Галерия

1

Полина Спартянова
    Църковно-националната борба на българите срещу гръцкото духовенство през Възраждането е една от най-тежките и значими битки, пред които се изправя поробеният народ по пътя за своето освобождение. Тъй като българското население води най-дългата и тежка битка на Балканите с фанариотската църква, учредявайки множество български училища и културни центрове, то бележи и най-голям културен напредък  по време на Възраждането в балканския регион. Възстановяването на българската независима църква се превръща в кауза на българското население в началото на XIX век, когато патриарх Григорий задължава църковния клир да разпространява гърцизма сред православното население на Османската империя. Постепенно гръцкият език се налага не само в църковните дела, но и в книжовността и в стопанското всекидневие на българите, а висшите духовници започват открито да толерират гръцките общности и да защитават техните културнопросветни и икономически интереси. Но на фона на тези събития много ярко успява да се открои един от представителите на гръцкото духовенство – митрополит Паисий Пловдивски.
    Паисий Пловдивски е източноправославен духовник, който е определян  от българския патриарх Кирил, също Пловдивски митрополит, като "един голям дух, роден в духовната родина на елинизма, но превъзмогнал нейната историческа слабост. Но преди всичко той е гордост на българския народ" заради приноса си в църковно-националната борба на българите. Той е роден през 1810 в град Янина, където след завършване на специалността богословие в Атинския университет става дякон и протосингел на Янинския митрополит Йоаким, който по-късно става Вселенски патриарх.
    През 1853 Паисий е ръкоположен за епископ и е назначен за митрополит на Смирна (днешен Измир, Турция), но след четири години е назначен като митрополит в българския град Пловдив. По това време българската общност в града иска от патриаршията да им бъде назначен архиерей – българин, но искането им не е удовлетворено. След като се установява в Пловдив, Паисий тръгва на обиколка из епархията и за изненада на българското население събира по-малки от общоприетите владишки данъци, оставяйки част от същите постъпления на общините. По време на службата си в пловдивската епархия той  не се противопоставя на богослужението на български език и прави лични дарения на отделните български училища. През 1859 ръкополага българския апостол на свободата, Васил Левски, в духовен сан йеродякон.
    По това време Пловдив и Пловдивската епархия заемат важно място в църковно-националната борба на българите срещу гръцкото духовенство. Именно там в църквата „Св. Богородица” в деня на Рождество Христово на 25-ти декември 1859 Паисий и главният свещеник на храма, поп Златан, отслужват Света литургия на църковнославянски вместо на гръцки език. Това е и първото голямо постижение на българите в борбата за църковна независимост в града. По-късно през 1861 в същата църква се декларира официално, че градът и епархията не признават властта на Цариградския патриарх. Паисий защитава правото на българския народ за църковна независимост като негов архиерей и затова се отказва от Цариградската патриаршия и застава на страната на българите в борбата им за извоюване на църковна национална независимост. Поради тази причина е заточен още същата година от патриаршията на Света гора в Мала Азия до 1868.
    По време на заточението на Паисий Пловдивски той си остава безспорен Пловдивски митрополит, който е признат от цялата епархия. Епархийският събор взима решение също така да не признава друг митрополит, изпратен от Цариградската патриаршия, тъй като това е щяло да означава да се признае патриаршеската власт над Пловдивската епархия и да се пристъпи към клетвата за отделяне от Патриаршията.
 

   След завръщането на Паисий от заточение той става деен участник в борбата за църковна независимост на българите и през 1870 е включен във Временния екзархийски съвет. На Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 заявява "Пловдивската епархия никога не престана да ме утешава и поддържа... Борих се за правдата и не ще престана да се боря; до гроб ще остана такъв, какъвто се показах; няма да се откажа никога от народа и от клира му.". Той е един от предложените кандидати за екзарх в наскоро извоюваната българска екзархия, но умира през 1871 по време на учредяването на екзархията. За него проф. Николай Генчев отбелязва:  "Застанал на българска страна, Паисий трябваше да понесе своя кръст по стръмнините на една трудна Голгота, да докаже, че неговият живот е дълбоко промислена позиция, която остави завинаги името му в българската национална история, в историята на българската църква".