Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Архитектите от социалистическата епоха едва ли са били с „промити мозъци”

28 Май 2014 / 08:05:01  GRReporter
5954 прочитания

Полина Спартянова
    За архитектурната стойност на сградите, построени по времето на комунистическия режим в България разговаряме с доцент доктор архитект Тодор Цигов, преподавател в катедра История и теория на архитектурата в Архитектурния факултет на Университета по Архитектура, Строителство и Геодезия. В момента води лекционен курс „Архитектурна антропология”, за закономерностите при въздействието на архитектурата върху човека. Преди да стане преподавател е работил по военни проекти в проектантска организация на Военновъздушните сили, бил е една година главен архитект на Велинград и три години е работил в Териториална проектантска организация, Пазарджик.
    Каква е била главната задача на архитекта при проектирането на представителни сгради за социалистическите институции - днешното Президентство, сградата на Министерския съвет и бившия Партиен дом?
    Главната задача е била тази, която му е била възложена като задание, но освен нея архитектът винаги си поставя и своя цел: като проявява на творчески мироглед, на обществена позиция. На първо място тази лична цел зависи от отношението към заданието и предназначението на сградата, която ще се проектира.
    Какво точно е представлявало представителното строителство по онова време и каква е била неговата цел?
    Ако съдя например по представителните сгради в центъра на София от 50-те години на ХХ век, мога да предположа, че архитектите са си поставили лична цел, която не е била в пълен синхрон със задачата, получена като поръчка. Тези архитекти са били улегнали личности с европейско мислене, получили образованието си в Европа. Затова трудно можем да си ги представим „с промити мозъци” едва няколко години след Девети септември 1944. Тъй нареченият сталински барок – концепцията за социалистическа архитектура от онова време – е поощрявала прилагането на мотиви от местната архитектурна традиция. В съгласие с това, във въпросните сгради са използвани архитектурни мотиви от І и ІІ Българско царство, обемно-пространствена организация, подобна на манастирската. Смисъл в подобен избор може да се открие например чрез аналогия с историческата роля на манастирите ни през турското господство, съхранили – в условията на чуждото доминиране – българската култура и идентичност (представени в случая като архитектурни мотиви от І и ІІ Българско царство). От своя страна, външният вид на сградите е в изчистен неоренесанс, с идея за Възраждане. Самият комплекс е може би единствения „интериорен” градоустройствен ансамбъл в България. Сградите образуват нещо като зала без покрив и по този начин комплексът се самозатваря. За България, напротив, са характерни пейзажните ансамбли, със свободно „протичащо” пространство между сградите. В такава светлина, замисълът за представителния център на София се разкрива като композиционна самоизолация на сградите за властта и дискретни внушения, едва ли желани от поръчителя. Въпреки еклектичните съчетания на архитектурни мотиви, тези сгради са и пример за висок архитектурен професионализъм.
    Какво е типично за българското представително строителство по времето на социализма?
    По време на социализма има няколко архитектурни периода. В началото е вече споменатият сталински барок. След него идва представителното строителство в рационалния дух на 60-те години, например зала Универсиада. По късно настъпва периодът на представителните сгради като НДК, правителствената резиденция в Бояна, някои сгради на министерства, местни обществени сгради. За тях е характерно търсене на синтез между архитектурата и монументалните изобразителни изкуства. Идеята е да се получи произведение, представляващо не толкова архитектура с елементи на скулптура, стенопис, релефи, а по-скоро интегрално произведение, в което архитектурата е равнопоставен с тях участник в синтеза.
    Как е въздействала тази изкуствена жизнена среда върху психиката и поведението на хората по онова време?
    Безспорно, представителните сгради на властта оказваха силно влияние. Например, сградата на партийния дом във всеки град се възприемаше като маркер на власт. Психическото й въздействие се определяше освен от архитектурните й качества, в голяма степен и от знанието какво се помещава в тази сграда. С натрупването на негативни чувства спрямо властта, те неизбежно, но и незаслужено се прехвърляха върху самата архитектура. И въпреки това, ако в момента сравним усещането за хармоничност и цялост на средата каквото беше тогава с тази каквато е сега – днешната е загубила изключително много. В онези времена беше чисто и подредено, сградите бяха по-съразмерни, нямаше презастрояване, подобно на днешното, улиците по всяко време бяха практически безопасни, докато в наши дни дори само липсата на поддръжка, драсканиците по сградите, следите от вандализъм нарушават баланса в градската среда. Каква психика трябва да има човек – даже и да приемем графитите за изкуство – за да създаде своето „произведение” върху друго, чуждо произведение?
    Защо повечето сгради, в които се помещават администрациите в различните градове, си приличат до голяма степен?

Категории: соц арт Ларгото архитекти сталински барок Партийния дом Мавзолея на Георги Димитров
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus