Галерия

3

2

1

Талантлива, красива, жизнерадостна, истинска. В тези четири качества се крие аурата на Ана-Мария Петрова. Човек неизменно я усеща, когато се намира около нея. Инстинктивно се досеща за нея, ако я наблюдава от екрана. Актриса, балерина, журналистка, поетеса, съпруга, майка - една истинска ренесансова личност в началото на 21-ви век, която живее и твори между Рим и София. Тя влезе в домовете ни и спечели сърцата ни като красивата Неда от "Пътят към София" на Стефан Дичев и Николай Машченко и в продължение на десетки години задържа вниманието ни с участието си в киното, с интервютата си с някои от най-големите имена в световната култура. Ана-Мария е съпруга на един от най-известните български оперни певци Николай Гюзелев. В интервю за Мария Спасова тя разказва за поетичните си търсения, междукултурния диалог и животът на високи обороти.

    Разбирам символиката на цветята и бодлите, защото в живота нищо не е еднозначно. Но защо на Виа Егнатия?
    Защото този стар римски път го минавам всяка година, даже понякога по 2-3 пъти и така е нещо като преход през целия ми живот, защото в последната ми стихосбирка "Цветя и бодли на Виа Егнатия" включвам някои стихотворения, които вече са преведени на италиански от първата ми стихосбирка и имам оригинали на италиански. Аз пиша и на двата езика, зависи в кой момент как ще ти прозвучи. Понякога ми звучи директно на български , а друг път на италиански, написвам го и после може да си преведа и на другия език . Това е втората ми стихосбирка и тя е на италиански. Нямах много време да се насочвам в тази посока, но и не съм спирала да пиша. Последното, което написах беше през март тази година.  Първата стихосбирка се казваше „Молитва за живот” и беше на двата езика, като малката част беше на италиански, а излезе с издателство „Иван Вазов” , което беше едно от големите ни национални издателства и вече уви не съществува.

    А поезията кога навлезе в живота ти?
    Бях около 16-17 години , тогава и киното, и поезията навлязоха в живота ми. Балетът от 8-годишна, а работата като журналист я започнахот около 90-те години. Първото стихотворение се казва „Ноемврийски сюрприз” и го написах през ноември 1977, защото заваля сняг. Аз въобще не очаквах да завали сняг, но заваля, не беше много студено, и аз тогава написах това стихотворение.  

    Как киното откри Ана-Мария Петрова?
    Откри ме режисьорът Николай Машченко, когато бях още тийнейджърка. Бяха започнали да подготвят именно този филм „Пътят към София” по романа на Стефан Дичев и имаше пробни снимки. Понеже аз вече бях към групата на актьорите към Киноцентъра и те започнаха да ни викат. Аз още не бях завършила средно образование и отидох на пробни снимки и на практика той ме избра измежду (после видях статистиките) 300 и повече момичета. Даже аз си спомням, когато казваше „ти си истинска българка”. Смешното е, че после в Италия казваха, че аз много приличам на истинска сицилианка или нещо такова от Южна Италия. Не се знае какво има в кръвта, през вековете какво се е объркало. Така че Николай Машченко, който е един от големите украински режисьори и беше директор на Филмовите студия „Белженко” в Киев ме откри. Той се беше заел със задачата да направи тази мега продукция – пет телевизионни серии, но също и кино вариант на „Пътят към София” и тогава се запознах със самия Стефан Дичев, който беше кумир за всички българи. Много е харесван като писател и има много успешни романи.

    Кой е най-силният ти спомен от снимките на „Пътят към София”?
    Аз бях ангажирана общо пет месеца с тези снимки. Може би много силно е запечатан първият снимачен ден, който беше в една църква в Пловдив. Първият ми снимачен ден беше за сцена чак от трета серия - нали знаеш, че в киното не върви по хронологичен ред на сценария и тогава бях облечена в тези красиви костюми от епохата и имам снимки от този момент. Аз съм в кадър заедно с единия главен герой, който играеше френския консул – големият грузински актьор Отар Коперидзе и той трябваше да бъде моят годеник във филма – годеникът на Неда. Имаше и свещеник и в този момент режисьорът нахлува пред камерата, защото бяхме започнали да се подготвяме за завъртане на камерата и каза: „А сега трябва да поздравим нашата млада актриса еди коя си” и с цветя. И имам заснет точно този момент, когато режисьорът ми поднася цветята и бях много развълнувана, даже си мисля, че се просълзих тогава.

    След това имаше други много интересни моменти и трудни, защото на една от пробните снимки – мисля, че два пъти съм ходила на пробни снимки с камера, и режисьорът трябваше да предизвика една драматична реакция у мен и в един момент трябваше да се разплача. И докато говорех текста, ситуацията беше изградена така, че да даже имаше една факла, даже всичко беше изкуствено на втората снимка и той ми поднесе факлата пред лицето, аз се бях настроила и в този момент с факлата вече се предизвика съвсем силния драматичен ефект и аз се разплаках и: "ок значи можеш да го правиш". И това ми отблокира механизма да успявам да се разплача, когато трябва. Много е трудно, защото ти се разплакваш, но трябва така да дозираш драматизма, че докато играеш образа в момента в кадър да може да дойде навреме най-силният момент – сълзите, да не дойдат по-рано. И след това ако се повтори дубъла, трябва отново да си направиш цялата тази подготовка. Но горе-долу човек се научава. Стига да има този заряд, след това технически всеки си намира начина.