Галерия

1

Да се родиш на едно място, да остаряваш на друго и да се чувстваш чужденец и на двете места. Това е основната идея на изложбата със заглавие “Два пъти чужденец”, която организира в централната сграда на музея Бенаки продуцентската къща “Анемон”.
Настроеният да разгледа архивни фотоси посетител остава приятно изненадан от интерактивното пътешествие, което са замислили организаторите. В неочаквано тъмната зала той се изправя пред екрани, на всеки от които се прожектират архивни кадри, снимки и преди всичко свидетелства на главните герои: Хората, които са били принудени да напуснат родните си места, защото новата им “родина” е трябвало да бъде пречистена от другите, различните.

“Независимо дали ни харесва или не всички, които живеем в Европа или на места, повлияни от европейските ценности, оставаме деца на Лозана. Т.е. на договора, подписан на брега на едно швейцарско езеро след края на I-та световна война, с който е било решено една масова и принудителна миграция на хора между Турция и Гърция. Като активен журналист със силен интерес към югоизточна Европа намирам непрекъснато пред себе си спомени от наследството, което е оставил този съдбовен договор”, пише журналистът Брук Кларк в предговора на книгата си “Два пъти чужденец”.
В изложбата се представят личните свидетелства на хората, които са преживели принудителните изселвания и обмени на населения между Гърция и Турция, Германия и Полша, Индия и Пакистан и в Кипър.
Както разказа за GRReporter режисьорът и един от кураторите на изложбата Юри Авероф от продуцентската къща “Анемон” книгата е вдъхновила нейните реализатори, а самият Брус Кларк е участвал в процеса като съветник.

Г-н Авероф, изложбата е доста различна от общоприетите. На практика посетителите ще гледат филми, а не фотоси. Разкажете ни за тях.

Това, което ще видят посетителите са свидетелства на хората, които са преживели събитията. Говорим за живи и лични истории от страните, където през 20-ти век са се провели обмени и принудителни преселвания на населения. Разказите са придружени от архивни кино и фотоматериали от онази епоха.

Проектът започна от една серия от документални филми, които направихме за държавната телевизия ЕРТ. Всъщност изложбата е в определен смисъл продължение на тази поредица. Поставили сме в центъра личните истории на хората, защото смятаме, че именно там се намират истинските изводи, които трябва да извлечем от “века на преселванията”, както наричаме миналия век.

Колко лесно е да се провеждат такъв вид исторически изследвания? Повечето от тях са се случили през първата половина на 20-ти век и вероятно много от съвременниците на събитията може би вече не са живи.

Не, нямахме такива проблеми, защото работим по тази тема от много години и успяхме да заснемем много представители на онова поколение. В случаи като Кипър нещата са много по-лесни, защото събитията са сравнително скорошни. Но също така сме заснели и разговори с представители на второто и третото поколение. От тях виждаме как опитът и травмите, които оставя изселването преминават от поколение на поколение. Този въпрос ни занима особено много в проекта “Два пъти чужденец”.

Кое е посланието на изложбата, особено в този момент, когато виждаме в целия свят големи групи от хора да са принудени да напуснат страните си по различни причини?

Не зная дали изложбата съдържа някакво послание. В нея по-скоро правим един преглед на 20-ти век, който беше белязан от преселвания на хора с цел да бъдат създадени нови създаването на нови хомогенни държави от гледна точка на народността, религията и други фактори. Политиката от онова време се опита да раздели населения.
От друга страна можем да приемем като послание факта, че връзките между съседите са толкова силни, че дори и когато ги разделят те остават живи дори във второто и третото поколение изселници.

Успешен ли е бил този опит, според Вас?

Първоначалната идея е била, че по този начин държавите ще успеят да решат своите различия и да избегнат започването на нови военни конфликти. Изводът е по-скоро, че въпреки началното усещане, че по този начин някои проблеми се решават за кратко време, дългосрочно тази политика оставя дълбоки рани и поражда нови проблеми сред населенията и създалите се съседни вече държави. Най-характерният пример за това са Индия и Пакистан. Те са разменили населенията си по най-насилствения начин и раните там все още не са излекувани. Двете държави, които притежават иядрено оръжие продължават да се намират в непрекъснат конфликт. Така виждаме, че дори от гледна точка на международната дипломация политиката на изселване не е най-успешното действие.
Другото, което виждаме в изложбата е колко сме се променили. Колко се е променил манталитетът и начинът, по който мислим. Размяната на население с критерий религията на хората между Гърция и Турция, която е била общоприета през 1923 днес не би могла да бъде приета от нас. Чувствителността ни днес не би ни позволила да приемем да се случи нещо подобно. По-скоро би ни шокирало. Това е също много интересен извод.

Разкажете ни личните истории, които са ви направили най-силно впечатление.