Галерия

4

3

2

1

Мария Спасова
    Няма по-подходящо време да предложиш на почитателите си една артистична терапия от периода на сериозна икономическа криза и страха от предстоящи социални сътресения. Разказана в стила на Fame Story с действащи лица абсолвентите на Школата по драма на гръцкия Национален театър лентата още с първия си кадър предизвиква усмивка на лицето. На моменти тя е заместена със сълзи, на моменти прераства в бурен смях, но погледът просто не може да се отдели от екрана. И това не е случайно като се има предвид, че филмът носи подписа на Никос Перакис, най-интересното име в съвременното гръцко кино.
    Още заглавието с английско звучене ArTherapy ни пренася в една глобализирана Атина, където гърците си общуват със Skype, живеят редом до имигранти от всякакви националности, гръцките стихове се редуват с английски, гръцките ритми с тези на Рой Орбисън и Андрю Лойд Уебър, а в местната действителност съвсем естествено се вписват шведска застрахователна компания, поръчител на street art пано, пътуващият из цял свят кино конкурс 48 hour project и разбира се телевизия MAD. Всъщност това е само рамката, в която с документална безпристрастност и изчистеност е създаден протрета на младото поколение гръцки артисти, които всеки ден репетират по 12 часа, след което се готвят за репетициите на следващия ден и се опитват да работят каквото и да е за колкото и да е, за да могат да преживеят до следващия хонорар. В случая режисьорът е избрал абсолвентите на Школата по драма, но това можеха да бъдат и танцьори, художници, дизайнери, архитекти....
    В този групов портрет се очертават три характера - на Александрос, художник на графити, създател на street art пана и талант, който се вдъхновява от всичко, което срещне по улиците - боклук, полуразрушени сгради, улични музиканти, на Андреас, абсолвент от Школата по драма и барабанист на симпатичната ъндърграунд банда Stilleto Scag, чийто рап талант изгрява в неуспешен кино опит за конкурса 48 hour project и на Илия, певица със съмнителни вокални данни, но ефектно сценично поведение, която изкарва прехраната си като дизайнер на детски дрехи. Разликата между изпълнител и герой е толкова малка, че зрителят често се пита кога актьорите играят себе си и кога следват сценария на Перакис. Ако изключим любовният триъгълник, в който се въртят и още няколко кинематографични намеси, филмът би могъл да бъде и изцяло документален.
    За разлика от оригиналната Fame Story, в нейния атински вариант няма хепи енд, няма първенци и престижни стипендии. След дипломирането от Школата борбата за оцеляване и себедоказване продължава с пълна сила. Краят в никакъв случай не подтиска, това съвсем не е в стила на Никос Перакис. Той отваря всички врати пред героите си - Александрос решава да продължи да рисува, но по улиците на Берлин, Илия заминава за Лондон и търси успеха там, а Андреас започва работа с нов режисьор, който му обещава, че ако се труди много и усъвършенства таланта си, ще играе на парижка сцена. Но заедно с отворените възможности дебнат и изпитания, опасности, изкушения, няма място за отпускане или успокоение. Но пък и характерите са смели - те приемат предизикателствата, не се страхуват от никого и от нищо, борят се сами в змийското гнездо и някак си ни карат да им вярваме, че ще победят.
    Филмовият разказ е много пестелив, дори аскетичен. Емоциите достигат връх и стягат гърлото при един монолог за любовта на Иро Безу в различни интерпретации на младите актьори, а след това идва и смехът до сълзи при словестната схватка на Александрос с полицаите от службата за борба с тероризма. Освен всичко друго ArTherapy е и една силно урбанистична лента, едно прехласване пред атинското всекидневие, в което, да, тероризмът, анархизмът и хулиганството все още имат място. Режисьорът признава, че филмът е сниман в дните на бляскавото откриване на новия Музей на Акропола, но от светското събитие няма и следа в живота на младите артисти. Тяхното сърце бие в Псири и Гази, в алтернативния музикален Synch Festival и конкурса 48 hour project, в залите на Школата по драма и артистичните кафенета около нея.
    ArTherapy е създадена с такова кинематографично изящество, което от тази страна на океана наблюдаваме само в произведенията на Гай Ричи, а от другата страна на океана единствено в разказите с подпис Анг Лий. 66-годишният Никос Перакис много преди икономическата криза заяви предпочитанието си към цифровата камера и младата аудитория, защото “зрителите, които пълнят киносалоните са между 15 и 27 години, най-много 28, с тази възрастова група не можеш да общуваш със шаблони и клишета”. Сред актьорския състав няма известни имена, а само такива, които ще станат известни (веднъж открити и наложени от Перакис). С изключение, разбира се на чаровния Андреас Константину, когото помним в ролята на огнения критянин Манос от “Спокойствие!”. Тогава талантливият актьор бе едва втора година студент в Школата по драма, а сега го срещаме абсолвент.
    “Никак не е лесно да си млад днес. Конкуренцията е твърде голяма навсякъде. Не бих искал да съм млад режисьор в Гърция. Въпреки успехите на няколко млади режисьори, атмосферата е много враждебна”, признава авторът на “Униформа и скатаване”, “Женска компания” и “Сирени в Егейско море”.