Галерия

1

Днес в рубриката “Из съседската библиотека” ви предлагаме дебютния роман “Гръцко кафе” на българската писателка и журналистка Катерина Хапсали. Романът е издаден от издателство “Колибри”.

 1.

– Сико, Хрони, сико!

Ставай, Хрони, ставай…

Така крещеше баба ти в малката задушлива стаичка.

Крещеше с отчаяние и с гняв. Изглеждаше внезапно остаряла и непреодолимо сама. Въпреки десетките фигури, застинали в спарения, наситен с тамян и сладникави аромати въздух.

Никога няма да забравя този толкова специфичен мирис. На формалин и цветя.

– Сико, Хрони, сико! Защо ми причиняваш това?

Така крещеше баба ти Деметра и се хвърляше към отворения ковчег. Обсипваше с целувки гримираното лице на баща ти, галеше изненадващо посивялата му коса. Няколко дни по-рано бях изпратила на работа един млад мъж. Смъртта, или срещата с нея, го бе състарила с поне двайсет години.

Жените от селото вдигаха Деметра, връщаха я да седне на малкото канапе до леля ти и оглупелия от страдание твой дядо. За да се надигне отново след минута и пак да зацелува баща ти.

Така ги заварих, твоето гръцко семейство. Наредени на старото евтино канапе като на витрина. Жални, пресовани – от мъката, неизразимата мъка, от жегата, тази всепроникваща гръцка жега, от хорските погледи, в които съчувствието се редуваше с мрачно очакване за карнавал.

Такова погребение в село Неос Ставрос не бе имало. Или поне хората не помнеха да е имало. А те помнеха много. Нищо че не обичаха да разказват.

Погребение с четирима владици и стотици венци. С неприлично луксозни коли и автобуси с работници.

Сико, Хрони, сико…

Баща ти, затрупан с цветя, с посиняло лице и посивяла коса, не ставаше. И нямаше, никога вече нямаше да проехти безподобният му клокочещ смях. Макар че в онзи паметен ден – точно оня, който ми пожелаха да е най-лошият в живота ми, имах натрапчивото усещане, че ще се вдигне. Баща ти обичаше изненадите. Три години по-рано ми бе дал годежен пръстен броени дни след запознанството ни… Тогава седяхме в задимен индийски ресторант, пълен с подпийнали англичани, нейде около Варна. Незнайно откъде, докато аз бях твърде заета с поръчката, баща ти домъкна някаква фалшива циганска банда - да изпълнява единствено „Катерино, моме”. „Катерино, моме, хубава” - пееше запалено и обезоръжаващо фалшиво и той. И след всеки финален акорд ме питаше хем лукаво, хем някак детински „Любоф, сте се омъзис ли за мен?”.

Аз само се разсмивах – и смешно, и хубаво беше - циганите хващаха наново инструментите, англичаните ръкопляскаха. Със сигурност не разбраха, че джипсис свирят една-единствена песен.

След седемнадесетото изпълнение обаче Полихронис Георгиу Салис ме стисна силно за изтънялото ми от диети и нередовен живот рамо и каза на несравнимия си български:

– Виз какво. За последен път ти предлагам. Ако сега не ми отговорис, сте спра! Никога няма да ти предлоза пак!

– Да - казах му, преди да успея да спра думите. – Ще се омъжа за теб.

Баща ти ме целуна. Кратка, весела целувка, без излишен драматизъм, без невротична страст. Вече бях отговорила. Нямаше смисъл отново да погазва мъжкото си достойнство. Такова, каквото го разбираха в Неос Ставрос.

– Ми да поръцаме песен тогава… Ей, Лоренцо, „Катерино, моме” дали я знаете?

Такъв беше баща ти. Притежаваше странен, но прелъстителен чар. Умееше да излиза от всякакви ситуации с широката си усмивка и с настроение. И - да, по неведоми причини наричаше Лоренцо всеки, чието име не знаеше.

Затова в онзи ден – деня на най-горещото погребение, въпреки логиката и въпреки фактите все си мислех, че ще се вдигне. Че ще махне с типичните си, недодялани жестове купчините унили цветя, ще поизтупа своето сто и шейсет килограмово двуметрово тяло и ще каже с най-гръцката си, дяволита усмивка: „Спокойно бе, посегувах се малко…”

Сико, Хрони, сико.

2.

– Ох, майко, майко…

Не, не го каза българският ти дядо.

Каза го гръцкият. Георгиос. Този, който ме мислеше за гъркиня. Каза го на чист български.

Каза го като заклинание.

Повтори го като мантра.

Чул го бил от техните, някога; те пък от техните „техни”… Някъде в Мала Азия. В Турция. И не, Георгиос няма български корен. Нито пък турски. Бащата на твоя баща твърди, че е грък, Ахилеа му. Нищо че понякога – когато му стане твърде тъжно или твърде щастливо – казва по някое българско изречение…

Живеем в един запотен и претъпкан хамам, сине. На езици, на идентичности. Хамам, в който всички рано или късно лъсваме голи, но все се стремим да се скрием зад някой извезан пешкир. Хамам, който няма да нарека глобализация – твърде мултикултурно и лицемерно е. Политически коректно, демек. Турска дума, виждаш ли? Ако мога да те науча на едно-единствено нещо, преди и аз да си ида, то ще бъде да казваш нещата в прав текст. Да говориш смислено. Вкусно. И безпощадно.

В твоята кръв се вливат много реки. Твоята идентичност ти тепърва ще си я договаряш с този твърде объркан свят, но нека ти кажа най-важното – никога да не се срамуваш от разногласия хор в себе си. В теб дремат воини, в теб се трудят наплашени селяни, в теб има бунт и покорство, лудост, възторг, синя кръв. Пишат по твоите вени съдбата ти сенките на скъпи покойници. Вековете, сине, не са просто минало. Вековете шептят. И понякога, ако седиш тихо, толкова тихо, че да не ги плашиш, може даже да чуеш техния шепот. Шепотът на историята в теб. Най-гръмогласната тишина.

Искам да ти разкажа тази история. Историята на Ахилеас Полихронис Салис още преди да проплаче в онова мрачно априлско утро, утрото на Разпети петък. За да знаеш не кой си – тази задача оставям на теб, а какъв си бил още преди да те има. За да познаваш по-добре шепота на миналото в кръвта ти. Изслушай ме, имай „трептение”.

Обещах си да знаеш откъде идваш. Доколкото е по силите ми, доколкото мога да открехна тайниците на спомените. Доколкото живите ми позволят. Рядко се сещаме да забършем с ръка огледалото за обратно виждане на живота ни. Но аз ще се пробвам. Обещах си го още в деня на най-горещото погребение.

Тогава първо реших, че трябва да познаваш баща си. Не такъв, какъвто ще стигне до теб след време, променен до неузнаваемост, украсен. А какъвто беше наистина – едно трогателно, голямо гръцко момче, което все се объркваше в лабиринта на собствената си, твърде балканска амбиция. Тя беше Минотавърът на баща ти, всъщност тя го уби. А той не беше Тезей, не бе достатъчно силен да разбере, че има нужда от помощ. Не позволи да съм неговата Ариадна. Твърде мачо бе за това.

„Стига с тези легенди, майко, какъв Тезей, каква Ариадна! - вероятно ще отсечеш един ден, когато четеш тези редове. - Стига с тези бабини деветини!” И аз така реагирах някога. Не можех да разбера защо ни пълнят главите с фантастични небивалици от други епохи. Младостта не обича да поглежда назад – тя е арогантна, прекрасна. Взира се само напред, с високо изправена и красива глава. Не си гледа в краката. Затова се и спъва, разбира се.

Но сега вече знам, че митовете не са просто приказки, извадени от нафталина на времето. Легендите, Ахилеа му, носят цялата подгизнала от кръв и от сълзи изстрадана мъдрост на света.  

А колкото до Тезей – той е герой не защото показва напомпани мускули по античните вази. Тезей е герой, защото постига целта си. Влиза в лабиринта, убива Минотавъра. Но успява само защото на входа на ужасния лабиринт стои царската дъщеря Ариадна и държи кълбо в нежните си слаби ръце. Така Тезей никога не се губи – защото и за миг не оставя тънката нишка на Ариадна. Нейните крехки ръце печелят битката с Минотавъра, не мощните мускули на Тезей.

Но това баща ти нямаше как да го знае. Изслушай разказа ми, ще разбереш…

Малко по-късно реших, че трябва да познаваш и другите – онези, чийто шепот ще долавяш понякога в безсънните нощи. Тези, чиито жестове вече повтаряш, без да го знаеш, с чийто поглед ме гледаш, чиито въпроси и ти на свой ред ще задаваш, на себе си и на света. Тези, които водят твоите стъпки, които понякога те оставят даже да паднеш, но после задължително те вдигат и ти избърсват носа.

Писането на твоята история е почнало много преди да се родиш, даже много преди изобщо да се загнездиш на сигурно в мен – като безмълвна и доверчива до трогателност запетайка – един ленив летен следобед на Санторини.

Аз мога да ти разкажа какъв си бил. А ти имаш цял живот да решиш какъв да бъдеш.

Пъзелът е огромен, само ти ще го наредиш. Ти си българин, ти си грък, ти си балканец. Ти си митичен герой. Син на цар и богиня, на Пелей и Тетида, смъртен и вечен, скромен и горд. Беден, богат - както дойде. Но достоен - винаги. Не забравяй това. Ти си Ахилеас, воинът, и Троя – непревземаeмата, която ти в крайна сметка превземаш – лежи в краката ти. Ако все още я искаш.

„Аз не съм оттук-оттам” - така твърдеше баща ти. И чак сега го разбирам. Не беше ни оттук, ни оттам. И аз не бях. Нито съм. И ти няма да бъдеш. Няма само едно „тук”, нито само едно „там”. В този пропит с кръв и сперма наш полуостров всички сме абсолютно от всякъде.

– Ох, майко, майко…

Дядо ти, гръцкият твой дядо, побелял, бос, с разгърдена риза, пиеше узо преди обед. Погледнах часовника си. Десет и половина. Кое узо му беше подред?

Идвах за деветини. Девет дена без татко ти. Без мъжа ми. Без голямото гръцко момче.

Всеки ден от смъртта на баща ти прибавяше поне по петдесет грама узо към шампионската закуска на дядо ти. Питах се дали някога ще излезе от тази алкохолна упойка.

Не го винях. Човек пие само в два случая. Когато иска или когато трябва. Понякога е трудно да разграничиш между тях.

Седнах до Георгиос, погалих го по главата. Той се дръпна, все едно му бях зашлевила шамар. Твоят дядо е истински гръцки мъж, вече ти казах. Не може да му съчувстваш току-така.

Гръцките мъже са особена порода. Добре е все пак да го знаеш, нали и ти минаваш отчасти за грък. „Гърците са големи турци, - каза ми разтревожен един приятел, след като обявих, че с татко ти ще подписваме. – Катерина, внимавай!” Засмях се искрено. Ухиленото огромно момче, което ми бе предложило в индийски ресторант, на българското Черно море, на фона на цигански оркестър и пияни англосаксонци, не се вписваше в тези клишета. Така мислех. Тогава. „Гърците са турци, които се правят на италианци” - това пък заяви Борис, моят баща, твоят български дядо, когато му казах, че се омъжвам за момчето от Неос Ставрос.

С Полихронис подписахме въпреки силата на клишетата. Може би даже въпреки самите нас. И двамата искахме да се получи. И двамата искахме другите да не са прави. Обичахме на инат, така мислехме. Всъщност обичахме само себе си. Трябваше да бъдем прави, на всяка цена. Този брак спешно трябваше да се окаже успешен. Така се появи ти. Парадоксално, най-обичаното дете на света. Запознах се с теб не онзи Разпети петък, когато ти огласи коридорите на мрачна софийска болница, а девет месеца преди това. Роди се в България, но те създадохме в Гърция.

Една година след сватбата баща ти най-накрая ме беше завел на тридневно семейно море, сред многобройните си ангажименти и моите пристъпи на тих ужас пред изплъзващото се щастие. Той – водещ кадър на гръцка строителна фирма с мащабна дейност в България, аз – бивш журналист, бивша светска персона. Той – напълнял, погрознял, с бъдещето пред себе си. Аз – фина, хубава, но по презумпция в минало време.

Пих много онзи следобед. По-точно пет препълнени чаши вино. С поетичното име „Ифестио”. Което на гръцки значи вулкан. Санторини е вулканичен остров. Няма как и ти да си заспало дете – ето, и сега се закачаш, хем се смееш, хем се спускаш стремително към мен, свил заплашително малки юмручета. Пробваш се, за кой ли път, да ми вземеш компютъра, докато пиша това. Кой знае, може би имаш право.

Баща ти също пи няколко чаши ифестио онзи следобед. Хапна доста. А аз не му се скарах, не дори и след третата чиния калмари.

Не знам дали сега щеше да има на кого да разказвам, ако тогава не му бях казала в прав текст, без преамбюли, вперила поглед в очите му през планината опустошени чинии:

– Трябва ни бебе. Веднага.

3.

Два пъти омъжвана в един и същ ден.

С тази история е известна красивата Катерина, твоята прапрабаба, тази с тежкия кок и леката стъпка. Моя приятелка, подкрепа и съдница – нищо че не се засякохме в този живот.

Едно топло пролетно утро на 1905-а я омъжили за виден богаташ, самарджия с десетки дюкяни. Но не я завел той на разходка с файтона си, елегантно спрян под цъфналите бадеми до църквата. Нямал време да се похвали пред горноджумайското общество. Кариерата му на женен мъж продължила броени минути. Вместо файтона прапрабаба ти Катерина избрала задъхания от галоп кон на един засукан комита. А няколко часа по-късно със същата булчинска рокля станала негова жена пред изумения Бог. 

Такъв грях, такова престъпване на човешките правила и Божиите повели в Горна Джумая не били виждали по онова време. Но на Катерина тази история й прилягала. Не само защото била хубава; красавици – много! А защото пред жаркия й проницателен поглед мъжете отстъпвали встрани, а съпругите им гледали кисело, все едно ги стягат обувките. За жени като твоята прапрабаба някога са се водели войни.  

Баща ми твърди, че ме кръстили на нея.

Майка ми твърди друго. След два дена отчаяни опити да ме роди, подгизнала от кръв, слуз и сълзи, с вързани ръце и крака, тя вече се колебаела дали да не прекрачи финалния синор… „Губим я, и нея, и детето” - чула някой да казва нейде далеч, отвъд болката и страха.

Било снежен ноемврийски ден в скованата от лед и партийни закони България. Господ още се чудел дали да даде шанс на поредното същество да се пръкне в една диктатура, която отричала височайшето Му съществуване. Явно не бързал с решението си – от доста време съм се мятала посиняла, заклещена между живота и гибелта. Но в този момент, когато светлината вече отстъпвала на пръсти от леглото на баба ти, до нея сякаш от нищото изскочила някаква възрастна акушерка. Навела се до ухото й, отместила сплъстения, мокър кичур коса. „Момиче - казала й, - няколко дена се мъчиш, не може така, ще умреш. Утре е Света Екатерина, помоли й се. Ще ти помогне, ще видиш.”

И твоята баба, дъщеря на партиен секретар, който в църква не стъпвал, започнала да се моли наум. Нескопосано, жарко, с думи, които ги няма в молитвите – а и да ги има, тя не ги знаела. Молела се, направо крещяла в душата си, молела се на света Екатерина, молела се за мен. И когато вече не чувствала нищо, когато не знаела от коя страна на най-дълбокия синор е хвърлена, чула плача ми. Пронизителен, ликуващ, неповторим. Викът на живота. И знаела как ще се казвам.

Няколко дни по-късно потърсили с баща ми старата акушерка, да й благодарят. Обяснили им, че такава жена в болницата никога не е имало.

Аз харесвам и двете версии за моето име. Но след смъртта на баща ти наблягах на първата. Не търсех помощ от светците, а от предците ми. Тези, които в трудни моменти можеха буквално да ми пазят гърба. И до ден днешен, когато ми стане трудно и потърся опора, вместо нагоре, към небето, поглеждам назад…

Влахкинята - така наричали прапрабаба ти Катерина. Твърдят, че била аръмънка от Янина, днешна Гърция. Счита се, че аръмъните са вид власи. Според някои учени именно те са останалите живи наследници на траките. Според други са потомци на римските заселници, живели по тези земи още по времето на Византия.

Каква е абсолютната истина, аз не знам. А и не съм сигурна дали изобщо можем да стигнем до нея – все повече мисля, че безспорни факти не съществуват по тези земи на някогашни империи, кръвопролития и кръвосмешения, сурови мъже и нежна любов. Има само преходни версии, които белим като гигантска глава лук в търсене на сърцевината, която хлъзгаво се изплъзва. Без да си даваме сметка, че красотата е именно в това търсене, а не в крайната цел – затова може би роним толкова сълзи над люспите.

Не знам точно какви реки са бушували в кръвта на красивата Катерина с изправената властна глава, Катерина, наричана от горноджумайци „влахкинята”, самата тя от гръцко село, но женена за комита и предана на България.

Вместо суха история ще чуеш от мен нейната приказка.

Семейството й дошло в Горна Джумая, днешен Благоевград, от Янина. Сега това би значело от Гърция да се преселиш в България. Но в онези дни – в края на XIX век – каруците с покъщнина тромаво се придвижили в рамките на западащата Османска империя.

Било време размирно, разпадането на един свят. А очертанията на новия още не се знаели. Освободителната война от 1878-а и последвалите я договорености чертаели карти върху подгизналите от кръв Балкани, водени не от човешките драми, а от сметки и интереси. Докато бледи европейски аристократи се надлъгвали за влияние по тези земи от уюта на кадифените си фотьойли, тук фамилии се разпадали, брат срещу брата въставал, някогашни добри съседи си палели плевните, никой не знаел дали ще осъмне жив. Местели се села, обезлюдявали се цели райони, нямало ден с ден еднакъв – веднъж било добре да си българин, после – грък, след седмица хората пак слагали от страх турския фес. Клокочещ казан били Балканите, сине, виж само къде си избрал да се родиш!

Могъща империя била някога Османската, затова умирала толкова трудно…

Катерина имала сестра – Лагма, и брат - Януш. Кръгли сираци останали малко след като се преселили в Горна Джумая. По онова време болестите вършеели мощно, без значение беден ли си, или богат. Родителите на прабаба ми Катерина починали един след друг. От треска. По-завъртяното латинско име на болестта никой не споменал.

Казват, че тогава Катерина не плакала. Само стискала за ръка малкия си брат Януш, а с другата му закривала очите, да не гледа ковчезите. Същия път до гробището щяла да извърви с него няколко години по-късно. Но вече в ковчег бил самият той.

Пукнал се XX век, станала мома за женене Катерина. Ухажори много, защото освен с хубост тя разполагала и с доста земи, с пари, виенска покъщнина... Но настойниците й, нейните кръстници, решили да не я слушат тя какво иска, а да й изберат заможен жених. Така от фамилното имане щяла да излезе по-малка зестра. Избрали най-видния самарджия в околията – човек с пари, положение, власт. Да, ама прапрабаба ти Катерина и мустакатият ти прапрадядо Запрян вече се били залюбили! На една от чешмите с топла минерална вода, където момите ходели привечер. Лековита била тази вода – премахвала всичко, от обрив до уроки, - а и нямало нужда да я подгряваш вкъщи. Направо от ведрата я изсипвали момите върху младите си напращели тела.

Ако не била тази лековита вода, Ахилеа му, кой знае – може би височелата Катерина щяла да стане самарджийска съпруга! Но явно наядите, тези палави изворни нимфи, имали други планове.

На най-топлата от всички минерални чешми в града имотната Катерина срещнала Запрян – бедния обущарски калфа, дето вечер затварял с песни и другарски кютеци кръчмите. Не знам какво са си казали, а и да знаех – нямаше да ти кажа, от срам! Легенди се носят за страстта на тези двамата.

Добре, ама Запрян трябвало да замине по своите комитски дела. Треперел района от размирици, не можели хората да се примирят, че са още в колабиралата Османска империя, а не в свободна България. Той тръгнал, тя обещала, че ще го чака. И че няма да ходи сама за вода.

Когато разбрала, че ще я омъжват, Катерина пратила хабер на Запрян, по приятели. Писала му да идва да я краде. Не е ясно колко пътувал този депеш, жив ли останал първоначалният преносител, колко ръце сменила бележката, докато стигне до прадядо Запрян… Но месеците се търкулнали, очите на прабаба ми се уморили от взиране през прозорчето на моминската стая, сандъците с везания чеиз набъбнали, не можела повече да отлага сватбата.

Приготвила си все пак едно вързопче, да може да бяга с него.

Пекнало едно априлско слънце, разшумял се градът, замирисало на сапун и кафе, понесъл се шепотът от уста на уста – днес е денят, днес омъжват влахкинята, красивата Катерина! Стъпвала тя бавно с везани чехли по калдъръма в квартал „Вароша”, гонели се около чемширите хлапетиите, суетели се поповете, пристягали панделките в косите си нагиздените кокони, а над църквата няколко пилета кръжали в опиянение. Вдигнала очи Катерина, видяла ги, мъчно й станало, че не е като тях волна, но влязла в църквата. Не й отивало да прави „театро”. Никой никога нямало да я види да се разциври, да изпадне в истерия.

Свещи, тамян, букети, икони…

– Помогни, Богородице, помогни ми.

– Катерино, какво си шептиш? - попитал лукаво зализаният жених.

– Нищо, нищо – отвърнала му хладно, спокойно, - от щастие е.

Такава била Катерина. Червата й да се влачат по пътя, ще каже, че е развързан чорапът й.

Излязла от църквата, омъжена вече, поела си въздух, ама нещо отвътре я стягало. Това ли бе, майчице, това ли беше животът ми? Ти тате обичаше ли го истински? Или и теб така са те женили, с девет сандъка чеиз и скрито вързопче за бягство? Не, обичаше го ти, виждах те как го гледаше, душата си даваше за тате. И я даде. Три дена след него умря, майчице. Е, аз за този не ща да умирам!

Така си нареждала Катерина редом до ухиления си мъж, премрежила очи срещу яркото слънце. И може би заради блесналата в очите й светлина и заради безсънните нощи, умората и тъгата в първия момент помислила, че сънува, когато насреща си видяла Запрян. Яхнал коня си, прашни и мръсни и двамата, а зад тях – още десетина комити. Кръвни побратими на Запро. Загърмели във въздуха, подплашили се пилетата над черквата. Изпокрили се сватбарите начело със самарджията.

– Идваш ли, Катерино – попитал Запрян и протегнал ръка.

Аръмънката не се и замислила.

– Ида - казала. – Повдигни ме!

Вдигнал я той, седнала тя зад него на коня. Понесла се дружината насред изумените погледи на горноджумайските чорбаджии, възхитените възгласи на децата, истеричното кръстене на поповете и закъснелите викове на самарджията. Дори не се сетила за вързопчето Катерина. Когато препускаш пред съдбата си, време за подробности няма.

Вдигнала прах дружината и с викове, много песни и още повече живописни псувни стигнала до село Делвино, над града. Там поп бил дядо Станой, благ човек, възрастен, неведнъж със Запро играели табла в общите им комитски митарства.

Скочил от коня Запрян, свалил булката. Хубава, натъкмена - с пендари, със седефени пафти. Приказна булка, ама не негова.

Влезли в двора на попа. А той – захвърлил расото – тъкмо човъркал нещо в градинката. Но застинал, подпрян на мотиката, като видял мустакатия си познат и ухаещата на розова вода бяла невеста. Не можело да е друга, влахкинята била, за тези изписани вежди и мраморни пръсти легенди бил чувал и поп Станой.

– Бре!

Така казал поп Станой: „Бре!”

– Ще ни ожениш ли, попе? – по-скоро му заповядал, отколкото го попитал Запрян.

Поп Станой си погладил брадата. Бре!

– Не мога, Запро, не мога. Тази жена говореха, че се омъжва днес сутринта… Ей го и пръстенът на ръката й! Не мога, пожали ме, грях е пред Бога! Омъжена е вече, не мога!

– Можеш, можеш - засмял се Запрян; смешен бил поп Станой – разтреперан, разгърден, без расо. – Ще ни ожениш, попе, виждаш ли тоя пищов? С пищова пред Бога всички сме равни!

Така Катерина и Запрян се венчали пред пушките на комитите и зачервеното лице на стария поп.

Още същата вечер се върнали в Горна Джумая, и право в квартирата на Запрян. Цяла нощ празнували с побратимите, сияела Катерина, наливала вино, прегръщала втория си съпруг. А той, вече почерпен, пеел, псувал, заплахи отправял – към самарджията, към османските „псета” и към света… Комитите му пригласяли. Отекнали няколко изстрела като в сражение, ослушал се разсънен градът.

Такъв бил прапрадядо ти Запрян, Ахилеа му. Такъв бил целият наш род. На сватба отивали като на война, а на война отивали като на сватба – с песни и танци, нагиздени за среща с оная чума, смъртта…

Не се забавила тя пак да намине покрай прапрабаба ти Катерина. Този път взела Януш, любимия брат. Издъхнал от туберкулоза, а няколко дни след смъртта му под прозорците на Катерина минал бавно на кон самарджията. С протегната нагоре ръка, а увиснал тежко в нея прясно купен от месаря, гърка  Стаматис, дроб.

– Ей, Катеринооо - викал с омраза, обида и радост някогашният излъскан жених. - Гледай го този дроб какъв е здрав ма, Катерино! Здрав е, не е като тоя на брат ти!

Естествено, заради това своеволие отнесъл здрав бой от комитата. А в къщата на Катерина и Запро никога не се хапнал дроб.

Минали месеци, родата на аръмънката се успокоила. Дали й някаква зестра, купил Запрян работилниците, в които бил калфа. Работил здраво, отдадено, стигнал до четирийсет души майстори и чираци. Живели охолно, докато не се разорил – през 20-те години, когато дошли фабричните обувки. Почнали да се отварят магазини за купешки чепици, но Запрян не вярвал в готовата стока, искал клиентите му да идват на проби. Да им вземат мярката, да си поръчват, обувката да се прави точно по крака на човека! Ама как да обясни това на хората в Горна Джумая, които свиквали с нахлуващата конфекция, или на селяните, дето вместо да купуват обувки за цял живот, си вземали евтини гумени галоши всяка година?

Опънал се на времената прадядо Запрян. Опънал се, не се огънал. И загубил работилниците. С чест, слава и два-три юнашки запоя.

Катерина не проронила и една укорителна дума. Сготвила му любимото ядене, наляла му огромна ракия, а после поговорила с далечни роднини – да го направят акцизен чиновник.

Малка загуба била тази на работилниците… Година след сватбата били загубили при раждане първите си деца, близнаци. Сама ги оплакала Катерина, тайно ще да е било, защото никой не я видял със зачервени очи. Запрян бил пак по комитски дела някъде.

Върнал се, прегърнал я, минало малко време, усмихнала се Катерина, но не твърде, не толкова, че да е неприлично. Усмихнала се навътре в себе си. Знаела, че е бременна за втори път.

Решили да кръстят детето Стоян – да стои, да остане. После дошъл Любен, любеният, най-обичаният, моят дядо, твоят прадядо. След това - Димитрина.

Въпреки трите деца и четирите бременности Катерина пак сновяла из къщата с тънък кръст и игрива походка, все едно ей сега ще отиде на най-горещата минерална чешма, със застинал смях в ъгълчетата на иначе строгите плътни устни. Пеела често, най-вече на себе си. Понякога й пригласяла със странни извивки циганката слугиня. Но ако някое дете прекаляло с белите, знаела кое оръжие да извади – вечно мазната от баници дълга точилка, пред която дори комитата Запро мълчал.

Такава била тя, моята прабаба, твоята прапрабаба Катерина.

И ако в деня на най-горещото погребение плаках напоително, но без глас, ако не го ударих на вопли и вой като жените от Неос Ставрос, ако не се влачех по земята след катафалката, а вместо това вдигах от парещия асфалт гръцките ти роднини и ако не се вкопчих отчаяно в ковчега на татко ти, когато тръгнаха да го спускат с въжета и грохот в земята - всичко това, Ахилеа му, не беше моя заслуга. Или поне не изцяло.

Прабаба ми Катерина, твоята аръмънска прапрабаба, следеше зорко да не посрамя рода.