Галерия

1

Правителството на Алексис Ципрас внесе в парламента спорен законопроект за телевизионните лицензи, който предизвика много критики вътре и вън от парламента. По този повод ви предлагаме коментара на Андреас Забукас в електронното издание protagon.gr.

Опитът казва, че една идея, докато се превърне в реалност, трябва да премине през различни етапи от морално и политическо естество. Телевизионната реалност в Гърция обаче със сигурност не се разви така, както искаха нейните вдъхновители и ръководители. Тъкмо обратното, преминахме сравнително лесно от епохата на партийния монопол на ЕРТ (Гръцката държавна телевизия) към една широка мрежа от опасно „автономни” частни медии.

От ЕРТ на Димитрис Хорн (легендарен гръцки актьор), на Павлос Бакоянис (журналист и политик, застрелян от терористичната организация „17 ноември”) и нобеловия лауреат, поета Одисеас Елитис, стигнахме до неконтролируемата ситуация с една Вавилонска кула, свързана с властта, която не се интересува от качеството на политическия и културен продукт, създаван от нея. С други думи нищо не тръгна добре и нищо не се разви в зависимост от действителните нужди на едно общество, което трябваше да направи истински скок от реален прогрес, а не евтина имитация на прогрес.

Минаха цели 26 години на страх преди да бъде внесен законопроектът за нормалното предоставяне на лицензи за телевизионните канали. При това може би в най-неподходящия момент, когато конюнктурата може да стане и отрицателна.  Политическата система първо допусна да се раздуе огромен телевизионен балон, да задлъжнеят сериозно съществуващите медии, да наложат една невероятна провинциална субкултура, и насред икономическата криза и капиталовия контрол гордиевият възел да бъде разсечен.  

Някои ще извлекат полза, поемайки нови роли, други ще бъдат изправени пред истинска катастрофа изгубвайки работата си. Въпросът е дали това уреждане на проблема от страна на СИРИЗА ще създаде доверие в обществото към телевизията или просто ще бъдат сменени ръководствата. На практика ще трябва да се промени изцяло една сцена на абсурда, включваща големите компании с национално покритие и стотици малки канали в провинцията. Една телевизионна среда, която възпитава години наред гръцкото общество чрез особения си популизъм засилвайки най-ниските му инстинкти.

Дали телевизионните студия ще престанат да монополизират едни и същи политически лица? Ще спрат ли малките екипи от продуценти на „култура” да манипулират чувството за естетика на обществото? Ще бъде ли прекъсната нездравата обвързаност между провинциалните канали и органите на местното самоуправление? И най-важното, ще се гарантира ли, че всяка медия ще работи със „здрави” финанси и без косвена държавна подкрепа? Това са основните предпоставки за оздравяване на телевизионния бранш. Самият законопроект със сигурност не може да гарантира всичко това, но би могъл да разкрие нови перспективи по отношение на философията на програмите.

Боя се обаче, че няма да се подобрят много неща. Зависимостите на централната система от останалите власти са достигнали гигантски размери, а това вече е трудно да се промени. Особено когато институциите, например образователните, не съумяват да изпълнят ролята си и да въоръжат със съпротивителни сили телевизионната публика. Така много лесно ще се създадат обновени форми на мрежите, които ще продължат вече законно, предишното жалко положение на нещата.

Страната се нуждае от едно цялостно разместване на пластовете, което ще се опре на сериозни и духовни хора. Или на национално, или на местно ниво. Те би трябвало да поемат работата в новите телевизионни канали, в сътрудничество с бизнесмените, които ще инвестират в лицензите. А това за съжаление, не може да го продиктува нито един проектозакон, нито една власт. Само пазарът и културната действителност, която ни заобикаля. Защото това е въпрос, който засяга обществото и неговите потребности. Нали и без това стигаме до заключението, че имаме правителства и телевизии, каквито заслужаваме. При всички случаи човек не може да се довери на една революционна промяна в медиите, осъществявана едностранно от една партия. Консенсусът в такива случаи е необходим, за да бъдат избегнати евентуални недоразумения и неразбирателства. Надявам се само да не се създаде едно ново статукво, което следващите правителства ще побързат да променят в своя полза. Така и така ще трябва да платим за ентусиазма след толкова много години, нека поне спечелим едно „морално предимство” за бъдещето...