Галерия

1

Постановката “Нирвана” на театралната работилница “Сфумато” гостува на българската общност в Атина по покана на посолството на България в Гърция. Поводът е отбелязването на Деня на народните будители и честването на 100 години от смъртта на българския поет Пейо Яворов.

Автор на постановката е Константин Илиев, а на музиката – Асен Аврамов. Режисьор е професор Иван Добчев.

Часове преди представлението в атинския театър “Арго” GRReporter среща читателите си с изпълнителите на ролите на Лора и Яворов – Ирмена Чичикова и Христо Бонин. С тях разговаряха Мария Спасова и Анастасия Балездрова.

Двойката Лора Каравелова – Пейо Яворов

Ирмена Чичикова: За времето си те са били била една от най-любопитните, най-интересните двойки. И двамата са били изключително ерудирани. Лора е била една от най-развитите жени по онова време. Съответно това е породило един вътрешен сблъсък между две силни природи.

За работата върху образа на Лора най-същественото бе, че авторът на постановката ми даде да прочета нейните писма, защото през тях се вижда какъв е бил нейният характер. Тя е била доста мрачна. Интересното по онова време е било, че преди, но и след тази случка обществото е било разделено на две: против Яворов – за Яворов, поддръжници на версията, че Лора се е самоубила и такива, които вярват, че той я е убил. За тях Лора е отворен, светъл, пътуващ човек и е невъзможно да се е самоубила.

Но, когато човек чете нейните писма разбира, че важи точно обратното. Лора е дълбала много в тяхната връзка и в това тя да се развива както тя си я е представяла. Имала е очакванията, че в момента, в който стане жена на Яворов ще се превърне и в негова муза. За мен един от най-големите удари за нея е, че това не се случва. Докато е с нея той не пише нищо, камо ли нещо, посветено на нея. Това е странно, защото аз мисля, че той е имал огромна нужда от тази жена, а същевременно тя страшно много му е пречела.

Лора е искала от него прекалено много. Яворов е искал да бъде запомнен и през героичното, а не само през поетичното, докато тя е искала той да бъде непрекъснато при нея, следяла го е, ревнувала го е ужасно много, била е много обсебваща.

В същото време тя е била изключително желана и търсена жена, но за Яворов може би е била бреме в определен момент.

Неслучайно главните герои в “Нирвана” се наричат “мъж” и “жена”. Времето е контекстът. Лора и Яворов са вдъхновителите на тази пиеса, но това, което се случва между тях може да се случи на всяка една двойка във всяко време – в наши дни, преди 100 години...Базисните взаимоотношения, дрязгите и разминаванията са толкова класически, архетипни и общочовешки, че хората се припознават.

Христо Бонин: По време на репетициите се бяхме концентрирали върху нещата, които се случват между тези двама души. Целта на Иван Добчев беше те да се случат наистина. Тоест не просто да превъплътим Лора и Яворов, а да се получи така, че един мъж и една жена да се съберат и отношенията между тях да излязат истински. И съвсем накрая да стане ясно, че става дума за Лора и Яворов. Основата са “мъжът и жената”, затова и Константин Илиев е озаглавил героите по този начин.

“Нирвана”

Христо Бонин: Това е заглавието на едно стихотворение на Яворов. В пиесата, в определен момент Лора изпада в състояние, в което споделя, че изпитва някакъв страх, тревожност от този текст. През думите на това стихотворение тя обяснява защо и как се стига до тази нирвана. 

Ирмена Чичикова: Това е блаженството, за което се говори в него. То е леко метафизично. Според мен нощта е точно такава. Ако я погледнем от друга страна изглежда почти сюреална. Въпреки че става дума за много конкретни неща, много конкретни действия, взаимоотношенията между Лора и Яворов боравят с метафизичното и не са просто обикновени отношения между мъж и жена. За мен е много важно, че въпреки всичките си съмнения и изисквания, Лора го е уважавала изключително и най-вече му се е възхищавала като поет. Основното, което я е привличало в него е било, че той е много голям поет – духовно най-високия мъж за онова време.

Представлението през погледа на българската диаспора

Христо Бонин: В България постановката се приема като “поредното представление, което отиваме да гледаме”. Докато, когато отидем да го играем някъде в чужбина, виждаме в очите на хората носталгията, която ги връща назад към българското, към спомена за България.

То е може би част от историята, която те не си спомнят или не познават, защото в публиката има много млади хора, които живеят в чужбина и не изучават българската история така както се учи тя в страната.

Разликата е в това – че от носталгична гледна точка българите в чужбина приемат постановката от сърце и душа.

Ирмена Чичикова: Прави ми впечатление, че на местата, на които сме играли извън България няма много гостувания на представления. Появата на една такава постановка винаги се приема като празник. След представлението се срещаме с хората, говорим си, те изказват своите вълнения и усещания. Това е нещо много хубаво. В България това е просто едно представление, докато навсякъде навън то е нещо специално.

Постановката по света

Христо Бонин: Първо бяхме в Канада, след това във Виена, после ни поканиха в Брюксел. Последва Лондон и ни предстои представление в Познанския университет в Полша, където има катедра по български език. Имахме покана и от българската общност в Кипър, но поради възникнали проблеми засега представлението се отложи във времето.

Миналата година в театър “Сфумато” направихме една по-масирана акция към всички български културни институти и посолства. Представлението в Атина всъщност е резултат от нея. Предложихме три заглавия на постановки, които са по-малки и мобилни и могат да бъдат в полза на събития като национални празници като 3-ти март и Деня на народните будители. Освен “Нирвана” предложихме постановките “Мъртвешки танц” по текстове на Аугуст Стриндберг с участието на Светлана Янчева, Владимир Пенев и Цветан Алексиев и “Между празниците” на Маргарита Младенова по текстове на Стефан Иванов – един съвсем млад драматург. Но “Нирвана” е като че ли най-подходящото представление за българските общности и конкретните поводи. Вероятно затова и интересът към него е по-голям.

Наградите

Христо Бонин: Постановката излезе на сцена през 2009. През 2010 участвахме на всички театрални фестивали в България. Бяхме на фестивала “Варненско лято”, на фестивала на камерните театрални форми във Враца, където получихме награди за мъжка роля, режисура и музика. В Пазарджик, където постановката излезе за пръв път в местния театър, получих награда за театър за ролята си на ежегодните награди за култура. Имах и номинация за “Аскеер” за мъжка роля, който обаче не спечелих. Асен Аврамов има “Аскеер” за музика.

Българската култура днес

Христо Бонин: Както председателят на Съюза на артистите обича да казва, “докато бюджетът за култура не стигне 2 на сто, няма смисъл да се говори и да се впускаш да правиш каквото и да било, защото то няма да стане”. Друг наш изтъкнат режисьор Явор Гърдев казва: “Министърът на културата е просякът сред министрите, защото проси някакви жълти стотинки за нещо, което би трябвало да се финансира от държавата. Защото една страна се крепи на културата си, тоест ако не се съхрани и развие културата на един народ, той загива. Това е въпрос на политика.

Виждаме обаче, че този процес тече от години и имам усещането, че се прави умишлено.

Ирмена Чичикова: Според мен чисто целенасочено се влиза в един порочен кръг на това да се правят представления, които да са лесно смилаеми, ненатоварващи, неангажиращи и абсолютно подценяващи интелекта и възможностите за възприятие на културата като цяло.

Съответно все повече и повече хора искат да гледат такива неща и го изискват по някакъв начин. Така се стига до там, че театърът се подчинява на желанието на зрителите, а не да възпитава у тях вкус и стил и да ги предизвиква да мислят, да се вълнуват, да навлизат в дълбоки и сериозни теми. За мен едно от най-ужасните неща, с което за съжаление се сблъсквам и сред публиката, и сред близки хора е, че всички са толкова измъчени, изнурени и някак си обръгнали, че нямат сили да гледат постановки, които ще ги натъжат, ще ги накарат да се задълбаят в себе си, ще ги разфокусират. И така, повечето от хората искат да гледат нещо, което ще премине, без да остави нищо, ще ги накара да се посмеят.

Христо Бонин: Дори интелигентни хора – лекари, учители, предпочитат след тежкия ден, който са имали да отидат да се посмеят малко, да се разтоварят, отколкото да гледат нещо сериозно, което да ги вкара пак в някакви проблеми и размисли.

Ирмена Чичикова: В България определено има театрална публика. От времето, когато бях студентка досега, усещането е, че има развитие, салоните се пълнят. Но, особено покрай реформата през последните години и всички тези промени предизвикват навлизане в един порочен кръг. Ти си длъжен да предлагаш на зрителите нещо, което те искат от теб едва ли не. И за да има бройка билети, да има посещаемост, да могат да се получават бюджети и в крайна сметка да се прави театър. A някак си междувременно да се направи нещо по-стойностно и по-сериозно. 

Театърът като работа в България

Ирмена Чичикова: За мен театърът не е място за същински доход. Той просто е нещо, с което аз развивам душевността си и обогатяването си като актриса. Аз не го възприемам като нещо, от което да изкарвам парите си въобще. Няма и как да ги изкарам, при положение, че последните представления, в които съм участвала са били независими проекти с едва - едва намерено финансиране и са се играли средно по 10 представления. Хвърлят се нечовешки усилия, стоим в репетиции по три месеца, за които не получаваме никакви пари.

Христо Бонин: Единици са колегите, които се занимават с театър и печелят от това, но те са популярни от телевизията. Всъщност тази популярност им дава свободата да играят и да пътуват много с представления, които им носят по-големи хонорари и могат да се издържат с това.

Няма защо да се лъжем – телевизията е фактор в популяризирането на едно лице, на едно име. За останалите това да се занимаваш с театър и да се издържаш от това е кауза пердута. Смешните заплати в един театър не могат да ти гарантират да си платиш само сметката за тока, а какво да говорим от там нататък за разходите за прехрана, издръжката на семейство и т.н.

Много от колегите, включително и аз се занимаваме с много други неща освен това. Мога да кажа за себе си. Освен че играя в представления на хонорар, успоредно с това се занимавам с маркетинг и реклама срещу една много смешна заплата в театър “Сфумато”. Но основното ми занимание е дублаж – озвучаване на филми, реклами и прочие, което всъщност ми носи основния доход. Това е работа, която много от колегите меко казано неглижират, но за мен се оказа работата, която храни мен, семейството ми и тези на колегите ми.

В края на разговора Ирмена Чичикова и Христо Бонин посветиха автографи на читателите на GRReporter.

Ирмена Чичикова: "На GRReporter пожелавам абсолют във всички начинания и много любов!"

Христо Бонин: "Любовта и децата придават смисъл на всичко! На GRReporter !".