Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Портрет на Лорд Байрон от Изабела Теотоки Албрици

28 Януари 2016 / 09:01:44  GRReporter
6579 прочитания

Книгата „Портрети” на Изабела Теотоки Албрици (1760-1836) представлява сборник с литературни портрети на посетителите в нейния светски салон във Венеция. Тези нетрадиционна галерия впечатлява с прочутите и интересни имена на италиански и европейски интелектуалци: лорд Байрон, Уго Фосколо, Антонио Канова, Виван Денон... Проницателното око на Изабела Албрици е доловило неочаквани подробности от техните богати и сложни характери: странни навици, очарователни дефекти, комични случаи, с които умело украсява ерудирания си и задълбочен текст. Една изненадващо модерна книга, която съчетава респекта към гениите с близостта от диалога с човешкото.

В предговора към българското издание на книгата („Алтера”, 2009) преводачката й Дария Карапеткова пише за тази необикновена жена:

„Тогава авторката е на 47 години и причината да не бъде наречена дебютантка се крие в интересната й житейска история. Родена е на о. Корфу в семейство, което дължи социалния си престиж на бащата, но се управлява от властна и авторитарна майка, която насила омъжва шестнайсетгодишната си дъщеря за венецианеца Карло Антонио Марини. След преместването във Венеция и раждането на първото си дете Изабела бързо се налага в местните светски кръгове. Славата на необикновено умна и атрактивна във всяко отношение жена привлича в салона й интелектуалци с различни поприща и разнообразен произход.

Труден е жанрът, който Изабела Теотоки Албрици избира за своята първа книга. Това не е биографичен сборник, нито пък серия похвални слова, макар че и с двете тя би се вписала в модата на своето време. „Портретите” са друго – те са алхимична смес от словесна живопис, психологизъм и писателска кокетност, и тя още през 1807 г. предизвиква експлозия”.

            Рубриката “Из съседската библиотека” води Здравка Михайлова

XXIII. Джордж Байрон

 

Toi, don’t le monde encore ignore le vrai nom,

Esprit misterieux, mortel, ange, ou demon,

Qui que tu sois, Byron, bon, ou fatal génie,

J’aime de tes concerts la sauvage harmonie,

Comme j’aime le bruit de la foudre, et des vents,

Se mêlant dans l’orage à la voix des torrents.

 

Lamartine

 

Малко би било да се каже за образа му, колко беше озарен от красота, тъй като по него се четеше изражението на един изключителен дух; какво ведро чело, украсено от изящни коси в кестеняв цвят: леки, накъдрени, подредени с онова изкуство, което прикрива изкуството, имитирайки благоразположена природа! Как извръщаше очи! Те имаха синия цвят на небето, от което сякаш е произходът им. Зъбите, и по форма, и по цвят, и по блясък, приличаха на бисери: но страните му твърде недоловимо се обагряха едва в цвета на бледа роза. Шията, която той имаше навика да държи непокрита, когато приличието го позволява, изглеждаше изваяна и беше снежнобяла. Красиви като произведение на изкуството бяха ръцете му. По физиономия изглеждаше спокоен като морска вълна в хубаво пролетно утро: но като нея внезапно ставаше бурен и страховит, ако някаква страст (каква ти страст!), ако някоя мисъл, някоя дума смутеше душата му. Тогава погледът му изгубваше всякаква доброта и изпускаше такива искри, че мъчно можеше да бъде наблюдаван. Не би могъл да предположиш, че е възможна толкова бърза промяна, но нямаше как да не признаеш, че естественото състояние на душата му е бурното. Осанката му нямаше несъвършенства, особено за онези, които смятаха по-скоро за качество, отколкото за недостатък лекото и бавно поклащане на тялото, когато влизаше в някое помещение – което обаче съвсем не те изкушаваше да се питаш за причината. И без това трудно би я открил, тъй като той носеше толкова дълги дрехи, че би му завидяла и птицата на Юнона[1]. Не е бил виждан от никого да ходи по улиците на Венеция, нито пък по безгрижното крайбрежие на Брента, където също прекарваше по няколко седмици от лятото: и дори има такива, които твърдят как той никога не бил виждал освен през прозореца чудния площад „Сан Марко”: толкова бил силен стремежът му да не се покаже несъвършен в нито една част от външния си вид! Аз обаче съм на мнение, че напротив, многократно му се е наслаждавал, но в късни и усамотени часове и когато великолепните здания, които го заобикалят, осветени от нежната и благоприятна лунна светлина, изглеждат хиляди пъти по-красиви. Това, което един ден му харесваше много, на следващия го отегчаваше: и макар да изглеждаше постоянен в поддържането на някои навици, то не беше за друго, а заради дълбокото безразличие и даже презрение, с което се отнасяше към тях: каквито и да бяха, не заслужаваха да си прави труда да се занимава. Сърцето му беше крайно чувствително и прекалено се оставяше да го ръководи симпатията: но въображението му го повличаше и разваляше всичко. Вярваше на предчувствия и му правеше удоволствие да си припомня, че това вярване го обединява с Наполеон. Изглежда колкото е било подхранвано интелектуалното му възпитание, толкова е било занемарявано моралното и не е признавал и зачитал друга воля освен своята. Въпреки това кой би повярвал, че той притежаваше постоянна и почти детинска плахост, за която се появяваха така очевидни свидетелства, че го потвърждаваха независимо от негодуванието при мисълта да се свърже лорд Байрон с едно чувство, което прилича на скромност? При съзнанието, което той имаше, че където и да се появи, всички погледи се насочват към него и всички устни, особено женските, се разтварят да кажат: „ето го, ето лорд Байрон”, той естествено трябва да се е чувствал като театрален герой, длъжен да представлява и да дава отчет – няма да кажа пред другите, защото това слабо го вълнуваше, а пред себе си за всяко свое движение, за всяка своя дума. Това му причиняваше чувство на безпокойство, за което всеки ясно си даваше сметка. Той казваше по един повод (който през 1814 година беше в устата на всички), че „светът не си струва нито труда да бъде завладян, нито съжалението да бъде изгубен”: които думи (ако изобщо стойността на едно изказване може да се приравнява с тази на много и велики дела) представят мисълта и чувствителността на Байрон почти като по-колосална и изключителна от тази на човека, станал повод за разговора. Няма да казвам нищо за качествата му на поет, относно които считам за сполучливи съдници само неговите съграждани. Те твърдят, че той е оставил огромна празнина в британската литература, че в своите съчинения е засегнал всички теми и докоснал всички струни на божествената арфа, изтръгвайки ту най-нежните, ту най-пламенните звуци, които могат да бъдат чути. В стихоплетството обичаше да бъде вдъхновяван, така да се каже, от самия въздух на местата, по които са се случили или събитията, които е искал да опише, или ситуациите, които е искал да обрисува; макар паметта му да беше много силна, а въображението развихрено и богато. Чувала съм да го сравняват с Шекспир и да го поставят като Гарик[2] между музата на смеха и тази на плача: независимо че доста по-често и с повече лекота и успех той се доближаваше до втората. Стиховете, които често диктуваше на един дъх, бяха равносилни на менителници, плащани на приносителя от неговия издател; и няма съмнение, че с излизането на негово произведение, в колкото и много бройки да беше изданието, то се изчерпваше докрай в същия ден. Бил е обвиняван, че често е изобразявал, вероятно без да забележи, себе си у своите герои: обвинение, от което по-скоро е опитвал, отколкото успявал да се защити. На деветнайсетгодишна възраст, казват, литературната му репутация вече била колосална. Векът го връхлетя и обви в своя буреносен облак. Манията на така наречените либерални възгледи (прилагателно, което всеки тълкува според своето въображение и в това се състои цялото му очарование) в никой друг ум не е пускала по-дълбоки корени. Достатъчно е да се спомене, че бидейки лорд и пер на свободната Англия, се считаше за роб. Би му се искало да е живял при едно идеално, поетическо управление, като забравя, че Платон, макар и по случайност сам най-големият поет, с когото може да се похвали политиката, изключва всички поети от своята Държава. Гимнастическите му упражнения бяха ту ожесточени, ту почти никакви. Тялото му, както и духът, на драго сърце се огъваше пред всяко негово желание. Прекара цяла една зима, като излизаше от къщи сутрин само за да отиде до островчето на арменците[3] (разположено насред спокойната лагуна, а от Венеция не по-далеч от половин левга), за да постои при начетените и гостолюбиви монаси и да научи извънредно трудния им език, а вечер, отново на своята тъмна на цвят гондолка, отиваше само за няколко часа сред хора. През една друга зима, колкото и силно да бушуваха водите на лагуната, се виждаше как я преминава, акостира на най-близката суша и изморява поне два коня от препускане. Не са го чули да произнася дума на френски, макар да владееше перфектно този език. Мразеше нацията и съвременната й литература: така както не ценеше и съвременната италианска литература, в която, казваше, имало само едно име сред живите; омаловажаване, не знам дали да кажа невярно, или по-скоро смехотворно и обидно. Гласът му беше мек и много нюансиран. Говореше с голямо спокойствие, ако не му противоречат, но се обръщаше на драго сърце повече към съседа си, отколкото към цялата компания. Задоволяваше се с нищожно количество храна и предпочиташе рибата пред месото поради оригиналната причина, че то – по думите му, го правело свиреп. Не обичаше да гледа жени да се хранят и причината за това негово странно отвращение трябва да се търси в постоянния страх да не се накърни онова разбиране за съвършенство и дори за почти божествена природа, която той обичаше да им приписва. Понеже винаги им е бил подвластен, изглежда самото му самолюбие е обичало да намира подслон в мисълта за тяхното превъзходство: чувство, което той умееше – един Господ знае как! – да съчетава с презрението, което постепенно после почти за отпускане на душата демонстрираше към тях. Само че противоречията не бива да будят изненада в характери като този на лорд Байрон: и освен това кой не знае, че робът винаги мрази своя владетел? Без да има някоя Херо[4], която да го очаква на отсрещния бряг, той премина Хелеспонт с плуване заради едничкото желание да прекрати спора, дали е възможно, или невъзможно да бъде преплуван. И чистите води на Тахо, леки и именно затова крайно опасни, той премина по същия начин там, където реката е най-широка; начинание, с което се гордееше повече, отколкото с първото. И за да продължа темата, ще кажа как са го видели да си тръгва от една сграда, разположена на Канал Гранде, и вместо да се качи на своята малка гондола, да се хвърля с дрехите във водата и да се прибира с плуване в хотела. А на следващата вечер, за да избегне опасността, на която се бил изложил предишната – да бъде наранен от дебелите гребла на гондолиерите, които превозват в бързи лодчици своите господари – като човек, нехаещ за препятствията, е бил видян да преминава същия канал, плувайки с дясната ръка и с високо вдигната факла в лявата, за да се осветява. И не може да се преразкаже какво било учудването при вида на тъй необичайния плувец от страна на мирните гондолиери, които, облегнати на кърмата на своите гондоли, припявайки красивите мелодии за Ерминия и Русокоската[5], очаквали бдителните петли да поздравят утрото: час, в който през лятото се прибират у дома след нощни скитания венецианските дами. Към слугите си, от които не изискваше почти нищо, беше щедър, добър, приветлив. Измежду тях водеше винаги със себе си един стар прислужник, защото, казваше, той бил присъствал на раждането му. Лорд Байрон мразеше своите сънародници, но само защото знаеше, че не го одобряват като морал. Англичаните, строги блюстители на семейните задължения, не можеха да му простят, че е забравил и дори потъпкал основните сред тях: така че нито той обичаше да ги среща, нито те самите, особено в компанията на жените си, обичаха да се запознават с него. Голямо у всички обаче беше желанието да го видят; и по-специално дамите, които се осмеляваха да го погледнат само скришом, си казваха тихо… колко жалко! Ако обаче някой негов съгражданин с висок сан и високо реноме пръв проявеше любезност, той оставаше видимо поласкан и изпитваше върховно удоволствие да общува с него. Изглежда че за раната, която стоеше все отворена в кървящото му сърце, подобни облекчения бяха като капки живителен балсам, които му носеха утеха. Говорейки за брака си, тема деликатна, но въпреки това приветствана от него, ако бъде подхваната от страна на приятел, се разстройваше видимо и твърдеше, че той е невинната причина за всяка негова грешка, за всяка негова беда. За съпругата си говореше с голямо уважение и обич. Казваше, че тя е превъзходна дама, отличаваща се с качествата на сърцето и характера, и отдаваше изцяло на себе си вината за горчивата им раздяла. Е, дали подобни приказки са били диктувани от правдивост или от суета? Не напомнят ли те онези думи на Юлий, че жената на Цезар не трябва дори да бъде подозирана? Каква суета има в тези Цезарови думи! Но по суета лорд Байрон не отстъпваше на никого. За дъщеричката си, за скъпата си Ада говореше с много умиление и сякаш му доставяше удоволствие да прави жертва, като я оставя на майка й за утеха. Огромната омраза, която изпитваше към тъща си и към подобната на Евриклея лейди Байрон, две жени, които обвиняваше в голям принос за отдалечаването й от себе си, показваше видимо колко страда от това: независимо от някои солени шеги по неин адрес, които се срещат в писанията му, продиктувани по-скоро от озлобление, отколкото от безразличие. Нравът му беше така раздразнителен и нетърпящ критика, че е бил чут да казва от една дама, която дръзнала да разкритикува един негов стих, как би я удавил в океана; все едно венецианската лагуна не му се виждала достатъчно дълбока. Щом дочуеше, че този или онзи се кани да превежда негови стихове, пребледняваше и почти се разтреперваше от страх, че преводачът няма да е подобаващ. Ръката му беше готова да се протегне в помощ на бедстващите, но строгите му сънародници го упрекваха, че не я протяга достатъчно тайно: сякаш липсата на една друга добродетел би могла да унищожи първата; и освен това чия е вината, че всяко действие на лорд Байрон се разглеждаше под лупа? Като един нов Тиртей с песента си мощно насърчаваше гърците за битка и победа. Умря сред тях, които обичаше, и от една нация, която си даваше сметка само за неговите качества и за своята признателност, беше безкрайно, искрено и продължително оплакван. Родината му, оказвайки висока почест на своя поет, оспори на Гърция притежанието на тленните му останки. Получи ги; за другата остана това, което повече й принадлежеше… „Сърцето! Гърция!...” , каза той и повече не каза.

 

Превод от италиански: Дария Карапеткова




[1] Паунът.

[2] Дейвид Гарик (1717–1779), английски актьор и драматург, прочут с интерпретациите си на Шекспир, споменат от Дидро в „Парадоксът на актьора”.

[3] Остров Сан Ладзаро дели Армени, исторически гостоприемник на арменска култура и седалище на братството на мхитаристите; Байрон изучава там арменски език.

[4] Жрицата на Афродита в Сестос, която любимият Леандър посещавал всяка нощ, като преплувал Хелеспонт.

[5] „Русокоска на гондола”, канцонета със закачливо съдържание от Антон Мария Ламберти (1757–1832).

Категории: Портрет Лорд Байрон Изабела Теотоки Албрици
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus