Галерия

1

 “Когато чувам думата криза, чувствам несериозността на опонента”казва Кириакос Кадзуракис. „Очевидно капитализмът има криза на възрастта и я признава открито, но защо я споделя с простолюдието, а не споделя капиталите си?”. За режисьора и художника, чиито последен филм „Малки въстания”, в главната роля Катя Геру, излезе скоро по екраните, кризата е една дума от новия икономически речник, която затъмнява обикновените неща. „Чуваш думата криза и се плашиш” казва той, „тя те надвива, чувстваш Ужас и Шок заради смелостта си да искаш пенсия, заплата, образование, грижи. Кой ще ти ги даде, след като шефът ти е в криза?”.

 На изкуството и кризата е посветена кръглата маса в неделя на 2 юни ще участва и Кадзуракис. Тя се организира в Музея Бенаки в Пирея, където до 28 юли гостува ретроспективната изложба на Кадзуракис с картини, нарисувани в рамките на половин век - 1963-2013.  На същата кръгла маса ще бъде представена книгата му „Ред в хаоса” (издателство Калидоскопио). Ще участват и журналистите Никос Ксидакис и Костас Арванитис и писателката и професор по естетика, комуникации и технология в Атинския университет Пепи Ригопулу.

 Роден в Атина през 1944, Кириакос Кадзуракис следва изобразително изкуство във Висшето училище по изкуствата, както и в Англия в St. Martins School of Art. Освен това е учил сценография. През 1968 получава наградата „Партени”. Живее в Англия през 1972-1985, където с помощта на Едуардо Паолоци и на Arts Council организира изложба на работите си в Serpentine Gallery (1976).  В Гърция работи постоянно от 1986.  Основател е на групата „Пет млади гръцки реалисти”.

В киното Кадзуракис освен всичко друго прави и сценографията на „Сватосването на Анна” на Панделис Вулгарис, както и костюмите на „Дните на 36-та” на Теодорос Ангелопулос.  Режисирал е, освен „Малки въстания”, и филмите „Пътят на запад” и „Сладък спомен”. Филмите му се прожектират в Музея Бенаки.

 Реших да заснема „Малки въстания” като край на трилогията, която говори за издръжливостта на жената. В първия филм  „Пътят на запад”  Ирина не издържа и се самоубива, във втория друга Ирина издържа и създава нови ситуации, но се оттегля. Така реших да опиша живота на Анна, която успява, живеейки някъде в провинцията, да се противопостави и да „въстане” в безцветния си и болен живот, подпечатан с травма от детската й възраст. Въстанието й е искрата в малкото място където живее да започнат малки промени. Един утешителен край на трилогията.

Включих във филма образа на господин Михаил Панселинос по две причини: първата е заради сценария. Героят на филма се набърква в живота на Анна, когато се забелязва приликата й с един портрет на Панселинос. Изкуство и действителност се срещат. Втората причина е, че исках да спомена този голям художник. Панселинос в края на 13 и началото на 14 век прави невероятен скок в изкуството, който съответства на този на Джото. Създава един нов реалистичен поглед, събира материал от действителността- природата, небето, хорските страсти. Неговия пример са следвали първокласни майстори и последователи – от Теофанис до Рубльов. Въпреки всичко това той е непознат в Европа. Какво казва Манос във филма: „...Не, не е луна... Панселинос е художник, съвременник на Джото... Е, сигурно Джото всички го знаят, имал е късмета да е италианец. Кой грък не се идентифицира днес с тази фраза?   

 Всичко започва от изобразителното изкуство. Човекът първо е рисувал и после е проговорил. Киното, фотографията, изобразителното изкуство имат общ корен, оптическото възприемане на света. Дори и възприятието на времето, което представлява  ядрото на киното е в известен смисъл общо, след като винаги изобразителното изкуство включва разказването. Дори и във фотографията им ясно определени преди и сега. В края на краищата обаче същността на нещата ражда поезия, поетическата реч. И няма значение какво е първо и какво второ. Поетическата реч винаги съществува в добрите произведения от всички изкуства и според скромното ми мнение това свързва изкуствата.

Животът в провинцията вече не е очарователен или идиличен. Той е жесток, самотен, ограничаващ, пълен  с трудности, и ние, които живеем в столицата го игнорираме.Всички сме туристи, когато ходим в провинцията за ваканция или да посетим близките си. Кризата има пряко отражение и малкото надежди за съживяване на провинцията изчезнаха. Безконтролното експлоатиране на провинцията я изтощава. Единствената надежда са жителите, които живеят там по убеждение, а не само по навик или нужда. Там, където създават земеделски кооперации, оплакват се когато природното богатство е застрашено, създават библиотеки и филмотеки, подкрепят мястото си на практика. И докато няма грижа за всичко това, в чиито център да е човекът, инициативите на жителите са единствената надежда.

Моето малко въстание беше когато беше убит Сотирис Петрулас. Всичко вътре в мене придоби други измерения. Нещо, което познавах само като част от историята на града ми, се случи пред очите ни. Убийството на Алексис Григоропулос просто напомня, че потушаването на всеки протест срещу властта никога не е спирало.