Разкази от Елена Пеева Никифоридис

22 Май 2015 / 09:05:55 GRReporter

7432 прочитания

Елена Пеева-Никифоридис е родена във Велинград, завършва юридическия факултет на Карловия университет във Прага. Омъжена е и живее в Гърция, където има своя галерия за византийско християнско изкуство. През 2011 в Марсилия неин разказ е награден със специалната награда от Международния форум на жените от Средиземноморието, асоцииран член на ЮНЕСКО. В навечерието на 24 май ви предлагаме разказите на Елена Пеева-Никифоридис "Колко струва кирилицата", "Коледно реване" и "Rainbow Hill".

КОЛКО СТРУВА КИРИЛИЦАТА?

Не знаете ли? А аз знам. Точно две евро. Нито повече, нито по малко. Това е европейската й цена на пазара, към днешна дата.

В историята, която следва, всичките герои и събития са действителни. Като жанр това е разказ на очевидец (в случая – аз), но може да мине и за фейлетон. Мястото на действие е Франция, по-точно Марсилия, месец юни, по време на Панаира на книгата. Бях там по повод на един литературен конкурс. Мой разказ беше награден и организаторите бяха поканили всички лауреати. В гостуването ни бе включено и това изложение на книгата. Там имахме срещи с писатели, интересни запознанства, дискусии. И понеже няма нищо случайно, на този ден си бях облякла тениска, купена от България, от сувенирен магазин, в който ги продават заедно с мускалите с розова есенция и троянската керамика. Някой мъдър човек бе щамповал върху тениската нашите азбуки – Глаголицата и Кирилицата.

От тридесет години живея в Гърция и често ми се налага и там да я обличам. Това доказателството за съществуването на двете азбуки го нося, както се казва, на „гърба си“. Тук, в Марсилия, я бях сложила, защото се връзваше със събитието, а и времето си беше за тишърт. Сред това море от книги се образуваха няколко дискусионни кръга около присъстващите писатели и издатели. Аз бях с Ада, също лауреатка на конкурса, представителка на Египет. Тя имаше сериозен проблем с нашите домакини, заради забрадката, която не сваляше от главата. Официално я предупредиха, че ако не я свали, по всяка вероятност, няма да си получи наградата. Европа имаше становище по въпроса и настояваше то да се спазва.

Ада трябваше да реши дали да се съобрази с това изискване или преждевременно да се върне в Египет, и то без награда. Прекарахме една безсънна нощ в разговори на тази тема. Тя ми сподели, че е дала обет пред баща си, преди той да почине, че ще носи забрадка. Ада беше интелигентна жена, завършила френски колеж в Кайро и работеше в организация за правата на жените в родината й. Имаше семейство и две деца. Нямаше как да направи компромис. Искаше да остане вярна на обещанието си, и пред паметта на баща й. В Египет забрадката й е нейната защита от опасностите на света, който я заобикаля:

- Богатите ги пазят бодигардове, а ние, обикновените жени, по този начин се предпазваме от агресията срещу нас. Може би във вашите очи е глупаво и наивно, но така сме възпитани. Аз не съм покрила лицето си. То е открито пред света. Вие също носите кръстче, за да ви пази. Това мен не ме дразни.

- Разбирам те, Ада – казах аз. – Когато бях дете прекарвах ваканциите си при моята баба. Комшиите й бяха помаци и носеха фереджета. Днес с носталгия си спомням за онова време, изпълнено със снежнобели фереджета, с благи приказки, сиропирани лакомства и нескончаеми мохабети... Ти си част от свят, който ми е познат. В него се живееше с любов и търпимост.

До сутринта успях да я убедя да не си тръгва. Обещах й, че ще бъда на нейна страна, без да имам представа как ще го направя. Марсилия гъмжи от африкански емигранти с тюрбани и шалвари, с най-различни марокански и алжирски елементи по облеклото. Разбира се, в държавната администрация всички имат европейски вид. Нашата организация домакин е известна, международна и е асоцииран член на ЮНЕСКО, а темата на конкурса бе „Емигранти“. Всички бяхме писали случки, разказващи за толерантността към чужденците, за разбирането и съпричастието към тяхната съдба, цвят, облекло, култура и светоглед. И затова ни бяха отличили с награди. Какъв парадокс, точно заради една такава причина, награждаването на Ада висеше на косъм. Забрадката й се превърна в проблем и сне маската на двуличието, прикриваща европейската толерантност.

На раменете си бях преметнала красив, копринен шал, купен от Париж, който въобще не пасваше на тениската ми от магазин „Българска роза“. Домакините отново категорично заявиха, че няма да включат Ада в дискусиите, докато не си свали забрадката. Тя не реагира. Когато дойде моят ред да се изкажа, станах и сложих скъпия копринен шал върху главата си, като се извиних, че ми духа от морето, което беше истина. Отстрани, между мен и Ада, нямаше голяма разлика, освен кръстчето, което висеше на врата ми. Всички разбраха моята провокация, но дискретно я премълчаха и дискусията продължи, все едно че нищо не се е случило. Ада ми стисна едва забележимо ръката в знак на благодарност. После ме помоли да подържа някакъв свитък, навит на руло, който беше купила и отиде да донесе кафе. Разгърнах го от любопитство и зяпнах от учудване. Държах в ръцете си цветен плакат с всичките азбуки, възникнали по Средиземноморието, от древността до днес. Беше официално, луксозно издание на френската Асоциация на азбуките, носителка на редица отличия. Каква красота от буквени знаци! – египетски, коптски, гръцки, финикийски, грузински, арменски... и изведнъж виждам: Русия, Кирилица, XIX -ти век сл. Хр.