Галерия

1

Постановката “Нирвана” на театралната работилница “Сфумато” гостува на българската общност в Атина по покана на посолството на България в Гърция. Поводът е отбелязването на Деня на народните будители и честването на 100 години от смъртта на българския поет Пейо Яворов.

Автор на постановката е Константин Илиев, а на музиката – Асен Аврамов. Режисьор е професор Иван Добчев.

Часове преди представлението в атинския театър “Арго” GRReporter среща читателите си с изпълнителите на ролите на Лора и Яворов – Ирмена Чичикова и Христо Бонин. С тях разговаряха Мария Спасова и Анастасия Балездрова.

Двойката Лора Каравелова – Пейо Яворов

Ирмена Чичикова: За времето си те са били била една от най-любопитните, най-интересните двойки. И двамата са били изключително ерудирани. Лора е била една от най-развитите жени по онова време. Съответно това е породило един вътрешен сблъсък между две силни природи.

За работата върху образа на Лора най-същественото бе, че авторът на постановката ми даде да прочета нейните писма, защото през тях се вижда какъв е бил нейният характер. Тя е била доста мрачна. Интересното по онова време е било, че преди, но и след тази случка обществото е било разделено на две: против Яворов – за Яворов, поддръжници на версията, че Лора се е самоубила и такива, които вярват, че той я е убил. За тях Лора е отворен, светъл, пътуващ човек и е невъзможно да се е самоубила.

Но, когато човек чете нейните писма разбира, че важи точно обратното. Лора е дълбала много в тяхната връзка и в това тя да се развива както тя си я е представяла. Имала е очакванията, че в момента, в който стане жена на Яворов ще се превърне и в негова муза. За мен един от най-големите удари за нея е, че това не се случва. Докато е с нея той не пише нищо, камо ли нещо, посветено на нея. Това е странно, защото аз мисля, че той е имал огромна нужда от тази жена, а същевременно тя страшно много му е пречела.

Лора е искала от него прекалено много. Яворов е искал да бъде запомнен и през героичното, а не само през поетичното, докато тя е искала той да бъде непрекъснато при нея, следяла го е, ревнувала го е ужасно много, била е много обсебваща.

В същото време тя е била изключително желана и търсена жена, но за Яворов може би е била бреме в определен момент.

Неслучайно главните герои в “Нирвана” се наричат “мъж” и “жена”. Времето е контекстът. Лора и Яворов са вдъхновителите на тази пиеса, но това, което се случва между тях може да се случи на всяка една двойка във всяко време – в наши дни, преди 100 години...Базисните взаимоотношения, дрязгите и разминаванията са толкова класически, архетипни и общочовешки, че хората се припознават.

Христо Бонин: По време на репетициите се бяхме концентрирали върху нещата, които се случват между тези двама души. Целта на Иван Добчев беше те да се случат наистина. Тоест не просто да превъплътим Лора и Яворов, а да се получи така, че един мъж и една жена да се съберат и отношенията между тях да излязат истински. И съвсем накрая да стане ясно, че става дума за Лора и Яворов. Основата са “мъжът и жената”, затова и Константин Илиев е озаглавил героите по този начин.

“Нирвана”

Христо Бонин: Това е заглавието на едно стихотворение на Яворов. В пиесата, в определен момент Лора изпада в състояние, в което споделя, че изпитва някакъв страх, тревожност от този текст. През думите на това стихотворение тя обяснява защо и как се стига до тази нирвана. 

Ирмена Чичикова: Това е блаженството, за което се говори в него. То е леко метафизично. Според мен нощта е точно такава. Ако я погледнем от друга страна изглежда почти сюреална. Въпреки че става дума за много конкретни неща, много конкретни действия, взаимоотношенията между Лора и Яворов боравят с метафизичното и не са просто обикновени отношения между мъж и жена. За мен е много важно, че въпреки всичките си съмнения и изисквания, Лора го е уважавала изключително и най-вече му се е възхищавала като поет. Основното, което я е привличало в него е било, че той е много голям поет – духовно най-високия мъж за онова време.

Представлението през погледа на българската диаспора

Христо Бонин: В България постановката се приема като “поредното представление, което отиваме да гледаме”. Докато, когато отидем да го играем някъде в чужбина, виждаме в очите на хората носталгията, която ги връща назад към българското, към спомена за България.

То е може би част от историята, която те не си спомнят или не познават, защото в публиката има много млади хора, които живеят в чужбина и не изучават българската история така както се учи тя в страната.

Разликата е в това – че от носталгична гледна точка българите в чужбина приемат постановката от сърце и душа.

Ирмена Чичикова: Прави ми впечатление, че на местата, на които сме играли извън България няма много гостувания на представления. Появата на една такава постановка винаги се приема като празник. След представлението се срещаме с хората, говорим си, те изказват своите вълнения и усещания. Това е нещо много хубаво. В България това е просто едно представление, докато навсякъде навън то е нещо специално.