Галерия

6

5

4

3

2

1

Здравка Михайлова
Специално за GRreporter

Миналата година в една от най-големите атински болници „Сотирия” се състоя проектът „Болницата като място на паметта и болката”, чиято цел бе съживяване на болничното пространство чрез изкуство. В момента продължава да тече четиригодишният „Urban Dig Project"  ("Разкопки на културните призраци, витаещи над съвременния град") на артистичната формация „Όχι παίζουμε”. Проектът е фокусиран върху „археологически разкопки на градския пейзаж” и културната история на съвременния град. Вече втора година в неговите рамки се играе театрално-музикалният спектакъл по „Москов Селим”, последният разказ на известния гръцкия писател Визиинос, почти непревеждан на български. Негова сцена е запусната оркестрова зала в Ωδείο Αθηνών - атинското Музикално читалище, където Визиинос е преподавал през последните две години преди да бъде въдворен в психиатричната клиника „Дромокаитион” в Дафни, където и умира през 1896. Спектакълите включват театър на движението, музика, танц, инсталации, а след някои от тях специално поканени зрители от артистичните среди разговарят с публиката за тяхната работа, свързана с разбулване тайните и културните фантоми в урбанистична среда.
Болезненото в изкуството присъства и в осемдесетте графики на известния норвежки художник Едвард Мунк, които могат да бъдат видяни до 27 февруари в изложбата „Отвъд вика” в частния музей Ираклидон. От нея отсъства прочутата картина „Викът” на норвежкия бохем, посещаващ кафенета, където абсентът се сервира като аперитив преди да стигнат до морфина. Мунк притежава уникалната способност да диагностицира – по думите на австрийския художник-експресионист Оскар Кокошка – истеричния страх зад онова, което се нарича обществен прогрес. Художникът на болката и смъртта преживява ужаса от загубата още в ранното си детство и успява да го трансформира в изкуство. Идеята да бъдат показани негови графики в „Ираклидон” се ражда през 2007, когато в същия музей е организирана изложба на Тулуз Лотрек. Въпреки че са живеяли по едно и също време, Лотрек се обръща към радостта от живота и гуляите. А Мунк, който е преживял нервен срив изобразява мрачната страна на нещата, характерни са заглавията на някои от неговите картини - „Болно дете”, „Меланхолия”, „Безнадеждност”, „Върколакът”.
Картина, която човек неволно би объркал с „Вика” на Мунк, обаче, може да бъде видяна в разтърсващата изложба-документ с наслов „Причина за смъртта: евтаназия” (21/1 до 13/3) в музея Бенаки (булевард Пиреос 138), открита неотдавна в съорганизаторство с Гръцката психиатрична асоциация. В нея са представени 96 творби от сбирката Prinzhorn, рисувани от 18 художници - душевно болни, които в периода 1939-1944 стават жертва на безчовечната програма на нацистите за „лечение” чрез евтаназия.
По време на нацизма модерното изкуство в Германия е окачествено като изродено – тъй като не отговаря на древогръцките и римски образци, които са на почит – и е забранено. Значими произведения на изкуството са унищожени, а художници като Ото Дикс, Макс Бекман, Ернст Кирхнер, Паул Клее са пропъдени от страната. За изродено също така е било смятано и изкуството на затворените в приюти душевно болни. Ако днес творчеството на такива индивиди бива насърчавано, тъй като представлява начин за изразяване и социализиране, в нацистка Германия, то е било сигурна заявка за газовите камери.
Още в началото на Втората световна война през есента на 1939 е основана „Комисията на Третия райх за научно регистриране на сериозни наследствени и сродни заболявания” и е взето решение да бъдат използван методът на евтаназията за „лечение” на хората с различни дефекти и на душевно болните. Програмата е наречена „Операция Τ4”. Тя е ръководена от лекарите Карл Бранд и Филип Бухлер, а Хитлер е убеден, че това ще помогне за „расовия интегритет на германския народ”. Масовите екзекуции на пациенти в психиатрични клиники и приюти, известни и като „Операция евтаназия” представляват мрачна глава в историята на Германия, а нейните жертви съвсем не са само евреи.
Началото на експозицията бе ознаменувано от симпозиум в Бенаки на тема „Изкуство и  психични разстройства”. Изказванията варираха от дестигматизиране изкуството на психично болните и изолирани в приюти до анализ на „изроденото изкуство” на модернизма, забранено с декрет по времето на Хитлер (нацизмът върви ръка за ръка с академичния натурализъм като канон на нацисткото изкуство, отхвърлящ и наказващ всякакъв модернизъм в Германия - родината на експресионизма и атоничната музика), използването на изкуството като пропаганден инструмент от Третия райх, признаването на art brute за изкуство, което може да бъде продавано, сбирки с такова „маргинализирано” изкуство в Европа, връзката изкуство-психопатология, исторически преглед на изкуството на затворени в приюти за душевно болни.
Кураторът на сбирката Prinzhorn Томас Рьоске коментира въздействието на подобни колекции върху модернизма и съвременния изобразителен изказ, както и "магриназилизирани" от болестта творци, които вече са включени в нея. Симпозиумът завърши със спектакъла „Вълната на лудостта в периода между двете войни”, драматизирана обработка от Стелиос Красанакис на „дневника на изолацията” на скулпторката Камий Клодел, чийто сценичен образ бе въплътен от актрисата Лидия Фотопулу.
 
Стелиос Красанакис, психиатър-драматотерапевт пред GRReporter

ВЪПРОС: Имената на прочути хора на изкуството – Ван Гог, Антонен Арто, Салвадор Дали - са свързани с гранични душевни състояния, запечатани в тяхното творчество. Режисираният от вас спектакъл, с чиято премиера завърши симпозиумът, посветен на творчеството и лудостта използва като театрален материал писмата на Камий Клодел, писани от приюта за душевно болни, където тя прекарва 30 години, чак до смъртта си. 
Освен че оставя покъртително усещане у зрителя, той го кара да се замисли и над това какви ли творби би могла да създаде тази значима скулпторка, ако в периода между двете войни са преобладавали съвременните концепции за изкуството на хората с психични разстройства. В края на спектакъла глас на разказвач споменава, че през 1968 на гроба на Клодел е поставена   възпоменателна плоча, на която освен нейното са изписани и няколко немски женски имена. В памет на кои други е тази паметна плоча?

Стелиос Красанакис: Има много хора на изкуството, чието творчество е свързано или е плод на психопатологични състояния и откроява изразната сила на лудостта и безумството. Трябва да отбележим, че се срещат случаи както на съзидателна психотичност, така и на катастрофична, при която е унищожена всякаква възможност за творчество. Камий Клодел представлява принадлежи именно към втория случай. Последната известна скулптура, която тя е оставила е бюстът на брат й поета и дипломат Пол Клодел от 1905. Отогава нататък нямаме нейни творби, а годините от 1913 до 1943 тя прекарва в заведение за душевно болни, където не е нарисувала дори една рисунка. Що се отнася до възпоменателната плоча с имената, това е творческо хрумване специално за спектакъла, за да бъдат подчертани паралелните животописи между Клодел и жени-творци, чиито произведения са показани в сбирката „Prinzhorn”. Такава паметна плоча в действителност никога не е съществувала и в окончателния вариант на спектакъла, който скоро ще се появи на атинска сцена през март, това ще бъде по-ясно подчертано.

ВЪПРОС: Освен диагностична и терапевтична стойност изкуството на хората с душевни разстройства помага да бъдат по-добре разбрани структурата и естеството на лудостта, как тези хора гледат на обществото и на света, то улеснява картографирането на подсъзнателното. Бихте ли могли да се спрете на това по какъв начин „изкуството представлява изход от безизходицата на душата”, както казвате в едно друго ваше интервю?

Стелиос Красанакис: Душевно заболяване означава душевна безизходица. Всичко, което помага на изразяването, на екстрериоризирането на душевния свят представлява противоотрова срещу психичното бездействие. Гъвкавостта на нашата душевност, умението за адаптиране към трудни вътрешни, но и външни ситуации, са признаци на душевно здраве.
Творческото изразяване обслужва в тази посока, без това непременно да означава, че всеки израз на творческите ни възможности представлява художествена творба. Когато това се случи, както с душевно болните творци събрани в колекцията Prinzhorn, то представлява доказателство не само за таланта, но и за душевната сила на човека, който може да различава светлината дори в мрака, и живота отвъд перспективата на смъртта.

Мариос Вазеос, финансист и директор на фестивала в остров Наксос пред GRReporter

ВЪПРОС: Тематичната ос на летния фестивал на остров Наксос  през 2008 е предвестник на експозицията „Причина за смъртта: евтаназия” в музея „Бенаки”, която изследва връзката между изкуство и лудост. Културната организация ЕОН (ΑΙΩΝ) в сътрудничество с научното дружество ”Психология-изкуство” организира тогава в рамките на фестивала самобитната изложба с наслов „Psychotopia”, като помага на публиката да проникне в тази взаимозависимост посредством литературни и театрални текстове, музикални и кино-творби, произведения на изящните изкуства. Очевидно организаторити имате особена чувствителност и усет към топографията на човешката душа, независимо дали става въпрос за душевно здрави или с разстройства хора и признавате изкуството им за равностойно с това на „нормалните”. Бихте ли разказали каква беше концепцията ви за организирането на тези прояви?
Мариос Вазеос: Изложбата „Psychotopia” представляваше само част от един фестивал на изкуствата, на който бе представена връзката между творческата съзидателност и лудостта и безумството, какъвто и да е нейният източник – дори лудостта на любовта. Душевните пейзажи са граничещи с пейзажа на изкуството и винаги съществува осмоза, взаимопроникване между художествения израз и отклоненията и лъкатушенията на човешката душевност.
 
ВЪПРОС: Успоредно със симпозиума „Изкуство и лудост”, последвал откриването на експозицията на сбирката Принцхорн, видяхме и инсталацията на „Книгата на смъртта говори” от съвременния немски художник и скулптор Клаус Пфайфер, който живее и работи на Наксос. Кои бяха неговите „луди произведения”, показани през 2008 на вашия фестивал на острова?

Мариос Вазеос: Клаус Пфайфер е творец, с когото имаме трайно и дългогодишно сътрудничество, възхищаваме се от него и го ценим. На изложбата той участва с творбата „Корабът на лудите”, която коментира отблъскващия обичай през Средновековието, а и в по-късни времена – преди създаването на приютите за душевно болни като институция – хора с душевни заболявания да бъдат натоварвани на кораб, той да бъде оставян неуправляем в открито море, докато вълните го погълнат.

ВЪПРОС: Какви ще бъдат централната тема и основните акценти на проявите на тазгодишния фестивал?  Той ще се проведе в средновековната крепостна кула от 1600, принадлежаща на рода Вазеос („Πύργος Βαζαίου”). През последните десет години той се е превърнал в утвърдено място за срещи на Наксос между различни култури и оригинални творчески проекти.

Мариос Вазеос: Насловът на тазгодишната ни програма е “Less is more”, тъй като тя е съсредоточена върху  върху по-камерни, но същински спектакли, музикални творби и литературни представяния.

ВЪПРОС: Има ли ли сте до момента сътрудничество в рамките на фестивалните прояви с български хора на изкуството, или може би някои гръцки творци, с които сътрудничите са били канени на културни прояви в България? Например, двете превъзходни изпълнителки сестрите Вуюкли, участвали във фестивала на Наксос, превърнаха откриването на филиала на Фондацията за гръцка кулутра в София през 2008 в незабравимо преживяване, спечелвайки възхитата и аплодисментите на публиката с „мултикултурния” си репертооар.
   
Мариос Вазеос: Въпреки уважението, което храним към българската култура и нейните творци, все още не се е случвало да установим сътрудничество с изпълнители и състави от България, нещо, което се надяваме да се случи в бъдеще. Онова, което особено ме възхити, бе закупуването на дома на големия философ Витгенщайн във Виена от българската държава и факта, че сега там се помещава културният център към посолството на България във Виена - акт за спасяването на една историческа сграда, в която е действал философският кръг на Виена през трийсетте години на миналия век.
Особено удовлетворение е за нас, че талантливи изпълнители, участвали на фестивала в Наксос, се се появявали и са познати и в България, тъй като сестрите Вуюкли са едни от най-даровитиге, качествени и заслужаващи внимание „експортируеми” гръцки музиканти.