Галерия

1

През 1963 Георгиос Сеферис става първият грък, удостоен с Нобелова награда за литература и е един от най-значимите представители на модернистичната поезия. По-известни негови стихосбирки са „Щерна” (1932), “Гимнопедия” (1936), “Тетрадка за упражнения” 1926-1937 (1940), и “Първи корабен дневник” (също 1940).  Автор е и на романа “Шест нощи под Акропола” (1974). Днес ви предлагаме есето му “Теофилос” и откъс от поемата “Кихли”, и двете произведения в превод на Здравка Михайлова.

ТЕОФИЛОС

Както разправят, веднъж фурнаджия поръчал на беден художник да го нарисува докато пече хлябовете. Художникът се хванал на работа, а когато се заел да нарисува пещта, вместо да я изобрази хоризонтално съгласно правилата на перспективата, той я нарисувал вертикална, показвайки я в цялата й ширина; след това по същия начин нарисувал върху пещта и един самун хляб. Минал оттам един умен човек и му казал: „Така както си го сложил, хлябът ще падне”. Зографът отвърнал, без да вдига глава: „Ти не бери грижа; само истинските хлябове падат; рисуваните си стоят; на рисунката всичко трябва да се вижда!”

Тази приказка ми напомня за един много голям майстор, който именно поради това, че “на рисунката всичко трябва да се вижда”, разписвайки изглед от Толедо, извадил от пейзажа с правото, което неговото изкуство му дава, болницата на дон Хуан Тавера и я поставил на една карта. Както знаете, големият майстор е критянинът Доминикос Теотокопулос (Ел Греко), а зографът от приказката е Теофилос Г. Хадзимихаил от остров Митилин (Лесбос), „нявгашен въоръжен главатар и дверник в Смирна”.

Моето сравнение не е проява на неуважение. Защото голямата разлика не е между много великите и по-малките майстори, която в повечето случаи тръгва от някакво енциклопедично или туристическо предразположение, а между онези, които са влели поне капка зехтин в светилника на изкуството, и онези, чието съществуване остава безразлично за изкуството. Първият въпрос е не кой е голям и кой малък, а кой запазва изкуството живо. Един от малцината, които виждам като източник на живот за нашата съвременна живопис, е Теофилос. Хлябовете му не са паднали; те си стоят, за да използвам неговите думи; стоят си и продължават да засищат.

Затова дължим голяма благодарност на онези малцина, които от първия момент са притежавали добродетелта да различат и да се посветят на това презряно дело и да го закрилят, доколкото е било по силите им; и на онези, поели инициативата да съберат в тези зали за тяхното първо публично представяне най-добрите рисунки на Теофилос, от онези, които все още са в Атина; тъй като една голяма колекция вече от години се намира в Париж. Ако обстоятелствата бяха по-благоприятни, отдавна щеше да е осигурен подслон за наследството, оставено на всички нас от Теофилос. Не знам дали е прекалено човек да се надява, че изложбата която откриваме днес, ще даде повод за някакви системни усилия, за спасяването на оцелялото от неизменна опасност от унищожаване.

Но каквото и да стане, днешната изложба е важен момент в аналите на нашата живопис. Имам предвид живописта без определящо прилагателно; не на наивистичната живопис.

Теофилос бил човек от народа. Един луд в очите на хората, когото слушали да разправя странни неща за неговото рисувателство, или го виждали да се скита по улиците, облечен като Александър Велики, следван от сюрия хлапета, облечени от него като „войни македони”. Присмивали му се; правели си с него много дебелашки шеги; веднъж дръпнали стълбата на която се бил покачил, за да рисува и той паднал на земята. Толкова много ни пречат хората, които са различни от нас. Но този странстващ зограф е изгорял целият като истински майстор-занаятчия в собственото си творение. А неговото творчество е събитие за живописта на Гърция. Искам да кажа: събитие, което не ни дава етнографски познания, каквато тенденция имаме склонност да проявяваме, гледайки фустанелите, влашките жени в носии и образите от народния иконостас, които претворява, или дори наблюдавайки повърхностните му технически слабости, отсъствието на „школа” или неговия „примитивизъм”, както биха казали някои. А е събитие, което учи на зографство, което помага и осветлява всеки, имащ достатъчно зрително съзнание дори да идва от най-прочутите ателиета на Европа. След Теофилос вече не гледаме на нещата по същия начин; това е най-важното и то е онова, което не са ни дали толкова и толкова прочути вестители на великите академии.

Теофилос ни даде нов поглед; той проми зрението ни също както небето се прояснява след дъжд и къщите, червеникавата пръст и най-малкото листче на храстите засияват; нещо от този пулс на свежестта. Може да не е майстор-виртуоз, може невежеството му в тези неща да е голямо. Обаче това е толкова рядко, непостижимо за гръцкия пейзаж преди него: един миг от цвят и въздух, застинал уловен там с цялата си вътрешна жизненост и излъчване на неговото движение; този поетичен ритъм - как другояче да го нарека - който свързва несвързваемото, задържа пръснатото и възкресява тленното; този човешки дъх, уловен в едно яко дърво, в един скрит цвят или в танца на една носия; тези неща, към които толкова много сме се стремили, тъй като толкова много са ни липсвали; тази дарба ни даде Теофилос; а това не е етнография.