Галерия

1

За всеки, който си мисли, че Гърция няма бъдеще и гърците не струват като народ, разказваме историята на 23-годишния Сергиос Вафиадис, неговите приятели и десетки други хора, които му помогнаха да създаде първия си дългометражен документален филм, посветен на гръцката пънк сцена от края на 70-те години на миналия век досега.

Той представя историята на зараждането и развитието на една субкултура в страна, която преживява преход от военна хунта към европейски тип демокрация. Разказва за реакцията на младите по това време, които се опитват да изразят своя глас в една неспокойна и неясна обществено-политическа ситуация. В него взимат участие представители на различни поколения (родените през 60-те, 70-те 80-те до децата на дигиталната генерация), които разказват за своя личен път в контекста на музиката и бунта им изразен чрез нея.

“Докато станеш царя на глупаците” е заглавието на документалната творба. То може да звучи противоречиво, но съдържа в себе си есенцията на развитието на пънк сцената. Музиката, която възниква от чистата нужда да се противопоставиш на системата, за да изразиш неподправеното си несъгласие с установения ред, днес е точно толкова комерсиализирана, колкото стадионния рок и поп културата.

Самият процес по създаване на филма продължава две години, от началото на първите снимки до премиерата му в средата на този месец. Екипът от седем души, които са билзки приятели, са работили неуморно, за да съберат информация от всички възможни източници. Направени са 50 интервюта, над 80 участници във филма и 40 часа работен материал, за да представят обективно борбата и развитието на пънк сцената в страната на Зорбас-гърка.

Началото

Идеята във Вафиадис се заражда с изготвянето на дипломната му работа в университета, където следва режисура. Година след завършването си, той продължава да държи връзка с преподавателите си, с които работи по различни проекти. Те го насърчават да се заеме с развитието на собствен пълнометражен филм, идеята за който е заложен в дипломната му работа.

“Първо смятахме да се съсредоточим върху атинската сцена. След това установихме, че не може да ограничим и има много банди от провинцията, които са допринесли за развитието на тази култура”, обяснява Вафиадис.

Естествено начало за младежите е било да потърсят първа помощ от близкия си кръг по възраст и разбирания млади групи, които са повлияни от пънка като течение в музиката. Въпросът, който може да си зададе някой е: “Къде са старите банди, които са сложили началото на сцената в Гърция?”, обяснява той.

Току-що завършилите студенти се обръщат първо към двама членове на Андидраси (Αντίδραση) – пънк група създадена в средата на 80-те години. Стиховете им говорят за неравенство и загубени права в период, когато Гърция се опитва да намери новото си европейско лице. Членовете на тази група първи подават ръка на проекта.

“Пънк сцената е от затворен кръг хора. Не е лесно да те приемат или да ти говорят, ако си по-малък или не те познават лично. Или поне така си мислехме”, пояснява младежът. “Герогиос и Спирос от Адидраси приеха първи да ни помогнат. Те ни отвориха много врати. На по-късен етап направихме собствено проучване и се свързахме и с други групи”.

След като интервюират първите групи, които слагат началото на пънк движението в Гърция (Stress, Адиексодо, Антидраси), пътят пред младите момчета се отваря.

За да проверят дали се движат в правилна посока, творческата група пуска първи трейлър, след като са събрали интервюта и материал от 14 групи. За шест дни надминават три до четири хиляди гледания (views) в youtube.

“Първият трйлър беше експеримент. Искахме да видим каква ще е обратната връзка. Някои групи, с които не можехме да намерим контакт, сами ни потърсиха сами ни потърсиха, след като пуснахме трейлъра онлайн. Всички хора, с които влязохме във връзка бяха страхотни. Открити и готови да помогнат на работата ни”, коментира с ентусиазъм Сергиос участниците във филма.

Еволюцията на една идея

В началото екипът ползва техника отпусната от атинското училище по режисура и операторско майсторство. След като проектът се разширява искат помощ от гръцката продуценска компания Stefi, които са установени играчи в областта на киното, телевизията и рекламата.

“От компанията ни дадоха безвъзмездно да ползваме камери, осветление и друга необходима техника. Знаеха, че нямаме възможност да им платим, но това нямаше значени. Имахме възможност да ползваме всчики нужни технически средства по всяко време, дори в последния момент. Можеше да се наложи да поискаме осветление и други технически средства два часа преди снимките и то ни беше предоставяно”.

Техническата помощ, която получават от голямата компания, съчетана с ентусиазма на екипа, който действа на принципа “направи си сам”, се оказва правилната формула, за да се постигне професионален резултат.

Passion Before Fashion

“Характеристиката на пънка в Гърция е, че колкото и години да са изминали, сцената никога не се комерсиализира”, отбелязва Сергиос. Това се дължи на две основни причини. Едната e, че Гърция остава малка страна. Няма база, на която да се развие голяма музикална индустрия. Още по-малко да се направи комерсиален бум с тип музика, който не е характерен за региона. Другата причина, според Сергиос е, че хората, които наистина са свързани с пънк сцената са запазили автентичността и принципите през годините.

Политиката зад пънка

“За мен пънкът е първо философия и след това музика. Като тип музика от само себе си има политически оттенък”, казва младежът. “Всеки, който се захваща с този тип музика иска да изрази някаква социална позиция, която е различна от установения ред. Иска да изрази вярванията си, силно и ясно. Да му се чуе гласа”. Думите на режисьора съвпадат пряко с мнението, изказаното от главните герои във филма му.   

Автентичност и уроци за цял живот

Това, което най-много ентусиазира младия творец е, че хората допринесли за развитието на пънк сцената в Гърция са останали автентични. Това, за което говорят в песните си и са искали да изразят с музиката си, наистина го вярват и до днес. “Никога не знаеш какво можеш да очакваш, когато ще правиш интервю с човек, за който са минали 20 години, откакто е казал неща свързани с темата на филма”.

Въпреки това се оказва, че пънкът за тях остава начин на живот, а не просто фаза. Може да не са по същия начин гневени на света, както са били на 16 или 20 години, но вярванията им в самата основа остават непроменени. “Всички, с които говорихме бяха изключително отзивчиви. Дадоха ни архивни кадри от аматьорски записи на концерти. Подпомогнаха ни с допълнителни данни, фотографии и други материали”.

“В процеса на филма се запознах с хора, които можеше никога да не срещна лично в живота си, ако не бях се захванал с този проект. Освен страхотните хора, с които се запознах от гръцката сцена, се срещнах лично с вокала на легендарните Dead Kennedys – Джело Биафра”.

Squad vs Club

В Гърция са широко популярни независимите сцени, които най-често са приютени в университетите или изоставени публични сгради, пригодени за събиране на младежи (squads). Те се смятат за свободни автономни пространства, в които младежи и не само могат да видят различни групи на импровизирана сцена.

“В автономните пространства може по-лесно да се направи един концерт на живо. Освен това музиката, за която говорим може по-лесно да бъде приета политически. Да изразиш себе си без някой да ти поставя ограничения. Има хора, които вярват, че пънкът е музика, която не трябва да има заплащане за вход. Има други хора, които например нямат средства и свободният концерт е решение за тях. Основната идея е, че автономните пространства дават покрив на музиката и свободното изразяване на идеи”.

Въпреки това пънкът като течение и влияние не се ограничава само в независимите автономни пространства. Не малко ъндърграунд клубове са дали сцена на местни и чужди групи и са подпомогнали развитието на течението. “Клубът от друга страна има своите предимства. Има по-добър звук, което е важно за една банда. Можеш да свириш по-правилно музиката си. Има звукооператор, който може да ти помогне да извадиш най-добрия звук от музиката си”.

Вафиадис подчерта, че пространството, в което една група ще избере да представи музиката си е без значение, ако тя има какво да каже и има правилните хора, които да поемат енергията предадена от сцената.

Моментът, който предопредели всичко

“Бях може би на 14 години. За първи път отивам да видя лайв във Вила Амалия. Вече не си спомням коя група свири, но пред сцената става пого. Адреналинът ми се качва и влизам и аз в мелето. Спъвам се и падам. Помислих, че сега ще ме прегазят. Нищо подобно. Четирима души с пиърсинги и пънк гребени се спуснаха да ми помогнат. Вдигнаха ме. Попитахаме дали съм добре. Потупаха ме по рамото и продължахме да танцуваме. Тогава за мен се пречупи табуто, че да си пънк трябва да си отрепка или наркоман”.

Днес съм тук, утре ме няма

В средата на май месец младият режисьор подобно на много други свои връстници емигрира от Гърция. Има готово предложение за работа по специалността си в Канада и чака с нетърпение новите си преживявания. Успоредно с това планира следващия си проект, който ще е посветен на музикалната DIY сцена на Ню Йорк.

Накарахме го да направи равносметка за това, което оставя зад себе си, за да продължи да гони мечтите си. Оказа се сложна задача. Поинтересувахме как вижда себе си в дългосрочен план, но той предпочете да се съсредоточи върху Гърция.

“Бих искал да не съм в тази страна. Изглежда, че така ще стане. Не след дълго тръгвам”, каза с лека ирония. “Надявам се, че тук нещата да са в по-добро състояние. Икономиката да се вдигне на крака. Да може да се случват повече неща. Хората да са по-отворени. Да ходят на кино. Да се интересуват от различното, от субкултурите. Да гледат концерти, не само пънк, grindcore (смее се).”

Според него субкултурите в Гърция нямат признанието, което заслужават. Дори млади хора свързват пънка и твърдата музика с наркотиците, мръсотията и други изостанали стереотипи. “Всички сме хора. Старите стереотипи не важат. Може да си пънк и да имаш степен по приложна физика. Трябва да съдим хората по качествата им, а не да им окачваме табелки”.