Галерия

1

За голяма такава вероятност неотдавна предупредиха в реч председателят на Европейската комисия Жозе Барозу и италианският министър-председател Енрико Лета. Надигането на различни видове популизъм – краен национализъм, сепаратизъм, ксенофобия, расизъм и фашизоидни формации като Златна зора - е факт навсякъде в Европа и това е един от белезите на кризата. Той показва, че тя е не само финансова и икономическа, но и криза на политическия модел и на ценностите. Тези идеи и групи се наместват там, където се образувал вакуум на вярата в Европа. Тяхната благодатна почва са тревожността, гневът и отчаянието на хората.

Гърция е типичен пример заради шоковите реформи, които трябваше да преживее. Но колкото и драстично да обедняха, гърците остават по-богати от българите (вижте Евростат) и, надявам се, започват да разбират, какво означава социална несигурност, в която северните им съседи живеят вече 24 години от падането на комунизма. В България наченките на националистическо и антиевропейско говорене стъпват върху липсата на осезаем положителен ефект от членството в ЕС. Българите достойно изстрадаха много трудни реформи, за да влезе страната им в ЕС. Това, което гърците изпитват днес, българите го изпитаха в годините след въвеждането на валутния борд през 1997 г. Но очакваните по-висок стандарт на живот и по-справедливо общество ги няма. И бедността, и мафията, и олигархията, и организираната престъпност, и корупцията са си на мястото. Младите и образованите масово емигрират, защото не виждат перспектива за развитие в това болно и развратено общество. Страната е загубила близо 2 милиона емигранти от 1990 насам. Логично е в такава обстановка човек да се запита: За какво ни беше тази Европа? Къде е тя? Защо не ни помага? И точно това съмнение и обезверяване създава почвата на популизма. Той бързо „заразява” и увлича след себе си много хора, защото предлага лесни и достъпни за всички обяснения и лесни решения – да изгоним чужденците, да стерилизираме циганите, да национализираме фабриките, да изритаме чуждите инвеститори, да разтурим Европейския съюз, да се съюзим с Русия, с Китай и пр. Подобни идеи бързо „напиват” масите, но събуждането от това „пиянство” е болезнено, защото споменатите обяснения и решения са утопични. Те обслужват обикновено шепа политически мошеници, които сами не вярват в тях.

За разлика от Гърция, България има прослойка, на която Европа пречи и която е заинтересована от този тип популизъм. Убеден съм, че тази прослойка не би се поколебала да извади страната от ЕС, ако й се удаде възможност за това. Тя винаги е поставяла своите интереси над националните. Това са издънките на част от бившата комунистическа номенклатура, на бившите тайни служби. За тях запазването на влиянието на Русия за сметка на това на Европа е жизнено важно. За техните интереси работи Атака. Тя не отговаря на клишето „крайнодясна”. Това е крайна националистическа антиевропейска партия, която си служи с крайнолява реторика – иска национализация, нарича чуждите инвеститори „колонизатори”, величае Китай и Куба – и обективно работи за интересите на Путинова Русия в България. 

Надигането на популизма е сигнал за проевропейските партии – били те леви, десни, или центристки – че трябва да забравят за различията си, когато става дума да пазят Европа. Вододелът сега не минава толкова между традиционното ляво и дясно, колкото между Европа и анти-Европа. Това е дълбок идеен и ценностен вододел. Той поставя на изпитание политическата зрелост на обществата. В чисто практически план – ако популистките партии вземат достатъчно много места в следващия Европейски парламент - те могат да пречат на приемането на законодателство за окончателно излизане от кризата и за преодоляване на нейните последствия, за стимулиране на заетостта и растежа. И най-вече – да пречат на по-дълбоката европейска интеграция, без която ще липсват гаранции, че криза като днешната няма да се повтори, а ЕС ще става все по-неадекватен на процесите на глобализация.

Силно представяне на крайните популисти в европейските избори може да ги постави на по-добри стартови позиции за националните. Такива догодина има в Белгия, по-догодина във Великобритания, където натискът за референдум по членството на страната в ЕС не отслабва.

С други думи – острата финансова фаза на кризата е може би  вече в края си. Не съществува екзистенциалната опасност за еврото, пазарите се поуспокоиха, наблюдават се слаби признаци на постепенно възстановяване. Остава обаче рекордната безработица от над 26 милиона души, или 12 на сто от работната сила и големите неравновесия между държавите-членки. В  Гърция – 27,4 на сто безработни, в Австрия – 4,8 на сто.  Тези неравновесия създават социални, икономически, миграционни и политически напрежения. За да ги намали, Европа трябва да създаде банковия съюз и намиращия се още в проект механизъм за финансова отговорност и солидарност. Но това ще е толкова по-трудно, колкото повече гласове спечелят на изборите популистите.

Участието на гласоподавателите в евроизборите обикновено е ниско и според анализатори това се дължи на отдалечеността на европейските институции от гражданите. Има ли разбиране за този проблем сред европейските лидери и прави ли се нещо за сближаването на институциите с гражданите на страните-членки?