Галерия

1

Днес в рубриката “Из съседската библиотека” ви предлагаме дебютния роман “Гръцко кафе” на българската писателка и журналистка Катерина Хапсали. Романът е издаден от издателство “Колибри”.

 1.

– Сико, Хрони, сико!

Ставай, Хрони, ставай…

Така крещеше баба ти в малката задушлива стаичка.

Крещеше с отчаяние и с гняв. Изглеждаше внезапно остаряла и непреодолимо сама. Въпреки десетките фигури, застинали в спарения, наситен с тамян и сладникави аромати въздух.

Никога няма да забравя този толкова специфичен мирис. На формалин и цветя.

– Сико, Хрони, сико! Защо ми причиняваш това?

Така крещеше баба ти Деметра и се хвърляше към отворения ковчег. Обсипваше с целувки гримираното лице на баща ти, галеше изненадващо посивялата му коса. Няколко дни по-рано бях изпратила на работа един млад мъж. Смъртта, или срещата с нея, го бе състарила с поне двайсет години.

Жените от селото вдигаха Деметра, връщаха я да седне на малкото канапе до леля ти и оглупелия от страдание твой дядо. За да се надигне отново след минута и пак да зацелува баща ти.

Така ги заварих, твоето гръцко семейство. Наредени на старото евтино канапе като на витрина. Жални, пресовани – от мъката, неизразимата мъка, от жегата, тази всепроникваща гръцка жега, от хорските погледи, в които съчувствието се редуваше с мрачно очакване за карнавал.

Такова погребение в село Неос Ставрос не бе имало. Или поне хората не помнеха да е имало. А те помнеха много. Нищо че не обичаха да разказват.

Погребение с четирима владици и стотици венци. С неприлично луксозни коли и автобуси с работници.

Сико, Хрони, сико…

Баща ти, затрупан с цветя, с посиняло лице и посивяла коса, не ставаше. И нямаше, никога вече нямаше да проехти безподобният му клокочещ смях. Макар че в онзи паметен ден – точно оня, който ми пожелаха да е най-лошият в живота ми, имах натрапчивото усещане, че ще се вдигне. Баща ти обичаше изненадите. Три години по-рано ми бе дал годежен пръстен броени дни след запознанството ни… Тогава седяхме в задимен индийски ресторант, пълен с подпийнали англичани, нейде около Варна. Незнайно откъде, докато аз бях твърде заета с поръчката, баща ти домъкна някаква фалшива циганска банда - да изпълнява единствено „Катерино, моме”. „Катерино, моме, хубава” - пееше запалено и обезоръжаващо фалшиво и той. И след всеки финален акорд ме питаше хем лукаво, хем някак детински „Любоф, сте се омъзис ли за мен?”.

Аз само се разсмивах – и смешно, и хубаво беше - циганите хващаха наново инструментите, англичаните ръкопляскаха. Със сигурност не разбраха, че джипсис свирят една-единствена песен.

След седемнадесетото изпълнение обаче Полихронис Георгиу Салис ме стисна силно за изтънялото ми от диети и нередовен живот рамо и каза на несравнимия си български:

– Виз какво. За последен път ти предлагам. Ако сега не ми отговорис, сте спра! Никога няма да ти предлоза пак!

– Да - казах му, преди да успея да спра думите. – Ще се омъжа за теб.

Баща ти ме целуна. Кратка, весела целувка, без излишен драматизъм, без невротична страст. Вече бях отговорила. Нямаше смисъл отново да погазва мъжкото си достойнство. Такова, каквото го разбираха в Неос Ставрос.

– Ми да поръцаме песен тогава… Ей, Лоренцо, „Катерино, моме” дали я знаете?

Такъв беше баща ти. Притежаваше странен, но прелъстителен чар. Умееше да излиза от всякакви ситуации с широката си усмивка и с настроение. И - да, по неведоми причини наричаше Лоренцо всеки, чието име не знаеше.

Затова в онзи ден – деня на най-горещото погребение, въпреки логиката и въпреки фактите все си мислех, че ще се вдигне. Че ще махне с типичните си, недодялани жестове купчините унили цветя, ще поизтупа своето сто и шейсет килограмово двуметрово тяло и ще каже с най-гръцката си, дяволита усмивка: „Спокойно бе, посегувах се малко…”

Сико, Хрони, сико.

2.

– Ох, майко, майко…

Не, не го каза българският ти дядо.

Каза го гръцкият. Георгиос. Този, който ме мислеше за гъркиня. Каза го на чист български.

Каза го като заклинание.

Повтори го като мантра.

Чул го бил от техните, някога; те пък от техните „техни”… Някъде в Мала Азия. В Турция. И не, Георгиос няма български корен. Нито пък турски. Бащата на твоя баща твърди, че е грък, Ахилеа му. Нищо че понякога – когато му стане твърде тъжно или твърде щастливо – казва по някое българско изречение…

Живеем в един запотен и претъпкан хамам, сине. На езици, на идентичности. Хамам, в който всички рано или късно лъсваме голи, но все се стремим да се скрием зад някой извезан пешкир. Хамам, който няма да нарека глобализация – твърде мултикултурно и лицемерно е. Политически коректно, демек. Турска дума, виждаш ли? Ако мога да те науча на едно-единствено нещо, преди и аз да си ида, то ще бъде да казваш нещата в прав текст. Да говориш смислено. Вкусно. И безпощадно.

В твоята кръв се вливат много реки. Твоята идентичност ти тепърва ще си я договаряш с този твърде объркан свят, но нека ти кажа най-важното – никога да не се срамуваш от разногласия хор в себе си. В теб дремат воини, в теб се трудят наплашени селяни, в теб има бунт и покорство, лудост, възторг, синя кръв. Пишат по твоите вени съдбата ти сенките на скъпи покойници. Вековете, сине, не са просто минало. Вековете шептят. И понякога, ако седиш тихо, толкова тихо, че да не ги плашиш, може даже да чуеш техния шепот. Шепотът на историята в теб. Най-гръмогласната тишина.