Галерия

2

1

Здравка Михайлова
Специално за GRReporter

Напоследък на големия екран в Атина дефилират доста кулинари.  След топлия поглед на  режисьора от турски произход Фатих Акън към второто поколение гръцки емигранти-ресторантьори в Германия във филма „Soul Kitchen”, номинираната за „Оскар” последна роля на Мерил Стрийп в "Джули и Джулия" и "Облачно, с кюфтета….” скромният гръцки принос по темата е филмът „Опасно готварство” (екранизация на едноименния роман от Андреас Стайкос, гръцко издание от „Агра”, 1998). Романът е достъпен и за българския читател (изд. „Балкани”, 2006, прев. Здравка Михайлова).
За мащаба на гръцката литература книгата с право може да бъде окачествена като „бестселър” - преведена е на трийсет езика, а преди няколко  години пресата писа, че продуцентската компания “Мирамакс” е откупила правата за снимане на филм по сценарий на “Опасно готварство” с Джон Малкович в главната роля. В последна сметка той бе екранизиран от гръцки киноекип. В Атина, Париж и Рио де Жанейро са поставяни и театрални версии по романа. Неслучайно театралният “прочит” на “Опасно готварство” от “Комеди Франсез” се ползваше с огромен успех преди десетина години.
Сюжетът изглежда обещаващ и за екранна версия на литературна творба: от леката и пенлива като шампанско история би могло да се получи симпатичен филм, но за жалост в сготвената по клиширана рецепта кинематографична гозба доминират неубедителни герои-жертви съвременния life style и естетиката на рекламния бизнес. Наред с пресъздадените от актьорското трио Георгиос Хорафас, Катя Зигули и Константинос Маркулакис образи, основно действащо лице е и вкусно приготвената храна.
Чрез вселената на вкусовите възприятия биваме въвлечени в кривулиците от еротични интриги, пропити от либертинизма и изтънчеността на любимия на Стайкос 18 век; авторът се е занимавал системно с превод на творби от френски автори от 18 и 19 век като Мариво, Мюсе, Молиер, върхово постижение сред които е “Опасни връзки” на Шадерло дьо Лакло.
„Опасно готварство” е написана почти случайно, когато френското издателство Actes Sud поръчва на автора книга с рецепти от класическата гръцка градска кухня, поднесени в литературна обвивка. Фабулата на романа се върти около кухнята, като най-еротичната стая – зад парите над тенджерите, сред плътта на ястията, на дъното на кристални чаши живее любовта и вдъхновява изкуството. В романа няма психологизиране: образите в него, двама мъже, любовници на една и съща жена, нямат нито минало, нито бъдеще.  
В едно свое интервю А. Стайкос споделя, че за него кулинарното изкуство представлява един вид театрален израз. Това той осъзнава още в детска възраст по време на традиционните неделни обеди. Застланата подредена маса той асоциира с театрална сцена, чуканията на чашите, звънтенето на вилиците при допира им с порцелана, разговорите на сътрапезниците, очекването, продължителността – един пълноценен неделен обед трае колкото едно представление. Кухнята напомня на пространството зад кулисите и пр. По-късно, особено през периода в който живее във Франция, царството на гастрономията, поне в западния свят, култивира до изтънченост у себе си сетивността.
Там започва да готви. Същевременно у него се поражда желанието да очарова с готварството по същия начин, по който се опитва го прави впечатлява със словото. “Винаги съм смятал готварското изкуство за естетически артистичен продукт, предназначен за някаква публика, публиката, която авторът обича”, признава Стайкос. ”Според мен така човек пише и театрални пиеси. Не за някаква анонимна публика, а за хората, които са около мен или за онези, които искам да завладея. Угостеният с една моя театрална творба, или с една гозба, за която съм пожертвал часове и майсторлък, е жената на моите мечти, която ако не съществува, аз откривам всеки пореден път на място. Винаги ще съществува царицата на вечерта, дори тя да не е царицата на следващия ден.”
Гастрономическото писане има дълбоки корени в Гърция с открояващ се образец “Дипнософисти” на Атиней, която се състои от апетитни разговори между сътрапезници около общата софра. Хераклид и други сиракузки “лечители на тялото”, тоест готвачи, са оставили текстове написани през 5 и 4 в. пр Хр. Тези произведения вдъхновяват и съвременни автори. Достатъчно е да споменем “Дипнософисти” от Христос Зурарис, който както александрийските пируващи, от чието наименование е направил заемка, не само посвещава сътрапезниците в мистериите на насладата от храната със сериозност, елегантност и рядко умение, но ги и приучава към добро чувство за хумор, усещане за забавното, анекдотичното, закачката. С една дума приготвянето на храната е  “върховно постижение на цивилизацията” и като такова, то разкрива качествата на човека.
С помощта на седемнайсет обяда в романа е „измагерена” една съвременна атинска история – лековата, близка и позната, театрално структурирана, смешна и находчива, в основата на която е игровият момент и съперничеството между два мъже, доказващи себе си пред любимата и с това кой ще й сготви по-вкусна манджа. Капризите, с които главната героиня Нана върти на пръста си двамата любовници Димитрис и Дамоклис подканят читателя и зрителя да погледнат на кулинарията не само като на кухненско изкуство и угаждане на трапезата, но и като на предвкусване на други чувствени наслади.