Галерия

3

2

1

Талантлива, красива, жизнерадостна, истинска. В тези четири качества се крие аурата на Ана-Мария Петрова. Човек неизменно я усеща, когато се намира около нея. Инстинктивно се досеща за нея, ако я наблюдава от екрана. Актриса, балерина, журналистка, поетеса, съпруга, майка - една истинска ренесансова личност в началото на 21-ви век, която живее и твори между Рим и София. Тя влезе в домовете ни и спечели сърцата ни като красивата Неда от "Пътят към София" на Стефан Дичев и Николай Машченко и в продължение на десетки години задържа вниманието ни с участието си в киното, с интервютата си с някои от най-големите имена в световната култура. Ана-Мария е съпруга на един от най-известните български оперни певци Николай Гюзелев. В интервю за Мария Спасова тя разказва за поетичните си търсения, междукултурния диалог и животът на високи обороти.

    Разбирам символиката на цветята и бодлите, защото в живота нищо не е еднозначно. Но защо на Виа Егнатия?
    Защото този стар римски път го минавам всяка година, даже понякога по 2-3 пъти и така е нещо като преход през целия ми живот, защото в последната ми стихосбирка "Цветя и бодли на Виа Егнатия" включвам някои стихотворения, които вече са преведени на италиански от първата ми стихосбирка и имам оригинали на италиански. Аз пиша и на двата езика, зависи в кой момент как ще ти прозвучи. Понякога ми звучи директно на български , а друг път на италиански, написвам го и после може да си преведа и на другия език . Това е втората ми стихосбирка и тя е на италиански. Нямах много време да се насочвам в тази посока, но и не съм спирала да пиша. Последното, което написах беше през март тази година.  Първата стихосбирка се казваше „Молитва за живот” и беше на двата езика, като малката част беше на италиански, а излезе с издателство „Иван Вазов” , което беше едно от големите ни национални издателства и вече уви не съществува.

    А поезията кога навлезе в живота ти?
    Бях около 16-17 години , тогава и киното, и поезията навлязоха в живота ми. Балетът от 8-годишна, а работата като журналист я започнахот около 90-те години. Първото стихотворение се казва „Ноемврийски сюрприз” и го написах през ноември 1977, защото заваля сняг. Аз въобще не очаквах да завали сняг, но заваля, не беше много студено, и аз тогава написах това стихотворение.  

    Как киното откри Ана-Мария Петрова?
    Откри ме режисьорът Николай Машченко, когато бях още тийнейджърка. Бяха започнали да подготвят именно този филм „Пътят към София” по романа на Стефан Дичев и имаше пробни снимки. Понеже аз вече бях към групата на актьорите към Киноцентъра и те започнаха да ни викат. Аз още не бях завършила средно образование и отидох на пробни снимки и на практика той ме избра измежду (после видях статистиките) 300 и повече момичета. Даже аз си спомням, когато казваше „ти си истинска българка”. Смешното е, че после в Италия казваха, че аз много приличам на истинска сицилианка или нещо такова от Южна Италия. Не се знае какво има в кръвта, през вековете какво се е объркало. Така че Николай Машченко, който е един от големите украински режисьори и беше директор на Филмовите студия „Белженко” в Киев ме откри. Той се беше заел със задачата да направи тази мега продукция – пет телевизионни серии, но също и кино вариант на „Пътят към София” и тогава се запознах със самия Стефан Дичев, който беше кумир за всички българи. Много е харесван като писател и има много успешни романи.

    Кой е най-силният ти спомен от снимките на „Пътят към София”?
    Аз бях ангажирана общо пет месеца с тези снимки. Може би много силно е запечатан първият снимачен ден, който беше в една църква в Пловдив. Първият ми снимачен ден беше за сцена чак от трета серия - нали знаеш, че в киното не върви по хронологичен ред на сценария и тогава бях облечена в тези красиви костюми от епохата и имам снимки от този момент. Аз съм в кадър заедно с единия главен герой, който играеше френския консул – големият грузински актьор Отар Коперидзе и той трябваше да бъде моят годеник във филма – годеникът на Неда. Имаше и свещеник и в този момент режисьорът нахлува пред камерата, защото бяхме започнали да се подготвяме за завъртане на камерата и каза: „А сега трябва да поздравим нашата млада актриса еди коя си” и с цветя. И имам заснет точно този момент, когато режисьорът ми поднася цветята и бях много развълнувана, даже си мисля, че се просълзих тогава.

    След това имаше други много интересни моменти и трудни, защото на една от пробните снимки – мисля, че два пъти съм ходила на пробни снимки с камера, и режисьорът трябваше да предизвика една драматична реакция у мен и в един момент трябваше да се разплача. И докато говорех текста, ситуацията беше изградена така, че да даже имаше една факла, даже всичко беше изкуствено на втората снимка и той ми поднесе факлата пред лицето, аз се бях настроила и в този момент с факлата вече се предизвика съвсем силния драматичен ефект и аз се разплаках и: "ок значи можеш да го правиш". И това ми отблокира механизма да успявам да се разплача, когато трябва. Много е трудно, защото ти се разплакваш, но трябва така да дозираш драматизма, че докато играеш образа в момента в кадър да може да дойде навреме най-силният момент – сълзите, да не дойдат по-рано. И след това ако се повтори дубъла, трябва отново да си направиш цялата тази подготовка. Но горе-долу човек се научава. Стига да има този заряд, след това технически всеки си намира начина.

    Как се разви през годините връзката ти с киното? Имаше ли след това шанса да участваш и в други големи продукции?
    Да, разбира се. Аз започнах много рано в България. След „Пътят към София” снимах още няколко неща, един филм на големия ни режисьор Вили Цанков, също един филм на Васил Мирчев и на практика ...а, втория филм на Николай Масченко беше „Братя Карастоянови”, също една трагична епопея около Септемврийското въстание. След това се омъжих и се роди дъщеря ми и малко се спрях за известно време. Насила се спрях, за да може да съм с нея през първите четири години и после постепенно започнах пак да приемам ангажименти, от които първият беше един немско-български уестърн, което звучи странно. Беше за източно-германската телевизия. Снимахме в Потсдам и в България. Става въпрос за една мексиканска история и то един важен момент от историята на Мексико – възставането срещу френското владичество в Мексико и играех дъщерята на единия от кандидатите за президент от местните хора. Бях една такава много силна и фатална жена. Имахме многи сцени на кон... а там бяхме няколко български актьори с няколко немски актьори и с големия Гойко Митич, Джоко Росич и Кольо Дончев, който го загубихме много скоро, много добър български актьор. Бяха две големи серии за немската телевизия и за българската разбира се, беше копродукция.   
    На следващата година беше дебюта ми в Италия и то с един фикшън сериал от 13 серии за канала Рай 1, на един италиански режисьор, на когото ме представи един  мой любим български телевизионен режисьор, който вече също не е жив – Светозар Атанасов. Та той ме повика и каза, че започват едни снимки и ела да те представя на колегата, защото българинът беше втори режисьор. И така италианецът реши, че съм много подходяща за една от главните роли. Това ми беше дебюта в Италия. Серията се казваше „Златни години” – 13 серии за Рай 1 и за БНТ.
    И оттам нататък започнах да снимам предимно за кино, също и някои други фикшъни и след време дойде „Октопод 7”. Общо са 10 сериите за „Октопод”. За първи път там се появи Стефан Данаилов, с който си пратнирах и Рало Боба, който замести Микеле Плачидо, тъй като героят на Плачидо умира и идва нов комисар. И това беше официалният дебют на Рало Боба не само в Октопод, но въобще в Италия. Той се превърна в един чудесен актьоор вече, един от най-добрите млади актьори в Италия. След това последваха мои други ангажименти с Лина Верт Мюлер, освен Уили Перели, който е на „Октопод”.
    После дойде сътрудничеството с големия автор в италианското кино Пупи Авати, с който вече имам четири филми и така нещата тръгнаха. Но държа да кажа, че никога на съм разчитала до този момент на външността си и винаги съм искала труда ми да говори за мен, а не познанствата ми с някого. Особено сега в Италия, ако познаваш някой политик, много ще ти върви. То и в България е така. За съжаление. Аз не отидох в тази посока. Казвам „за съжаление”, защото нещата отидоха в тази посока и даже  девалвира името „актьор”. Моите колеги – аз мога да кажа истинските актьори, актриси, много страдаме, защото се навъдиха всякакви хора, които се самоназоваха актьори, обаче вършат съвсем други неща и това девалвира професията.

    Каква е разликата между истинския и девалвирания актьор?
    Да има вътре в себе си страстта и обичта към професията. Както  казах на дъщеря никой не ми беше казал да си науча няколко момолога наизуст и когато Машченко ми каза „кажи ми нещо”, му казах писмото на Татяна до Онегин на руски. Аз не знаех, че ще ми трябва. Просто си се бях подготвила и ми харесваше да ги правя тези неща. Освен това човек учи или Театрална академия или Киноакадемия или някъде другаде и се усъвършенства, прави курсове. Самият той вътре в себе си израства.
    Докато сега какво става. Този феномен тръгна от Италия, България обикновено имитира негативните стъпки на някои страни в различни сектори, но това е дълъг разговор. Но защо се девалвира? Защото се появяват същества, които се събуждат и казват „аз ще бъда актриса или актьор и той ще ме уреди”. Този той е някой ръководител на някоя телевизия, важна личност, политик. След това се стигна до момент, в който вече актьорската професия вече не ги удовлетворяваше тези момичета и започнаха да казват „аз искам да стана министър”, защото това е положението. Те виждат какво става. Особено е тежък този момент за културата. И това ме разочарова.
    Ние всъщност разчитахме, че това дясно правителство ще съумее да управлява добре културата, но се оказа, че за тях има други приоритети. И това е лошо, защото културата и хората, които работят в този сектор все пак са едни хора, които представят една страна. Това важи и за Италия, и за България. Освен това ужасната ситуация, в кято виждатш как майките водят 14-15-16 годишните си дъщери и ги блъскат в ръцете на важните личности, от които зависи... това е ужасно, разбираш ли. Има много такива случаи, но не искам да казвам имена.

Ана-Мария Петрова в киното:

    През всичките тези години липсвал ли ти е балетът? Искала ли си някога да се върнеш към танците?
    Да, от шест години нищоо не правя, дори не преподавам. Аз отдавна съм спряла да танцувам като изпълнител, защото после ме пое реката на киното и на продуцентската работа и телевизията. И от 1989 като кореспондент на БНТ от Рим за една програма, аз вече се впуснах и в журналистическата работа, квалифицирах се и продължих да работя и в Италия в телевизия като новинар. Така че мисълта ми е, че отдавна бях спряла балета. Но в същото време понеже завърших балетна педагогика и хорография, се занимавах с преподавателска дейност и в България, и в Парма в Италия, в Рим. Но правех и постановки. Направих някои балетни постановки в БНТ.
    Междувременно завърших курсове за джаз техники с двама американски преподавтели. Имах удоволствието да отида и един месец на специализация и „Бале Бежар” в Лозана, докато беше жив разбира се самият Морис Бежар. След това преподавах и джаз техники. През 2000-2001 направих стейджове в консерваторията в София, в балетния факултет по джаз техники , така че сравнително доскоро се занимавах, но в момента вече започва да ми лиспва. Неотдавна в София се видях с ръководителката на хорографското училище, което сега е Национално училище по танц и включва и фолклорните танци, които ние също бяхме учили. И точно това й казах „Вече имам силна носталгия, трябва да започвам пак.” Тя каза „помисли хубаво, защото после няма връщане назад”. Може би пак ще започна, защото то ти остава, то ти е целият живот, аз съм започнала от осемгодишна възраст и особено, когато професионално се обучаваш, то ти става същност. И просто ми липсва, аз сама се занимавам, но си е друго когато имаш стимула да се подготвиш, за да предадеш на другите и трябва да кажа, че ми се удаваше и този вариант на професията и ми беше приятно, но трябва да намеря време. Предполагам, че има моменти в живота, когато има един приоритет, после идва другия.

    Всички помним поредицата твои интервюта с най-големите имена от световната култура. С какво те привлече журналистическата професия?
    Специално телевизионната журналистика, тъй като аз се потопих доста млада в нея и ми хареса именно този директен контакт с хората, които бяха център на вниманието. Тогава правех много интервюта за съботното сутрешно предаване на БНТ „Добро утро”. Имаше една рубрика „Крупен план”, в която представяхме известни хора, личности, които са от всякаква народност и бяха в италианската столица. След това си сътрудничих и с вестникарски издания в Италия и в България, но за мен си остана повече влечението към визуалните изказни средства. В телевизията и в киното трябва да контролираш страшно много неща. Трябва да контролираш на какво разстояние си от човека, как държиш микрофона, къде му го поднасяш , къде е камерата в момента, за да не го загърбиш или да не си не знам как изкривен. Въобще страшно много неща трябва да контролираш и съчетанието и реакциите трябва да са ти много бързи между тези, които те режисират и ти какво трябва да предадеш на човека, от който те интересува да получиш отговор и трябва да съобразиш и дължината на въпросите. Не може ти да говориш повече от него.
    Работата в телевизията е по-комплексна, по-трудна и затова и по-интересна. При мен дойде естествено, защото беше свързана с развитието ми преди това, а и след това. В последно време обичам да правя и документални филми като продуцент и като режисьор, защото пак е свързано с визуалното изразяването на реалността.

    А с Никола Гюзелев как се влюбихте?
    Беше е много отдавна. Даже преди да снимам „Пътят към София”. Когато се запознахме, той гостуваше във Фауст на Гуно в ролята на Мефистофел в Софийска опера, а аз участвах там още докато бяхме в балетното училище. Участвах във „Валпургиева нощ”, което е цяло едно танцово платно в рамките на самата опера. Там играех образа на Клеопатра. Тогава всъщност се видяхме за пръв път и се виждахме за известно време покрай спектакъла. След това минаха години, аз израствах, той даже казва „аз я изчаках да порасне” и в един момент вече бях завършила Балетна педагогика и хореография, работех в операта и се премествах в Музикалния театър. Тогава някой му беше дал моя номер и се вдияхме и започнахме да се виждаме.

    Какво значи да бъдеш съпруга на толкова голям певец като Никола Гюзелев? Какво значи да си част от живота на световния оперен елит?
    Първо е едно удоволствие, второ е една отговорност, защото  той е световна звезда, аз също имам своята кариера и тежест, но при него нивото е от световен мащаб. Много държах на това, даже повече от него в някои случаи , помагала съм му като менаджер в много ситуации. Mежду нас нямаше конкуренция, даже аз се ядосвах повече от него и се гордеех. Не се ядосвах с него, а заради негови проблеми и ситуации. Това наистина е много важно. Помогна и това, че също имам музикално образование. В тези среди съм още от малка, учила съм солфеж и пиано от 13 години, живеех в операта, не само защото репетирахме там, но имах това възпитание, това образование, което те влече към музиката и си беше някакси може би обяснимо. Общ език и за духовни ценности, и за човешки ценности, приличаме си .

    Прекарваш живота си между Рим и София. Къде се чувстваш като вкъщи, къде се чувстваш по-добре? Къде усещаш, че принадлежиш?
    Не може човек да се откъсне от родното си място, от родната си страна. Това винаги го тегли, така че аз се чувства вкъщи в София, но и в Рим, защото обожавам този град. Там съм от 1990-та. Особено сега, когато моето детенце е голямо и се откъсна от мен, защото стана на 25 години дъщеря ми Адриана и започна работа и самостоятелен живот. Така че и аз съм по-самостоятелна, вече нямам тези грижи, които имах преди. Майката винаги си е майка и си има притеснения, но просто не съм необходима, не съм вече до нея, което значи, както тя казва, „сега помисли, мамо, за себе си”. Но аз наистина се чувствам много добре там, спокойно ми е, мога да си видя всичките неща, имам и задължения – трябва да съм там и заради работата и заради дома, който трябва някой да го наглежда, защото Никола основно седи в София – има и ученици. А сега изкара един период – здравословно не беше добре, но се оправи. Така че той основно стои в София иму харесва да живее в къщата ни там, в която е вложил много усилия и напрежение навремето.

    От няколко години организираш културни прояви между България и Италия. В тях участват и гърци. Какво точно се опитваш да направиш?
    В Италия е на мода този израз, но и в европейските страни: за развиване на междукултурния диалог. В Рим и в Италия винаги е имало много хора, минавали са и са се пресичали различни съдби и народности, и е интересно да съчетаеш една българска история с италианска, гръцка, френска и това ме плени и ми е интересно. С Емилио Рафара се познавам от около 25 години, когато ние живеехме в Парма, а той преподаваше там в музикалното училище. Той е гръцки музикант, преподавтел по класическа китара, има състав, с който пътува и изнася концерти.  Когато направих първото издание на „Изкуство и приятелство” в Рим именно с цел да се обединят артисти от различни нации, да обменят култура, опит и талант, Емилио Рафара свиреше на китара, пианистът беше италианец и свиреше Гершуин и съпровождаше и нашата поп певица Росица Борджиева, а пък актьори бяхме аз и един колега италианец Саверио Валоне, който е син на друг голям актьор Ралф Валоне.
    Събитието се проведе в салона на българското послоство в Рим, събрахме се повече от 300 души. Когато се разбра, че ще има гръцки музикант, гръцкото посолство предложи да участва и то и поднесоха подарък дегустация на гръцки вина. Нашето посолство поднесе българска кухня  и освен гръцкипя китарист, имаше и представяне на книга на българска авторка за Мария Калас, така че се получи една красива смесица. Това беше в чест на влизането на България в Европейския съюз през 2007. После през 2009 направих второ издание с български, английски, италиански и френски автори на поезия, пак  големи имена в съпровод на 12-струнна китара и римски шансонети в един от старите римски театри, в много типичен старинен квартал в Рим и сега подготвям третото издание.

    Как виждаш Ана-Мария Петрова след 10 години?
    Много труден въпрос - не знам, надявам се да бъда в добра форма. Особено ако се занимавам с балет. Това поддържа духа. Трябва да ти кажа, че балетът създава една вътрешна дисциплина и въобще те изгражда като човек, който може да прави жертви с живота си, със себе си в името на нещо по-извисено. Това те възпитава вътрешно. И се надявам да бъда в добра форма и пак да работя и да правя това, което обичам и ми харесва, и да има здраве в семейството и за мен.

    Вместо автограф:
Защото за самотния бегач друго не остава - да бяга -
да се справя сам със себе си
и да се отдалечи от себе си,
защото когато темпото е "alegretto",
времето за сълзи намалява,
хората около нея не се бавят,
прелитат мнимо, отлитат,
изчезват - а тъкмо това й трябва, Алън.
Разстоянието времето за размисъл увеличава,
но размисъл кристален -
без емоции -
с малко спомени.
И тя бяга, Алън! Упорито.
Сърцето закалява.
И умът избистря,
             но защо ли е това,
             установяваш.
- За да разбере в един миг
                  истината, че е егоистка?
- Е, да!.... Но как да бъде иначе,
когато да останеш неподвижно чакащ,
не значи алтруизъм,
а все пак бягането носи здраве!

Из "Изгубени души в далечината", 2001