През 1963 Георгиос Сеферис става първият грък, удостоен с Нобелова награда за литература и е един от най-значимите представители на модернистичната поезия. По-известни негови стихосбирки са „Щерна” (1932), “Гимнопедия” (1936), “Тетрадка за упражнения” 1926-1937 (1940), и “Първи корабен дневник” (също 1940).  Автор е и на романа “Шест нощи под Акропола” (1974). Днес ви предлагаме есето му “Теофилос” и откъс от поемата “Кихли”, и двете произведения в превод на Здравка Михайлова.

ТЕОФИЛОС

Както разправят, веднъж фурнаджия поръчал на беден художник да го нарисува докато пече хлябовете. Художникът се хванал на работа, а когато се заел да нарисува пещта, вместо да я изобрази хоризонтално съгласно правилата на перспективата, той я нарисувал вертикална, показвайки я в цялата й ширина; след това по същия начин нарисувал върху пещта и един самун хляб. Минал оттам един умен човек и му казал: „Така както си го сложил, хлябът ще падне”. Зографът отвърнал, без да вдига глава: „Ти не бери грижа; само истинските хлябове падат; рисуваните си стоят; на рисунката всичко трябва да се вижда!”

Тази приказка ми напомня за един много голям майстор, който именно поради това, че “на рисунката всичко трябва да се вижда”, разписвайки изглед от Толедо, извадил от пейзажа с правото, което неговото изкуство му дава, болницата на дон Хуан Тавера и я поставил на една карта. Както знаете, големият майстор е критянинът Доминикос Теотокопулос (Ел Греко), а зографът от приказката е Теофилос Г. Хадзимихаил от остров Митилин (Лесбос), „нявгашен въоръжен главатар и дверник в Смирна”.

Моето сравнение не е проява на неуважение. Защото голямата разлика не е между много великите и по-малките майстори, която в повечето случаи тръгва от някакво енциклопедично или туристическо предразположение, а между онези, които са влели поне капка зехтин в светилника на изкуството, и онези, чието съществуване остава безразлично за изкуството. Първият въпрос е не кой е голям и кой малък, а кой запазва изкуството живо. Един от малцината, които виждам като източник на живот за нашата съвременна живопис, е Теофилос. Хлябовете му не са паднали; те си стоят, за да използвам неговите думи; стоят си и продължават да засищат.

Затова дължим голяма благодарност на онези малцина, които от първия момент са притежавали добродетелта да различат и да се посветят на това презряно дело и да го закрилят, доколкото е било по силите им; и на онези, поели инициативата да съберат в тези зали за тяхното първо публично представяне най-добрите рисунки на Теофилос, от онези, които все още са в Атина; тъй като една голяма колекция вече от години се намира в Париж. Ако обстоятелствата бяха по-благоприятни, отдавна щеше да е осигурен подслон за наследството, оставено на всички нас от Теофилос. Не знам дали е прекалено човек да се надява, че изложбата която откриваме днес, ще даде повод за някакви системни усилия, за спасяването на оцелялото от неизменна опасност от унищожаване.

Но каквото и да стане, днешната изложба е важен момент в аналите на нашата живопис. Имам предвид живописта без определящо прилагателно; не на наивистичната живопис.

Теофилос бил човек от народа. Един луд в очите на хората, когото слушали да разправя странни неща за неговото рисувателство, или го виждали да се скита по улиците, облечен като Александър Велики, следван от сюрия хлапета, облечени от него като „войни македони”. Присмивали му се; правели си с него много дебелашки шеги; веднъж дръпнали стълбата на която се бил покачил, за да рисува и той паднал на земята. Толкова много ни пречат хората, които са различни от нас. Но този странстващ зограф е изгорял целият като истински майстор-занаятчия в собственото си творение. А неговото творчество е събитие за живописта на Гърция. Искам да кажа: събитие, което не ни дава етнографски познания, каквато тенденция имаме склонност да проявяваме, гледайки фустанелите, влашките жени в носии и образите от народния иконостас, които претворява, или дори наблюдавайки повърхностните му технически слабости, отсъствието на „школа” или неговия „примитивизъм”, както биха казали някои. А е събитие, което учи на зографство, което помага и осветлява всеки, имащ достатъчно зрително съзнание дори да идва от най-прочутите ателиета на Европа. След Теофилос вече не гледаме на нещата по същия начин; това е най-важното и то е онова, което не са ни дали толкова и толкова прочути вестители на великите академии.

Теофилос ни даде нов поглед; той проми зрението ни също както небето се прояснява след дъжд и къщите, червеникавата пръст и най-малкото листче на храстите засияват; нещо от този пулс на свежестта. Може да не е майстор-виртуоз, може невежеството му в тези неща да е голямо. Обаче това е толкова рядко, непостижимо за гръцкия пейзаж преди него: един миг от цвят и въздух, застинал уловен там с цялата си вътрешна жизненост и излъчване на неговото движение; този поетичен ритъм - как другояче да го нарека - който свързва несвързваемото, задържа пръснатото и възкресява тленното; този човешки дъх, уловен в едно яко дърво, в един скрит цвят или в танца на една носия; тези неща, към които толкова много сме се стремили, тъй като толкова много са ни липсвали; тази дарба ни даде Теофилос; а това не е етнография.

Мисля си, че може би не говоря добре; че моето вълнение може да бъде сметнато за безкритичност. И все пак това е вълнение, което се опитвам да овладея вече от тринайсет години, от доброто старо време, когато Андреас Ембирикос ми показа с безкрайно благоговение рисунки на Теофилос. Оттогава всяка нова среща с тях бе като онази първия път. Сякаш рухна стената на една скучна стая; на онази толкова подтискаща живопис, която толкова често и с такава лекота постигаме от времето на Възраждането. Същото вълнение, както когато прочетох за пръв път „Спомените” на генерал Макриянис.

Нямам никакво желание да принизя образованите до едно и също равнище с необразованите, нито да твърдя, че упражняването и учението са вредни. Както толкова други приятели на нашия зограф, далеч по-способни и по-вещи по тези въпроси от мен, съм убеден в противното. Тъй като образованост и ученост това е упражнението на живота; а упражнението на живота може много да спечели от хора като Теофилос, открили пътя си опипом сами по тъмните пътеки на една твърде култивирана, както смятам, колективна душа, каквато е душата на нашия народ. Той може много да спечели; и преди всичко да научи как да се предпази от половинчатата образованост и от половинчатата ученост, които се превръщат в изопачаване и летаргичност. От тази гледна точка би ми било много трудно да приема, че Теофилос е бил необразован; той дори не е изключително явление. До такива изводи ни води, поне по мое мнение, толкова специфичното формиране на гръцката изразност. Например, една народна песен, която се предава от уста на уста „сред слугините”, както казвали за „Еротокритос”, се превръща в крайъгълен камък на поетичното творчество на Соломос, един от най-ерудираните хора в Европа. А двата най-значими паметника на гръцкото прозаично слово са: единият „Жената от Закинтос” на същия този велможа на начетеността, а другият „Спомените” на „нивга не изучавалия четмо и писмо” Макриянис. В живописта понякога се откроява ум като Теотокопулос, който може да защити изкуството си пред Великия инквизитор, а понякога един Теофилос, чудакът във фустанела, който обикаля из селата в Пелион и Митилин с четки затъкнати в силяха, а жените подвикват подире му „луд” и „ахмак”.

Гръцкото духовно наследство е толкова неизбродно, че наистина човек не знае кого може да избере, за да изпълни волята му. Има мигове, когато го държат в ръцете си най-именитите хора, прочули се някога по света, а има други моменти, когато то отива и свива гнездо сред анонимните, в очакване отново да се появят известните майстори. Важна е поуката, която човек черпи, когато си направи труда да се вгледа в това безкрайно редуване. Народната песен да осветлява Омир, а Есхил да се допълва от народната песен в чувствителността на един и същи човек, то не е малко нещо – а това може да стане единствено в Гърция. Говоря без надменност, защото не забравям, че само в Гърция все още могат да се случат най-невероятните отклонения.

След това уточнение можем да се замислим с по-голяма лекота за народния човек; Теофилос. Тук не е подходящото място да разкажа живота му. Но не бих искал да привърша преди да припомня може би най-ценното, което той е имал; малкото сандъче, в което държал инструментите и книгите си. Това е дървено сандъче изцяло изографисано от неговата ръка; красят го Ифигения в Авлида, Дякос, Боцарис, Гривас и удивителните цветя на този градинар на напетостта и любовта. Приятелят, който го предаде, го е запазил така, както е било намерено до мъртвия художник в навечерието на Благовещение през 1934 г. Когато го отвориш, с потресаваща сила се разкриват следите от живота на един голям човек, искам да кажа на една завършена личност. Усещаш присъствието на едно същество, за което нищо не е отишло нахалос - нещо толкова рядко. Дори най-лишените от стойност предмети, най-ефимерните, онези, създадени за да съществуват само няколко мига с нас или с други, предназначени да забавляват мерака на един живот, който не търси нищо друго, освен да забрави за самия себе си – на живота на обикновените хора или на децата; цветни хартии, които вятърът завърта във вихрушка из провинциалните сокаци, където е отминал карнавалът по Заговезни, Великден или някой панаир; те са там, за да ти покажат от какви дребни неща може да извира силата на очарованието на един майстор. Книгите му: струващи десетачета брошурки или изтъркани буквари за живота на древните, жития на светци или „Осмогласник”, „Еротокритос”, „Котаракът в чизми” или „Червената шапчица”, героични песни, любовни песни; а редом с книгите и неговата пинакотека: ретуширани картички, евтини цветни литографии, лепени картинки, събирани през неговата младост, когато бил гавазин на гръцкото консулство в Смирна; чутовни мъже, хубавици като онези, които едно време виждахме зографисани по латерните, картини на морски сражения от руско-японската война, посрещания на великия Могол, двойки, преливащи от едновремешна сантименталност; наред с тях неговия бележник; дебел тефтер от амбалажна хартия, в който той прерисува от книги и вестници изгледи от древни градове и паметници, статуи на богове, битки на Александър Велики и безброй бюстове на някогашни и съвременни герои.

Това са музеите, които Теофилос е видял, и от тях се е опитал да научи онова, което е усвоил, биха казали някои. Не ще съмнение, че в даден момент тези неща са изходната точка, от която тръгва Теофилос. Но би било голяма грешка, ако повярваме, че тази индустрия е същността на неговата живопис. Нека пръв хвърли камък онзи творец, който не е тръгнал от дребните неща. Спомням си думите на Йейтс:

Тези майсторски образи са тъй завършени докрай,

покълнали в ум неизкушен, но от какво са породени?

От купчината плява или от сметта  край пътя?

У.Б. Йейтс, “Последни стихотворения”, “Дезертирането на цирковите животни”. -

Един от най-добрите наши млади художници ми разказваше за чувствата, които го обзели, когато за пръв път видял творби на Теофилос: „Но той иска от нас прекалено много; иска да казваме цялата истина”, помислил си той. А истината – цялата – която ни дава Теофилос, е неговият съвършено жив свят, един живописен свят без уловки и увъртания, в който нещата не падат, както падат истинските хлябове. Това е удивителната сила, която съгласно неговия ритъм ще преобразява всичко, до което се докосне. Завладян от патоса на изразяването, той попива и произвежда живопис, където я види и както може. Така той рисува до края на живота си върху всяка повърхност, която му попадне: дървета, платна, тенекии, непотребни хартии, стени на дюкяни или къщи. Това му е дал Господ и с това е творил този дребничък на ръст осенен от божествена дарба човек, както може да бъде видян на една негова стара снимка. Понякога Теофилос заимствал моделите си от литографии или картички. Правил го е; може би това е бил емпиричен начин да намери някъде опора за логиката си и да освободи демона, който носел в себе си. Но и Виченцос Корнарос заимствал образите за своята поема от френския рицарски роман, който за онова време представлявал еквивалентът на цветната литография. Такива неща са се случвали много пъти. Но онова, което не се случва твърде често, са поеми като „Еротокритос” или светлината на Теофилос, която си остава там, както в първия ден на сътворението.                                                     

 

Из поемата “Кихли”

КЪЩАТА КРАЙ МОРЕТО

Отнеха ми къщите, които притежавах. Настъпиха

години трудни: войни, разруха, емиграция;

понякога ловецът открива прелетните птици

понякога не ги намира; по мое време

добър бе уловът, сачмите отнесоха мнозина;

другите се завръщаха или полудяваха в скривалищата.

 

Недей ми говори за славея, нито за чучулигата,

нито за малката стърчиопашка,

която изписва с опашка цифри в светлината;

от къщи не разбирам много

знам че имат свойте родства и нищо повече.

Отначало нови като невръстните дечица,

които си играят в градините със слънчеви ресни,

бродират шарени кепенци и порти,

блеснали срещу деня;

когато архитектът свърши, те се променят,

смаляват се или се усмихват или пък упорстват

срещу онези, които останаха, онези, които си отидоха

срещу други, които биха се завърнали, стига да можеха,

или които изчезнаха, сега когато

светът се е превърнал в необятен хотел.

 

От къщи не разбирам много,

помня и радостта, и мъката им

понякога, като поспра;

                               а също

понякога покрай морето, в голи стаи

с железен креват без нищо мое,

загледан във вечерния паяк, си мисля

как някой се кани да дойде, как го украсяват

с чернобели дрехи с разноцветни накити,

а край него разговарят шепнешком достопочтени матрони

как някой се кани да дойде да си вземе сбогом с мен;

или как жена с лъстив взор, с препасана снага,

завръщаща се от южните пристанища,

Смирна, Родос, Сиракуза, Александрия,

от градове затворени като топлите кепенци,

с дъх на златни плодове и билки,

изкачва стъпалата без да забелязва

онези, които заспаха под стълбата.

Знаеш ли, къщите се сърдят лесно, когато ги оголиш.

 

 

Из “ПЛАНОВЕ ЗА ЕДНО ЛЯТО”

            Цветя на камъка срещу зеленото море

                        с жилки, които ми напомняха за други любови,

                        лъщящи в лекия ръмеж,

                        цветя на камъка лица,

                        които дойдоха когато никой не говореше и ми проговориха,

                        които ми позволиха да ги докосна след мълчанието

                        сред пинии, олеандри и платани.                      

 

Топлата вода ми напомня всяка сутрин,

                        че нямам нищо друго живо покрай мен.

 

                        В морските пещери

                        съществува жажда, съществува любов

                        съществува екстаз,

                        всички те твърди като раковини

                        можеш да ги задържиш в дланта си.

 

                        В морските пещери

                        дни наред се взирах в очите ти

                        и не те разпознавах, нито ти ме познаваше.

 

    Из “ВТОРИ КОРАБЕН ДНЕВНИК”

ЮНСКИ ДНИ ‘41

Новата луна изгря над Александрия,

                        държейки старата в обятията си,

                        а ние, упътили се към Дверите на Слънцето

                        през мрака на сърцето – трима приятели.

 

                        Кой ли иска сега да се изкъпе във водите на Протей?

                        На младини се стремяхме към преображението

                        с копнежи, палуващи като едрите риби,

                        в морета, отдръпнали се изведнъж;

                        вярвахме във всемогъществото на тялото.

                        А сега новата луна изгря, прегърнала

                        старата; с красивия остров кървящ

ранен; спокойният остров, силният остров, невинният.

А телата като прекършени клони,

                        като изтръгнати корени.

                                                           Жаждата ни,

                        конен страж застинал

                        в тъмните Двери на Слънцето,

                        не умеещ да поиска нищо: охранявана

                        изгнаница тук наоколо

                        край гроба на Александър Велики.

 

Крит-Александрия-Южна Африка-май-септември 1941

 

        ОБРАЗЪТ НА ОРИСТА

 

            Разказани приказки в сърцата ни

            като сребърно корабче - оброчен дар - пред олтара

            на празна църква на острова през юли.

 

                                                           Г. С.

 Образът на орисницата над люлката на новородено

кръженето на звездите и вятърът в мрачна февруарска вечер,

старици с цярове изкачват скърцащите стълби

а сухите клони на лозницата оголени насред двора.

 

Образът над детска люлка на пребрадена в черно орисница

необяснима усмивка и сведени ресници и гръд бяла като мляко

и вратата, която бруленият от ветровете капитан отвори,

захвърляйки мократа си фуражка върху черна ракла.

 

Тези образи и тези случки те преследваха 

докато размотаваше по брега нишката за рибарските мрежи

и отново, докато гледаше пастта на вълните пришпорващи кораба;

във всички морета, във всички заливи

те бяха с теб, и бяха житейските неволи и бяха радостта.

 

Сега не умея да прочета по-нататък,

защо те оковаха във вериги, защо те прободоха с копие,

защо те разделиха една нощ в гората от жената,

която гледаше с втренчен поглед и въобще не умеешe да говори,

защо те лишиха от светлината, от морето, от хляба.

 

Как така попаднахме, друже, в тунела на страха?

Не ти било писано, нито било на мен орисано,

никога не бяхме продавали, нито купували такава стока;

кой е този, който заповядва и убива зад гърба ни?

Остави, не питай; три червени коня на гумното

вършеят върху човешки кости със завързани очи;

остави, не питай, чакай; кръвта, кръвта

някоя сутрин ще се надигне като свети Георги победоносец

да прикове с копието си змея върху земната твърд.

 

                                                           1 октомври 1941

   

ЛИЦЕДЕИ, Б.(лизък) И.(зток)

 

Опъваме шатри на пътуващи театри и ги прибираме

където спрем, където завърнем,

разпъваме театри и декори,

но съдбата ни винаги побеждава

 

и ги помита и ни помита

актьорите, и театралния директор,

суфльора и музикантите

по четирите краища на света.

 

Плът, парцали, дърва, гримове,

рими, чувства, була и дрънкулки,

маски, залези, горестен плач и викове

и възклицания, и изгреви, 

 

захвърлени безредно наред с нас

(кажи ми къде отиваме? кажи ми къде отиваш?)

над кожата ти нервите оголени

като ивици на диво магаре или зебра,

 

оголени и непроветрени, сухи в жегата

(кога са ни родили, кога са ни погребали?)

и обтегнати като струни

на непрекъснато дрънчаща лира. Виж

 

и сърцето ни; сюнгер

който се влачи по друмищата и пазарищата,

попиващ кръвта и жлъчта

и на тетрарха, и на разбойника.

 

                                    ПОСЛЕДНА СПИРКА

 

                        Малко са лунните нощи, които ми се нравеха.

                        Букварът на звездите, който сричаш,

доколкото го позволява изнемогата на отминаващия ден                     и извличаш друг смисъл и други надежди,

                        по-ясно можеш да го разчетеш.

                        Сега, когато седя бездеен и пресмятам,

                        малко луни останаха в паметта;

                        острови, цвят на печална Богородица, късно

с изтъняването на лунния сърп

                        или лунен светлик в градове на северняка, хвърлящ понякога

                        върху разбунени пътища, реки и човешки крайници

                        тежко едно упоение.

                        Но вчера вечерта тук, в този наш последен пристан,

                        където очакваме часа на нашето завръщане да просветне

                        като стар дълг, монета, преседяла с години

                        в сейфа на сребролюбец, а накрая

                        е настъпил часът за разплата и

                        със звън от монети по масата;

                        в това етруско село, зад морето на

                        Салерно, зад пристанищата на завръщането,

                        на ръба на есенна буря, месечината

                        проби облаците и къщите по отсрещния склон

                        заприличаха на гледжосани.

 

                        Amica silentia lunae.

 

                        И това е брънка на мисълта, начин

да започнеш да говориш за неща, които трудно изповядваш,

когато не можеш се облегна на приятел,

                        измъкнал се тайно, който носи

                        хабер от дома и  другарите,

                        и бързаш да разтвориш сърцето си

                        преди изгнанието да те изпревари и да го промени.

                        Идваме от Арабия, Египет, Палестина, Сирия;

                        от държавицата Комагини, угаснала като малкия светилник,

                        често пъти се върти в ума ни

                        и велики градове, живели хиляди години,

                        а после превърнали се в пасища за добитък

                        в полета за захарна тръстика и царевичак.

                        Идваме от пясъка на пустинята, от морето на Протей,

души спаружени от публични грехове,

                        всеки вкопчен в някакъв пост като птица в клетката си.

                        Дъждовната утрин в тази падина

                        възпалява раната на всеки от нас

                        или това, което инак би нарекъл немезида, съдба

                        или просто лоши привички, коварство и измама,

или дори корист да се възползваш от кръвта на другите.

                       

Човек обръгва лесно на война;

                        човек е мек като сноп трева,

                        устни и пръсти, копнеещи по бяла гръд

                        очи, които примижават пред блясъка на деня

                        нозе, които биха тичали, нищо че са толкоз уморени,

                        при най-малкото подсвирване на печалбата.

                        Човек е мек и зажаднял като тревата,

                        Неутолим като тревата, корени са нервите му и се разпростират;

                        когато дойде жетва

                        предпочита сърповете да свистят в друга нива;

            когато дойде жетва,

едни крещят, за да изгонят демона със заклинания,

други се объркват сред имането си, трети държат речи.

Но заклинанията, имането, реториката,

защо са ти притрябвали, щом далеч са живите?

Да не би човекът да е нещо друго?

Не е ли туй, което предава животът?

Време за сеитба, време за жетва.

 

„Отново все едно и също”, ще ми кажеш, приятелю.

Но мисълта на изгнаника, мисълта на пленника,

мисълта на човека, превърнал се и той във стока

опитай да я промениш, не можеш.

Може да е искал да остане цар на канибалите,

изразходвайки сили които никой не купува,

да се разхожда сред ливади с африкански рози

да слуша там-тами под бамбуково дърво;

докато царедворците танцуват с чудовищни маски.

Но страната, която посичат, и която изгарят

като пиния и я виждаш

или в мрачния вагон без вода, строшени стъкла,

нощ подир нощ

или в пламналия кораб, който ще потъне, както статистиката сочи,

те са се вкоренили в ума и са неизменни,

те са посадили образи същите като онези дървета,

разпервили клони в девствените лесове,

а те се забиват в пръстта и поникват отново;

разперват клони и поникват отново, изминавайки

левги и левги;

девствен лес на убити приятели е умът ни.

И ако ти говоря с приказки и притчи,

то е защото ти звучат по-сладко, а ужасът

не се обсъжда, тъй като е жив,

тъй като е безмълвен и напредва,

капе от него денем, капе и насън

болка напомняща страданието.

 

Да говоря за герои, да говоря за герои: Михалис,

който излезе с отворени рани от болницата,

може би говореше за герои, когато в онази нощ

влачейки крака през затъмнения град,

крещеше, опипвайки болката ни: “В мрака се придвижваме,

в мрака вървим напред...”

Героите напредват в мрака.

 

Малко са лунните нощи, които ми се нравят.

 

                                               Cava dei Tirreni, октомври 1944

 

РЕШЕНИЕТО ДА ЗАБРАВИМ

 

            Кого е грижа, че сме решили да забравим?...

                                   

                                                                       Г.С.

 

Пътниче, поспри пред тихото езеро;

къдравото море и измъчените кораби

пътищата обгръщащи планини и раждащи звезди

всичко свършва тук, на широката повърхност.

 

Сега можеш да гледаш безметежно лебедите,

виж ги: снежнобели като съня нощем,

без да се докосват никъде се плъзгат върху тънко острие,

едва издигащо ги над водната шир.

 

Приличат ти, страннико, спокойните криле и ги разбираш

докато те гледат вкаменени очите на лъвовете

и листото на дървото остава невписано в небесата,

а перодръжката проби стената на затвора.

 

Но не бяха други птиците, които заклаха селските момичета,

кръвта поаленяваше млякото върху плочника на улицата

и конете им безшумно като разтопеното олово

хвърляха нечетливи контури в коритата за водопой.

 

А нощта непрестанно стискаше извития им врат,

който не пееше, понеже нямаше начин да умре,

а удряше, смилайки сляпо човешките кости.

А крилете им разхлаждаха ужаса.

 

А станалото тогава притежаваше същото спокойствие

като това, което виждаш,

същото спокойствие, защото не бе останала душа

да се замислим,

освен силата да издълбаем няколко знака върху камъните,

които вече докоснаха дълбините под паметта.

 

С тях и ние далеч, много далеч, поспри пътниче,

пред безметежното езеро с неопетнените лебеди,

носещи се като бели дрипи през ума ти,

пробуждащи те за неща, които си преживял и които

            не помниш.

 

Нито си спомняш, разчитайки знаците ни върху камъните,

при все това изпадаш в екстаз заедно с агнетата си,

които уголемяват тялото ти с вълната,

сега, когато във вените усещаш звук на жертвоприношение.

 

УТРО

 

Отвори очи и раздипли

Черното платно широко, опъни го,

Отвори очи добре впери поглед

Втренчи се, втренчи се, сега знаеш

Че черното платно се раздипля

Не в съня, нито във водата

Нито когато ресниците се притварят сбръчкани

И потъват косо като раковините,

Сега знаеш, че черната кожа на тимпана

Закрива целия ти хоризонт

Щом отвориш отморен така очи.

Между пролетното и есенното равноденствие

тук са течащите води, тук е градината

тук пчелите жужат сред клоните

и звънтят в ушите на един младенец

и ето го слънцето! И райските птици

огромно слънце по-голямо от светлината.

 

 

LES ANGES SONT BLANCS

 

На Хенри Милър

 

                                    Tout a coup Louis cessa de frotter ses jambs l’ une contre

E’ autre et dit d’ une voix lente: “Les anges sont blancs.”

                       

Балзак, “Луи Ламбер”

 

Както морякът се плъзна сред такелажа над тропика на Рака

и над тропика на Козирога

и бе съвсем естествено, че не можа да спре пред нас

на висотата на човешки бой,

а гледаше всички ни от висотата на светулката,

или от висотата на пинията,

поемайки дълбоко дъх в прохладата на звездите,

или в прахта на земята.

Наобиколиха го голи жени с бронзови листа

от индийска смокиня

угаснали улични лампи, развяващи зацапаните

марли на големия град,

несиметрични тела, раждащи кентаври и амазонки,

щом косите им докоснеха Галактиката.

 

И изминаха дни от първия миг, когато ни поздрави,

като свали и положи главата си върху желязна масичка,

докато контурът на Полша менеше формата си

като мастилено петно,

попивано от попивателна,

а ние пътувахме покрай крайбрежия на острови,

голи като рибя кост в пясъка,

и цялото небе бе голямо крило на гълъб,

биещо с ритмичност на мълчание, празно чисто бяло,

и делфините под разноцветната вода почерняваха бързо

като движенията на душата,

досущ като движенията на въображението, и с ръцете

на хората, които докопват и се избиват насън

в голямата люспа на съня, която ни обвива ненабраздена,

обща за всички нас, общият ни гроб

с микроскопични кристали, блещукащи строшени

от движението на влечугите.

Но всичко беше бяло, понеже големият сън е бял,

            а голямата смърт

спокойна, безметежна, неповторима в необятното мълчание.

И кудкудякането на токачката призори, и петелът,

който пропя, пропадайки в дълбок кладенец,

и огънят редом с планината, вдигайки длани от сажден дим,

 и есенни листа,

и корабът с чаталестите плещи, по-нежни бяха

от сливането на първата любов, изолирани повече,

дори от стихотворението, което ти остави,

когато падна тежък заедно с последната му дума,

без да знаеш нищо вече в белите очни ябълки на слепите

и чаршафите,

които раздипляш в треската, за да покриеш

всекидневната процесия

на същества неразкървавящи се, колкото и да се удрят

с брадви и с нокти:

това бяха различни неща, поставени другаде,

 и варосаните стълби

се спускаха до прага на отминалото, и откриваха тишината и вратата се

            отваряше

сякаш приятелите ти удряха силно в голямо отчаяние

и ти бе заедно с тях,

но не чуваше нищо, а край теб делфини нямо се надигаха

сред водораслите.

И ти отново се взираше, и този човек с ухапвания

от тропици по кожата,

си слагаше черни очила, сякаш щеше да работи

с пламъка на оксижен,

казваше смирено като внимаваше и поспираше на всяка дума;

„Ангелите са бели”, накалени до бяло, окото,

което ги зърне залинява

и няма друг начин, трябва да заприличаш на камък

щом търсиш среща с тях

и щом търсиш чудото, трябва да пръснеш кръвта си

по осемте посоки на

            вятъра,

защото чудото не се намира някъде другаде,

а тече във вените на човека.

 

                                    Хидра-Атина, ноември 1939

 

Превела от гръцки: Здравка Михайлова