Галерия

3

2

1

Здравка  Михайлова
Специално за GRReporter
В края на януари под егидата на гръцкия президент Каролос Папуляс в новата сграда на музея Бенаки в Атина бе открита експозиция с наслов ”Причина за смъртта: евтаназия”, представяща картини от сбирката „Принцхорн” към Психиатричната клиника на университета в Хайделберг. Тези значими творби гостуват за пръв път в Гърция.  Експонираните 96 картини са рисувани от 18 художници - душевно болни пациенти и жертви на програмата за умъртвяване чрез евтаназия, прилагана от нацистите в периода 1939-1944. Сбирката дължи съществуването си на лекаря и историк Ханс Принцхорн (1886-1933), събрал след Първата световна война рисунки от различни психиатрични заведения и положил началото на тази уникална колекция. Той е воден от интереса си да проучи въпроси на културната антропология, като този за източника на артистичния импулс, стреми се да проумее “шизофреничния смисъл на съществуването”, както той е изразен в експресионистичното изкуство по негово време. Големият му принос е в това, че като подлага на позитивна преоценка маргинализираното изкуство на “лудостта и безумството” и неговите създатели, той проправя път за признаване на таланта на душевно болните и неговото възприемане от обществото. Експозицията обединява история, изкуство и психиатрична наука и отразява деструктивната сила на обществото, което при определени обстоятелства на екстремна политика залага опасни капани за неговите по-слаби или в неизгодна позиция членове, независимо от потенциала на тяхната творческа енергия.
На симпозиума „Изкуството на хора въдворени в заведения за душевно болни” - паралелно събитие в Бенаки, последвало откриването на тази разтърсваща експозиция, бе показана и инсталацията на съвременния немски художник и скулптор – не клиничен пациент – Клаус Пфайфер, който живее и работи на остров Наксос. Неговата творба „Книгата на смъртта говори” е провокирана от водените в нацистките концлагери статистическите архиви за медицинските експерименти и техните летални резултати. При победния ход на Съюзническите войски през Втората световна война повечето от тези архиви са унищожени от нацистите. Творбата на Пфайфер повдига завесата на мълчанието и изобличава, разкрива смразяващата медицинска истина, криеща се зад ярките цветове на халюциногенните рисунки, които посетителят може да види. А тя е, че пациентите са били подлагани на експерименти с луминал, горчичен газ, замразяване, частично отравяне, солена морска вода. Така един умствено здрав човек на изкуството прониква в бездната от безумство, бруталност и безчовечна жестокост. Специално за GRReporter Здравка Михайлова разговаря с художника Клаус Пфайфер.



ВЪПРОС: В изкуството си вие използвате мощната метафора на летенето, то е и „лого” на вашата убестраница www.flypfeifferfly.com Преодоляването на земното притегляне е една от най-старите и дръзки мечти на човечеството – от Икар през експериментите на Леонардо да Винчи с летателни механизми до съвременния роман “Пилето” от Уилям Уортън и екранизацията му от Алън Паркър, спечелила Голямата награда (1985) на журито на филмовия фестивал в Кан. Вие самият се превръщате в инсталация във вашите летателни експерименти на остров Наксос. Какво е нужно на човек, за да може да полети?

ПФАЙФЕР: Със сигурност това не са изкуствени криле, както погрешно ни казва Овидий в неговите „Метаморфози”. През 1971 обсъдих тази погрешна версия с Питър Гринауей по повод неговата изложба ”Летейки над вода”. Римлянинът Овидий е онзи, който дава погрешно тълкувание на нещата. Древногръцките източници, като Плутарх, Омир, Фанодик и Павзаний и особено Хезиод, не говорят за „криле”, а за „платна”. Нека цитирам Хезиод: “Те бяха първите, които построиха кораби, извити от двете страни, и те първи им окачиха платна - крилете на порещ вълните кораб”. И така, изписана на старогръцки тази отлика става още по-ясна: „πτερά” означава „криле”, а “ιστία” - „платна”. А човек  може „да полети”, както героят във филма на Алън Паркър „Пилето”, и както направих аз в Литва през 2001 по повод международния симпозиум “В окрайнините – Япония и източната култура в дискусия със Запада”. Това беше първият полет с движено от човек летало в историята на Литва, посветен на американския поет и авангардист на визуалното изкуство Емет Уилямс (1925-2007), европейски координатор на движението Fluxus.
Параметрите на полета бяха:
а) Дължина на  разкрача върху пясъчната дюна: 2,20 м.
б) Дълбочина на земната вдлъбнатина от която излитам: 0,50 м
в) Траектория: 4,00 м
г) Височина: 1,50 м
д) Северозападни ветрове 6-7 по скалата на Бофор, Дъжд, видимост 600-700 m
Асистент на полета: Франсиско Фелипе, Испания
Снимачен екип: Йошико Маруяма, Япония, Диана Радавичиуте, Литва
(Нида, Литва, 22 юни 2001 г.)
Рекорден полет!
За сравнение само ще кажа, че една мигрираща патица лети с v=29 м/сек
Това беше “fluxus пърформанс”, иницииран от моя добър приятел от Япония Айо, който е и един от факлоносците на “движението fluxus” – международна мрежа от художници, композитори и дизайнери през шейсетте години на XX век, съчетаващи различни артистични прийоми и дисциплини. Всичко това звучи много на сериозно, но всъщност е една голяма шега и е много забавно. Но и опасно, както знаем от историята на американката Амелия Ерхарт – пионер на авиацията, на френския писател-пилот Сент Екзюпери, на немския пионер на управляван от човек летателен механизъм Ото Лилиентал, станал известен като „краля на делтапланеризма”, на Шивача от Улм, изобретил през 19 век летателно устройство, и на много други.... Нека все пак не забравяме и закона за гравитацията на сър Исаак Нютон! Никога не успях да проумея защо един B747 може да се отдели от земната повърхност и да полети, след като, както са ни учили в училище: „Никой по-тежък от въздуха предмет не може да лети”! Но както е казал Леонардо да Винчи: “Когато веднъж си вкусил омаята на това да летиш, завинаги ще вървиш по земята с поглед устремен към небето, защото вече си бил там и пак там неизменно ще искаш да се завърнеш”.
ВЪПРОС: Вашата инсталация в музея Бенаки носи наслов „Книгата на Смъртта говори”. Тя се появи там успоредно с експозицията на сбирката Принцхорн “Причина за смъртта: евтаназия” в деня на симпозиума, посветен на изкуството и лудостта, съорганизиран от музея, Асоциацията на гръцките психиатри, културна асоциация „Еон” и Гьоте институт. Тя коментира медицинските експерименти и умъртвявания, извършвани в концентрационните лагери по време на Втората световна война. В нея виждаме копие от „Книгата на Смъртта” от Маутхаузен, снимки от процеса в Нюрнберг срещу нацистките лекари, увеличен под лупа се чете текст от онова време: “Немската психиатрия - масови убийства на евреи, цигани и хомосексуалисти”... На какво друго може да стане свидетел зрителят, разгръщащ страниците на тази смразяваща книга? Какъв бе артистичният замисъл стоящ зад изпълнението на инсталацията?  

ПФАЙФЕР: Текстът увеличен под лупата всъщност представлява “ИСТОРИЯТА НА ГЕРМАНИЯ”, а цитатът е от книгата на Уилям Л. Ширър „Възход и падение на Третия Райх” (1960) – хроника на историята на нацистка Германия от 1933 до 1945. Върху двете страници посетителят може да прочете цитати на гръцки, немски и английски, свързани с Action T4 (програмата на нацистка Германия за умъртвяване с евтаназия на неизлечимо или душевно болни пациенти) и с медицинските експерименти с хора. Чрез Райхсканцеларията и министерството на вътрешните работи Хитлер официално включва в нея и пациенти с душевни разстройства, като подбира изявени психиатри за нейното ръководене. "T4" е кодовото наименование за този координиран от ул. „Tiergartenstrasse” № 4 в Берлин проект. Ако човек разлисти страниците, може да прочете повече за палачите и техните жертви. Страниците, които той може да види, са прибавени от мен.
Идеята за инсталацията бе породена от факта, че никога при експонирането на сбирката „Принцхорн” не е било показвано нищо свързано с подбудителите, тоест немските психиатри. Нито в университета в Хайделберг през 2002, нито при последвалите изложби и турнета на колекцията Принцхорн. Бях лично поканен да участвам в събитието от проф. Никос Тзаварас, председател на Асоциацията на гръцките психиатри и организатор на симпозиума. Фактът, че всички концентрационни лагери и психиатрични заведения в Третия Райх са водели своя “Totenbuch”, тоест “Книга на смъртта”,  породи у мен идеята за инсталацията “Книгата на Смъртта говори”. Престъпленията, извършени от немската психиатрия, са уникални и безпрецедентни в историята на човечеството. Масовите убийства на евреи, цигани и хомосексуалисти са предшествани и подготвени от масовите убийства с медицински средства на душевно болни пациенти. През 1939 „Акция T 4” или "Ethanasieerlaß" (декретът за евтаназия) е „спусната” на директорите на психиатрични клиники в границите на довоенна Германия. Наредено им e да изпратят регистрационни формуляри за всеки един пациент на специално създадена в Берлин администрация, за да бъде повърдено дали той отговаря на необходимите критерии за умъртвяване.
Освен това, аз се чувствам и лично въвлечен, тъй като моят баща, участник в съпротивата, е бил затворник в концлагерите Бухенвалд и Bürgermoor, а по-късно е бил в наказателен баталион 999. Както и да стоят нещата, това, което човек трябва да знае е, че между 1940 и 1945 жертва на “Програмата за евтаназия T4” са станали повече от 200 000 пациенти, умъртвени в психиатрични институции. Картини, рисувани от 19 жертви на тази организирана и дивашка евтаназия са изложени в музея Бенаки – аз уличавам извършителите, воден от максимата “Да забравиш означава да убиеш жертвите повторно!” 

ВЪПРОС: Вие посещавате Наксос за пръв път през 1965, тоест принадлежите към ранната вълната чужденци открили и влюбили се в Гърция от следвоенните години  преди тя да се превърне в брандиран туристически продукт. Защо избрахте да се установите именно на Наксос?
ПФАЙФЕР: Мой съсед в Германия, където съм роден и съм получил образованието си бе роденият в Смирна Павлос Флорос (1897-1981), ерудиран писател и поет от поколението космополитни гръцки автори от периода между двете войни, повлияни от европейските литературни и идеологически течения. Той ми разказваше много за неговата обична родина и силно ме насърчаваше да посетя Гърция. Изучавал съм старогръцки и латински в класическа гимназия, тъй че, когато я посетих за пръв път през 1965 имах известна представа за Гърция – можех да чета, но не и да говоря новогръцки. Павлос ни посъветва да отседнем в хотел „Фрини” в Палео Фалиро. Мебелировката там бе в месинг и махагон – много романтично, много гръцко, а аз тъкмо се бях оженил само година преди това. Ако човек прекосеше булевард „Посейдонос”, можеше да се окъпе в морето. Отидохме до Пирея, за да вземем кораб и ето, че той се наричаше „Марилена”  - готов да отплава с пълна пара към Кикладите. Името на съпругата ми е Марлене и аз си помислих: „Не е ли странно, името на кораба би трябвало да бъде съществително в женски род, а то бе в среден!? (на гръцки το πλοίο «Μαριλένα»).
Отплавахме от Пирея в 8 сутринта и пристигнахме на Наксос в 11 вечерта сред олелия от виковете на островитяните, блеенето на кози и кудкудякането на кокошки – но ние бяхме толкова щастливи, дори неразборията и мръсотията ни се струваха красиви! По онова време на Наксос имаше само два хотела, а в местното кафене срещнахме кир Михалис, който ни предложи двойна стая с душ срещу 15 драхми на вечер в неговия хотел „Дионисос” под стените на стария венециански замък “Кастро”. Когато отидохме в хотела съпругата му Попи ни каза, че цената на двойната стая е 20 драхми на вечер, като се оправда, че нейният съпруг бил от село Апирантос, едно от планинските села на Наксос, „където живеели лъжци и крадци”. Така или иначе ние наехме стаята. На следващата сутрин попитах кир Михалис дали мога да взема горещ душ. „Почакайте няколко минути, моля”, каза той”, „и ще има топла вода в банята”. Той се качи на покрива на къщата, от любопитство го последвах и видях как запали огън под 200-литров варел, закрепен на триножник и свързан с тръба към водопроводната система. Колко умно, колко по гръцки изобретателно, казах си аз, колко артистично – и така ние се влюбихме в острова. Години наред се завръщахме в Гърция за кратко, но прекарвахме зимата в Германия, и така до 1973.
През 1974 решихме да се преселим в Гърция, тоест на Наксос. Оттогава работим и живеем на този остров в старата венецианска (и от периода на латинското владичество) крепост в някогашния дом на губернатора на Херцога. След 30 години, през които студиото ми се намираше в бившия урсулински менастир, сега го преместих в бившите конюшни на палацо Coronello недалеч от Източната крепостна врата на замъка. Като визуален артист е важно да спомена Светлината! Както казва Паул Клее: “Единствено в Северна Африка светлината е по-добра, отколкото в Гърция.” Налице е и Любовта, а с течение на времето проумяхме, че „в страна като Гърция има и много сенчести неща . . . Именно заради изобилната светлина”. През1980 станахме жители н Наксос.
ВЪПРОС: Като отдавнашен жител на Наксос човек би приел за даденост, че сигурно сте в приятелски отношения с двете най-прочути личности, родени там - бореца от Съпротивата, ляв интелектуалец и вечен бунтар Манолис Глезос, който през 1941 по време на немската окупация заедно с А. Сантас сваля знамето с фашистката свастика от Акропола, и световно известния драматург Яковос Кабанелис, чиято дейност по време на съпротивата завършва с арестуването му от германците през 1943 и изпращането му в концлагера Маутхаузен. Там той остава до освобождаването на затворниците от Съюзниците. Една от неговите най-известни творби е „Балада за Маутхаузен”, в която разказва историята на двама затворници, влюбвили се един в друг, а Микис Теодоракис композира музика по нея. Бихте ли споделили впечатления от познанството ви и разговори, които сте водили с Глезос и Кабанелис?
ПФАЙФЕР: Запознах се с Манолис Глезос в началото на  осемдесетте години, когато той откри „Свободния университет” на Наксос и изнесе беседа за тежките условия в Гърция през 1942/1943, когато мнозина умират от глад и изтощение. Когато разбра, че съм роден в Германия, той се дистанцира от мен, а хубавите му сини очи станаха ледени като глетчер. По-късно той узна историята на моя баща и ние се сближихме. След като прочетох книгата на Спирос Меледзис „С партизаните в планината” („Με τους αντάρτες στα βουνά”) и научих, че брат му Никос е бил убит от германците, нарисувах портрет на брат му в по-големи размери, тъй като Манолис разполагаше само с негова паспортна снимка. Тази картина сега може да бъде видяна в библиотеката „Никос Глезос” в родното село на двамата братя - Апирантос на Наксос. Оттогава насетне ние станахме истниски близки. Спомням си един обяд в Апирантос с Манолис Глезос, проф. Георгиос Александрос Мангакис, който изнесе беседата при откриването на японския проект “ECO & EGO” в общината на Наксос през 2004, и проф. Василис Сфироерас - историка, който веднъж ми каза, че по-голямата част от интелигенцията в Гърция идва от планинските села. Той говори на откриването на моята изложба “Крилати думи”. Обядът в прочутия ресторант на Лефтерис бе организиран, тъй като тримата приятели искаха да ми помогнат в осъществяването на проект, който още не съм реализирал, но може би един ден ще успея да направя. Става дума за един от моите “зелени проекти”, тоест планирам да очертая контурите на стените от суха каменна зидария по планинските склонове на Наксос с тенекиени кутийки от напитки и найлонови торбички за пазаруване. Последно се видях с Манолис Глезос на гражданския помен в памет на  брат му Никос. Аз бях единственият «Ξένος» (чужденец) поканен на този случай в Културния център в Апирантос. Манолис Глезос каза: “Днес сред нас се намира и един германец, но не защото немци убиха брат ми Никос, а защото Клаус е приятел и е поканен тук днес, тъй като е художникът нарисувал портрета на моя брат.”... Бях толкова смутен. Всички се вторачиха в мен и ми се искаше да се превърна в мишле и да изчезна в някоя малка дупка.
С Яковос Кабанелис се срещнах за пръв път на Фестивала на балканското кино, където аз показах “най-късия късометражен филм на всички времена”, озаглавен “Crash” и бе представена изложба с мои работи с наслов “... и те изобретиха крилете”. Той ме заговори и ме попита дали някой ден бих искал да направя декора за някоя от неговите театрални пиеси. Преди няколко години Кабанелис публикува карта на крепостта на Наксос (дотогава не съществуваше актуална карта на венецианската/латинска крепост), и аз изработих такава за албума озаглавен “Наксос,” издадане по инициатива на общината на острова.
ВЪПРОС: Въпросът за обезщетенията, които Германия дължи заради жестокостите – физически, морални и материални щети, предизвикани от нацистите през Втората световна война по време на Окупацията, са болна тема в немско-гръцките отношения, занимаваща политици, историци, дипломати, артисти. Неотдавна по един от гръцките държавни канали - ET1 на два пъти бе показан разтърсващият документален филм „Песен за Аргирис” («Ένα τραγούδι για τον Αργύρη»). Той разказва историята на човек, днес учен, който живее в Женева, който като дете  по време на Окупацията става жертва на зверското клане в гръцкото село Дистомо. Семейството му е избито и той израства в различни сиропиталища в Гърция и Швейцария, а личната му история се превръща в универсален символ на справянето с психически травмиращите спомени от  военните години и на страданието, трансформирано в креативна енергия за световен мир. Какво е вашето отношение по въпроса за германската вина, дължи ли Германия морално (и евентуално) финансово обезщетение на Гърция?
ПФАЙФЕР: Като човек роден в Германия и след като съм живял толкова дълго време на Наксос, все още се удивлявам на това колко толерантни са гърците към случилото се през Втората световна война, и то не само в Калаврита или Дистомо. Спомням си как веднъж, когато бях на шестнайсет години попаднах в Амстердам и бях обвинен от един възрастен холандец заради зверствата причинени от германците в Нидерландия. Той ме обвини в убийството на 6 милиона евреи като не прие моя отговор, че баща ми също е понесъл страдания в концентрационен лагер.
Все пак нещо подобно никога не ми се е случвало в Гърция. Както и да е, моето лично мнение е, че бремето на организираното убиване – методичното изтребване на човешки същества в Третия райх, все още ужасява мнозина по света. Концентрационните лагери са изобретени от англичаните в Южна Африка, геноциди е имало по земята още от времето на Кайн и Авел  - при сталинисткия режим, в Биафра, в Турция срещу арменците... изброяването край няма, но никога това не е правено така методично, с такава прецизна организираност и в такъв мащаб, както са го сторили немските нацисти, а това ужасява хората и до днес! Финансовите обезщетения към Гърция, споменавани толкова често от медиите днес (и Манолис Глезос отнесе въпроса до немския върховен съд в Карлсруе) според мен нямат нищо общо с настоящата финансова криза тук в Гърция. По мое мнение, поставянето на компенсациите към Гърция и сегашната финансова криза в Гърция в един контекст е погрешно.
ВЪПРОС: В краткия ни разговор в музея Бенаки вие споменахте, че актрисата Мишел Пфайфър а ваша братовчедка (или поне далечна родственица?), че корените на семейството ви, както и на нейното, са от Безансон във Франция. Бихте ли разказали на нашите читатели нещо повече за вашата фамилна история?

ПФАЙФЕР: Това е един „нескончаем източник на шеги”: първият път, когато пристигнах в Токио през 1999, за да организирам първата си самостоятелна изложба в Япония, не знаех, че Мишел Пфайфър по същото време е в Токио. Митничарят на летището ме попита дали съм нейн роднина и аз отвърнах “Да” – това беше шега! Онова, което знам е, фамилията “Pfeiffers“ - с три fff, първоначално произхожда от Франция, а фамилното име е било “Siffleur”, което означава „флейтист” (на гръцки “αυλητής” ), думата идва от “le siffle”, тоест флейта (на гръцки “αυλός”),
(“Peter piper pecked the pepper” – спомнете си филма „Лолита” на Станли Кубрик!). В гимназията имах един учител, който живо се интересуваше от генеалогия и той бе проучил и открил, че семейството ни по бащина линия произхожда от Безансон във Франция. По-късно то се установило в Хесия (Hessia) недалеч от Франкфурт и са превели името си на немски. Така че, наистина е възможно да се окажа роднина на Мишел, защото със сигурност семейният ни корен е от Франция. Както и да е, това е шега, гег, който ни разсмива от години. Понеже толкова често ме питат дали имам родствена връзка с Мишел, аз винаги отговарям “Да”! Всъщност името е много старо, от средновековни времена, когато “флейтисти и барабанчици” са вървели пред кралския вестоносец (хералда), известяващ  новините от кралския двор, от Херцога или от властите въобще.