Стефан Гечев (1911-2000) е един от най-добрите преводачи на гръцки език. В периода 1936–1942, когато пълномощен министър в българската легация в Атина е Димитър Шишманов, Гечев работи като преводач там. Плод на прекараните в Гърция години и на по-късното му общуване с гръцки автори и интелектуалци е мемоарната му книга „Моите гръцки приятели” (първо издание, „Епсилон”, 1999, второ издание, двуезично - български и гръцки, „Епсилон”, 2008, превод Фани Ангелиева, Здравка Михайлова).
Автор е на стихове, разкази, фейлетони, театрални произведения, критика, криминални и приключенски романи, публицистика . Официалната марксистка критика отхвърля творчеството му, а самият Гечев десетилетия наред е изолиран от литературния живот, като са отменени всичките му договори за негови авторски книги с български издателства.
НАЧАЛОТО
За да о6ясня моя дълъг престой в Гърция през онези години, когато българи почти не посещаваха Гърция, и да свържа по някакъв начин отделните епизоди от моите спомени, да обясня неизменната ми обич към Гърция и нейната природа и култура, реших да разкажа накратко как е станало всичко това.
Защо и как
В 1934 г. завърших Софийския университет - славянска филология. Още в началото на следването си бях привлечен от старобългарската литература. Моят професор по тази специалност Йордан Иванов ме посъветва, че ако желая да сътворя нещо по-сериозно в тази област, ще трябва да науча както старогръцки, така и новогръцки. Аз бях завършил класическа гимназия, но колко научава човек в гимназиите, особено ако има славата на отличен ученик? А необходимостта да науча и новогръцки моят професор обясни така: голяма част от старобългарските съчинения са преведени от византийски, а езикът на византийските автори и хронисти е смес от някой старогръцки диалект с (койне), езика на Евангелието, и говоримия тогава от народа език, който е бил много по-близък до съвременния, отколкото до стария. Непознаването на тези езици може да доведе до весели недоразумения. Ето един пример: нашият голям историк професор Златарски, като цитира византийски хронист във връзка със сражение между българска и византийска войска, съобщава, че стратегът на византийците загинал стъпкан от краката на „безсловесни животни” (на гръцки: „та алога”). Още тогава древногръцката дума за кон – „хипос” е била заменена в народния говор с „алого”. Грешката на професора е, че той просто не е знаел новогръцки, иначе е щял да преведе пасажа: „под краката на конете". Професор Йордан Иванов ме посъветва настоятелно, ако имам възможност, да отида в Атина и учейки и двата езика, да слушам лекциите по византийска литература при проф. Веис - един от най-известните специалисти в тази област. Понеже по-далечната перспектива за мене можеше да бъде университетска кариера - мечтата на рано загиналия ми баща Алберт Гечев, майка ми направи невъзможното да ми осигури престой от 7-8 месеца в Атина, където щях да поставя на здрави основи изучаването на гръцки език и да продължа след това в София.
Това дълго и скучновато обяснение ми се стори необходимо, за да се разбере как и защо един беден български младеж на 24 години се намери в края на 1935 г. в Атина с оскъдни средства за скромно преживяване 7-8 месеца, а живя там седем години, но с душата си се свърза с Гърция и нейната необятна древна и нова култура до края на живота си.
Пътуване. Пристигане
Както сега, така и тогава (1935 г.), за да влезете в Гърция, трябваше да имате виза. За разлика от сега обаче, когато в София пред гръцката паспортна служба се извиват опашки от ранни зори, тогава аз влязох спокойно в чакалнята на консулството, един учтив чиновник взе паспорта ми и ме покани да седна. Около масата, отрупана с различни списания и рекламни брошури за хотели, чакаха още двама души. Преглеждайки листовките, ми направи впечатление името на един атински хотел: „Бангион". Записах го, както и адреса - площад „Омония". Между това ми донесоха паспорта надлежно визиран. Пазя го и сега. Вече можех да пътувам за Гърция.
Сутринта на тръгването в София валеше сняг. Пътувах със зимно палто и шушони. Щях да отида с този влак до Солун, а оттам - с друг влак до Атина.
И Солун беше отрупан със сняг. Успях да се оправя - тогава в Гърция всички говореха френски, даже ваксаджиите. Купих си спално място. Бях сам в купето. Свалих пердето, легнах на долното легло и веднага заспах.
Събуди ме бледа светлина, която се процеждаше през затворените ми клепачи... Отворих очи. Спуснатото на прозореца перде беше златисто от младо слънце. Станах и вдигнах пердето. През прозореца се движеше бавно равнина, зад нея меки линии на хълмове под утринното слънце. Никакъв сняг. Мекото спокойствие на картината ме изпълни с нова радост. Внезапно нещо в мене каза: „Бих искал един ден да почивам в тази земя". Може би не бях още достатъчно буден?
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
