Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Разкази от сборника “Святото дете” на Христос Хартомацидис

19 Юни 2015 / 10:06:08  GRReporter
9218 прочитания

Христос Хартомацидис е роден през 1954 в Казанлък, България, в семейство на гръцки политемигранти. Автор е на стихосбирки, пиеси, сборници с разкази и романи, публикувани в България и Гърция. Носител на няколко български литературни награди. Член на два гръцки писателски съюза и на Съюза на българските писатели. Издаденият неотдавна от изд. „Жанет 45” негов сборник с разкази „Святото дете” бе представен на „Пловдив чете” 2015. Преводът на разказите от гръцки е направен от автора.

 

СУПЕР G ОТ КАЛКАНТЗА

     - Край реката отново ще се появи Свято дете!  –  бе предсказало момичето от Калкута. – Виждам го, това ще стане в Комотини… В квартала с мургавите деца...

   Разбира се моментът бе особено подходящ за пророчества и всякакви метафизични феномени. Нещата все повече се влошаваха. Навсякъде се разпростираха хаосът и мракът. Неприбирани по цели седмици, боклуците образуваха купчини по улиците. Често спираше токът. Уплашени, хората се питаха какво ли друго би трябвало да очакват.

    - Не се отчайвайте! –   успокояваше ги момичето.  –  Ще ви помогне Святото дете от Комотини. Лесно ще го разпознаете – има бял кичур в косите!

   Разбира се, остава непонятно, защо именно в Гърция, и то в Комотини, трябваше да се сбъдне предсказанието. Още повече в квартал Ифестос - циганската махала, която всички наричаха пренебрежително -  Калкантза. В единия и край течеше меланхолично вечно мръсната река Восвозис. Властите полагаха неимоверни усилия, за да поддържат коритото и чисто. Бяха я оградили с телена мрежа, за да не може никой да изхвърля там смет. Реката обаче, незнайно как непрекъснато се пълнеше с найлонови торбички, стари автомобилни гуми, счупени пластмасови столове, екрани от телевизори... Циганите, без да се притесняват, простираха върху оградата прането си, пъстри чаршафи,  шарени одеяла, летящи килими.

   През лятото децата от квартала се гмуркаха в мътните води на реката, за да се освежат.

   - Махайте се от там, калпазани! – ги гълчаха майките им. – Ще се заразите с някоя холера и после ще станете като Годзилата!

    Последното особено им харесваше:

   - Ууу! Идва Годзилата!  – смееха се те и подскачаха върху старите гуми, имитирайки тежките стъпки на чудовището. И изобщо не се притесняваха за каквото и да било...

   А би трябвало!

   Край тях, тръстиките, с полепнали по стъблата им найлонови торбички изглеждаха като покрити с ледени кристали. Един леден пейзаж всред лятната жега...  По-нагоре бе игрището на футболния отбор ПАОК – Ифестос, единственото чисто място в района, където циганетата с много мерак играеха футбол. А после... започваше безкрайното пусто поле покрито с буренак и тръни. От време на време там се появяваше някой изпосталял вълк, от тези, мутантните, които толкова безотговорно освобождават еколозите.

   Още по-натам всред меланхоличния пейзаж бе сградата на местния радиовъзел, който в безкрайните нощи правеше компания на самотните слушатели. Както в известния трилър, говорителят предупреждаваше водачите на МПС:

   - Очакват се мъгли, очакват се мъгли! -  намеквайки, че времената които предстоят, ще бъдат трудни...

   Едно след друго се бяха появили първите предупредителни знамения:

   През пролетта странен жълт прашец бе покрил земята. Падаше по балконите, по асфалта, по шахтите на уличната канализация... Някои твърдяха, че прашецът е борови тичинки и може би бяха прави, но хората бяха станали мнителни.  „Чиста сяра си е!” – казваха. „От химическите комбинати!”

  След това хиляди сиви медузи се появиха в морето край Алкиони. Бяха продълговати и приличаха на толумби или на странни кристали. Озарени от слънцето те блестяха с цветовете на дъгата. Може би някакви странни енергийни полета ги привличаха точно там, в този малък залив, предизвиквайки  необяснима биологична аномалия.

   Медузите изчезнаха също така неочаквано, както се бяха появили. На тяхно място обаче, започнаха да прииждат калинки. Цели ята, от необичайни оранжеви калинки пъплеха по кърпите на плажуващите. Катереха се по гърбовете им предизвиквайки сърбеж. Можеха да се видят наредени като зърна на броеница върху чистачките на колите. Морската вода носеше стотици удавени от тях, в едно с водорасли, клечици и парчета от пластмасови чашки. Но рибите не посягаха да ги ядат. Отбягваха ги...

    После, изчезнаха и калинките...

    В гората на Нимфея странна болест започна да коси бездомните кучета. Козината им се скубеше на вълма, оголвайки отдолу  възпалена, розова кожа. Засегнатите песове, изгонени от глутниците, обикаляха самотни с несигурна походка. Имаше една горда печал в погледа им. От време на време суха кашлица, като ръмжене, разтърсваше измъчените им тела, и ако вниманието на световната здравна общественост не бе погълнато изцяло от птичия грип, сега щяхме да говорим за лятната пневмония при кучетата...

   И когато всички бяха вече съвсем загубили куража си, се случи чудото! Едно циганче, едва пет годишно, прояви необичайни лечителски способности! Детето се казваше Гойко Хасан! И вече е време да се върнем няколко години назад, когато се запознаха и обикнаха родителите му!

   Кой казва, че всички цигани са богати, като тези в телевизионните сериали? Кой твърди, че всички циганки са красиви като Кармен? Животът в циганските квартали е труден и най-голям проблем е сиромашията. А където има беднотия, има и болести. И тъй, в болницата на град Комотини се запознаха двамата млади, в последствие станали родители на Гойко. Там, пред аптеката. С книжките на Общественото осигуряване в ръце. Най-впечатляваща на опашката бе Силвия. Изпъкваше от далеч с кафявия си шалвар – висока и стройна. Чакаше за лекарствата си. Взимаше цели шепи хапчета, за да лекува с тях хроничната си депресия... Там я зърна за пръв път Георгиос Хасан. Какво от това, че бе две глави по-нисък от нея. С тънките си мустачки приличаше на любовник от индийски филм.

   - Харесваш ми! – говореха игривите му очи.

   - Ще те накарам да се влюбиш! – отговаряха дяволито нейните.

  Не ни е известно с какви точно флуиди се предават чувствата, но любовта винаги побеждава! Твърде скоро двамата влюбени  заживяха заедно. Стаичката им бе малка,  пристроена до бараката на родителите. Вечер, качен на старата си моторетка Георгиос слизаше в града. Продаваше карамфили по  кръчмите и нощните заведения. Там  се запозна и с известния кларинетист от България – Сол Осман, тоест Леворъкият Осман с неговия специално пригоден за леваци кларинет. Целият изпотен, със залепени по плешивата глава двайсетачки, дебелият музикант се катереше с лекота по разните гами и таксими - специфичните за ориенталската музика „пътища” - ладове. До него препускаше в галоп неудържимия тюмбелек, а тъпанът блъскаше болезнено направо в препълнените стомаси. Гуляят бе стигнал своята кулминация. Сериозни дами пъргаво се кълчеха върху масите. Порядъчни господа с вратовръзки и лудешки блясък в очите подвикваха весело: „Хоп, хоп, хоп!” Скрит в сянката, бедният Георгиос наблюдаваше тъжен веселбата на другите. Носеше повехналите си карамфили в зелена, пластмасова саксия и никой не искаше да ги купи. Точно тогава го забеляза Сол Осман:

  - Ела тука, юнак! - му подвикна той. Някога, преди да стане добре платен музикант, и той бе само едно  бедно циганче продаващо цветя в нощните заведения. - Проклета сиромашия! – въздъхна кларинетистът. Грабна пластмасовата саксия и изсипа всички карамфили в нозете на русата певица. После отлепи от челото си двайсетачка за да плати.

  От тогава станаха приятели... И когато госпожа Силвия дари съпруга си с прекрасно момченце, Сол Осман бе поканен да стане кръстник на детето. Изборът му не случайно се спря на името „Гойко”.

   - Що за име е това? – попита щастливият баща.

   Сол Осман не побърза да отговори. Търпеливо изчисти своята лула. Натъпка я с ароматен тютюн. Едва след като дръпна от омайния дим, каза бавно:  

   - Слушай какво, юначе! Името „Гойко” не е случайно! То е истинско циганско име! Даже нещо повече! То е индианско!

    И вече сме длъжни да разкрием пред озадачения читател някои  неизвестни детайли. Малцина знаят, че в годините на Студената война, бушуваше и една друга необявена война. Тази на Уестърните!!! И не говорим за блудкавите чернобели ленти на американското кино с Джон Уейн и пристигащата винаги в критичния момент конница. Ще се спрем на европейския уестърн и по-специално на германските, с двете враждуващи по между си школи: тази на Западна Германия от една страна и на студията DEFA, на бившата ГДР, от друга. Западняците екранизираха романите на Карл Май, а източните предпочитаха Лизелоте Велскопф Хенрих. Западът бе с Апачите на Винету, а изтокът със Сиуксите на Седящия бик. Ооо! Бихме искали да присъствуваме на един такъв двубой между индиански вождове! Със синеокия Пиер Бриз в ролята на Винету, и сърбина Гойко Митич в ролята на Токай Ихто. Хубавецът Пиер Бриз покоряваше сърцата на девойките, но като външност нямаше нищо общо с  истинските Апачи на Джеронимо  или на Мангус Колорадо. Докато „Бате Гойко”, както го наричаха с обич циганите, бе истински червенокож, при това културист! И обръщението „Бате”, освен по-голям брат означава още и „Герой”! И за да не се увличаме, продукциите на DEFA не бяха някакви глупави приключения, а имаха и дълбоко социално съдържание! Не всички бели бяха настроени отрицателно към местното население.. Имаше бедняци, които им симпатизираха.. Те закупуваха за сметка на индианците участъци земи и говеда. Учеха ги как да станат фермери. За да  преустановят чергарския си начин на живот! Да престанат да са  зависими от лова на бизони!

   Идеалът им бе  - побратимени бели и индианци да заживеят заедно!

   Ето, с тези филми бе израсъл Сол Осман, много преди да отиде на гурбет в охолния Запад. И таеше дълбоко в сърцето си безкрайна любов към своя идол – Бате Гойко! Да, имаше  и той една мечта: Да се появи циганският Супер герой!

   - Защо ние циганите си нямаме свой Супер герой?  – често се питеше той. – Докога само ще забавляваме другите и ще бъдем техни карагьозчии? О, нека дойде този Супер циганин, та да се почувствуваме и ние горди! А после, лесно ще се спогодим с белите! Не ми пречи да отглеждаме с тях говеда.  – ето такива неща си мислеше музикантът докато пушеше мълчаливо лулата си. За това бе предложил името Гойко!

   Детето обаче бе предопределено за други, много по-велики неща! Способностите му, разбира се не се изявиха веднага. Когато бе още съвсем малко, го оставяха по цели часове пред телевизора. Но то не зяпаше рисувани филмчета или реклами както всички нормални деца. Като хипнотизирано гледаше каналите без настройка. Захласваше се по трептящите черно бели точки с техния тих ромон на „течаща вода”.

     - Будала ми изглежда детето – подхвърли един ден майка му – госпожа Силвия. – Отделно, че е вече почти пет годишно, а още не приказва.

   И наистина, момчето бе закъсняло да проговори. Заведоха го на детски психолог, който започна отчаяно да трие очилата си:

    - Сигурно е изживяло някаква травма, в ранна възраст. – заекна той. – Друго обяснение няма!

   Заведоха го и на врачки, но и те вдигнаха безпомощно ръце:

   - Много секлет е натрупало! – казваха.

   Как може обаче едно дете да  натрупа секлети, не ни е ясно. Баща му си имаше своето обяснение:

   - Ем, цялата бременност надрусана я изкара! – гълчеше той клетата майка. – Какво искаш да бъде детето.

   - Я върви на... – реагираше  обикновенно непокорната циганка. Веднъж обаче, Георгиос Хасан, не успя да се овладее и хвърли по нея празната пластмасова саксия. Уцели я по главата. Циганката изпищя от обида и болка. Макар и снажна, двуметрова жена тя се сви в бедната кухничка и горчиво заплака. Мъжът й я напсува с думи, които не можем да преведем и тъкмо се канеше да излезе, когато видя детенцето да  преближава разплаканата си майка. От раната на главата й бликаше кръв. Черна, циганска кръв!  Детето простря ръце и тутакси кръвоизливът спря. Майката престана да плаче. Лицето и вече изглеждааше ведро. Гневът бе изчезнал! Странно спокойствие бе започнало да се излъчва от очите й. Стелеше се  наоколо като дима от отворената вратичка на печката...

   - Анам! – промълви детето и клетата циганка отново се просълзи:

   - Детето ми приказва! Нарече ме „Майко!”

   Георгиос Хасан зяпна от изненада. Приближи се бавно. Показа на детето ранения си пръст. Ден по-рано го бе прищипал на вратата. Детето отново простря ръка. Първо изчезна виолетовия цвят. После отстъпи отокът. На края зарастна и раната. Кожата стана кафява, естественият цигански цвят, с други думи. И всичко това в бързо движение. Както се разлистват растенията по документалните филми.

    - Бабам! – промълви детето и суровият циганин не издържа. Опита се да се закашля за да прикрие вълнението си. Не му се отдаде  обаче и сълзи на обикновенно, човешко щастие рукнаха от очите му.

    Дори започна да приказва глупости:

   - От това бихме могле да изкараме много пари! – каза той. – Ще забравим беднотията завинаги.

   - Да не си посмял! – скочи решително Силвия.  – Ако приемеш от някого пари, детето ще загуби вълшебните си способности!

   Георгиос Хасан бе готов отново да я прасне с пластмасовата саксия, но го спря настойчивият поглед на детето. Гледаше го като оцъклено. От погледа му бликаше мека, синкава светлина и можеше да бъде сравнено със зомбитата, както ги показват по филмите.

   - Детето е омагьосано! – успя да промълви циганинът и уплашено се прекръсти.

   Разбира се, детето не бе омагьосано. И нямаше нищо метафизично в цялата история. То просто бе  Holy child, едно Свято дете! Точно както бе предсказало момичето от Калкута. И не зяпаше като гламаво ненастроените канали, а четеше кодирани послания, и зареждаше организма си с полета от положителна енергия! Не приказваше, за да не разпилява с безполезно бръщолевене тези полета. Чувстваше обаче, че може да бъде полезно на хората, че има силите да лекува! Новините се разнесоха светкавично. Скоро цяла Калкантза се стече при него да се лекува. Цигани прииждаха от всякъде! Идваха камиони дори от Пелопонес и остров Крит. Имаше и бели хора, разочаровани от съвременната медицина...

   Разбира се, родителите на детето не взимаха за лечението нито стотинка. Колкото и да ги молеха! Приемаха обаче дарове в натура, обикновенно дреболии, които продават циганите на пазара. Какво ли не носеха: розов захарен памук, опакован в целофан, балони – кучета далматинци, които малкият Гойко нарочно пускаше да летят и те се рееха с дни в небето над Калкантза. Когато някой случаен минувач попиташе какво е това ято от реещи се кучета далматинци, хората му отговаряха отегчено:  „А, там е циганската махала! Калкантза!”

   Благодарните пациенти носеха още – бамбукови столове, глинени делви, цветни гащета с написани на английски дните на седмицата, за да напомнят, че трябва да се сменят всеки ден. Съвсем скоро циганетата декламираха въодушевени: „Sunday, Monday, Tuesday…”, факт показващ евентуалните последици от глобализацията! Заслужаваше си обаче, защото малкият Гойко или Super G, както му викаха с любов циганите рапери, успя да излекува сума ти народ! Изглежда невероятно, но имаше толкова много човешка мъка! Хронични язви заздравяваха. Възрастни хора хвърляха очилата си и успяваха да прочетат с лекота и най-дребните букви. Туберкулозни цигани, храчещи кръв, само след два сеанса се подобряваха. Каверните се затваряха, бацилите на Кох изчезваха безвъзвратно, а на рентгеновите снимки белите дробове блестяха като нови! Между нас казано обаче, циганите си оставаха непоправими: първата им работа след излекуването им бе да запалят цигарки и да пийнат ракия. След това започваше музиката. Ечеше цялата циганска махала! Писваха зурните, виеха кларинетите, тъпаните биеха денонощно. Най-много шум обаче вдигаха циганите рапери. Облечени с жълти анцузи, с качулки и слънчеви очила, те неуморно рапираха. О, отстрани животът им изглеждаше като във видео клип! Съвсем предизвикателно обръщаха гръб на полицейските коли, които спираха пред бордеите им. Показваха им неприлични жестове, подвикваха им: „Fuck you, man!”. В патрулките блестяха изнервено рейбаните на блюстителите. Тракаха заплашително белезниците. Но полицаите, това трябва да им го признаем, не губеха хладнокръвие. Само клатеха замислено глава. После обръщаха колите към града и тръгваха рязко с мръсна газ. Раперите ги изпращаха с дюдюкане и хвърляха подире им празни кутийки от бира. Един от тях рапираше бясно:

„Калкантза на ченгетата оказва съпротива

Дебелите ви задници ще жулим със коприва!”

 

На това място и  другите подемаха с доста  свирепи гласове:

„Дебелите ви задници ще жулим със коприва!”

   Правеха и скрачове на един стар грамофон, донесен от мътните води на реката. Липсваха само момичетата за да придадат с чара си блясък на целия перформанс. Младите циганки обаче, се бояха от майките си и по никакъв начин не искаха да се включат, нито да заменят пъстрите шалвари с къси поли и мрежести чорапи. Не бяха съгласни и с предбрачния секс! Да сме наясно! Зяпаха обаче, с удоволствие!

   И съвсем основателно хората от другия бряг на реката се оплакваха:

   - Тия си нямат друга работа! Ние обаче трябва да ставаме рано, за да се трудиме!

    Бумтежът от тъпаните стигаше чак до забравената в полето сграда на местния радиовъзел. Късно вечерта говорителят не пропускаше да предупреди своите слушатели: „Очакват се мъгли! Бъдете внимателни!” Точно както в известния трилър, само че сега зад напрегнатия му глас, можеше да се долови тътена на барабаните! Нервният им бумтеж преодоляваше даже специалната звукоизолация на студиото. Чуваше се приглушено, като ударите на сърцето, но вече без радост, а някак тревожно! Защото... вълшебните сили полека, лека  напускаха Святото дете... То бе изразходвало всичките си запаси от положителна енергия, предавайки я на пациентите.  Нещо повече бе започнало да губи самата си материална същност! Отслабна много. Кожата му изтъня. Бе станала почти прозрачна и вече лесно можеха да се различат артериите с червен  цвят и вените – със син, точно както ги рисуват в учебниците по анатомия!

   - Погубиха ми детето! – ридаеше нещастната му майка. После ставаше мнителна и се нахвърляше върху мъжа си:  - Ти да не си взел от някой болен пари?!

    - Ама, за какъв ме мислиш? – отдръпваше се уплашен Георгиос Хасан, който напоследък бе започнал да се бои от нея. Имаше и той своето обяснение за развоя на нещата: - Лекарите подхвърлят, че може да е станала някаква мутация?

   Но бедната Силвия не искаше да слуша:

    -  Не ми говори глупости! – крещеше, закривайки ушите си с длани.

   Тези разговори обаче, вече бяха без значение. Детето вехнеше от ден на ден. Силите му все повече се изчерпваха и вече бе достигнало предела на пълното изтощение. В един мрачен следобед, със затрупано с тъмни облаци небе, малкият Гойко изчезна!  Някои го бяха видели да се провира под телената ограда към брега на реката. Други, твърдяха, че се реел като носена от вятъра найлонова торбичка над мътните води на Возвозис, или може би като балон – далматинец...

    Намериха го малко по-долу от моста, на едно тясно място, където изхвърлените боклуци почти бяха преградили коритото на реката. Героичният Гойко, покатерен върху стари автомобилни гуми, се мъчеше да разруши бента от отпадъци, за да могат да се оттекат водите. Не му достигаха обаче силите, и без това бе изтощен. За да си придава кураж детето ръмжеше ритмично: „Идва Годзилата! Идва Годзилата!” Зад бента нивото на реката все повече растеше. Скоро придошлите води щяха наводнят цялата област – от стадиона  чак до магистралата „Егнатиа!”

- Да спасим, детето! – викнаха циганите.

   - Да спасим равнината! – им отговори Гойко. Краката му обаче се бяха подкосили и залитна да падне в мътната река. В последния момент го спаси един рапер. Той грабна момчето и го изнесе на брега. Веднага го откараха в болницата.

   - Ама какъв е този хал! – възмутиха се лекарите. Както бе увито с одеяло, детето приличаше на болния Е.Т. Веднага му сложиха система с глюкоза и витамини. Свързаха го с апарати. Дадоха му да диша кислород. Скоро малкото циганско сърце започна отново радостно да тупти. За медиците обаче, по-голям проблем бяха десетките роднини-придружители на Гойко. Можеха да се видят навсякъде – край леглото на болния, пред стаята, в коридорите. Мнозина палеха свещички в параклиса на Св. Пантелеймон и се молеха за бързото му оздравяване. Най-много от тях бяха на бюфета. Пиеха кафенце или ядяха топли сандвичи с наденичка. Пушачите клечаха мълчаливо навън, пред входната врата. Сред тях бе и Сол Осман, който се мъчеше да откаже  пушенето и дъвчеше празната си луличка..

   Същата вечер гъста мъгла се спусна над долината на река Восвозис. Прегракналият говорител от местния радиовъзел напрегнато предупреждаваше слушателите:

   - Гъсти мъгли се стелят в района! Очакват се необичайни природни явления!

  Нощта, която  последва бе страховита. Придошлите води на реката наводниха равнината чак до магистралата. Силният вятър помете антените, събори покриви и комини. Телевизионните екрани, останаха без образ, само с пулсиращи чернобели точици.  Както бе със системите, Гойко се бе надигнал в леглото и напрегнато  ги следеше. Сега обаче никой не му викаше „будала”. Знаеха, че така получава своите кодирани съобщения. Сутринта, когато малко се бе посъвзел, баща му се осмели да го попита:

   - Какво казват, синко? – и посочи с очи към небето, или може би към далечната планета на Е. Т.

   - Няма да мога повече да лекувам болни - отговори бавно детето.

   Баща му поклати замислено глава.

- Важното е да оздравееш, детето ми.

   - Само това не е достатъчно. – каза Гойко и се обърна на страни за да не се видят сълзите му. – Такъв обаче е Планът! Друг ще се заеме с нещата!

  - А с тебе? Какво ще стане с тебе?

  - С мене ... нищо...  Мисля да стана рапер. Ще пиша стихове!

  Баща му поклати замислено глава.

  - Какво могат да направят едни стихчета, детето ми! –  промълви той отчаяно.

 

БАР  „САМОДИВИ”

   За да не скандализира местното население, бар „Самодиви” бе изнесен извън Марония. На входа му имаше огромен светлинен надпис с изображението на русалка. С острите си гърди, тя цепеше гордо талазите на северния вятър. Разбира се, самодивите са съвсем различни от  русалките, но никъде няма точни данни, за това как изглежда една самодива. Известни са предимно фолклорните описания, представящи ги с разпуснати дълги коси, окичени с венци от полски цветя. Обикновено са облечени с бели ризи и под тях прозират гъвкавите им тела. Всичко това обаче е трудно да бъде предадено върху неоновото табло. Как например художникът да изобрази прозрачните ризи? И точно за това неизвестният автор, бе нарисувал русалка, с рибена опашка и големи, остри гърди.

   Барът бе известен с това, че пръв в областта въведе пилона, около който се увиваха танцьорките. Всички приказваха с възторг  за  момичетата  – неповторимия дует Вера и Люба. Тях ги бе довел с белия си микробус Серж - пришелец от бившия Съветски съюз.. Обикновено той седеше мълчаливо зад бара и с мрачно изражение наливаше питиетата. Намусената му физиономия обаче не плашеше хората. Нещо повече те го считаха едва ли не за своеобразен мислител – философ. Навремето, бе участвал във войната в Афганистан. От тогава ходеше остриган гола глава. На пръстите на юмрука му бе изписано С Е Р Ж, а е известно, че такива татуировки правят бившите затворниците…

   - Слушайте, кобили! – бе предупредил той двете момичета. – Малко нещо да кривнете, ще има Макаренко! – И наистина, Серж се придържаше ревностно към методите на известния съветски педагог.

   В резултат на това танцьорките не смееха да гъкнат. Държаха се по-скромно от монахини! С  микробуса ги водеше на работа с микробуса  - у дома. В неделя слизаха до морето, за да хапнат риба. Спираха пред таверната, Серж отваряше страничната врата на микробуса и те излизаха една по една, като затворнички. Изненадани от силното слънце, слагаха веднага слънчевите си очила. Поклащайки се грациозно, върху огромните си коркови подметки момичетата влизаха в таверната и на лицето им можеше да се прочете известно разочарование. Заведенията им изглеждаха като кръчми, без особен блясък и лукс. След първото узо обаче, започваха да се  хилят на глас. Пушеха усмихнати, махаха слънчевите очила и очите им шареха по чуждите маси. Бе достатъчен обаче един поглед на Серж, за да млъкнат уплашени. После с наведени глави се прибираха в микробуса, за да ги закара обратно в бара или в квартирата им в Комотини.

   Наемаха на последния етаж в една стара кооперация. Естествено, нямаха никакъв контакт с другите съседи. Щорите им бяха вечно спуснати, почти на метър над земята и когато им се налагаше да излязат на балкона, се промъкваха от долу. Тогава бялото перде се събираше на главите им като булченски воал. На терасата простираха набързо някоя дреболия, или търсеха по-силен сигнал за мобилния си телефон. После се връщаха в тъмния апартамент. Само климатикът им работеше непрекъснато, понеже не бяха свикнали на големите жеги. И може би заради това, когато им се случеше да излязат, момичетата обуваха съвсем къси шорти. Двуметровата Люба носеше панталонки от кафяв велур, и от долу се виждаше белият полумесец на бикините. Слабичката Вера, слагаше срязани дънки, над които се виждаха шнурчетата от „прашките”. Както си бе едра, Люба, пристъпваше гордо. Хората зяпаха  жадно русите й коси и тъмните й вежди. Носеше в ръка кутийка бира и отпиваше от нея със сламка. Червенокосата Верка пък, предпочиташе студен чай.

    Понякога Серж ги пускаше да отидат на супер маркет и момичетата, смеейки се, напълваха до горе количката с всякаква козметика, лосиони и шампоани и много опаковки  картофки, снакс, солети и ядки. Почуквайки с червения си нокът по витрината на щанда, Люба поръчваше телешко. После се обаждаха на Серж или извикваха такси и си тръгваха горди, след като с глезотиите си бяха побъркали целия супер маркет. Люба, както си беше невъздържана, още вътре изяждаше някой круасан. На касата показваше празната опаковка, за да не я помислят за крадла. В таксито възторжено обясняваше, че са купили страшно месо. Нямаше да го сготви самата тя, понеже домакинството не й се отдаваше. Бе малко мърла и в стаята й винаги цареше безпорядък. Можеха да се видят разхвърляни навсякъде моливи за гримиране, лакове, бельо и празни кутийки от бира. Вера, която си бе къщовница, непрекъснато й се караше. Не понасяше липсата на ред и като истерична чистеше, миеше, гладеше.

   - Сякаш си по-голямата ми сестра! – казваше  й, глезейки се Люба, и дребничката Верка не издържаше, и примряла от умиление, продължаваше да се грижи за нея.

   Разбира се, би било пропуск да не споменем за дейността им в бар „Самодиви” и най-вече за постиженията им на пилона, или като му казваха селяните „колеца”. Вера предпочиташе динамичния музикален съпровод. Засилваше се отдалеч и се мяташе на пилона. Нямаше обаче еротика в изпълнението й. Всичко някак си приличаше на съчетание по спортна гимнастика. И премятанията във въздуха, и шпагата и, отделно малките й плитчици, и стегнатото й жилаво тяло, дори поклона на края напомняше Олимпийски игри. Странното бе, че я гледаха сякаш бе облечена в гимнастическо трико, а не със скъпо секси бельо.

   - Тая ще ме съсипе! – хленчеше Серж.

   Докато Люба!!!... Ах, Люба!!!

  Тя излизаше бавно. Походката и нямаше нищо общо с ритъма на музиката, но от само себе си бе еротична! И не, че правеше нещо особено на пилона. Обкрачваше го и се търкаше в него с отворена уста. Не й се отдаваше да имитира оргазъм, за това се ухилваше лукаво и с това подлудяваше мъжете. Какво ли само не я черпеха – и уиски, и шампанско! В ластичката на  бельото и слагаха сгънати десетачки, дори  двайсетачки, а веднъж и цяла петдесетачка!!!

  Ако зависеше от Люба, тя веднага би ги похарчила. Бе  разточителна, но не за себе си. Харесваше й да прави подаръци на другите. Изпращаше кашони с дрехи на майка си и купуваше всякакви плюшени играчки за Верка. Дори на вечно намусения Серж подари един сърдит плюшен котарак, с огромни гневни мустаци. Бе го нарекла – как иначе – Серж.!  

   - Трябва да си къташ и нещо настрана! – и казваше със загрижен тон съквартирантката й, но Люба нехаеше:

   - Притрябвало ми е! Няма да живеем сто години, я!

    За щастие спестовната Вера, заделяше част от парите за общите разходи и с рядко срещана честност ги влагаше в книжката на Люба.

   - Ти си моят ангел - хранител! – се смееше двуметровата красавица и отвръщаше на жеста, глезейки Верка със сладоледи и сладкиши.

   Друг обаче, щеше  да стане нейн ангел - пазител!

   Когато бе на себе си – Серж бе поносим. Когато обаче пиеше– ставаше невъзможен! Пиянството му траеше  по цяла седмица. „Запой!” – както казват руснаците. В началото, с първата водка, изглеждаше приятен, макар че се смееше с груби гърлени звуци като неандарталец. После изведнъж озверяваше. Захапваше чашата. Устните му се разкървавяваха.

  - Какво знаете вие, бе!  – викаше и настроението му коренно се променяше. Съжаляваше себе си, младежките си години пропилени в Афганистан. Започваше да плаче. Преди всяка глътка, отливаше на пода – за загиналите. Много скоро съвсем се променяше, устата му се изкривяваше и вече не можеше да му се разбере какво говори. Не разпознаваше никого, ставаше язвителен. Тежко му на когото се изпречеше пред него. Не се боеше да шофира в това състояние и често създаваше проблеми. Спираше на средата на шосето и се заяждаше с другите шофьори:

   - А ти защо се опита да ме изпревариш? - пъхтеше неразбираемо и налиташе на бой. Няколко пъти го бяха закарвали в полицията, но веднага го пускаха, без всякакви последици. Особено опасен ставаше за момичетата. Съвсем без повод ги биеше. Крещеше им:

   - Глупачки! Напразно ви храня!  -  удряше ги с юмруци по главата и корема. Когато падаха ги риташе където намери.

   - Сергей! – набра кураж да му се опъне дребничката Вера. – Ние може да сме проститутки, но не сме животни!

  Какво и трябваше! С мръсна усмивка, Сергей извади от джоба си паспортите им. Хилейки се садистично ги скъса на парчета.

  - Ах, какво стана! Скъсаха се паспортите! – кривеше се той. – Сега как ще се завърнеш у дома? Как ще ти се порадва майка ти, че си станала проститутка!

  - Ти си глупак! -  го наруга Вера, и веднага последва наказанието. Сергей я  удари жестоко. Тя заплете крака и главата и се блъсна в стената. На афганеца много му се искаше и да я изрита, но между тях застана Люба.

  - А ти какво се пречкаш? - изсумтя Серж и я удари и нея. Остави двете момичета полуприпаднали и продължи да пие в съседната стая. Само че, следващата фаза на запоя, бе тази на загубата на съзнание и след малко се свлече на пода без да усеща и без да разбира нищо.

   Когато момичетата се посъвзеха, Верка с окървавено лице се изправи и  отиде при него. Пребърка сакото му и извади един  тежък пистолет „Макаров”.

   - Недей, Верка! Грехота е! –  поиска да й попречи Люба.

   - А да ни малтретира не е ли грехота?

   - По-добре да отидем в полицията!

   - Но те го прикриват, не разбираш ли?

   - Може би ще ни помогне мобилният му телефон – предложи Люба и наистина, като се поразровиха намериха един номер означен като „Големият Бос”.  Люба веднага го набра.

  - Казвай – прозвуча гневен мъжки глас. И преди още да му разкаже всичките си патила, последва мръсна псувня. -  Малко ви е! Скапани пачаври! И да не сте посмели да ми се обаждате повече! – заплаши ги Големият Бос.

   - Остана ни само вярата в Бога! -  промърмори с горчива ирония Верка.

   - И любовта! – въздъхна Люба и дори не бяха забелязали, че наред с другите номера в указателя бе и този на известната Залуна, екстрасенс от Кавказ - същата, която лекуваше от разстояние генералния секретар Брежнев и космонавтите. Този ден Залуна имаше session, но никак не можеше да се съсредоточи  и правеше грешки.

    „Сигурно някой ме бомбардира с огромни количества отрицателна енергия!” – си помисли Залуна и в този миг, като на екран, видя  как Сергей бие момичетата!

   - Негодник! Ще го науча аз! – изфуча тя. Трябваше обаче да го изчака да изтрезнее, защото иначе  полетата с енергия не можеха да му повлияят.

  Обикновено, след побой, Серж се опитваше да подхване момичетата с добро. Как ли не им се умилкваше. Купуваше им банички, викаше им на галено име. Дори веднъж ги заведе на цирк. На следобедното представление, за да могат вечерта да бъдат на работа. Там ги почерпи с пуканки и захарен памук. Снимаха се с малкото лъвче. Момичетата го галеха и Серж обеща да им купи  по едно. После се снимаха с шимпанзето, на което под зелените панталонки бяха сложили памперс. Маймунът поиска да прегърне Серж и да го целуне нежно, при което той спонтанно се разсмя и усмивката му бе широка и ведра. Приличаше на хлапе, което е извършило лудория.

   „Може би дълбоко в себе си е добър човек. – си помисли Люба. – Трудният живот, го е направил такъв!”

   „Да, сега ни се прави на добряк! – се възмущаваше в себе си  Вера. – А, като ме риташе по корема?!!!”

   След последния побой обаче, Серж не си даде труд да се сдобри с тях. Даже напротив, започна да  им се кара:

   - Да не сте посмели, кобили, да се обадите отново на Големия Бос! Ще ви схрускам черния дроб! Буквално! - преди да успеят да му отговорят им завъртя по един шамар, за да знаят!

  

    Мина се цял месец. Един следобед, когато всички в кооперацията спяха, някой звънна на вратата. При все, че Серж им бе изрично забранил, Верка попита от антрето:

   - Кой звъни?

   Приятен мъжки глас и отговори на руски:

   - Дойдох за Люба.

   - А ти кой си? – попита строго Вера.

   - Аз съм вашият ангел -  пазител!

   - Не се занасяй! – разхили се дребничката девойка и му отвори.

   Не можеше да повярва на очите си!

   Типът на вратата бе истински красавец, но не с кукленски идеални черти. Косите му бяха къдрави и кестеняви. Ресниците му бяха дълги, а в зелените му очи се четеше съчувствие и тъга. Верочка за първи път усети да я  пронизва завист. Все на другата  й се случваха късметите.

   - Момичета, нося ви радостна вест! – обяви непознатият.

    Идваше от далеч, за това девойките се погрижиха да го посрещнат както подобава. На голямата маса в хола, Верка постла хубава, покривка. Извади от хладилника шише водка, отвори буркан с кисели краставички и консерва с гъби. Тях ги правеше много вкусни  с копър, лимонов сок  и зехтин. Сервира сардели в доматен сок, сирене и тънки филии хляб. Всичко това - сама, защото Люба, при все че имаше желание, не би могла да се справи толкова добре, отделно, че бе загубила ума и дума.

  „Та той би могъл да притежава, която жена пожелае – мислеше  си Люба. – Какво ли ще поиска от мене?”

   Успя да забележи, че на пръстите на юмрука му имаше татуировка: М И Ш А, а както знаем така се татуират затворниците! 

  „Няма значение! Сигурно е някой заместник на Серж – продължи нерадостните си мисли Люба. -  Сигурно и той ще ни бие, поне обаче е красив!”

   От този момент нататък всичко се объркваше в съзнанието й. Спомняше си само как непознатият вдигна тост:

   - Пия за ваше здраве, момичета!

   После обърнаха  чашите си на един дъх и потънаха в странна мъгла, сякаш  пътуваха със самолет, който се гмурка в пухкавите облаци...

   - Сигурно ни е сложил нещо в пиенето! – хленчеше по-късно Люба, но дребничката Верка й се скара:

   - Ти сама си го търсеше! Изяждаше го с очи!

   - А след това... какво стана?! – не можеше да си спомни Люба.

   - Не зная, не съм ви светила! – и отговори някак студено съквартирантката й. - Във всеки случай с охканията си дигна цялата махала на крак! Пъшкаше като свиня да ти се не види! Посред бял ден!

   - Ама сериозно?! – не и се вярваше на Люба.

   - Гледай я! Даже се радва! Какво се радваш!? Знаеш ли каква разправия стана!

     И наистина! Възмутените съседи бяха наизлезли по балконите. Някой се обади на Серж, заплашвайки, че ще извика полиция. Самият той дотича веднага. Намери Люба сама, да се смее глупаво като дрогирана, а дантеленото перде да се развява на отворения прозорец...

     Непознатият обаче – беше изчезнал!

    - Чорт! – изруга Серж. Както бе нервиран му се искаше да удари глупавото момиче. Успя обаче да се овладее, за да получи най-напред необходимата информация. – И…  как изглеждаше този ... непознат? – попита уж безразлично, за да чуе, че бил много красив, мъжествен, истински ангел с дълги ресници и хубави зелени очи! А, да и на юмрука му имало татуировка – М И Ш А!

   - Значи татуировка, а? – ухили се злорадо Серж. – Да не би и на друго място да е имал татуировка!? Иначе не мога да си обясня защо дигнахте толкова шум! – и с един бърз удар събори Люба на пода. Започна да я рита жестоко, но в този момент звънна мобилния му телефон...

    С прикритие!

   - Да не си посмял да удариш момичето! Ще ти  прекърша ръцете! – му каза далечен глас.

   - Коя курва си ти!? – сопна й се изнервен Серж, и усети  мравучкане в пръстите. Дясната му ръка взе да изтръпва, после омекна не можеше да държи дори телефона.

   - Виждаш ли какво ще ти се случи?! – му каза сърдито гласът и Серж разбра, че разговаря със самата Залуна – екстрасенсът от Кавказ, легендата лекувала генсека Брежнев и космонавтите.

   - Пощади ме! – и се примоли  плачливо Серж.

   - За последен път ти прощавам! – му каза Залуна. – Искам да се грижиш за момичетата. Скоро ще получиш инструкции.

   В последвалите няколко седмици, Серж не посегна повече да бие  девойките. Угаждаше им и му личеше, че е сериозно уплашен. Дори започна да чете Светото писание – съвременно издание с пластмасови корици и много дребен шрифт. Една вечер, както момичетата си седяха пред телевизора, изведнъж се появиха смущения. За миг екранът притъмня, за да светне  след това много по-ярко. С бял костюм и розова вратовръзка, като същински говорител, се появи техният „познат”. Усмихна се приятелски и след това се обърна към Люба:

   - Здравей, Люба! Голяма радост те очаква!

    Момичетата извикаха уплашени. Веднага при тях дотича Серж. Загледа се в екрана и лицето му стана мрачно.

   - Този го знам отнякъде! – промърмори. После неизвестно защо смени програмата, но и на другия канал им се усмихваше типът с розовата вратовръзка. На руския говореше  на руски. По  RTL – на немски, на CNN TURK – на турски, на ВВС – на английски. Само местния канал го бе игнорирал, препредавайки миналогодишната ученическа манифестация.

   - Момичета, имаме масова халюцинация! – каза уплашено Серж и в този момент иззвъня мобилният му телефон.

   - Аз те предупреждавах! – викаше на ухото му Залуна – екстрасенсът от Кавказ. Личеше й, че е възбудена. – Сега вече  знам всичко! Люба ще роди момиченце и детето и ще бъде благословено. Ще се казва Надя. Такъв е Планът!!!

  - А, защо трябва да ме забърквате мен във  всичко това? – промърмори Серж.

  - Млъкни и слушай! – скара му се Залуна. – Бързо си стягайте багажа! До два часа да сте изчезнали! Ще дойдат ДРУГИТЕ! Ще се представят, че са от паспортното, за да могат да й причинят зло.

   - И къде трябва да ги закарам?

   - Ще получиш инструкции! Ще ви помогне Михаил!

   - Да, бе! Сега си спомних! Този не беше ли Миша Богомолцев, дето бяхме заедно в дисциплинарния батальон в Архангелск?

   - Същият.

   - Но той  нали загина при едно сбиване между затворниците?

   - Така е. – потвърди Залуна и Серж усети, че кръвта му се смразява! Успя да се овладее и даде сигнал за тревога:

   - Момичета! Преследват ни!

   Взеха малко дрехи  и излязоха. За да заблудят преследвачите си, оставиха пред вратата на кооперацията белия микробус и всички заедно се настаниха в сребристото „БМВ” на Серж. Докато умуваха накъде да потеглят на малкия екран на GPS се появи отново Миша. Сега бе облечен с дънкова риза и изглеждаше угрижен.

   - Ще тръгнете към Марония! – им каза той. -  Малко преди селото е пещерата на Циклопа. На първо време ще се скриете там.

  И трябва да уточним, че тази пещера, няма нищо общо с циклопа Полифем, ослепен от Одисей и другарите му, който най-вероятно е пребивавал в Сицилия. Пещерата на Марония е част от тайните, подземни галерии от времето на Атлантите! Легендата разказва за ранен глиган,  който подгонен от преследвачите си се втурнал в пещерата, за да излезе  чак на остров Самотраки! (също така известно светилище!!!)

   Само че Серж тези неща малко го вълнуваха. Хилейки се ехидно, той се обърна към Михаил:

   - Я, ми кажи, бе приятел, ти да не си Миша Богомолцев от втора рота?

   - Аз съм, Сергей! – отговори кротко непознатият.

   - Я, ми кажи, бе Миша, как така си жив след като те заклаха в затвора?

   - Ти ме намушка, Серьожа! Нима си забравил? –  в гласа на непознатия се чувстваше болка. – Наръга ме с ножовка, скрита в едни  парцали.

  - И добре направих, глупако! Но я чакай! Тебе те помня грозен с изхвръкнали зъби като на гризач. Да не би да си сложил шина?

  - Сега се разхубавих. Станах ангел! – отговори скромно Миша.

  - Ти? Ангел? Негодникът дето раздаваше консервите на армията на местното население.

   -  Хората гладуваха, братко! – просълзи се ангелът.

   - И понеже са гладували е трябвало да им даваш от нашите консерви, така ли? – изнерви се Серж. – Както и да е. Кажи ми по-добре къде да скрия после колата?

  - Не е нужно да я криеш. Ще я намерят по-долу изгоряла!

  - Аха, за да роди твоята уличница копеленцето си, ще трябва аз да се лиша от колата си!

  - За заблуда на преследвачите ще го направиш.

  - Абе, я не се бъзикай с мене! Я ми кажи, ти сега мен виждаш ли ме?

 Серж направи неприличен жест пред екрана.

  - Братко, знам какво си мислиш! Послушай ме обаче! Отнеси се човешки!

   - Що не ходиш на...! – вбеси се още повече Серж. – Сакън да не  роди Свято дете някоя от тези мръсници?! И ако беше чел малко Новия завет, щеше да знаеш, че ангелът на Благовещението е Гавриил, а не Михаил! Разбра ли?! Михаил е ангелът на смъртта! – и смеейки се сатанински изключи GPSа. Обърна се назад, за да погледне момичетата. Изтощени от преживяното те спяха на задната седалка.

   - Значи е било халюцинация! – изпсува Сергей. С облекчение натисна газта. Твърде скоро стигнаха разклона за пещерата. Там събуди момичетата. Навън имаше луна. Макар и трудно успяха да намерят пещерата.

   - Но това повече прилича на гробница! – простена уплашена Верка, докато Люба плачеше безмълвно.

   - До тук беше, кобили! – каза Серж и се обърна рязко за да си тръгне.

   - Ще ни оставиш сами ли? – уплашено извика Люба.

   - Ще ви пази вашия ангел - хранител! – подхвърли иронично Серж.

   - Не го прави, Серьожа! – помоли го  Люба. Тръгнаха след него, тичаха, спъваха се в тъмното. По едно време Верочка почти го бе застигнала и взе да го дърпа за ръкава.

  - Я, се разкарай, да не те спукам от бой! – наруга я Серж и с един шамар я повали на земята. Затича се отново и се напъха в колата. После даде газ и изчезна.

   Отчаяни момичетата се върнаха обратно. Сега вече пещерата не им изглеждаше толкова неприветлива. Мека светлина се излъчваше от вътрешността и. Както бяха уморени, девойките приседнаха върху мъха на пода и скоро заспаха. Дори не чуха страшната експлозия, която последва. Карайки като луд по завоите, Серж се бе преобърнал с колата. Последва взрив. Намериха го овъглен... 

   Не е известна по-нататъшната съдба на двете момичета. Някои твърдят, че следвайки подземните галерии, стигат до остров Самотраки. От там по други потайни маршрути излизат при древния оракул в Делфи и накрая в Атина. Естествено им помага ангелът-хранител Миша и Залуна с нейните свръхестествени сили. Иначе как биха могли да се справят с ДРУГИТЕ и с хората от паспортния отдел?

   Съществува и версията, че изобщо не стъпват в Атина, а се завръщат в родината си, в областта на Голямата Магнитна Аномалия!!!... Място известно с необичайните си природни феномени!!!

   Според трети, момичетата отиват във Франция, в Руан и намират подслон в замъка, в който пребивавала Мария Магдалена!!!...

   Единственото сигурно е, че успяват да избягат и че момичето, което Люба ще роди, ще се казва Надя, от Надежда... 

Превод от гръцки: авторът

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus