С него, както сама ми каза, ме препоръчваше като млад обещаващ учен.

На следния ден се запътих за легацията. Тогава тя се намираше на една пресечна на бул. „Патисион". По-късно се пренесе в едно прекрасно здание на бул. „Василисис Софиас", срещу тогавашния Военен клуб.

Прие ме канцлерът Кирил Недев, обясних му защо желая да се срещна с министър Шишманов. Недев прояви някакво иронично покровителствено отношение към мене, но се обади на министъра и той ме прие. За да свърша с К. Недев, ще допълня, че той минаваше за интелектуалец, имаше доста гръцки връзки и ме запозна с някои от тях.

Шишманов беше около 50-годишен, слаб, с продълговато лице, малки мустачки под носа и хладни очи. Подадох писмото на майка му. Той го постави на масата, без да го прочете, попита откъде познавам майка му и какво ще правя в Гърция. Обясних му, той ми пожела успех и с това аудиенцията свърши.

Следващите дни обикалях Атина, главно пеш. Разбира се, едно от първите места, които посетих, беше Акрополът. Нямам намерение да описвам този хълм и сградите върху и около него - най-напред защото такива описания можете да прочетете във всички пътеводители за Гьрция и после - защото да се опише истински Акрополът е невъзможно, и то не само за мене. Той трябва да се съзерцава мълчаливо.

През седемте години, които живях в Атина, съм посетил Акропола само още два пъти, за да придружа български приятели. Бях станал атинянин, а те не посещават Акропола: той е винаги пред тях и в тях - едно подсъзнателно присъствие, свързващо великата им история с едно вечно настояще.

Мисля, че няма да се почувства от читателя като опит за принизяване на величието на хълма, ако кажа, че когато в 1935 година посетих Акропола за пръв път, бях смутен от гледката, която видях насреща му, от другата страна долу, срещу Пропилеите. Там долу бяха нахвърляни бедняшки къщурки и бараки, някои направени даже от сандъци за роял. Малките им прозорчета бяха трогателно украсени с цветя, главно мушката. Отначало бях шокиран: как може да се оставят срещу величието на Партенона тези бедняшки къщурки. Много по-късно, един ден ми просветна, че трябва навярно да се почне от колибата (украсена с цветя!), за да се стигне до най-високото.

Разбира се, след време всички тези бараки и къщурки бяха премахнати, което показва, че съответните власти са се загрижили най-сетне за красивия вид на околностите на Хълма, с оглед на постоянно растящия туристически интерес към гръцките древности. Но не знам защо споменът за първото ми посещение на Акропола с къщурките долу ми е мил, пъстър и трогателен.

По онова време Атина имаше свое лице и своя душа: беше неповторим град с кафенетата, в които можеше да си поръчаш кафета по вкуса си: „елафри глико" (тънко сладко), „вари ке охи" (тежко без захар) и т.н. Таверните, в които се влизаше през кухнята, където можехте да разгледате различните гозби, врящи на печките, при пълна чистота; тук вие си избирахте менюто, което келнерът записваше, за да ви го поднесе след малко. Водевилните театри с прочути певици красавици, с шлагерите, които цяла Атина пееше:

Маро, Маро, сал веднъж е младост, Маро, Маро,

срама зарежи го, сладостта на първата целувка

недей да я държиш за зестра не пъди ме щом

веднъж съм тука.

0, кажи ми как ли да изпея толкова любовни

думи аз. 0, кажи ми как да ти пошушна толкоз

нежно, че те любя аз.

Обикнах те тъй много, туй е вярно. На трон те

сложих в моето сърце. Обикнах те, не е туй празно

слово, където и да съм със мен си ти.

С луксозните нощни заведения и с продавачите на цветя, смокини и стомни, натоварени на магаренца. И морето. Чисто, топло, уханно и с морските таверни край него, където ви приготвяха всякакви видове току-що уловена риба. Да не говорим за близките и не толкова близки излети до старинните центрове и до близките острови, като например моя любим остров Порос, на час и нещо от Пирея - с гора от лимони, които, когато цъфтяха, ароматът им се носеше на мили из морето.

Да, всичко това беше прекрасно, стига човек да имаше не много, но достатъчно пари. А аз имах само толкова, колкото да плащам пансиона си и да задоволявам само най-насъщните си нужди. Лекциите в университета бяха интересни, но не съвсем достатъчно занимание за един 25-годишен млад човек, съвсем не толкова добре брониран срещу всички тези съблазни, които ми предлагаше Атина. Бедният български студент страдаше понякога дотолкова, че му се натрапваше мисълта да вземе влака и да потегли обратно за своята бедничка София. Докато веднъж един приятел на Люсиен, моя хазяин, ми разказа, че в Новия Коринт имало едно казино с рулетки. Това веднага възбуди любопитството ми. Ето защо. Когато бях на 20 години, изпитах някакво огромно разочарование и реших да се отделя от света, като си купя един малък остров някъде в Тихия океан и се заселя там самичък или с няколко избрани приятели. Идеята беше великолепна, само че за да се осъществи, трябваха пари. Аз реших да ги спечеля от рулетката. Заедно с един приятел открихме една напълно логична формула, за да ограбим рулетката: тя пада хаотично, а ако я принудим да пада в строго определен ред, което гя не може да направи, победата беше наша. Успяхме да си доставим седмичното списание на Монте Карло с излезлите числа през седмицата, сложни и прости шансове и се установихме на червено черно. Въз основа на фактите успяхме да намерим такава комбинация, каквато рулетката почти не можеше да повтори повече от 2-3 пъти. След като събрахме с един приятел малък капитал, заминахме за Варна, където имаше тогава рулетка. Успехът на системата беше пълен. На всеки удар печелехме по жетон, но тъй като залозите бяха минимални, крупиетата не проявяваха особен интерес. Със събрания капитал заминах за Констанца, където също имаше рулетка, а след като имах възможност да допълня капитала, заминах за румънския курорт Синая. Където изгубих всичко. Не поради грешка на системата, а поради глупавото ми влюбване в една красавица, която не само че пилееше парите ми, но и ме уморяваше нощем до такава степен, че при играта правех непростими грешки срещу собствената си система. Като се връщах безславно победен в София, реших да не играя никога повече или поне не преди да навърша 60-годишна възраст.

И ето че сега, внезапно, пред мене се явяваше възможност да припечелвам от време на време малки суми, с които да живея по-свободно и - главно - много по-дълго в Атина от моите вече 6 месеца. И тъй като човек винаги намира логични обяснения, когато реши да направи някоя глупост, реших да опитам този лесен начин за престоя и живота си в Атина, която вече бях обикнал.

Една от следните вечери отидох в кантората, откъдето тръгваха автобусите за Коринт, и след кратка проверка се качих. Този път бях действал разумно: отделил бях пари за път до София (макар че в краен случай легацията можеше да ме репатрира), една малка сума за най-необходимото за десетина дни. С останалото, което не беше много, щях да провокирам шанса. „Ако Бог иска да остана и да свърша работата, ще ми помогне”, убеждавах се аз.

Бог не реши, че трябва да ми помогне. През целите първи два часа тази проклета рулетка падаше точно така, че да изгубя всичко. Може би ако имах повече пари за дублиране... Все едно, към полунощ един нещастен млад човек разбираше, за пръв път може би, какво значи истинско отчаяние. Още повече, че не можех да си представя как ще обясня в София моето внезапно завръщане.

Както и да е, след като уредих следващите дни някои неща, отидох в нашата легация, за да се сбогувам с посланика Д. Шишманов. Бях длъжен да направя това, защото, както казах, донесох препоръчително писмо от майка му, макар че не бях решил още с каква поредица от възможни лъжи щях да му обясня внезапното си отпътуване.

Въпреки неговата студенина и дискретност той не скри учудването си. „Доколкото помня, вие имахте намерение да останете седем или осем месеца, а останахте, мисля, три.” „Два и половина - казах скромно. - Невъзможно беше да се справя със скъпия живот със скромната сума, с която разполагах. Освен това, тук е пълно с шмекери.”

Той помълча, после каза: „Жалко. Майка ми беше писала, че сте бил обещаващ млад учен.” След това стана, подаде ми ръка и ми пожела добър път.

В навечерието на заминаването ми се обадиха от легацията и казаха, че министър Шишманов искал да ме види преди отпътуването. Предположих, че иска да изпрати някакъв малък подарък на майка си. Още на другия ден се явих при него. Пак така спокойно и почти хладно той ми каза:

- Вижте, Гечев, в щата на легацията има една още незаета длъжност - писар по иностранни езици. Длъжността е ниска, най-ниската. Заплатата е почти мизерна, но ако искате да останете, за да довършите това, за което сте дошъл, бихте могли да я заемете. Аз от своя страна ви обещавам, че ще ви освобождавам понякога от работното време, за да посещавате университета. Помислете си и ако сте съгласен, обадете ми се по телефона.

Цялото ми физическо и духовно същество триумфираше, но този път въздържах емоциите си. Станах, благодарих на Шишманов за грижата му към мен и си отидох. На другия ден му съобщих, че приемам.

Така се случиха нещата, че аз, който мислех, че съм загубил всичко на рулетката в Коринт, се оказа, че съм спечелил бъдещето си. И така, вместо седем месеца, които можех да остана, останах седем години. Все пак Атина стана моя.

МОИТЕ ГРЪЦКИ ПРИЯТЕЛИ

В нашата легация в Атина, където бях назначен от Димитър Шишманов, както съм разказвал на друго място, работеше един човек на име Кирил Недев, беше канцлер, т.е. - касиер и консул едновременно. Той беше нисък, набит, мургав, с черни мустачки и крайно самодоволен вид. Беше в Атина вече няколко години и познаваше доста хора от интелектуалния свят. Той също минаваше за интелектуалец, мисля, че пишеше статии. Знам, че по-късно издаде една книга - история на старогръцкия театър или нещо подобно. Та този Недев ме запозна с няколко души гръцки интелектуалци - археолога професор Керамопулос, кмета на Атина - великолепния Филаделфевс, и между другото с критика и поет Клеон Парасхос, с когото скоро станахме добри приятели.

Клеон беше слаб, строен, ходеше леко прегърбен, с малко накривена по младежки шапка. Той беше роден в Бургас и макар че семейството му се е преселило отдавна в Гърция, не беше забравил напълно нашия език. Като се посближихме, разбрах, че минава за един от най-тачените литературни критици и преводачи на френска поезия. Неговите преводи на Бодлер и досега се смятат за класически.

Започнахме да се виждаме по-често през 1937 г. Понякога идваше вкъщи, друг път се срещахме навън - или в кафене „Янакис", едно от най-прочутите кафенета, в което се събираха писатели. Това кафене има нещастната съдба на нашето „Цар Освободител". Понякога се срещахме в новооткритото луксозно кафене на хотел „Гранд Брьотан", срещу „Янакис". Веднъж там Клеон ме запозна с един от най-известните и четени тогава поети, Костас Уранис, псевдоним на К. Ниархос. Още преди да се запозная с него Клеон ми беше чел някои негови стихотворения. Едно от тях ми хареса много - „Любов". То излъчваше извънредно мека нежност. За този поет читателят у нас може да си състави мнение от няколкото стихотворения в превод на Радой Ралин, поместени в Антологията на новата i ръцка поезия от 1978 г. Клеон го ценеше много, той се отзоваваше с подробна рецензия за всички книги на Уранис. Освен това беше публикувал и негов чудесен литературен портрет.

Тогава Уранис беше на 46 години. Спокоен, сдържан, с фини черти на продълговато лице, леко започващ да пълнее. Рядко се усмихваше. От него се излъчваше нещо аристократично. Беше богат; имаше една дъщеря - красавица със зелени очи, стройна и много жизнена. Мисля, че майка й беше португалка. Аз бях тогава млад човек, та не е чудно, че това 19-20-годишно момиче ме впечатли много, меко казано. За съжаление, изглежда, че аз не й бях направил подобно впечатление, защото на далечните ми намеци за евентуална среща тя отговори с пълна разсеяност.

Парасхос стана причина да се запозная и с Никое Казандзакис, Тогава той не беше още онзи световноизвестен писател, какъвто стана главно след войната. Току-що беше издал огромната си поема „Одисея" (1937) - най-дългия поетичен труд, мисля, не само в гръцката, но и в европейската литература. Бях виждал това луксозно издание по витрините на централните атински книжарници. Клеон беше публикувал вече обширна рецензия за поемата. Запитах го веднъж колко време му е било нужно, за да прочете тези 33 333 стиха. Той се усмихна със своята лукавичка усмивка. „Мислиш, че съм я прочел цялата ли? Ами! Прочетох отделни пасажи и това е! Но поемата е много интересна.”

Бях разбрал, че по онова време Клеон беше главният критик на поетите от неоромантичната и от неосимволичната школа.

Клеон ми е разказвал често за Никое Казандзакис. Разказваше например, че като младеж бил известно време във Виена. Там започнал да пише пиеса за Буда. Той бил тогава повлиян от будизма. Пишел пиесата в голямо напрежение, денонощно. И внезапно забелязал, че лицето му започнало видимо да се променя: пожълтявало, скулите му изпъквали (той и после имаше леко изпъкнали скули), очите се стеснявали. Уплашен от промяната, той се посъветвал с лекар, който му бил препоръчал да се откаже от натрапчивите си мисли за Буда. Казандзакис се върнал вкъщи и изгорил започнатата пиеса. Предавам случката така, както ми я разказа Клеон. По-късно Казандзакис я разказал някъде. Но във всеки случай това преживяване не е повлияло на интереса на Казандзакис към Изтока, защото този страстен пътешественик беше обиколил Далечния изток - Япония, Китай, Монголия, Тибет, както и тогавашния Съветски съюз. Наблюденията и впечатленията си от своите пътувания той беше изложил в книги. Когато Клеон ме запозна с Казандзакис в кафене „Янакис”, ако си спомням добре, писателят ни разказа този интересен епизод от престоя си в Китай. Той го помести по-късно и в книгата си „Япония – Китай”, но понеже тази книга не е превеждана у нас, иска ми се да го разкажа така, както го чух от автора. Нека добавя, че Казандзакис разказваше много колоритно, с тих, нюансиран глас и изразителен език. С една реч - сладкодумен. Ето какво разказа той.

Когато заминавал от Япония за Китай (действието става в началото на 30-те години), неговите японски приятели го предупредили: „В Китай положително ще ви поканят на вечеря. Яжте каквото ви сервират, но не любопитствайте да знаете какво ядете."

Така и станало. Един мандарин (китайски благородник), до когото Казандзакис носел препоръчително писмо от видна личност, го поканил на вечеря заедно с още неколцина свои приятели и хора на изкуството. Сервирали последователно множество ястия в малки купички или чинийки и разговаряйки, Казандзакис ядял, без да се интересува какво яде. В един момент сервитьорите му поднесли в чинийка нещо като зеленикавожълта пихтия. Преди да започне да яде, домакинът китаец се обърнал към него със следните думи:

- Скъпи гостенино! Когато у нас идват такива видни гости, едно от задължителните ястия, които се поднасят, са трийсетгодишни яйца. Уви, и у нас традициите западат. Затова ви поднасяме само двайсетгодишни, за което молим да ни извините,

Казандзакис, който едва сдържал стомашните си спазми при мисълта за това, което трябва да изяде, се сетил все пак да отговори:

- Прощавайте, уважаеми домакине, но аз наистина не съм свикнал да ям толкова пресни яйца.

Не знам дали хуморът му е бил правилно разбран от неговите китайски домакини.

Както споменах, Клеон Парасхос беше известен тогава като литературен критик. Вече имаше няколко книги с изследвания върху гръцката литература от XIX и XX в. Но едва след като се сближихме повече, той ми призна, че пише и стихотворения. Беше издал книга със свои стихове и преводи. А по-късно излезе стихосбирката му „Далечна музика". Той ми я подари с надпис.

В 1938 г. очаквахме пристигането в Атина на българска културна делегация. Тогавашният български министър-председател Г. Кьосеиванов водеше политика на сближение между съседите, главно Гърция и Кралство Сърбия, Хърватско и Словения¹. Беше съобщено, че между членовете на нашата делегация ще бъдат между другото Багряна, Далчев и Панчо Владигеров. Помислих, че ще бъде добре да представим гостите поети с преводи на техни произведения. Предложих на Клеон и той се съгласи с радост. Тогава нашата литература, особено поезията, беше непозната в нашата южна съседка. Направих му подстрочници на две стихотворения на Багряна - „Вечната и святата" и „Бретан", ако не се лъжа. А от Далчев - „Повест" и „Стаята". И двете харесаха на Клеон и той ги преведе почти с вдъхновение. Спомням си например стиховете на Далчев:

И ден и нощ, и ден и нощ часовникът люлее

свойто слънце от метал,

което на гръцки звучеше така:

Ке мера нйхта, мера нйхта то ролби кунаи арга

то металино ту йлйо

-абсолютно вярно и по ритъм, и по смисъл.

Още преди пристигането на делегацията преводите бяха обнародвани в най-голямото литературно списание „Естия".

Далчев не пристигна с делегацията. На обяда, който нашият пълномощен министър Шишманов даде на гостите, побързах да се похваля на Багряна, че сме превели и обнародвали нейни стихотворения. Реакцията на голямата - и колко красива тогава! - поетеса беше малко неочаквана. С доста строг тон ме попита кои стихотворения сме превели, кой ги е превеждал и защо не сме се обърнали към нея, за да ни каже тя кои би желала да се преведат. Обясних й, че преводачът е един от най-добрите поети и преводачи на френска поезия, известният критик Кл. Парасхос. И че подстрочниците съм правил аз. Багряна запита дали знам достатъчно гръцки, за да не направя груби грешки. Тук се намеси Шишманов, който обясни на Багряна, че знам добре езика.

Можете да си представите огорчението ми: вместо да получа дума на благодарност, бях обсипан със съмнение и недоволство. Едва много по-късно, в 1966 г., когато се срещнах със Сеферис във връзка с превода ми на негови стихотворения, си спомних за реакцията на Багряна и я разбрах. С риск да се отделя за миг от епохата, която описвам, ще разкажа за тази среща. Бях готов в 1966 г. с избраните преводи на нобелиста, поета, когото бях започнал да чета още в 1937 г. по препоръка на Костас Варналис. Използвах една екскурзия до Гърция, за да се срещна със Сеферис с мисълта да го помоля да напише предговор за нашето издание. Той беше вече пенсионер и живееше в Атина. Обясних по телефона кой съм и защо желая да се срещна с него и Сеферис ми определи ден и час да го посетя. Посрещна ме по-скоро сдържано. Знаех, че изобщо той не бил много общителен. Разказах му накратко как и кога съм се запознал с неговата поезия и че след години работа върху преводите съм подготвил един том негови стихове, който ще излезе не след дълго. Изслуша ме мълчаливо, после запита кои произведения съм включил. Бях взел със себе си препис от моя ръкопис. Изброих му ги. Той кимна, мисля, одобрително, после каза: „От разговора виждам, че знаете гръцки. А сам занимавал ли сте се с поезия?” Отвърнах, че и аз пописвам стихове, но съм превеждал много гръцки поети в Антологията от 1960-та. Той пак кимна и запита дали мисля, че използва главно свободен стих, или употребява ритми... Отговорих, че в много случаи съм усетил различни ритми, макар и начупени, и съм се постарал да го предам в превода. Тогава той каза: „Прочетете ми някой от преводите ви на български.” Прочетох един откъс от поемата му „Роман”. Изслуша го внимателно и като свърших, ме помоли да преведа от български на гръцки същия откъс. Макар и със спиране и заекване, изпълних и това желание на автора. След известно мълчание Сеферис каза: „Добре, ще ви напиша малък предговор за вашето издание”. Но ме предупреди да му съобщя няколко месеца преди отпечатването и да му се обадя кога ще излезе книгата. Въпреких притеснението, което изпитах при този строг изпит, останах много доволен. Знаех, че Сеферис не пише лесно текстове.

За съжаление през следващата година излезе моята стихосбирка „Бележник”, която имаше нещастието да не се хареса на ЦК. Венелин Коцев я разкритикува остро и веднага бяха анулирани няколко договора, които бях подписал, между другото и за изданието на Сеферис. Ръководството на издателство „Народна култура” беше възложило на Марко Ганчев да ми съобщи, че книгата не може да излезе, защото този поет (Сеферис) бил неразбираем. Виждах колко е тежко на Марко Ганчев да ми съобщи това и не му се сърдех – той изпълняваше нареждане. След това, разбира се, не можех да уведомя Сеферис за случилото се и просто замълчах. Но това между другото.

Запознанството си c гръцката поезия дължа, както съм писал другаде, най-напред на Костас Варналис, с когото се запознах, мисля, към края на 1936 г. Но в спомена, който публикувах за него, не обясних при какви обстоятелства стана това запознанство, което по-късно се превърна в приятелство. Сега ще разкажа.

Още в началото на 1936 г. започнах да посещавам в Атинския университет лекциите по византийска литература на професор Веис² - едно от светилата, както се казваше тогава, на тази наука. Скоро му се представих и той прояви интерес към младия българин. Обясних му, че старобългарската литература, на която съм решил да се посветя, е преведена до голяма степен от византийската, нещо, което той знаеше добре. Беше нисък, възрастен, с лице на добра маймунка. След известно време ме повика и ми предложи да направя един частен доброволен курс по старобългарски за някои негови студенти. „Защото - обясни той, - както вие трябва да знаете византийски, така и нашите византолози би трябвало да знаят старобългарски, за да могат да ползват старите български документи и да изследват влиянието на византийската литература в България и другите славянски земи". Една чудесна идея, която, мисля, не намери продължение. Тогава обаче се явиха шест-седем желаещи, някои от които скоро се отказаха, така че постоянни останаха четирима: три момичета и едно момче. Момичетата бяха - Димократия Илиаду, Ирина Салоникиду и Ели Проку (на последната дължа запознанството си с Варналис). Младежът се казваше Крендиропулос. Той скоро също се отказа, но останахме приятели. От трите момичета освен Ели, за която ще говоря по-долу, Димократия, или Крати, беше най-упорита. Тя научи достатъчно добре старобългарски, за да стане след войната преподавател по този език в един френски - не си спомням вече кой, - университет. Почина преди десетина години. С Ирина се виждахме често и дълго време, чак до края на престоя ми в Атина, защото тя започна още през 1937 г. да ми преподава уроци по старогръцки. И за нея ще спомена по-нататък.

Един ден Ели ми каза, че говорила за мен на своя приятел  Варналис, един много голям, прогресивен поет, който бил роден в България и той пожелал да се запознае с мен.

Ели беше странно момиче - много бяло, с продълговато лице, пълни, малко горчиви устни, тъмноруса коса и светлокафяви очи. Не можеше да се каже, че беше красива. Но от нея се излъчваше вътрешна сила и ум, които веднага правеха впечатление. При това беше свързана с мнозина от младите тогава поети и писатели, а Варналис без съмнение беше влюбен в нея. Барба Коста, както го наричахме, беше голям извор на любовни чувства към интересните млади жени. Той доживя над деветдесет - може би тъкмо поради неговата любов към... любовта.

Преди да го доведе. Ели ми каза да си взема две негови излезли дотогава поетични книги: „Светлината, която изгаря" и „Обсадени роби". Така че когато дойде вкъщи, бях вече запознат с неговото творчество. Доколкото можех да вникна в него тогава, разбира се.

Както съм писал и другаде, при една от срещите ни запитах Варналис кои гръцки поети трябва да прочета най-напред. Той ми отговори: един стар, Кавафис, и един млад - Сеферис. Купих си и двете им книги. Оттогава започна голямата ми любов към гръцката поезия, която ще угасне с мене. За Варналис ще говоря пак, по-нататък.

Но не по-малко дължа на Клеон Парасхос за познанията ми по развитието на гръцката поезия. Той ми е говорил за Соломос и Калвос, за Паламас, за Карйотакис, за Телос Аграс и особено за Сикелианос. Имаше изключителна памет - когато говореше за някой поет, рецитираше негови текстове с тихия си, емоционален глас. Рядко съм виждал поет, толкова влюбен в поезията на събратята си. Клеон беше от онези критици, които не мислят, че критикът трябва да осъжда или хвали. Неговите критики се занимаваха почти винаги само с литературни явления, които представляваха (за него) определена ценност. Беше на мнение, че критикът главно трябва да обяснява и анализира поетиката и средствата, с които авторът осъществява замисъла си.Правилно или не, аз излагам неговото виждане. Може би този негов метод се дължеше на това, че беше добър, мек човек, който предпочиташе да разбере, а не да осъди. Много неща съм научил от него и за гръцката литература, и по теоретични въпроси. Споменът за него е един от най-светлите от онези светли години.

Тогава Атина беше неповторим град. Имаше облик, атмосфера, с тази хармонична смес от древната Атина и съвременната, но построена пак по начин, който не се бие, а се допълва някак с древните паметници. Големите улици „Акадимиас”, „Панепистимиу”, „Стадиу”, които завършваха на площада на съгласието „Омония”, бяха оградени със здания, облицовани с мрамор, някои в класически стил. Даже новостроящите се здания се стараеха да се приспособят към стила на града. И тогава имаше доста коли, но те някак си бяха в правилно съотношение с размерите на улиците и жителите на града. И морето. От Стария Фалирон чак до Вулиагмени - чисто, теменужно, с малки плажове и приятни таверни, където можеше човек да яде току-що уловена от морето риба, с чаша уханна рецина. А и в града можеха да се намерят такива приятни кръчмички. Живеех близо до площадчето „Колонаки”, което тогава съвсем не беше толкова аристократично студено. Тогава там имаше народни кафененца, евтини тавернички, където обичаше да се отбива моят приятел барба Коста Варналис.

Няма да говоря за голямата поезия, създадена между двете войни. Тя е добре известна на нашите читатели от двете антологии на новата гръцка поезия (1960 и 1976 г.). Достатъчно е да припомним, че Гърция е единствена, струва ми се, страна с двама лауреати на Нобелова премия - и двамата поети.

Едни от най-колоритните традиции на Атина открай време са били нейните „типове” - хора, забележителни с някакви свои странности или чудатости, с които са били известни на целия град. Един такъв тип в миналия век бил барба Янис, песента за когото хората си спомнят и досега.

Този барба Янис, живял в Атина около средата на XIX в., бил грънчар. Сам изработвал стомните и съдовете, натоварвал ги на магаренцето си и тръгвал да ги продава из атинските сокаци, като високо славел стоката си. Вървял, облечен по селски, бос, самият той доста поизмърсен. Но в неделя, в някое луксозно заведение, се явявал към обяд нашият барба Янис, преобразен на истински джентълмен. Казвам „нашият”, защото - представете си - този атински „чешит” бил българин. Знаех за него, знаех и песента му, но едва в голямата гръцка енциклопедия на „Пирсос” прочетох, че бил българин и че след Освобождението се върнал в родината си и станал съдия. А песента, която и досега по-старите атиняна, е тази:  

Барба Яни с твоите стомни и със

стомничките ти гледай да не те измами

булка някоя лукава муленцето да ти вземе с

опашката му да останеш.

Изкушавам се да цитирам в общи линии част от описанието на барба Янис, както е дадено в енциклопедията „Пирсос”, том 2: „През седмицата той обикалял с магарето си, облечен в дрипави дрехи, бос, с кожен калпак на главата. Но в неделя и празнични дни се появявал облечен по най-последна мода. Бил висок, слаб, рус, с големи мустаци, сини очи и достойно държане. Бил облечен с редингот и раирани панталони, заострени чепици, бяла жилетка и часовник на златна верижка, цилиндър, наметнат с пелерина по испанска мода, така приличал на испанския крал Карлос V, както го представяли в театъра. Вместо поводите на магаренцето държал в ръка елегантно бастунче със сребърна дръжка. Грънчарят от обикновените дни се превръщал в английски аристократ, който излиза от черкова.”

През празниците влизал най-често в кафенето „Красива Гърция” или в друго - „Солонско”, посещавани от най-отбраното атинско общество. Надвечер отивал да слуша публичния концерт на площада „Синтагма" на оркестъра на атинския гарнизон. След това се разхождал по най-дългата тогава улица „Панепистимиу”. Това преобразява-не на барба Янис грънчаря привличало вниманието на атиняните и той станал обществено зрелище. Вестниците, особено хумористичните, пълнели колоните си с негови прояви, нещо, което не правели за никой друг виден човек в града.

Когато се появявал, духовият оркестър прекъсвал да свири Гуно или Белини и започвал да свири неговата песен, а тълпата го заобикаляла и пеела в хор. Понеже появата му предизвиквала всеобщ интерес и оживление, където се появявал, канели то и в театъра в Пирея, като съобщавали предварително, че ще присъства и барба Янис.

Но след края на Руско-турската война и Освобождението на България барба Янис изчезнал. След известно време се разчуло, че се бил върнал в България, където бил роден, и че в Атина бил живял под фалшиво име, защото бил избягал от родината си поради гонение от турците, че бил видна личност в България и като се върнал, бил назначен за съдия в София. Но истината била, че той живеел в София като обикновен достоен гражданин, вече не грънчар, но и не носел нито редингота, нито цилиндъра си.

Би било интересно наистина да се разбере кой всъщност е този оригинален българин.