Галерия

3

2

1

Интервю на Здравка Михайлова
Специално за GRReporter

Исмини Капандаи е родена в Атина през 1939. Била е женена за скулптора Васос Капандаис и имат един син. От 1966 се занимава професионално с керамика. Първата й книга „Седем пъти пръстенът”, издадена през юни 1989 получава много добри отзиви от литературната критика и през следващите години е многократно преиздавана. Следват романите й „За епиротите и турците”,, „Историята на Йоли”, „Откъде вече време”, „В килийното училище” (за деца), „Флория по водите", „Солта на земята”, „Ние имаме себе", „Цинична история”. Нейни книги са превеждани на английски, сръбски, български език. Също така тя е автор на албумите „Йония (Гърците в Мала Азия)” и „Църквите в Константинопол”, публикувала е разкази в различни литературни издания, сценарист е на телевизионни документални филми.     
Според академика историк Алкис Ангелу седемте новели, от които се състои "Седем пъти пръстенът" представляват смел експеримент. Той окачествява авторката като зрял и богат талант, който се проявява образно, като често пъти следва играта на повратлива кинокамера, а литературната й творба като дръзка, „тъй като не се поколебава чрез една неравна библиография да преброди труднопроходимите и неизследвани територии на четиристотин години от най-онеправдания от трите големи, наред с античността и новата история, периоди на нашето историческо минало – този от падането на Константинопол до Малоазиатската катастрофа. Авторката споделя, че е чела в продължение на години историята на османското владичество в Гърция и е навлязла толкова дълбоко в неговата атмосфера, че се чувства в този мрачен период като в свои води. Така са написани седемте нямащи връзка помежду си новели от първата й книга „Седем пъти пръстенът”, обединени от един пръстен, който по случайност последователно се озовава в ръцете на някой от героите.
Хронологичната рамка на всяка от историите е някое от безбройните въстания на гърците срещу поробителя. Тези мигове вдъхват страхопочитание и уважение и задачата на онзи, който се опитва "да се докосне" до тях става изключително трудна. Без да си поставя за цел да представи цялостната епична картина на всеки един от тези бунтове, Капандаи се е ограничила до човешки моменти и истории от всекидневието. Без да бъде историк, онова, което интересува авторката, тъй като през нейните ученически години – както тя споделя - не е било преподавано абсолютно нищо свързано с турското робство, е да разбере как са се формирали съвременните гърци. В тези нейни търсения тя стига до извода, че по правило хората „попадат в капана„ на собствените си исторически роли.   
              
ВЪПРОС: По повод Деня на независимостта на Гърция, отбелязван на 25 март бяхте поканена от филиала на Гръцката фондация за култура в София за откриването в Народната библиотека  на изложба с гръцки издания, отличени с Държавната награда за литература. Там сте имала среща и със студенти от специалност „Новогръцка филология” в Софийския Университет „Климент Охридски”. Какви са вашите впечатления от трите дни прекарани в столицата на България, от хората, с които сте имала срещи и събитията, на които сте присъствали?
 
КАПАНДАИ: Срещата със студентите се състоя по-рано същия следобед преди откриването на изложбата. Удивена бях от факта, че в България значителен брой млади хора изучават новогръцки и говорят езика с такава лекота. Изумена съм и същевременно ми стана изключително драго от това откритие. Прекарах два часа в университета в разговор със студентите, с професор Драгомира Вълчева и д-р Георгия Кацелу, които също присъстваха на срещата.

Това бе първото ми посещение в България (надявам се, че няма да бъде последното) и то засили моето убеждение, че ние народите на Балканския полуостров, които споделяме векове общо историческо минало в известен смисъл си “принадлежим” един на друг. Вървях по улиците на София, наблюдавах минувачите наоколо и бях обзета от чувство за родство. Усещане, което се засили по-късно на откриването на изложбата, докато слушах да говорят хора като директорката на Народната библиотека Боряна Христова, директора на Гръцката фондация за култура Димитрис Румбос, известния писател Кирил Топалов и др.

ВЪПРОС: Кои основни тенденции и течения в съвременната гръцка литература бихте откроили?
 
КАПАНДАИ: Смятам, че подобаващ отговор на този въпрос би могъл да бъде даден едва от дистанцията на времето, когато литературните критици, които следят и изучават тези тенденции и характерни черти ще издадат своите ”присъди”.  

ВЪПРОС: Добре известен факт е, че процесът на консолидиране на националните държави на Балканите до голяма степен е препятствал свободното непредубедено общуване между народите от нашия регион, откроявал е на преден план в продължение на десетилетия стереотипния образ на съседа, насаждал е у всички балкански народи „фобии” един спрямо друг. Смятате ли, че общуването чрез литературата и в по-широк смисъл чрез изкуствата е в състояние да преодолее вкоренени с векове стереотипи?

КАПАНДАИ: Споделям мнението, че „общуване” е ключовата дума, било то посредством литературата и изкуствата, или от всякакъв друг вид. Свободното общуване разрушава стереотипите; ако не е единствен начин, то все пак е сигурен метод и човек трябва да го опита. Нека не забравяме, че на нас хората от двайсет и първи век ни е даден един мощен “инструмент”. Разбира се, имам предвид интернет. Така че само от нас зависи да потърсим истината, да се опитваме да прозрем неподправения образ на съседа, за да преодолеем фобиите.
    
ВЪПРОС: Като първия балкански писател-нобелист Иво Андрич, повечето от чиито романи представляват хроника на историческите събития в неговата родна Босна, вас ви занимава гръцката история и описвате живота в едно географско пространство разположено между Изтока и Запада, където в продължение на векове са се сблъсквали интереси и влияния, населено от различни национални групи изповядващи различни религии. Има ли според вас преобладаваща черта присъща на балканските литератури? Съществува ли антропологичен тип, който би могъл да бъде окачествен като Homo Balkanicus?

КАПАНДАИ: Дали съществува такъв антропологичен тип ще се произнесат антрополозите, компетентни да дадат отговор на този въпрос. От своя страна аз ще повторя онова, което вече казах и в което съм твърдо убедена, а накратко то е, че ние споделяме векове общо, бурно и понякога наистина трагично историческо минало, изучаването на което от една страна би помогнало да се вгледаме и проумеем по-добре самите себе си, а от друга според мен, би трябвало да доведе всички нас, хората на Балканите до по-проникновено взаимно разбиране така, че да възприемем по-добронамерено отношение към нашите съседи.

ВЪПРОС: Вашият роман ”За епиротите и турците” (Απειρωτάν και Τούρκων, 1990) е отличен с наградата на Обществото за християнска книжовност и с наградата на Фондацията „Уранис”  на Атинската академия (1992). Смятате ли, че това е най-добрата книга, която сте написала?

КАПАНДАИ: Наистина не мога да кажа. Гледам на моята работа като на една цялост и откривам преимущества и недостатъци във всички свои книги.

ВЪПРОС: Била сте омъжена за известния гръцки скулптор Васос Капандаис (1924-1990), това означава, че са ви свързвали и споделени духовни ценности. През 2007 музеят „Бенаки” организира голяма ретроспективна изложба с негови творби. Бихте ли казали няколко думи за творческите му търсения?

КАПАНДАИ: Васос Капандаис беше – и това не е само лично мнение на неговата съпруга „встрастен” скулптор от голяма величина. При все това ще ми позволите да не се произнасям върху творчеството му. Каталогът на ретроспективната изложба, издаден от музея „Бенаки” и издателство „Агра”, Атина (2007) би могъл да хвърли повече светлина върху неговата работа и да даде за публиката по-конкретен отговор на този въпрос.

ВЪПРОС: Вашата книга „Седем пъти пръстенът”, която се състои от седем новели, свързваща брънка между които е историята на един предаван от ръка на ръка и от поколение на поколение старинен пръстен, зареден с историческа памет от падането на Константинопол до гръцкото Въстание от 1821, е преведена на български (изд.ателство „Балкани”, София, 2005) и английски (Mc Gill University Press, Montreal, 1994). Книгата „Осем пъти пръстенът” излязла през 2008 нейно „продължение” ли е? Каква е нейната фабула, и тя ли представлява поредица от истории свързани по същия находчив начин както тези от „Седем пъти пръстенът”?

КАПАНДАИ: „Седем пъти пръстенът” най-напред излезе от изд. „Естия” през 1989. „Осем пъти пръстенът” бе издадена от „Кастаниотис” почти десет години по-късно и не е продължение на първата книга. Става дума за същата книга, но тя съдържа още една - осма - история, която се развива в нашето съвремие в Кипър, след окупирането на острова. На нея се дължи и новото заглавие на книгата.

ВЪПРОС: Последният ви роман „С изглед към живота” (Με θέα τη ζωή, 2009) бе окачествен от литературната критика като пророчески. Кризата и упадъкът на съвременните общества и на техните главни действащи лица са всекидневна реалност. Във всички ваши книги като писател малко или повече вие излагате възгледите си за събитията и заобикалящата действителност, без при все това те да са автобиографични. В друго ваше интервю казвате, че съвременното общество е осакатено от стереотипи: всички искат да са млади, красиви и богати. Хората се отказват от неповторимостта на своята личност и когато това се случи то има катастрофални последствия. Така вие различавате в него сумрака на обществото на който сме свидетели. Мислите ли, че разрухата би могла да доведе една разпадаща се социална тъкан до продуктивно възраждане?

КАПАНДАИ: Да, смятам, че това е възможно. На онези, които се занимават с история е добре известно, че само чрез войни и разтърсващи социални катаклизми общества в упадък каквито са нашите в съвременността, са имали шанс за обновление. Тази мисъл ми дава сила и ми помага да преодолея „евентуалните ужасии” на близкото бъдеще, с които всекидневно масмедиите „безплатно” ни бомбардират.