Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Разкази от Елена Пеева Никифоридис

22 Май 2015 / 09:05:55  GRReporter
12382 прочитания

Елена Пеева-Никифоридис е родена във Велинград, завършва юридическия факултет на Карловия университет във Прага. Омъжена е и живее в Гърция, където има своя галерия за византийско християнско изкуство. През 2011 в Марсилия неин разказ е награден със специалната награда от Международния форум на жените от Средиземноморието, асоцииран член на ЮНЕСКО. В навечерието на 24 май ви предлагаме разказите на Елена Пеева-Никифоридис "Колко струва кирилицата", "Коледно реване" и "Rainbow Hill".

 

                                      КОЛКО СТРУВА КИРИЛИЦАТА?

Не знаете ли? А аз знам. Точно две евро. Нито повече, нито по малко. Това е европейската й цена на пазара, към днешна дата.

 

 В историята, която следва, всичките герои и събития са действителни. Като жанр това е разказ на очевидец (в случая – аз), но може да мине и за фейлетон. Мястото на действие е Франция, по-точно Марсилия, месец юни, по време на Панаира на книгата. Бях там по повод на един литературен конкурс. Мой разказ беше награден и организаторите бяха поканили всички лауреати. В гостуването ни бе включено и това изложение на книгата. Там имахме срещи с писатели, интересни запознанства, дискусии. И понеже няма нищо случайно, на този ден си бях облякла тениска, купена от България, от сувенирен магазин, в който ги продават заедно с мускалите с розова есенция и троянската керамика. Някой мъдър човек бе щамповал върху тениската нашите азбуки – Глаголицата и Кирилицата.

От тридесет години живея в Гърция и често ми се налага и там да я обличам. Това доказателството за съществуването на двете азбуки го нося, както се казва, на „гърба си“. Тук, в Марсилия, я бях сложила, защото се връзваше със събитието, а и времето си беше за тишърт. Сред това море от книги се образуваха няколко дискусионни кръга около присъстващите писатели и издатели. Аз бях с Ада, също лауреатка на конкурса, представителка на Египет. Тя имаше сериозен проблем с нашите домакини, заради забрадката, която не сваляше от главата. Официално я предупредиха, че ако не я свали, по всяка вероятност, няма да си получи наградата. Европа имаше становище по въпроса и настояваше то да се спазва.

Ада трябваше да реши дали да се съобрази с това изискване или преждевременно да се върне в Египет, и то без награда. Прекарахме една безсънна нощ в разговори на тази тема. Тя ми сподели, че е дала обет пред баща си, преди той да почине, че ще носи забрадка. Ада беше интелигентна жена, завършила френски колеж в Кайро и работеше в организация за правата на жените в родината й. Имаше семейство и две деца. Нямаше как да направи компромис. Искаше да остане вярна на обещанието си, и пред паметта на баща й. В Египет забрадката й е нейната защита от опасностите на света, който я заобикаля:

- Богатите ги пазят бодигардове, а ние, обикновените жени, по този начин се предпазваме от агресията срещу нас. Може би във вашите очи е глупаво и наивно, но така сме възпитани. Аз не съм покрила лицето си. То е открито пред света. Вие също носите кръстче, за да ви пази. Това мен не ме дразни.

- Разбирам те, Ада – казах аз. – Когато бях дете прекарвах ваканциите си при моята баба. Комшиите й бяха помаци и носеха фереджета. Днес с носталгия си спомням за онова време,  изпълнено със снежнобели фереджета, с благи приказки, сиропирани лакомства и нескончаеми мохабети... Ти си част от свят, който ми е познат. В него се живееше с любов и търпимост.

До сутринта успях да я убедя да не си тръгва. Обещах й, че ще бъда на нейна страна, без да имам представа как ще го направя. Марсилия гъмжи от африкански емигранти с тюрбани и шалвари, с най-различни марокански и алжирски елементи по облеклото. Разбира се, в държавната администрация всички имат европейски вид. Нашата организация домакин е известна, международна и е асоцииран член на ЮНЕСКО, а темата на конкурса бе „Емигранти“. Всички бяхме писали случки, разказващи за толерантността към чужденците, за разбирането и съпричастието към тяхната съдба, цвят, облекло, култура и светоглед. И затова ни бяха отличили с награди. Какъв парадокс, точно заради една такава причина, награждаването на Ада висеше на косъм. Забрадката й се превърна в проблем и сне маската на двуличието, прикриваща европейската толерантност.

На раменете си бях преметнала красив, копринен шал, купен от Париж, който въобще не пасваше на тениската ми от магазин „Българска роза“. Домакините отново категорично заявиха, че няма да включат Ада в дискусиите, докато не си свали забрадката. Тя не реагира. Когато дойде моят ред да се изкажа, станах и сложих скъпия копринен шал върху главата си, като се извиних, че ми духа от морето, което беше истина. Отстрани, между мен и Ада, нямаше голяма разлика, освен кръстчето, което висеше на врата ми. Всички разбраха моята провокация, но дискретно я премълчаха и дискусията продължи, все едно че нищо не се е случило. Ада ми стисна едва забележимо ръката в знак на благодарност. После ме помоли да подържа някакъв свитък, навит на руло, който беше купила и отиде да донесе кафе. Разгърнах го от любопитство и зяпнах от учудване. Държах в ръцете си цветен плакат с всичките азбуки, възникнали по Средиземноморието, от древността до днес. Беше официално, луксозно издание на френската Асоциация на азбуките, носителка на редица отличия. Каква красота от буквени знаци! – египетски, коптски, гръцки, финикийски, грузински, арменски... и изведнъж виждам: Русия, Кирилица, XIX -ти век сл. Хр.

Под всяка изписана азбука имаше кратка информация, откъде и как е произлязла. За кирилицата не се споменаваше нищо. България я нямаше, както и нашата глаголица. НЯМА НИ! В центъра на Европа, нас ни няма! На Панаира на писмеността ни няма!

Незнание? Умишлено преиначаване на неоспорими исторически факти? Неграмотност на Панаира на грамотността ? От всичко по малко. Толкова, колкото е необходимо, за да ни заличат. Днес само от някакъв списък от родните места на азбуките. А утре ?

Ада стоеше до мен вече четвърт час с двете кафета в ръце и не можеше да разбере защо продължавам да въртя свитъка на разни посоки и да се взирам в дребните шрифтове.

-Ма шери, твоят проблем е нищо. Друг е големият проблем! Няма ми я държавата. И писмеността ми я няма. Европа иска от теб да си свалиш забрадката, а за мен си е сложила бурка на очите, която й пречи да види очевадни истини. Сякаш принадлежа към някакво неидентифицирано европейско племе.

Тя не проумяваше за какво говоря и започна да отпива ту от едното, ту от другото кафе. Помолих я да ми покаже от кой щанд си е купила свитъка. Вживяла се бях в проблема със забрадката, а само на няколко крачки разстояние, както се казва, под носа ми, официално се разпространяваше фалшива информация за кирилицата.

Някаква солидна дама представяше издателството на Асоциацията. Казах й съвсем вежливо, че в каталога, който продават, липсва държавата България, липсва глаголицата, която е предшественичка на кирилицата, и че Русия не е майка на българската азбука. Разказах и всичко, което знаех по темата. Накрая й посочих информацията от тениската ми.

- Не познавам тези знаци – каза тя, поглеждайки ги бегло.

- Това не са пещерни знаци, а букви, систематизирани по всички правила в азбука – поясних аз.

Вместо интерес, усетих враждебност и раздразнение. Казах и, че съм в Марсилия, защото съм лауреат на литературния конкурс и че аз пиша с тези букви.

- Ако има някакъв проблем – каза дамата, – той си е ваш. Не разбирам защо ме занимавате?

- Това не е занимание, а просветление, госпожо. Той е ваш проблем, на вашата Асоциация на азбуките. И си има име: IGNORANCE! (НЕВЕЖЕСТВО!)

Тогава дамата направи последен, отчаян опит да се отърве от присъствието ми, като предложи да купя каталога с две евро по-евтино. От целия ни разговор, това беше разбрала – да компенсира липсата на две азбуки и една държава с две евро. Понеже не отвърнах „на жеста й“, госпожата нервно заприбира последните два свитъка и ми даде да разбера, че затваря щанда.

За какво съм взела да тревожа Европа? Буквена терористка! На всичко отгоре бях забравила да си сваля кърпата от главата. Върнах се отново на дискусията и разказах на Ада какво се беше случило. Тя се опита да ме успокои, припомняйки ми, че все пак от години не живея в България.

- Знаеш ли, Ада, това бе най-хубавият празник в детството ми – Денят на българската писменост. И на края на света да се намирам, винаги го нося у себе си. Мисля, че сме единственият народ, който празнува своята писменост. Този свитък надраска душата ми.

- Ако това ще те успокои, нека ти кажа, че ние, в Египет, в училище учим за Кирил и Методий и знаем, че са използвали и египетски знаци при създаването на вашата азбука.

Това ми каза Ада, която носеше забрадка. Моята беше паднала на раменете. Наместих я отново на главата, защото вятърът се усили. Тогава тя ми подари своя свитък. Е, все пак, не платих дори и цент за европейското невежество.

На сбогуване подарих на Ада моята тениска. Веднага я облече върху нейната блуза и без да иска смъкна кърпата от главата си. Имаше прекрасна коса и изглеждаше много красива. Не бързаше да се забради. Остана така миг, два... Това беше мълчалив жест на благодарност към мен. Така я запомних.

Тръгнах за летището. Там ме очакваше компенсация за яда ми. Служителката, която обработваше багажа, погледна билета ми и се усмихна. Връщах се в Солун. Беше месец юни и много французи отиваха да прекарат ваканцията на гръцките острови. Върху картончето на куфара ми тя написа „Солун“ и попита:

- Къде се намира този остров в Гърция?

И ето я моята балканска радост! В Европа не знаят, че Солун е град, втори по големина след Атина, а аз се кахъря за глаголицата, кирилицата и България. Та това е висша математика! В азбучния каталог Гърция присъстваше повече от достойно, досущ като олимпийска богиня: както с античната й, така и със съвременната й азбука. И въпреки това Солун е остров!!! Зарадвах се по балкански. Не само на мен ми е криво, но и на съседката положението не е розово.

По високоговорителя обявиха моя полет. Стиснах здраво свитъка с „руската кирилица“ и се отправих към самолета, който щеше да ме отведе на остров Солун.

 

 

 

 

 

 КОЛЕДНО РЕВАНЕ

 

Всеки си има по една Коледа с главно „К“. Тя тихо и светло се е скътала някъде в душите ни. На празника аз винаги разказвам за нея, за моята Коледа , защото имам нужда да я съживявам с думи. Ако бях художник сигурно щях да я нарисувам.

        Сняг валеше обилно през зимите на моето детство. Коледите бяха винаги бели, а елхите  естествени и ухаеха на гора, на спокойствие, на празник. Въобще, Коледа не „идваше“ – тя се „очакваше“. Мечтаехме си за подаръци, които беше трудно да получим. Или ги нямаше по магазините, или парите не стигаха за тях. Но тайно се надявахме, че все пак нещо от мечтите ни ще се сбъдне. Коледа беше и ухание. Всичко се приготвяше домашно. А  мама правеше най -вкусното реване. Огромна кръгла тава с реване. Любимият сладкиш на моята баба, при която се събирахме на Коледа. Аз лично и до ден днешен не обичам реване. През лятото  ние петимата внука на баба прекарвахме ваканциите си при нея. Там имаше ред и дисциплина. Водеше ни в гората да събираме шишарки за подпалки през зимата, а после и на реката да се къпем. Четяхме книгите, които тя ни носеше от читалищната библиотека. Хранеше ни с благи и скромни гозби. Но дойдеше ли гостуващ театър, не го пропускахме. Купуваше  билети и отивахме на представление. Казваше, че щом артистите са ни дошли на крака, трябва да ги уважим. Научи ни на нещо много важно - да уважаваме изкуството още преди да сме го разбрали. Всъщност, тя много обичаше театъра. А всяка неделя следобяд ни водеше задължително на сладкарница.  С нетърпение очаквахме този ден.   Сладкарницата за нас беше празник. Баба крачеше гордо през площада, а ние подтичвахме след нея, пременени в новите си дрехи и се кикотехме. Тя зорко следеше дали поздравяваме възрастните хора, насядали на припек и раздумка по пейките пред къщите. И ето, вече влизаме в сладкарницата. Още от вратата баба поръчва шест реванета и шест лимонади. Сядахме на масата до прозореца, която беше от бял мрамор и чакахме реванетата. Питам се и до ден днешен защо поръчваше  всеки път все това реване? Дали беше най-евтино или баба много го обичаше? Насреща, зад стъклената витрина имаше най-различни пасти, които  не бяхме вкусвали. Баба никога не ни предложи да сменим реването с паста, а ние не се осмелявахме да ги пожелаем. Бояхме се да не я обидим и да ни лиши от неделната сладкарница. Ядяхме реването, а очите ни се наслаждаваха на изрисуваните с цветно масло пасти. Изобщо, неделните бабини шест реванета и шест лимонади си останаха за мен не само мил спомен, но и някаква загадка. Нямам отговор, но нямам и желание дори да си помисля за реване.

       На Коледа обаче винаги носехме на баба тепсия с домашно приготвено реване. Аз бях отговорна да държа тавата внимателно, за да не се разлее сиропа. Баба живееше в едно малко планинско градче. До там се стигаше първо с влак,а после с мотриса. Влакът винаги беше претъпкан с пътници. Всички носеха от града пълни куфари, чанти, кошници с колбаси, сладкиши и подаръци. Когато се прехвърляхме от влака на мотрисата, ставаше нещо като преселението на народите. Викове,  смях, глъч, кокошки, дамаджани, дисаги и аз понесла на ръце тепсията с реване. Прескачахме коловозите и се събирахме  в чакалнята на малка гаричка, където изчаквахме да дойде мотрисата. Тя обикновено не се бавеше много, с изключение на един единствен път.

       Всички пътници мръзнехме в малката чакалня, а навън бушуваше снежна буря. Свечеряваше се. Началник-гарата беше съобщил, че теснолинейката е затрупана със сняг и войници се опитват да я разчистят. Ставаше все по-студено. Сиропът в тавата окончателно замръзна. До Коледа оставаха само няколко часа. Полека-лека празничното въодушевление се замени с притеснение. Запалиха огън във високата чугунена печка, която стоеше в центъра на чакалнята. Стана топло.  Хората се отпуснаха по дървените пейки наоколо. Децата заспаха в прегръдките на майките си. По едно време чухме да вият вълци. Началник - гарата беше получил ново съобщение, че разчиствателната акция ще продължи едва на другия ден. Мотрисата не можеше да се придвижи. Влак за обратно щеше да има едва на сутринта. Голямият стенен часовник отмерваше последните часове до Коледа.

       Стана ми тъжно. Мислех за баба, която ще бъде сама на празника. И най-вече ми беше тъжно за елхата. При нея винаги ме очакваше истинска елха, която аз украсявах, докато възрастните подреждаха вечерята. По бузите ми потекоха сълзи. Баща ми ме прегърна и  попита дали съм гладна. Тогава ревнах с глас и му казах, че плача за елхата. Той събра няколко мъже и  всички излязоха в тъмнината. Сред хората беше настъпила такава суматоха, че никой не забеляза отсъствието им. Само безброй снежинки нахлуха да се стоплят, малко преди мъжете да затворят вратата след себе си. Аз улових една в ръка и и се радвах, докато се стопи. Не се мина много време и вратата отново се отвори. В рамката й се показа елха, покрита цялата със сняг. Зад нея надничаха усмихнатите и зачервени лица на няколко мъже, сред които беше и баща ми. Децата закрещяха от радост. Жените занареждаха по скамейките най -  различни вкусотии, приготвени специално за коледната нощ. Печката бумтеше. Ухаеше на празник. Усмивки грейнаха по лицата. Мъжете отвориха дамаджаните. По клоните на елхата навързаха наденици, гевречета, колачета, ябълки...

       Когато удари дванайсет часа, началник-гарата отново влезе и ни поздрави. Всички си честитяха, прегръщаха се и се целуваха. Беше топло. Беше празнично. Никой не чуваше бурята навън. Цепениците в печката пращяха. Някой запя и всички подеха позната родопска песен. Появиха се тепсии с вита баница и тогава забелязах, че реването липсваше. Майка ми предлагаше от него на всеки по парче. Представих си баба как стои сама до ненакичената елха и без реване. Искаше ми се да извикам: „Ей хора, върнете парчетата обратно. Това е бабиното реване“, но от гърлото ми не излизаше звук. Там беше заседнала горчива буца. После заспах. Когато се събудих  слънцето ослепително светеше по натрупаните преспи. Излязох навън и видях как майка ми почистваше празната тава със сняг.

       Мотрисата, която чакахме, нямаше да пристигне. Тръгнахме обратно през заледените коловози към влака. Сега торбите и чантите бяха по-леки, но трябваше да си пробиваме път през снега. Празната тава се беше залепила за ръкавицата ми и ме удряше по коленете. Всички  бяха радостни, че  се прибират  в къщи. На мен ми беше пусто и тъжно. Една мотриса ми открадна празника при баба. Мама ме прегърна и каза, че догодина ще и занесем  по-голямо реване. Тогава тя не знаеше, че догодина баба вече няма да я има. Така беше пожелала съдбата.

       Всички следващи Коледи  прекарвахме вече вкъщи, в града. Времената се променяха. Празникът ставаше все по-лъскав и все по-шумен. Истинските елхи  заменяхме с пластмасови. Под тях намирахме все повече подаръци, за които дори не мечтаехме. Реване вече не се правеше. Купуваше се готова торта. И още по-лошо – започнахме да празнуваме по ресторантите. Всъщност залъгвахме се,че празнуваме. Събирахме се,за да вечеряме заедно. Спомените за детските Коледи и бабите ни все повече  избледняваха. Напивахме се преди дванайсет и забравяхме какво точно празнуваме, изпращаме или посрещаме. И във всички тези объркани и разбъркани Коледи, макар и за миг, си спомнях за Коледа, която мотрисата ми отне. А може би ми подари? Тогава и елхата беше истинска, и снегът стигаше до колене, и песните около печката бяха истински и красиви, а реването, което всички лакомо изядоха беше направено с любов и раздадено в тази свята нощ с любов...Не се задържам за дълго в този спомен. Боя се да не свърши. Пазя го. Където и да съм на Коледа, с когото и да съм,все намирам повод да разкажа за най-красивата и истинска Коледа в моя живот. Понякога приятелите ми  се замислят и търсят своята истинска Коледа. Случва някой и да я открие. Други разбират, че са я загубили завинаги или при тях мотрисите винаги са пристигали.  

        Днес реване почти не се предлага. Продължавам да не го обичам, но ми е мил споменът за бабиното реване. Сега на празничната ми трапеза има америанска пуйка, немски щолен, френско червено вино. Пред иконата паля китайски свещи, а по радиото слушам до умопомрачаване Мerry Christmas. По изкуствената елха съм посипала памук за сняг. Парното е пуснато до края и аз съм по лятна дреха. Навън няма сняг. Хиляди лампички осветяват еднообразието на нашето всекидневие с безсмисленото си светване и изгасване. В дванайсет в полунощ отваряме шампанско. Всички около масата сме много весели,защото е настъпила Мerry Christmas. И от всичко това една буца засяда в гърлото ми. Поднасят ми пудинг, а на мен така ми се яде реване. Изпращам на всички приятели общ sms: 4ESTITA kOLEDA.

 

                              

УЛИЦА " ОТЕЧЕСТВО"

 

                                                                                                   на баба ми

Улица „Отечество” е скътана в едно малко родопско градче. Познавах всички хора,които живееха на нея. Усещах аромата на цветята през оградите. Там научавах истории, които помня за цял живот.Това не беше просто улица, а сцена, изпълнена с колоритни образи и пъстри багри. Тя беше моята първа детска енциклопедия за големия и още непознат свят.

         На улица „Отечество” живееше моята баба. Там прекарвах летните си ваканции. Всичките ми детски игри са събрани на  нея. Като я сравних с енциклопедия не си мислете, че е голяма и дълга. За мен тогава тя започваше от ъгъла и свършваше до черквата. На няколко крачки зад ъгъла беше центърът на града. А какво имаше зад черквата - не знам. Целият декор на улицата бяха девет къщи и три чешми с топла и студена минерална вода, която разточително течеше ден и нощ. Тези чешми все още ги има, но вече са почти пресъхнали. Само едната леко църцоли (така казват на родопски диалект, когато едва, едва тече вода). Каква красива дума и колко тъжна гледка. Около тези чешми винаги имаше хора – перяха, миеха се, разговаряха или просто, ей така, гледаха силната струя вода и й се радваха. Да им се чуди човек. А може би са усещали , че някой ден ще пресъхнат. Водата имаше сладък вкус. Баба ми я наричаше блага, като че беше блага ракия. Никъде другаде  по света не съм пила блага вода. Скъпа вода съм пила, но  блага - не.     

         Всъщност, не за водата, а за хората, които пиеха от нея искам да разкажа.

    Щом пристигнех  от голямия град, още от ъгъла виждах баба да ме чака пред портата на старата къща, пъхнала ръце под престилката. Имах чувството, че откакто ме е изпратила миналото лято, не е мръднала от там, чакайки ме. Белите и коси бяха грижливо прибрани под шамията  и затова тя никога не ми е изглеждала стара. Щом ме видеше, отваряше ръце, за да ме прегърне. И сега все още ми липсва това разстояние от ъгъла на улица „Отечество” до прегръдката на баба. Къщата и миришеше на билки, които тя сама събираше и сушеше по дървените первази на прозорците. Около къщата в чуден безпорядък се кипреха саксии с мушкато. Над  дървената порта имаше забит голям пирон. На него баба окачваше стария ръждясал ключ от къщата., когато идваше при нас на гости в града. Понякога липсваше от дома си с месеци. Един ден я попитах защо не взима ключа със себе си. Тя се усмихна и каза: „Всеки е добре дошъл в моята къща, дори когато ме няма".  Никой никога не посегна на къщата и. Когато баба си беше отишла вече от този свят, дойдоха едни хора с булдозери. Събориха къщата, за да изправят улицата, която и до ден днешен е все още крива. По-точно дразнеше ги предизвикателно окаченият ключ. Беше настъпила епохата на алармените системи и той бодеше като трън в очите. Напомняше за едно друго време, в което на улица „Отечество” се живееше спокойно.

         Първата къща до ъгъла  беше на  баба Марийка – билкарката. Тя лекуваше всичко и всички с тревичките от нейната градина. Преди да откъсне илача дълго му говореше нещо. Баеше ли му, пееше ли му, само тя си знаеше. Погалваше го и чак тогава го откъсваше. Хорските болежки влизаха в двора и оставаха завинаги там, омагьосани от игликата, хвойната, здравеца и добрината на баба Марийка. Колко дълго е живяла – не знам. И днес все още си я спомням как достолепно носеше селската си носия.  Седеше на припек сред цветята, скръстила старчески ръце над везаната престилка, която сякаш беше проекция на градинските багри.

         До нея се жълтееше гръцката къща. Наричаха я така ,защото там бяха настанени гръцки политемигрантски семейства. От техния балкон наблюдаваха отвисоко събитията на улицата. Общуваха предимно помежду си.Български знаеха малко и грешно. Отпиваха от кафето и въздишаха по Гърция. Имаха четири дъщери, които много говореха и още повече се кикотеха.

     Един ден балконът опустя. Кепенците останаха спуснати. Гърците си бяха заминали за родината , за да си търсят тяхното Отечество.  Странно нещо е човекът. Обиди се на държавата си и хоп смени я с друга.Настани се в новата, седне на някой балкон, а погледът му все към  майката земя. Мине някоя и друга година, кажи – речи един живот и отново се завръща там, откъдето е тръгнал.

Случи се така, че  след много години открих нашите гърци в едно селце  до Кавала. Посрещнаха ме. И трапеза сложиха. Живееха в  ниска къщичка без балкон, на една прашна и безлична селска уличка. С честен труд си изкарваха прехраната.Дъщерите  отдавна се бяха омъжили , а грижите бяха секнали  смеха им. Разговорът ни се  въртеше  все около улицата - кой, кога, как... Цяла България за тях беше улица „Отечество”. Изпратиха поздрави на всички. Но тези всички отдавна ги бяха забравили. На раздяла им оставих бутилка с вода от нашата  улица. В очите им се появиха сълзи. Разбрах, че освен блага, водата може да е и сълзлива.   По някакъв техен си начин нашето Отечество им липсваше.                                                                            

       Под балкона на гърците се намираше циганското училище. То си беше чиста местна измислица, но съвсем като истинско. Съществуваше само един месец през лятото. Всички ученици, на възраст от 5 до 15 години, бяха в един и същи клас. Имаха си учител, черна дъска и няколко вехти чина. Учебният ден започваше и свършваше според настроението. От време на време притичваха майки, които отвеждаха или довеждаха някое цигане. Други им носеха ядене. Някои идваха да ги набият за нещо, което само те си знаеха и ги оставяха сополиви да продължат обучението. Цареше неописуема врява, смях, песни, караници, шамари. Вратите и прозорците бяха широко отворени, а вътре се твореше нещо като циганска цивилизация. И цялото Отечество миришеше на циганско. 

      От другата страна на бабината къща живееха Ферда, Мехмед, Алиш и Фатма. Те бяха помаци.Много ги обичах. Бяха най- чистите хора, които познавам. Фереджетата им светиха от белота, а къщата миришеше на сапун, грейнала от алените халища, с които беше застлана. В тази къща Корана се спазваше и уважаваше, въпреки че никой не го беше чел. Като повечето помаци и те не знаеха турски. Бай Мехмед беше ходжа.  На какъв език е служил само той си знае и един Аллах го е разбирал.   Забулени във фереджетата, те  живееха скромно и мечтаеха за  Турция. Никой от тях не беше ходил там. По онова време това беше невъзможно. Имаха си своя, измислена Турция-шарена, шалвареста, лъскава. Не я натрапваха на никого. Само въздишаха по нея. Говореха за тази своя Турция така, както баба ми говореше за Рая. Не страдаха по нея, защото вярваха,че като умрат ще я видят на небето. 

     Помаците мечтаеха да имат нова къща и то не в Истанбул, а на улица „Отечество” - до чешмата с топлата вода и черквата от другата страна. Построиха я със задружния труд на всички комшии. Незабравими останаха за мен вечерите около тлеещия оджак с насядалите  по миндерите кадъни. В жарта се печяха сипкави балкански компири. Около огъня се говореше за Библията, за християнството, за Мохамед и Корана. Не спореха, а разказваха. Баба ми знаеше най- важното от Библията наизуст, а Мехмед сравняваше притчите с тези от  Корана. Ние децата слушахме и се мъчихме да си представим що е Бог. Всичко, което знам за двете религии е от тези вечери при Ферда и Мехмед. Научиха ме на търпимост към вярата на другите.  

       След това дойдоха едни времена, когато на помаците задължително смениха имената. Ферда стана Теменужка, Мехмед - Методи и т.н. Забраниха им да носят фереджета и да мечтаят за Турция. Имаха късмет, че не знаеха турски. Беше забранено да се  говори на този език. Тогава те зазидаха голямата входна порта откъм улица „Отечество”. Обърнаха гръб на улицата и влизаха в къщата през малка задна вратичка.

       По-надолу беше влашката къща. В нея живееше нана Боча с цялата си рода. Откъде бяха тръгнали тези хора, накъде са отивали, та са стигнали  до нашето Отечество  само те са знаели. Имаха си свой език и нрави. Свои носии и свои сватби. Най- хубавите и най- големите сватби бяха влашките. Голям род бяха, голями сватби вдигаха. То не бяха дарове, то не бяха коне, свирки, гости, песни - три дни и три нощи. А влашко погребение не помня. Може и да не са умирали. Веселейки се  са забравяли, че идва  и краят.

       Имаше един дядо Коце. Лятно време ходеше с шаечни дрехи и астраганен калпак. Нана Боча правеше червени захарни петлета, а той ги продаваше цял ден из града. Нареждаше ги  върху дървена дъска закрепена с кожени каишки на раменете му. Сред петлетата стърчеше китка босилек, за да гони с аромата си мухите от лакомствата. Вечер дядо Коце се прибираше уморен и одрезгавял от викане. Петлетата, които не беше продал ги раздаваше на нас, децата от улицата. Не знам какво общо имат захарните петлета с влашките традиции, но за мен те са най-сладки, когато ги продава човек с астраганен калпак.

         Има една прекрасна картина в музея на Златю Бояджиев. На огромно платно художникът е нарисувал целия колоритен живот на тези хора. Там единствено липсва  дядо Коце  с червените петлета. Златю не е имал щастието да си близне от тази вкусотия. Иначе със сигурност щеше да го нарисува в средата, а около него цялата тази влашка сага, завъртяна в космическия кръг на своята съдба.

               Къде изчезнаха тези хора така и не разбрах, но те все още населяват спомените  на моето детство и ме радват със захарните си петлета.

      В две съседни къщи от другата страна на улицата живееха две Марета на моята възраст. Аз винаги имах по едно Маре на разположение. Когато едната беше заета, другата идваше да ми прави компания в игрите. Заставах между двете къщи и се провиквах. Свободното Маре  изскачаше отнякъде босоного и  игрите започваха.  От както са пораснали Маретата изчезнаха някъде по големия свят и са залостили къщите си  в Отечеството.

      До тях имаше друга къща, която през лятото се пълнеше с курортисти от града – предимно  арменци. Улицата се огласяше и от  техния говор. Мъжете бяха бръснари и упражняваха занаята си през цялото лято по балконите.  Миришеше на прясно сварено арменско кафе и бръснарски одеколон. Като дете много падах и коляното ми беше вечно в рани. Баба ми винаги викаше един бръснар и той ми слагаше памук с йод върху новата рана. От тогава мразя бръснарите и нафуканите им жени. Те носеха със себе си и шишета с пиявици, които поставяха на  болните хора.  Все си мислех, че пиявица е арменска дума и ги носят от Армения. Когато след години посетих Ереван промених мнението си за арменците. Те са велик народ и  много обичам мантъ кешкек и написаното от Сароян.

      Улица „Отечество” в моя детски свят свършваше до черквата Св. Богородица. Беше малка, спретната и ненатрапчива сред този конгломерат от етноси. Съществуваше без да пречи, нито на нея да пречат другите религии. Камбаната биеше всеки ден в четири след обяд, но тя не отричаше различния свят в нашето Отечество.

       Вечер, когато откъм балкана полъхваше вечерникът и светваха уличните фенери, хората излизаха на раздумка и сядаха на дървените пейки пред къщите. Говореха за работата на полето, за политиката, за рая и за ада - за живота въобще. От време на време  ходжата завърташе със замах тежките мъниста на кехлибарената броеница и с това се поставяше началото  на нова тема за разговор. От години наред улицата си имаше една Главна тема. Тя не се подхващаше, докато на ъгъла не се появеше Якуб. Той беше толкова черен, че посред бял ден плашеше мало и голямо. Но вечер ставаше част от тъмното. Имаше черна коса, черна брада и носеше на гърба си всичките черни дрипи на планетата. Изглеждаше като великан. Вървеше бавно и мърмореше на някакъв свой език. Никой не знаеше дали е българин или циганин. Името му беше турско. Усмивката – детска. Цял ден ходеше от къща на къща и режеше дърва за зимата. Якуб не живееше на нашата улица. Само вечер минаваше през нея, за да чуе последните новини около своята сватба. Мечтата му беше да се ожени за принцеса. Кой и кога му беше вкарал тази идея в главата не знам, но години наред цялата улица живееше с проблемите около тази сватба. Това бяха най-щастливите мигове за Якуб. Бог му беше дал радостта и наивността, с които дарява  само лудите си чеда. От къде до къде се простираше тази негова лудост никой не знаеше. Но тя правеше щастливи и хората около него. Не говореха повече за работа. Обсъждаха се царски дела на лунна светлина. Издигаха се палати, брояха се диаманти, раздаваха се царски служби. Ние децата жадно поглъщахме приказките на по-възрастните и заедно с  Якуб вярвахме, че всичко това един ден ще се случи. По празници той обличаше едно старо войнишко сако, цялото окичено с медали. Даваха  му ги зевзеците като армагани, изпратени от принцесата. И днес все още, когато гледам церемония по връчване на медали си спомням за войнишкото сако на Якуб и си мисля, че са изпратени от неговата принцеса. Така или иначе, тези медали свързваха лудостта с нормалния свят. Приказката на Якуб държеше хората на улицата сплотени в някакъв тайнствен заговор. Те бяха различни по вяра, език и нрави, но еднакво щастливи от една измислица. Оскъдна беше красотата в живота им и хората си я създаваха като си съчиняваха истории за принцеси.  Тръгваха на път и не си заключваха имотите. Ако не си продадяха петлетата ги раздаваха на децата от улицата. Мечтаеха за непознати светове. Пиеха блага вода.  Циганетата не само крадяха, но и ходеха на училище. Всяко дете си имаше по едно Маре за другарче. И всичко това се случваше на една малка улица, която за мен започваше от ъгъла, на който вечер се появяваше Якуб и свършваше до черквата, чиято камбана биеше точно в четири след обяд.

       Много  от героите на тази улица  се преселиха в отвъдното. Баба ми казваше на смъртта – Умрешката. Един ден, преди да настъпят голямите промени в държавата и на улицата, тя дойде и взе баба. Идваха   времена, в които не можеше да си оставяш ключа на вратата. Господ е бил милостив като е спестил това на баба, изпращайки й Умрешката. Вратите се залостиха. Чешмите пресъхнаха. Къщите овехтяха. Дървените пейки се изпочупиха. Децата пораснаха и се пръснаха по голямия свят. Сега те живеят по булеварди и авенюта без имена, само с номера, без истории, без приказки. Ако зависеше от мен, бих преименувала улица „Отечество” на улица „Якуб”, с тайната надежда един ден пак да има приказка, която да накара  хората да се върнат по домовете си.

           Собственикът на последната къща от нашата улица се беше завърнал след четирийсет години емигрантство във Франция. Тя беше буренясала и омотана в паяжини. Баба ми го покани у дома на кафе и домашно сладко. Много искаше да разбере как изглежда животът на нашата улица в неговите очи след толкова време. Никога не можах да забравя думите на този човек. Каза, че много неща са се променили, но хората все още ходят с дървени налъми. Това беше присъда. Разбрах какво е имал предвид, когато се завърнах в моето Отечество, след много години отсъствие. Бях ходила на гроба на баба и на връщане минах през моята улица. Поседнах на една стара пейка. Затворих очи и оставих спомените  да дойдат... Усетих мириса на цветята. Чух тихо течащата вода. Чух гласа на баба... Удари камбаната. Отворих очи. Възрастна жена  идваше от ъгъла с китка здравец в ръка и отиваше към черквата. Когато мина покрай мен, чух познатия ми тропот на дървените й налъми. Оставих го да отзвучи в мен като последно ехо от миналото.

 

ФЕЙЛЕТОН ЗА ЕДИН АКОРДЕОН

Всъщност акордеоните са пет, само че много ми се иска в заглавието да има рима. Аз не знам как се пишат фейлетони и дали въобще ще се получи нещо подобно накрая, затова нека поне да има рима. За акордеона от заглавието няма да разказвам. Достатъчно е, че съм му отделила това почетно място, но историята на другите четири е такава:

        Когато бях ученичка в началните класове ми се струваше, че цяла България свири на акордеон. Навсякъде по улиците срещах деца с акордеон на гърба и нотни тетрадки в ръка. По всички пионерски домове, клубове, библиотеки, читалища имаше курсове по акордеон и солфеж. Нямаше училищен празник без акордеонисти. Така се роди и моята мечта да свиря на акордеон. Оказа се, че точно тогава на моите родители не им беше до музика. Току що бяхме си купили ново жилище, а то като ламя лапаше всичките спестявания – килими, пердета, печки, маси, столове ... Мислех си, че този апартамент никога няма да се напълни. Вечно се търсеха връзки за нещо, което липсваше. За една прахосмукачка „ Ракета“ се чакаше повече от година. Парите за нея бяха приготвени и не се пипаха. Чакахме прахосмукачките да пристигнат в НарМаг и тъкмо в този момент аз исках да свиря на акордеон. Той първо трудно се намираше по магазините и още по трудно се купуваше. Един акордеон не можеше да се състезава с една „Ракета“ или с един хладилник „Саратов“.

       Завистта ми към акордеонистите започна да взема застрашителни размери. Един  ден вървях по улицата и пред мен на няколко крачки подтичваше съученичката ми Тотка, с голям акордеон на гърба. Тя беше дребна, но свиреше на осемдесет баса.  Всъщност, отпред се виждаше само късо подстриганата коса на Тотка, акордеона и под него, слабите й крака с избелелите  гуменетки. Тя вървеше бързо, озърташе се наляво - надясно и пропусна да види, че пред нея беше отворена една шахта за въглища. Изведнъж Тотка с акордеона изчезна. Потъна в шахтата. И досега все още ме е срам, че се зарадвах на случката. Един акордеон по-малко. На Тотка й се счупи не акордеона, а носа. Дълго време ходи със зашит нос. Не я съжалявах въобще. Толкова хубав беше белият й акордеон, че счупения й нос приех като някакво удовлетворение.

       Имахме и една Таня в нашия блок. Тя живееше  под нас и в един момент й купиха акордеон. Всеки следобед, по един час, най-упорито разучаваше тоновата стълбица. Щом я чуех, сълзи бликваха от очите ми и следях със скрита злоба как ще сбърка някоя нота. Чуех ли фалшивото свирене се успокоявах и се захващах с уроците си. Добре, че тази Таня сама се отказа от акордеона след неуспешните си опити да научи безгрешно „Котешкия марш“. Настъпи тишина и спокойствие за душата ми.                  

         Разговорите за акордеона в къщи ставаха все по настоятелни от моя страна. Колкото маси и дивани да купувахме за вкъщи, мечтата не ме напускаше. С всяка покупка на поредната мебел смятах, че битовото обзавеждане е приключило и идва ред на моя акордеон. Една вечер баща ми съобщи, че е проучил въпроса за акордеона. Не знаех, че е трябвало проучване. За мебелите се търсеха връзки, а за моя акордеон  се правеше проучване. Сърцето ми затрептя. Дойде ред и на  акордеона ми. По онова време в града имаше само един магазин за музикални инструменти. В него от време на време се появяваше по някой барабан, саксофон, а може би  и акордеон. Децата свиреха на „Велтмайстер“ – производство на бившото ГДР. В социалистическите държави една марка е достатъчна. Въпросът е в свиренето, а не в марката. Както всички нови мебели се купуваха от ДИП „Напредък“, така и акордеоните бяха „Велтмайстер“ и точка. Аз нямах претенции нито към марката, нито към цвета или големината. Бях готова да нося на гърба си най-голямия и тежък акордеон. Но баща ми имаше свое мнение. Неговото проучване установи , че най-добрият акордеон е „Скандал“. Щом ще ми купуват акордеон, то ще е „Скандал“ и нищо по долу. Аз се съгласих. Защо пък не? Като съм закъсняла с няколко години за „Котешкия марш“ поне да го свиря на „Скандал“. Започна великото чакане. От време на време баща ми казваше, че е минал през магазина, но още не са го получили. Аз се успокоих и даже гледах на акордеонистите с леко високомерие. Чаках своя звезден миг. Мина, може би, година. Веднъж спрях пред  магазина за музикални инструменти. Уверих се, че на витрината няма нито един акордеон. Започнах по-често да минавам оттам с тайната надежда да видя моя „Скандал“. Един ден не издържах и влязох вътре. Тезгяхът беше толкова висок, че трябваше да се повдигна на пръсти, за да ме забележи продавачката. Тя се усмихна на щръкналите ми опашки, вързани с две огромни колосани бяли панделки.

-      Извинявайте. – казах. Акордеонът „Скандал “пристигна ли?

-      Моля? – рече тя  и ме погледна недоумяващо.

-      Чакаме вече доста време да го получите!  Баща ми го е поръчал.

-      Да не би да искаш да кажеш „Велтмайстер“?

-      Не. – отговорих аз и панделките ми застрашително се поклатиха. – Баща ми ще ми купи „Скандал“. Вече цяла година го чакаме.

-      То това си е цял скандал – рече тя и ме погали по опашките.

       Както бях на пръсти се отпуснах на цяло стъпало. Продавачката изчезна от погледа ми. Направих кръгом и излязох на улицата. Тръгнах  към къщи и потънах в дълбок размисъл. Може би това беше моментът, в който преминах от щастливото детство в пубертета. Разбрах, че продавачката не беше и чувала за акордеон „Скандал“.   От мен научи, че въобще има такава марка. Тихомълком се разделих с мечтата си.  Парите никога нямаше да стигнат за акордеон. Родителите ми бяха измислили тази лъжа, за да се откажа от мечтата си. Усетих, че от този момент нататък ще ненавиждам всички акордеони и акордеонисти на света. Сложих точка на наивното  детство. Никога повече не попитах за акордеона. Темата приключи. Замених мечтата си с други мечти. След много години щях да разбера още нещо. Наистина акордеон с марка „Скандал“ има, но е един от най-скъпите и е за професионалисти. Струва колкото двайсет прахосмукачки „Ракета“. И най-важното в социалистическа България такива акордеони не се продаваха. И никой не учи гамата и „Котешкия марш“ на скъпия „Скандал“.Не признах на родителите си, че съм открила измамата. Това е бил тяхният начин да ме предпазят от разочарование и да оставят една детска мечта да си отиде от живота ми, за да освободи место за следващата.

       Историята на втория акордеон се развива на остров Крит – Гърция. Едно момченце горе-долу на моята възраст тогава, също мечтае да свири на акордеон. За него марката е без значение. Пък и баща му е толкова зает да изхранва шестте си деца, че  няма време за проучвания. Просто акордеон и толкова. Магазини за музикални инструменти тогава имало само в Атина. Бащата на момчето често пътува до там, защото е търговец и всеки път обещава да му купи акордеон и да го изпрати със самолет обратно до острова. Парите за него не са проблем. Проблем са другите деца. Ако всяко си измисля някакъв вид акордеон, тогава животът му ще стане много музикален. Той чака те да пораснат и да му помагат в бизнеса,  не да му свирят. Обещано, забравено. Но момчето с късите панталонки продължава да мечтае. Един ден се престрашава и отива до офисите на авиокомпаниите. Пита в колетната служба,  дали има пратка за него. Отговорът е „Не“. То обаче е упорито. Всяка нощ заспива с мечтата си, а на следващия ден пак е в колетната служба, докато един ден разбира, че баща му е забравил за акордеона. Мечтата полека-лека си отива, но в сърцето му остава любовта към музиката и акордеона. Защо разказвам за това момче от далечния остров Крит? Две са причините:

        Моята мечта за акордеон не се осъществява в социалистическа България, но и неговата не се сбъдва в капиталистическа Гърция. Една мечта може да си остане неосъществена независимо от политическата ситуация, независимо от това дали родителите са заможни или не. Понякога е здравословно някои мечти да не се сбъднат. Те за това са  мечти. Важното е да ги има и да ги носим  дълго в себе си. Разказвам ви случката за момчето от остров Крит, защото то днес е моят съпруг. Често се смеем, че ни е свързала не съдбата, а мечтата да свирим на акордеон. Ах, как щяхме да свирим в дует, ако ни ги бяха купили.

       И така преминаваме към следващите три акордеона. Мислехме си че всеки един от нас отдавна е приключил с тази тема в живота си, а се оказа че не е така. Споменът за акордеона се събуди отново, когато нашето дете достигна акордеонна си възраст. То нямаше идея дали иска или не такъв музикален инструмент. Ние обаче искахме да му го купим. Пари имахме, но се оказа че акордеони няма. На една Нова Година решихме Дядо Мраз да ни изненада с акордеон. Малко преди това турците от България масово се изселваха в Турция. Те влагаха парите си в стоки и изкупуваха всичко в магазините. Не можех да си представя, че ще изкупят и акордеоните. За тъпаните и кларинетите разбирам, но акордеони? Помолихме наши приятели да използват връзките си и да ни намерят акордеон. Акордеон въобще! Няма марка, няма цвят, няма баси. Акордеон да е и то сега, в новогодишната нощ. Някой позвъни на вратата. Отварям и виждам моя приятелка, която работеше в търговията. Стои  и държи кутия с акордеон. Радост голяма. Плащаме акордеона, плащаме и почерпката, равна на почти една трета от цената на акордеона и чакаме Дядо Мраз.

       Майка ми, вече баба, решава да изкупи вината си и по свои канали се добира до още един акордеон. Купува го и тайно го носи в къщи. Чака и тя Дядо Мраз. В новогодишната вечер нашето дете, което не мечтае за акордеон получава два – един среден и един голям, т.е. акордеон с перспектива. На следващия ден един наш приятел от друг град ни идва на гости. И той беше от групата „Търси се“. Звъни на вратата със суровачката, а в другата държи акордеон – третия поред. Три акордеона само за една Нова Година и трите „Велтмайстер“. Приятелят ни разказва как случайно го открил в друг град, в един оказионен магазин. Ние пък му разказваме, как още по случайно Дядо Мраз ни донесе два  акордеона.

-      Няма проблем. – казва той. – Ще го продам обратно в оказиона – и замина с червения акордеон.

       На следващия ден съпругът ми реши, че след като сме го поръчали, редно беше да го купим.Позвънихме  на нашия приятел и му казахме  да  върне акордеона обратно. Човек като има болка за нещо от детството си, не знае какво прави като възрастен и си играе на „Искам акордеон, не искам акордеон“. Вечерта червеният акордеон беше отново у дома. Добре че приятелят ни не ни тегли една „благословия“ за разкарването. Каза само, че продавачката го взела за луд, защото за един ден два пъти купил и един път продал същия акордеон.

       Отначало трите акордеона стояха под коледната елха. После ги подредихме в ъгъла на стаята. Дъщеря ми минаваше покрай тях, без да ги забележи. Попитахме я кога ще започне да се учи да свири. Тя отвърна някак между другото:

-      Ама, аз искам да свиря на пиано. Акордеон не ми харесва.

       Равносметката беше тъжно-смешна: две мечти за акордеон и три  „Велтмайстера“ – бял, черен и червен. Записахме дъщеря ни на курс по пиано. Оказа се, че няма музикален слух. За нея музиката приключи до тук. Ние разбрахме, че всъщност, не е имало никаква полза от акордеоните, защото и за тях се изисква музикален слух. И до ден днешен те си стоят един до друг. Тихи, беззвучни, ненужни. Всяка мечта си има време и място. Извън тях тя се превръща във фейлетон.

       Бяхме седнали със съпруга ми на пейка на моста, който свързва Латинския квартал с Нотр Дам в Париж. Уморени от разходката, решихме да си починем. Слънцето галеше лицата ни. Минаваха туристи, всеки щастлив по своему, че е в Париж. Изведнъж се появи акордеонист и засвири валс. Млада двойка остави раничките си на земята, прегърнаха се и затанцуваха около него. Нещо в душите ни трепна. Пустата му мечта още си беше там и без да усетим, станахме и затанцувахме заедно с тях. Полека лека мостът се превърна в танцова площадка. Над Нотр Дам заудряха камбаните. Под моста мина кораб и ни поздрави със свирката си. Един незабравим миг под звуците на акордеона. Париж се превърна в мястото, където можеш да се сбогуваш с мечтите си, танцувайки и с усмивка.

 

                         ЕДНА АМЕРИКАНСКА ИСТОРИЯ

 

                                       „Монтерей, този стар град на калифорнийския бряг, лежи върху склона на един хълм с ярко син залив отдолу и висока, тъмна борова гора отзад. Хълма над Μонтерей се нарича Тортила Флет ......„ 

                                                      Стайнбек                                          

                                                                                                        

       Тази история не е моя. Преди да ми я разкаже, Едуард поиска да  обещая, че няма да я напиша. Беше негова и искаше един ден сам да го на прави. Любопитна да я чуя, аз обещах, но сега ще я разкажа без угризения, но и без емоции – просто една американска история.

        Едуард е бивш оператор от московската телевизия. Ерудиран и умен като повечето евреи. От много години живее в Америка и е горд с всичко, което е американско. Цяла Америка се е трудила, за да има с какво един ден Едуард да се хвали. За тридесет години се беше издигнал до шофьор-екскурзовод. Така и се запознахме. Пътувахме с него от Лос Анджелес до Сан Франциско. Пътят е дълъг и запълвахме скуката с разговори. Има един доста голям участък от пътя, където ти се струва, че там са събрани всички говеда и крави на Америка. Имахме късмет, че вятърът духаше в обратна посока, иначе сигурно щяхме да умрем от смрад. Докъдето  поглед стига се виждат черни говеда и кланици.  Избрахме да пътуваме с кола, за да видим и някои забележителности по пътя. Сега съжалявам, че не взехме самолета. Да, наистина видяхме Силиконовата долина, университета Стенфорд, но и много, много говеда. В един момент, за да се разнообразим, започнахме да си разказваме истории. Едуард се срещаше и пътуваше с какви ли не хора и затова разказите му се нижеха един след друг. Една от неговите истории, според  думите му е най-най интересна. Обещах че само ще я чуя. Може и да е малко нечестно, но ще наруша обещанието си. Ще го направя заради Стайнбек.

       Един път с Едуард пътували семейство евреи. Те дошли в САЩ от Узбекистан. Попитах го какво значи узбекистански евреи, а той ми каза че са  вярващи фанатици. Живеят  в Ню Йорк в свое затворено общество. Говорят елементарен английски език. Докато пътували, поучавали Едуард, какво е разрешено и какво не, според Библията. За да има мир и разбирателство той се съгласявал с тях. И така чак до Лас Вегас, където узбекистанските евреи заедно с двайсетгодишният им син Аарон се настанили в стая с три легла, а Едуард бил сам в стая с две легла. Синът помолил Едуард  да се премести при него, защото се чувствал неудобно да спи  заедно с родителите си. Още по-неудобно се почувствал Едуард. Той за разлика от него, работи и иска да спи спокойно. Аарон настоявал и Едуард отстъпил. Часът бил четири следобяд, а температурата вън - четиридесет градуса. До шест часа вечерта имали време за отмора. След това - вечеря, разходка и така нататък. Когато останали сами, Аарон помолил Едуард да му освободи стаята за два часа. Искал да покани момиче по телефона. В Лас Вегас по улиците сутеньори на всяка крачка ти пъхат в ръцете картички с телефоните на жриците на любовта. Аарон побързал да обясни, че тръгвайки от Ню Йорк си поставил няколко задачи, които трябвало да изпълни в Лас Вегас. Една от тях била да спи с проститутка, иначе щял да се изложи и да разочарова приятелите си. Едуард влязъл в положението му, но го помолил  да го остави да поспи, а след вечеря ще му освободи стаята до полунощ. Аарон се съгласил и излязъл. Отишъл при родителите си и ги уговорил да се разходят до часа на вечерята. Така и направили. Аарон позвънил на горещия телефон, съобщил името на хотела, номера на стаята и зачакал. Сутеньорите проверили на рецепцията, дали има такова лице в тази стая. Оказало се обаче, че тя е на името на някой си Давид – всъщност, бащата на Аарон. Поръчката била анулирана. Аарон решил да поправи грешката. Позвънил на друг номер, дал същите данни, но този път от името на Давид и зачакал. Съобщили му че след  двайсет минути ще има посещение. Хормонът вече лудо играел в главата на младежа и той побързал да влезе в банята, за да вземе студен душ и да се подготви за срещата. Цялата тази история се разиграва през месец Август, най-горещият период в Лас Вегас. Господин и госпожа Давид не издържали на жегата и се прибрали бързо-бързо в хотела. Тъкмо се отпуснали пред телевизора и някой почукал на вратата. Госпожа Давид отворила и какво да види? Някакво същество, цялото в татуировки, с обици на езика и веждите, дъвчейки дъвка попитало за господин Давид. Той, уморен от жегата, погледнал полусънливо странното създание.  „Създанието“ искало веднага да уточни дали и госпожа Давид ще вземе участие, защото тогава цената вече няма да е триста, а петстотин долара. Споменаването на думата „долар” накарало господин Давид да отвори широко очи  и да погледне по - ясно случващото се. В този момент вратата на банята се отворила и се появил младият Аарон, мокър, препасан с кърпа през кръста. Всички мълчали, но разбрали за какво става въпрос. Както каза Едуард, а той все пак в Русия е бил интелектуалец, получил се  сюжет съвсем по чеховски. Настъпила развръзката. Госпожа Давид се тръшнала на канапето, господин Давид скочил от канапето, Аарон започнал да пелтечи. Проститутката се разкрещяла, искала си парите. След десет минути надвикване и ошашавяване, „съществото“ прибрало триста долара и напуснало мястото на действието през главния вход на хотела. Аарон се заключил отново в банята. Госпожа и господин Давид си мерели кръвното и четели Библията на глас.

       До вечерта всичко утихнало и Аарон отишъл да спи в стаята на Едуард, а Едуард, както обещал, отишъл в казиното. Аарон повторил поръчката, вече с натрупан опит. Когато Едуард се върнал, го намерил заспал в леглото. Не след дълго чул Аарон да пъшка и да се върти неспокойно. Изведнъж скочил, запалил лампата и започнал да се облича. Оплакал се, че проститутката, която му пратили, била стара, грозна, гадна, тъпа и воняща. Искал да забрави всичко, което му се случило през последните няколко часа в Лас Вегас и затова отивал в казиното. „Слава Богу“ – казал си Едуард и заспал, след като чул, че вратата се затворила. Не му било писано да спи дълго. Рано сутринта Аарон влязъл с гръм и трясък. Държал две бутилки шампанско. Зад с него с доволни и религиозно смирени физиономии пристъпвали господин и госпожа Давид. Тази нощ Аарон бил спечелил осем хиляди долара, съвсем по холивудски.

       Когато Едуард завърши разказа си, почти бяхме стигнало до Монтерей. Спря колата до пристанището и ни попита дали имаме интерес да разгледаме градчето. Не знам защо, но на мен Монтерй не ми беше съвсем непознат. По думите на Едуард това е едно безинтересно място - бивша военна база, където акостирал и Шести военно-морски флот на САЩ. Има голям рибен пазар. Дотук нищо интересно. Но нещо ме караше да не бързам. Ровех се из спомените си. Едуард явно не искаше да си губим времето в Монтерей. Аз пък още по-настойчиво исках да разбера поради каква причина това място е включено в маршрута. Като видя, че няма лесно да се отърве, Едуард каза, че тук живял и творил един американски писател. Нарече го „един“, а не Стайнбек. Изведнъж нещата ми се подредиха в главата: - . . . Дани, Голямия Джо Портаджи, Пайлън......... Монтерей . . . „Тортила Флет” . . .

       Исках да остана в Монтерей. Исках да пия бира в Монтерей. Исках да дишам малко от въздуха на Монтерей. Исках да се върна в детството, когато за първи път четях „Тортила Флет“. Погледнах към Едуард, който доскоро с такъв патос ми разказваше своята безвкусна, блудкава и банална история за Аарон и така между другото ми съобщи и за някой си Стайнбек.

-      Решавай накъде да караме. Към центъра на Монтерей или да продължаваме директно за Сан Франциско - попита той.

-      Карай на изток от Рая - отвърнах.

       Ръката му замръзна на стартера. Погледна ме учудено и усетих как американската му самоувереност се изпари. Прекарахме цял ден в Монтерей. Прекрасно градче, препоръчвам ви го. Дори да не сте чели „Тортила Флет“, то ще ви накара непременно да я прочетете.

       Когато се сбогувахме с Едуард, аз му пожелах един ден да напише своята американска история. Дано да я напише като един истински писател. Подарих му и заглавие:„Библия, секс, пари, Холивуд“

Желая му успех! А и Холивуд му е под ръка...

 

 

                               ГЛАСЪТ НА АМЕРИКА

 

       Когато избухнала Балканската война, прадядо ми Никола се намирал в Чикаго. Щом новината се разчула, си купил билет за първия кораб и тръгнал за България. Такива били времената тогава. Една пушка да гръмнела в Отечеството и старите комити отивали да се борят за независимостта. Дядо Никола или както го наричали комит Никола, заради активното му участие в освободителните бунтове против турците, се върнал, за да подпомогне с пари българската армия. Всички комити и харамии, давали част от средствата си за оръжие. За дядо Никола знам, че е дал половината от спечеленото в златните мини на Америка, където е работел. С другата половина, построил къща на два ката, купил имоти и ниви. Имал шест деца и ги подсигурил с половината капитал. Войната минала и заминала. Синовете му един по един се споминали от болести. Накрая останало само с най-малкото дете, момичето - моята баба. Богат и уважаван човек бил дядо Никола. Работел наравно с ратаите и бил голям сладкодумец. Щом седнел да си почине и да изпуши един тютюн, наобикаляли го деца и възрастни и чакали да им разкаже нещо за Америката. Цял живот имал какво да разказва, толкова много бил видял и преживял. Винаги започвал разказите си с това, че Америка е много, много далече. Той пътувал с турска гемия цели два месеца в океана. За съселяните му било чест да ги удостои с някой разказ.  Бил честен човек  и затова му вярвали, каквото им разказвал. Когато чупел хляба на софрата се прекръствал и изричал, не молитва, а „Пази ме Боже от туна беда.” Баба ми беше запазила традицията на баща си и от нея  знам тази молитва, която значи, „Пази ме Господи от това, да съм  опозорен и подигран, без да съм виновен.“ Дядо Никола винаги изисквал да се говори истината, за да не пострада човек от туна беда. Въпреки парите, които донесъл от Америка, той не се държал като чорбаджия, а обработвал с любов земята си. Един ден се наложило да пренощува в гората със свой ратай. Било лято. Звездите светели дружелюбно на небето. Запалили огън до едно поточе. С клечки хванали две три рибки и ги опекли на жарта. Изяли ги сладко и подхванали техни си разговори. Слугата му решил да изпуши една цигара. Навил тютюна и го запалил с кибритена клечка. По онова време кибритът бил и новост, и лукс, и фасон. Като го видял дядо Никола така се развикал, че бухалите се разхвърчали в разни посоки. Хванал ратая за ушите и с един ритник го отправил да си ходи сам в нощта през гората като крещял след него:

-      Нехранимайко! Ще ми пали кибрит, когато пред него огън гори. Ще ми разпилееш имането, вагабонтин такъв. Махай се, да не те виждат очите ми. Никога няма да станеш богат! Цял живот ще слугуваш.

       Такъв бил дядо Никола работлив и честен. Когато остарял, една крава го намушила с рогата си. Минавало време, а раната не се затваряла. Седи комит Никола на чердака, подпрян с възглавници на миндера и най-обичал да дойде неделя. Къщата му се намирала до черквата. Минавали селяните под чердака, поздравлявали го и отивали да се черкуват. А когато ударила камбаната след края на литургията, дядо Никола вече знаел кого ще покани на сладко кафе и раздумка. В този фатален ден комит Никола чакал даскал Митре. Той бил  в София по работа и дядо Никола искал да чуе новините от столицата, където никога не   бил ходил. Столицата на неговия живот била Чикаго. Какво  повече може да има София. Освен това земята здраво го държала. Къде да намери време за разходки, а и все още носел комитските дрехи. Износвал ги. В София, казват, с файтони и цилиндри ходели. Не бил той за тая работа. Все пак даскал Митре е образован човек и освен пайтоните и кафаните и нещо друго ще да е видял. Щом заскърцали дървените стълби под стъпките на даскала, комит Никола се настанил удобно и поръчал на жена си да свари кафето. Даскал Митре поздравил, осведомил се за здравето му  и веднага, без подкана му казал, че голямо чудо  има в града. Всъщност, видял бил радио. Как сега да му обясни какво е това радио. И започнал от  далече: как изглеждала кутията, колко копчета имала, колко струвала и каква хубава музика излизала от нея. Дядо Никола бил виждал латерна и не се учудил много. Но даскалът казал, че тази кутия говори.

-      И къде е човекът? Толкова ли е голяма кутията, че да побира цял човек.

-      Не, дядо Коле, не. Човек там няма. Тя си говори без човек.

Дядо Никола го погледнал недоверчиво и сръбнал от кафето. Даскалът казал:

-      Той, човекът е далече от кутията. Въобще не се вижда и той не вижда кутията. Само гласът му е там.

-      Добре де, ама човекът къде е? – пак попитал дядо Никола.

-      Далече, много далече.

-      Колко, джанъм, далече? Сигурно силно вика и затова сте го чули.

       Тогава даскал Митре направил най-голямата грешка в живота си. Решил да онагледи с пример, близък за разума и познанията на дядо Никола и казал:

-      Значи, ти си стоиш тука на чердака. Завърташ копчето и чуваш как някой говори, а той е в Америка.

        Като чул Америка дядо Кольо облещил очи, вцепенил се не от новината, а от наглостта на Митре. Грабнал бастуна, скочил и заудрял с него по даскала, който през глава побегнал по стълбите надолу и чувал комит Никола да крещи:

-      Мискин, ти ли мен ще лъжеш, бе. Щял съм да чуя глас от Америка. Ти знаеш ли къде е Америка?

       Домашните едва го успокоили. Не можел да понесе, че даскалът ще се подиграва с него, че ще го лъже в очите. Раната се отворила и вече не можела да се затвори. Никола вдигнал температура, бълнувал три дни и три нощи. От време на време идвал в съзнание и повтарял „Той знае ли, къде е Америка?“ и сълзи се стичали по набръчканото му лице. На третия ден се поминал. Напуснал този свят обиден и незаслужено опозорен.  Бил подигран и измамен. Настигнала го неговата туна беда.

       Няколко години след смъртта му, баба ми си купила радио „Тесла“. То и досега си стои у дома като реликва. Отдавна копчетата му са изпочупени, колкото и да ги въртим не се чува ни музика, ни глас. Казваме му радиото на дядо Коле. То  единствено ни напомня за него и неговия свят. Разбира се, че  мога да го поправя, за да се чува „Гласът на Америка“, но днес този глас не ми е нужен.

                                 

 

                 ПЕСЕНТА НА БРОЕНИЦАТА

 

Запознах се с Коста в Марсилия. Този космополитен град, излегнал се  лежерно на средиземноморския бряг в Южна Франция, е приютил вековна история и много емигранти. Тук бях по повод на един литературен конкурс. Мой разказ на тема „Емигранти” беше отличен и организаторите ме поканиха да си получа наградата. Аз самата, съм нещо като ГМО-емигрант. Живея в Гърция от трийсет години и познавах тегобите на емигрантите: отчуждението, самотата и бавното заличаване на идентичността. Колкото и да усвояваш чуждите нрави и настървено да учиш езика, винаги ще си различен. И точно в това лутане насам-натам най-добре разбираш кой си. Рано или късно се връщаш отново към себе си.

Моят разказ представяше България, но главният ми герой е грък и се казва Коста. Не знам дали това беше причината, но на церемонията присъстваше и гръцкото лоби в Марсилия. Тук е мястото да спомена, че градът е основан от гърците като тяхна колония. Това е факт, с който французите много се гордеят. Аз пък бях горда, че бях на сцената, за да си получа наградата. По традиция всеки от наградените участници трябваше да каже нещо на езика, на който пише. Прозвучаха стихове на арабски, иврит, италиански... Дойде и моят ред. Мислех да изрецитирам нещо от Яворов, но текстът ми бягаше. Изненадващо, даже и за мен, предложих да изпея песен. Никога не бях пяла пред публика. В детството моята баба ме учеше  родопски песни - тъжни, провлачени и трудни за изпълнение. Чу се бурно ръкопляскане. Беше късно да взема думите си назад. Бях първата, която щеше да пее на литературен конкурс. За да спечеля малко време и събера кураж, реших да разкажа съдържанието: как бяла Яна се крие от турския ага, който я иска за жена. Той й предлага  злато, свила и сараи, но тя казва на старата си майка, че богатства не й трябват. Щастлива е в бедната бащина къща и за никакви алтъни вярата си няма да смени...

В залата настъпи тишина. Побиха ме тръпки, когато осъзнах, че се бях докоснала до темата за верските различия пред една публика предимно от мюсюлмани и католици. Един мъж от първия ред, красив като олимпийски бог, ме гледаше с топлота и разбиране. Усмихна ми се и аз продължих. Казах, че проблемът с вярата не е от днес. Ето тази песен е на повече от сто години. Важно е какво остава в човешката памет от един такъв проблем. В моя случай е останала песен, но от много други са останали спомени за войни. И запях...

След края на церемонията човекът от първия ред дойде при мен и заговори на гръцки. Казваше се Коста. Дали беше случайност, само съдбата си знаеше. Представи се, че е архитект, и ме покани в собственото си заведение. Приех поканата с интерес.

„Ше Коста” беше клуб на интелектуалци в старата част на Марсилия. Там се събираха  архитекти, поети, музиканти, артисти - френска бохема на различни възрасти. Всеки сам си наливаше питие в чашата и присядаше на масата, където се водеха разговори. В един момент Коста взе едно бузуки и тихо засвири стари островни мелодии. От време на време, като истински грък, отпиваше от узото пред себе си. После дойде и седна при мен. И както обикновено се случва, захванахме разговор. Нямах и представа къде щеше да ме отведе той.

От години отбягвах да се ровя за някои неща в душата ми. Бях си устроила един удобен живот и много страници от миналото държах затворени. В тях бяха детството, приятелите от улицата и училището, филията с циганска баница, вечно скъсаните от игри гуменетки, разговорите с баба привечер на двора... - изобщо всичко, което има връзка с началото, със земята и езика.  Там беше и  уханието на липата  заедно с топлия летен дъжд.

Коста ми разказваше за себе си. Родил се на остров Парос, един от многото пpекрасни гръцки острови в Средиземно море. Двайсетгодишен пристигнал в Марсилия да следва архитектура. Завършил образованието си и останал да работи във Франция  цели четирийсет години. На следващия ден щеше да ми покаже много обществени сгради, построени от него. Разбрах, че той е личност в Марсилия. Сега се беше пенсионирал и прекарваше времето си с приятели в кафе „Ше Коста”. Бях ходила на остров Парос и това го зарадва. Казах му, че живея отдавна в Гърция, но съм от България, и го попитах  бил ли е там. Отговорът беше „не”. Каза и още нещо: „Не съм ходил никъде. Само в Гърция”. По всичко личеше, че Коста е заможен човек. Не повярвах, че не е пътувал по света. За мое учудване той потвърди казаното. Винаги имал план къде ще прекара отпуската си и вярвал, че наистина ще отиде там. Когато обаче отивал да си купи билет, произнасял: „Гърция”. Служителите от туристическото бюро вече знаели, че независимо за къде е резервацията - Мексико, Индия или Китай,  Коста си купувал билет за Гърция.

-Защо? - попитах недоумяващо.

- Там има всичко, което ми е необходимо. Там е моето начало, моята земя и моят език. Това е мястото на моята душа. Защо да ходя по света и да търся нещо, което знам, че за мен то е в Гърция?

-А какво е точно това „Нещо”? - попитах аз и усетих леко свиване в гърлото. - Нищо конкретно - беше отговорът - и всичко заедно. Там съм у дома. Погледнах очите му. Те бяха като безкрайната морска шир, прегърнала Парос.

И всичко това е твоят остров?

- Не, казах Гърция. Щом стъпя на тази земя , аз съм това, което съм и което искам да бъда.

- Не разбирам, защо тогава четирийсет години живееш във Франция? - попитах с лека ирония.

- Франция е моето училище. Тук е моята реализация. Но  Гърция е моят дом. С нея ме свързва най-непоклатимата връзка - младостта.  затвори очи и отпи последната глътка узо.

- Времената се променят - казах му аз. - Между човека и родния му край настъпва отчуждение.

-Аз нямам такова място, защото съм космополит. Чувствам се добре навсякъде. Това място за мен е там, където е новото и непознатото. Винаги някъде другаде.

- Навярно ти все още го търсиш, а аз за разлика от теб, съм го намерил. За мен то е много познато. Щом пристигна в Гърция, без значение къде точно, най-напред отивам да изпия едно кафе на брега на морето. Поръчвам го сладко, с каймак, приготвено в джезве. Докато чакам, затварям очи и усещам как полека-лека ударите на сърцето ми се синхронизират с приливите и отливите на вълните. После долавям тихата песен на кехлибарените броеници, които мъжете премятат между пръстите си. И той умело завъртя броеницата, която държеше. След това продължи: - Вдъхвам сладкия аромат на кафето, отпивам, а после и глътка студена вода. Вслушвам се в разговорите и смеха на моя народ и колкото повече слушам, толкова повече късчетата на душата ми се подреждат в хармония.

Мълчах и мислех върху това, което ми разказваше Коста. Имах ли и аз такова място? Ако го имах, къде е то? Дали някъде по пътя не съм го подминала или загубила?

След време се върнах там, където съм живяла с хората, които са ме обичали  и където всичко ми е познато. Исках да събера стъкълцата на позабравеното отечество - цветни, красиви и жестоко изподраскани. Набрах китка от запустял двор и отидох на гроба на баба и дядо, където не помня откога не бях ходила. На мястото на старите гробища заварих счупени мраморни плочи, разхвърляни кръстове и избуяла трева. Изкоренени бяха и двата люляка - бял и лилав, по които се ориентирах. Не вярвах на очите си. На всичкото отгоре загракаха и два черни гарвана. Наблизо мина старица, прегърбена от годините. Попитах я какво се е случило. Каза, че хората  събрали кокалите на близките си и ги занесли в новите гробища на края на града. От нашите фамилни гробове не намерих нищо. Земята беше безмилостно и грозно прекопана. Циганите тук търсели заровени съкровища и упражнявали агресията си, след като се сдобили с европейски права. Бяха изтръгнали корените ми. Седнах на един камък и заплаках. Запалих свещите, които носих, върху буца пръст, за Бог да прости орисията на моето отечество.  В една песен от детството ми се казваше : ... „небето като от коприна, това е моята Родина...”.  Погледнах нагоре. То беше сиво и мрачно. Разбрах, че само едно небе не е достатъчно. Родината е и земята, приютила моята лична история, която ни свързва. Тя ми е разказвана от моята баба, а на нея - от нейната баба... Без такава история „у дома” може да бъде навсякъде по света.

Минах покрай позната стара къща. Прииска ми се да почукам на дървената порта и да ме посрещнат с „Добре дошла”, да ме поканят да поседна в двора и да кажат това, което би казала баба приживе: „Добре е, че се върна у дома, а сега разказвай”. Толкова много неща имам да разкажа. Всяка история е като кехлибарено зърно от броеница. Баба казваше, че докато хората имат какво и на кого да разказват, животът на тази земя ще продължава...

Не посмях да почукам. Тръгнах бавно по пътя и си мислех къде е моето „у дома”. Не знам. А бих искала да съм като Коста и да знам.

RAINBOW HILL

 

Баба ми го наричаше Зуница баир. На родопски диалект зуница значи дива горска ягода, а така също и небесна дъга. В детството ми все слушах да се говори за него. Моят прадядо го бил купил на баба. Тя пък го завещала на мен. Сега съм негова собственица. Ето и историята на моя Rainbow Hill:

Прадядо ми Никола заминал на гурбет в Америка. Работил в златна мина някъде около Чикаго. В България оставил петима синове и едно момиче, изтърсаче, което било още в пелени. Откъснал едно цветче невен и го сложил в люлката. Заръчал да я кръстят на него и заминал. Пак се готвела война. Старите войводи и комити се пръснали по света на гурбет. Трябвало да набавят пари за оръжие. Един от тях бил и прадядо ми. Когато Балканите замирисали на барут, дошло време да се връщат. Натоварил Никола два денка и един сандък с армагани на кораба, но до тръгването имало още време. Слязъл на пристанището да си купи тютюн за из път. Чул българска реч. Приближил се да узнае новини за политиката. Все страшни неща пишели газетите. Свило се сърцето му. Трябвало час по-скоро да се прибере в отечеството. Заприказвал се със земляците и не усетил как минало времето. Не чул и последната свирка на кораба, който отплавал без него. Добре, че парите, спестени от работата в мината, били у него. Разпитал за друг кораб, но такъв имало едва след десет дни. За щастие една турска гемия тръгвала на следващата заран. Гемиите се движат бавно, но стигат чак до Цариград. Оттам вече е лесно. Заедно с други българи отишъл да прекара нощта в пристанищната кръчма. Там заварили и други българи, гърци, албанци, сърби и турци. Прадядо ми седял умислен пред почти празна чаша и не забелязвал какво се случва наоколо, докато не се появила една червенокоса красавица и седнала на съседната маса до него. Приказките за политиката секнали. Тя извадила едно тесте стари олющени карти и започнала да реди пасианси на желаещите. Това била работата й. Давала надежди на суровите мъже с объркани съдби. Казвала се Илонка и била унгарка. Погледнал я прадядо ми и се прехласнал. Такава красива шафрантия не бил виждал. Шафрантия не е това, което си мислите. Шафран е лилавият минзухар. От него днес се прави много скъпа подправка. Някога жените си боядисвали с шафран косата в червено. Било е и мода, и здраве. Ние сме омаскарили тази невинна дума по балкански. Илонка била красавица. Сигурно и прадядо ми бил хубавец, та се преместила тя на негова- та маса. Гледал комит Никола лъскавата й червена коса и му се дощяло да я погали. Години не бил докосвал жена. Там под земята рудата му била и жена, и деца, и бойни другари. Илонка взела коравата напукана длан на Никола и нежно прекарала червен нокът по линията на живота. Предсказала му дълъг живот. „Всички врачки все това говорят” - помислил си Никола, но му станало драго. Илона казала и друго: „Имаш шест деца, но само едно ще ти остане на старини. Него жълто цвете го пази”. Нещо жегнало прадядо ми под лъжичката. Откъде знаела, че има шест деца. И защо ще му остане само едно? Та нали носи пари за всичките - да ги задоми, да му народят внуци... Към притеснението му се прибавило сега и това. Добре, че не вярвал на врачки. Но Илонка продължила: „Като се върнеш в родината, един гол баир да купиш. Да броиш жълтици за него, от тези, дето си ги изкарал под земята. За всяко дете дърво да посадиш там. Докато те растат и са здрави, и децата ти ще са живи”. Прадядо ми се разсмял. Пари събирал ниви да купи, а не чукари. И как да знае кой е този баир. Родопите са баир до баир. Илонка завъртяла на пръста си една червена букла и рекла: „Дай пет долара и ще ти кажа на кой баир злото да заровиш и живот да посадиш”. Червената коса и алкохолът били замаяли вече главата на Никола. Мъка го душела в гърлото. Платил и тя казала: „Този баир небесна дъга го гали - Rainbow Hill”.

Било време вече Никола да тръгва, за да не изпусне гемията. Хвърлил последен поглед на шафрантията Илонка и се запътил с объркани мисли и чувства към кея.

Войната както започнала, така и свършила. Дошло време да се купува земя, да се оре и сее. Ниви накупил прадядо ми бол. Синовете му помагали. Малкото Венче тичало около майка си  и било радостта в  голямата къща. Но много добро не е на добро. Нелепо загинали двамата най-големи синове, когато каруцата им се преметнала от една канара. Секнал смехът в къщата на прадядо ми. След година се поминал и най-малкият син. Разболял се, залежал се и повече не станал. До три години от болест някаква умрели и другите му двама синове. Никола приел съдбата си. Не я упреквал и не я ругаел. Съдба е това. Един ден обикалял с коня нивите. После слязъл, седнал на една буца пръст и заплакал. За първи път в живота си. Мъжки сълзи. Горестни сълзи. Не плачел за себе си, а за петимата си синове. Тези ниви за тях ги бил купил. Пред него лежала черна неразорана угар. Запалил един тютюн и погледнал към небето, където вярвал, че били синовете му. Лек дъждец се сипел по ямурлука му. И гледа Никола, пред него стои баир - гол баир, пълен с минзухари. Избърсал сълзите от очите си и над баира едва-едва съзрял небесна дъга. Ту се покаже боязливо, ту се скрие, сякаш си играе на прескочикобила. „Зуница” - промълвил Никола и се сетил. За Илонка и за заръката й се сетил. Боже, на врачки ли е трябвало да вярва - той, хайдутинът, комитата? Изпушил тютюна и се запътил към кметството. Заявил, че иска да купи баир, гол баир с шафран. Погледнал го кметът и започнал да го разубеждава: „Бре, комита,  толкова пустееща земя има. Що ти е тоз баир? И как да го бележим, за да се знае кой е точно твоят?”.  „Зуница” - рекъл дядо Никола. „Зуница баир” написал и нотариусът върху нотариалния акт. Броил жълтиците и се върнал у дома.

Един ден взел Венчето със себе си и една мотика и тръгнали към баира. Качили се баш на върха. И там засадили едно борче. Седнали да си починат. За първи път проявил слабост и я погалил по главицата. Целунал я бащински по челото. Обзет от мъката, не бил забелязал, че вече е станала красиво девойче. „Тази борика да я наглеждаш. Докато тя е здрава и расте, ще бъдеш силна и ти. Бури ще я удрят и нея, и тебе, но ще се държите. Да знаеш, че тоз баир е твой. За теб съм го купил. Налегне ли те мъка, идвай тук и си хортувай с бориката.”

Минали години. Баба се омъжила. Родила две деца. Започнала нова война. Не й било до бориката. Но ето че фортуна не закъсняла. Умрели и двете й деца. Родила други две. Страх и чернилка обвили душата й. Взела един ден мотиката и хайде на Зуница баир. Било ден преди Рождество. Посадила в снега две борики за децата си. Тук-таме надничали плахи минзухари. Какви ли чудеса не стават по Коледа!

Война било. Болести и смърт много. Но се раждали и деца. Разчула се историята с бабината борика и хората я молили да засадят за здраве на новородените по едно борче на Зуница. Полека-лека това станало обичай и баирът от едната страна цял позеленял, а на върха гордо стоял бабиният бор. След войната настъпили едни други тъмни времена. Дядо ми, мъжът на баба, ругаел социализма наляво и надясно. По онова време това се наказвало със затвор. В неговия случай го изпратили в Белене. Пазим още картичка, на която ни пише колко хубаво е там. Толкова му дошло в повече хубавото, че след половин година, без всякаква присъда, умрял. На погребението му били само баба и една осемдесетгодишна съседка. Не смеели хората да покажат съчувствие към враг на народа. Нямал и нови дрехи да го погребат, а тези на него били изцапани с кръв. Завили го в чаршаф. Не разрешили поп да го опее и на гроба кръст да поставят. За плоча баба нямала пари, а звезда категорично забранила. Погребали го като турчин. С един камък само белязали мястото. Три дни баба не сложила троха в уста и вода не пила. Но и сълза не проронила. В жилите й течала комитска кръв. На четвъртия ден взела мотиката и се качила на Зуница баир. Тоз път засадила борика на голата, северната страна. Свалила черната вдовишка шамия от главата си и я вързала по средата на бора. Вятърът само това и чакал. Духнал краищата й и се получило кръст. Така баба погребала душата на дядо по християнски.

Идвали хората при нея и след погребения да я молят борче за Бог да прости умрелия да засадят. Позеленял и северният кат на баира.

Израснах с приказките около тази Зуница, но не знаех къде е. Баба ми казваше, че съм малка и някои неща не е време още да знам. Отново минаха години. Един ден ме викат в кметството. Казват ми да си уредя документите по собствеността на  гората. Връщат ми Зуница баир. Аз не знам къде е тоз баир. За да дойде един служител от кметството да ми го покаже, плащам двайсет лева. Знаех историята за шафрантията, която предсказала Rainbow Hill на прадядо ми за пет долара, а сега за едно показване само ми искат двайсет лева. Както и да е. Собственица съм на баир, пълен с борове и шафран. Нищо не мога да правя с него. Не мога да сека дървения материал, нито да го застроявам, нито да го обработвам Законът го пази. Просто си го притежавам. Заставам в подножието му и се снимам в компанията на бориките. И като започнем да се хвалим в приятелски кръг кой какво има - я вила на морето, я яхта, я апартамент в Испания, я стара къща в Копривщица - аз казвам, че имам Rainbow Hill.

Някои ахкат, без да знаят за какво точно става въпрос, но им звучи по американски, други иронично се подсмихват. После пояснявам: „Имам си мой баир”. Следва смях. Показвам за доказателство една снимка, на която украсявам жива елха на върха на един баир. В навечерието на Коледа е. Мятам разноцветни лъскави гирлянди по бабиния бор, а слънцето любопитно иска с един лъч да отмести сивия облак, за да види какво правя ден преди Рождество на Зуница. Без да иска, проектира цветовете на лъскавите гирлянди върху сребристия сняг - червен, жълт, зелен, син... същинска зуница. Какви ли чудеса не стават по Коледа! Небитието взима връх над битието. Отсъствието над присъствието. Тишината над звука. Всичко изглежда толкова невероятно, че не може да се измери с обикновен аршин. Усещам, че съм с Бог, с любовта на моите предци.

Баба не позволяваше коледната трапеза да се прибира. Оставяхме от Христовия хляб и от червеното вино за душите на покойниците, които ни навестяват на Рождество. Аз пък им правя и елха на Зуница баир.

Сигурна съм, че се питате къде е тоз баир, този Rainbow Hill. Родопите са баир до баир. Ще ви кажа: Там, където видите небесната дъга да играе на прескочикобила навръх Коледа. Там е той.

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus