Галерия

2

1

    Здравка Михайлова
    Специално за GRReporter
Майсторската плетка от реализъм и нравоучителен роман, екзистенциално-философските търсения, стегнатата фабула и притегателната сила на разказваческото умение заздравяват приноса на Никос Казандзакис и го утвърждават като ценност в гръцкия литературен канон. Макар да е писал поезия (епичната му поема “Одисея”, състояща се от 33 333 стиха, е два пъти по-дълга от Омировите “Илиада” и “Одисея” взети заедно), трагедии, философски и автобиографични произведения, пътеписи и есета, извън Гърция той най-вече е познат с романите си.
     Неговият Зорбас, литературен образ създаден по истински прототип, несъмнено е един от най-известните и емблематични герои в съвременната гръцка литература. За митологизирането на персоната Zorba the Greek до голяма степен допринася и филмът (1964) на Михалис Какоянис. Гъркът-левент и “арабия”, въплътен от актьора Антъни Куин, печели същата популярност както сиртакито, сувлакито, евзоните и Партенона, като евтините кичозни безделушки от квартала Плака под Акропола, и подхранва туристически изопачената и опростена представа за новогръцката идентичност, без разбира се, отговорност за това да носят творците от световен калибър Казандзакис, Какоянис и Теодоракис. С романа “Алексис Зорбас” (1946) критският писател поставя началото на седем добре композирани и много известни произведения, които му донасят широка известност.
Казандзакис започва встъплението си към романа „Алексис Зорбас” с това кои хора – живи или покойници - са оставили най-дълбоки следи в душата му и казва, че би се ограничил с четирима: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас. „Този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си”. Където и да отвориш романа, се натъкваш на възхитата на автора, наричащ себе си „книжен плъх”, от човека, който той счита за свой „духовен водач, „гуру”, както го наричан индусите, „старец”, както го наричат монасите в Света гора...”: „Ако се бях вслушал в зова му – не в зова, а във вика му, - животът ми щеше да придобие стойност, щях да изживея с плът и кръв, и кости всичко онова, което сега като наркотик обмислям и създавам с перо и хартия”. Приятелят на Казандзакис, обезсмъртен в литературния образ на героя от неговия най-популярен роман, е с душа, която „където и да я докоснеш, от нея изскачат искри” и общувайки с него авторът чувства как „светът възвръща девствеността си”. „Аз повечето пъти не говорех: какво може да каже един „интелигент” на една хала? Слушах го как ми разказва за своето село на Олимп, за снеговете, вълците, комитите, „Света София”, лигнита, магнезита, жените, бога, отечеството и смъртта – и изведнъж, когато се разпалваше и думите не му достигаха вече, той скачаше върху едрия крайбрежен чакъл и почваше да играе хоро”. Сигурно всички, гледали филма „Зорба Гъркът” на Михалис Какоянис, си спомнят финалната сцена, в която предприятието с въжената линия се сгромолясва от планината към брега на морето, където Антъни Куин - „халата”, учи Алън Бейтс - изиграл ролята на „писарушката”, как се танцува зейбекско хоро – метафора за изтръгването на човешкия дух от тежестта на материята, благата, изгодите и мимолетните печалби в живота, които само в един миг могат да се превърнат на пух и прах.
Какво представлява истинският Зорбас за Казандзакис, защо той го претворява в литературен герой и къде се разгръща действието на тяхното приятелство и съдружие в истинския живот? На десетина километра от селището Кардамили в Мани, избрано за негов дом от известния английски пътешественик-елинист Патрик Лий Фърмор-Майк, когото местните хора наричат просто Михалис, се намира Ступа (Калогрия), мястото, където са се случили събитията, описани в «Житие и битие на Алексис Зорбас”. Лий Фърмор се установява там след Втората световна война, по време на която изиграва решаваща роля в съпротивата на остров Крит срещу десанта на немските окупатори, а днес е една от „историческите забележителности” на Кардамили.  
Пълното заглавие на книгата „Житие и битие на Алексис Зорбас” - пропуснато в преводите на доста езици, включително и на български - подсказва, че става дума за житието на един разпътен светия, чиито перипетии авторът ще обезсмърти в този синаксар. Казандзакис казва: “Почнах да пиша този синаксар на Зорбас…, за да закрепя изцяло образа му, образа на “стареца ми”. Всичко започва в една кръчма в Пирея, ето как е описана тази сцена в романа: „Това, което ми направи най-силно впечатление, бяха очите му – присмехулни, тъжни, неспокойни, изпълнени с плам.... Изгледах го внимателно. Хлътнали страни, масивна челюст, изпъкнали скули, посивели къдрави коси, искрящи очи”. (...) „Разбрах, че този Зорбас е човекът, който толкова време търсех и все не го намирах; едно живо сърце, този топъл глас, една сурова голяма душа, чийто пъп все още не се бе откъснал от майка си – Земята” 1. А в действителността Казандзакис се запознава с прототипа на главния герой от романа - Йоргос Зорбас, през 1915 на Халкидическия полуостров. През 1917 Казандзакис наема Зорбас и двамата заминават за Мани в Пелопонес, където се опитват да разработват лигнитна мина до 1918. Това преживяване, заедно с плана му от 1915 за дърводобив в Света гора, съвсем скоро ще бъде превъплътено в световноизвестния роман, а запознанството ще се окаже решаващо, тъй като с епикурейското си възприемане на живота съдружникът му оставя върху писателя отпечатък равносилен на духовното въздействие на основателите на философски школи. Също така по време на мисията му в Грузия за изтегляне на кавказките гърци от пламъците на революционна Русия писателят ще бъде придружаван от група, в която са и приятелите му Ставридакис и Зорбас.
По време на Първата световна война онези в Гърция, които разработвали лигнитни мини, смятани за стратегически ресурс, били освобождавани от военна повинност. Едни обясняват начинанието на младия по онова време Казандзакис с дезертьорски мотиви, други са склонни да мислят, че той просто е искал да изкара пари, тъй като финансовото му състояние не било цветущо. Не че кой знае каква работа падала в лигнитната мина, затова и досега в Ступа казват полу на сериозно, полу на шега: „Ако искаш да фалираш, вземи Казандзакис за съдружник!”. Зорбас е надзирател на работниците, с емпирични познания по металургия, по-скоро иманяр и златотърсач, търсещ метални, а може би и златоносни жили. Може и Казандзакис се е надявал, че заедно ще открият злато и ще забогатее – но ето че златото, на което се  натъкват, добива образ половин век по-късно с издаването на романа «Алексис Зорбас», направил съвременна Гърция и Крит разпознаваеми на световната карта. Още тогава двамата съзнават, че копаят не толкова за доходоносна руда, колкото навътре в златната жила на приятелството. И двамата знаят добре, че търсенето на лигнит по крайбрежието на Мани е практичен повод, само прах в очите на хората. „Ние гледахме час по-скоро да залезе слънцето, да си отидат работниците, та да се проснем и двамата на крайбрежния пясък, да хапнем от вкусното ни селско ядене, да пийнем от сухото критско вино и да подхванем приказките.” Казандзакис признава в романа: “Да си поиграя на капиталист, на собственик на магнитна мина, на делови човек, и ако играта ми сполучи, да кажа тогава, че не съм си играл, ами че съм твърдо решил да променя живота си.” А всъщност обикновено Казандзакис пишел, докато Зорбас и останалите прокопавали галерии под земята, понякога само отивал при работниците да ги нагледа.         
На брега на Калогрия на Казандзакис гостуват и поетът-орфик Ангелос Сикелианос заедно с напредничавата му съпруга – американката Ева Палмър, заедно с която десетилетие по-късно ще организират Делфийските тържества. Съпругата на Казандзакис Галатия и Ева били първите жени, появили се на този плаж по бански костюми и пушейки цигарета. Селяните смятали мъжете им за омагьосани, подвластни на самодивска омая. Казандзакис бил толкова начетен и образовен, че местните селяни казвали за него, че изучавал «Соломониката» - апокрифна книга, съдържаща откъси вдъхновени от Талмуда и от еврейското кабалистично учение. Тоест, вярвали, че се занимавал с магии, посвещаване, прорицания, гадателства.
Мястото на действието - Ступа - е крайбрежно курортно селище в Пелопонес в подножието на внушителната планина Тайгетос в месинската част на Мани, което очарова посетителя през всички годишни време. Освен с хубавия си плаж Калогрия, то се слави и като базов лагер за обхождане на непристъпните къщи-крепостни кули в Мани, гората-природен резерват Василико, живописни църкви и уникални селища със запазени калдъръмени улички, както и ждрелата на Вирос и Риндомос. На няколко километра североизточно от Ступа - в Прастовá – и до днес са запазени сградата на лигнитната мина и галериите, където Никос и Йоргос се престрували на капиталисти, на работодател и работник. Административната сграда на предприятието е купена през 1964 от вече покойния немския художник Руди, днес тя е собственост на дъщеря му Катерина, която заедно с приятеля си я реставрира с намерение да подслони там резиденциален център за различни изкуства. Някогашната обрасла като джунгла градина е вече спретната, а каменната сграда - реновирана с вкус. На няколкостотин метра може да бъде видяна и къщата на вдовицата, станала жертва в романа на критския мачизъм, но всъщност не по-малко изложена на риск от свирепостта на маниатите, както ще видим по-нататък.
Наш гид по време на обиколката по планинския склон над Ступа с администрацията на мината и лигнитната галерия е Катерина Ексархулеа. Тя е внучка на кръщелника на Зорбас. Прадядо й бил хазяин на Зорбас, който отсяда в дома му, докато с Казандзакис разработват „предприятието”, и така става кръстник на новородения й тогава дядо, като му дава името си – Йоргос. На крайбрежието на Калогрия Казандзакис прекарва месеци от 1917-1918. В южния край на плажа се намира пещерата, използвана от него като „кабинет”, където е писал произведенията си, а в северния е схлупената варосана къщичка с няколко черничеви дървета отпред, където е живял писателят. Колибата, където той пише, че се оттеглял, за да изучава Буда вече не съществува, била е разрушена по време на унищожителното земетресение през 1927.
Ежегодно от 2007 (обявена от министерството на културата на Гърция за „Година на Казандзакис”) насам дружеството „Политистикос антилогос” (Каламата), което ще рече “Контраслово за култура”, организира тридневни прояви, посветени на Казандзакис. Михалис Димитракопулос, Танасис Пандес и Андреас Загакос от окръжния град на Месиния, където се намира Ступа, са двигатели на замисъла и го осъществяват в рамките на по-широката инициатива „Мрежа на градовете на Казандзакис”. Става дума за места свързани с живота и творчеството му. Това са Ираклион, където е погребан писателят, село Велвендос на Олимп, където е роден Зорбас, остров Егина в Сароническия залив недалеч от Атина, където творецът от Крит прекарва две години по време на хитлеристката окупация на Гърция, Скопие, където Зорбас преживява последните години от живота си и където е погребан, и Ступа - пресечната точка на житейските траектории на Казандзакис и Йоргос Зорбас. Никой от тримата ентусиасти от Каламата не е професионален литератор – Михалис е преподавател по физика, Танасис е журналист, а Андреас има кафетерия на морската променада в града. Сработването им е прекрасен пример за това какво могат да направят някои хора, на които може би най-точно приляга думата общественици-будители, за духовната свяст на местните общности.
Ступа няма нужда от туристическо популяризиране: през август тя е пренаселен гръцки семеен курорт, а през останалите летни месеци популярна дестинация за английски, немски и др. туристи, доста от които имат имоти в околността. Това от което има нужда е културна добавена стойност - смятат организаторите - и миналото на селцето, свързано с Казандзакис, предоставя точно тази прекрасна възможност да я получи. По залез слънце най-обикновени червени пластмасови столове биват подреждани до самия прибой точно пред „дома” на писателя - къщичката с черничевите дървета, и това става докато на плажа все още има хора. Нещата се случват в непринудена атмосфера и всички, които проявяват интерес, са добре дошли да се присъединят. Йоргос Завелакис, притежаващ най-богатия литературен архив в Гърция, коментира философията на устойчивите културни прояви, уподобявайки ги не на проливен еднократен пороен дъжд, който отминава и след това те обзема меланхолия, а на ситен напоителен ръмеж, който прониква непрекъснато в спечената пръст на дремещите провинциални градчета. Жителят на Ступа Теодоракеас, пенсиониран пилот от „Олимпиаки” казва, че историите за Казандзакис и Зорбас са почти кодирани в гена на местните жители, толкова много те са слушали за тях от по-възрастните, които са били техни свидетели. Освен обсъждането на филологически теми и преводите на Казандзакис, на тези срещи се прожектират и документални филми с архивни кадри от патриархалния бит в Мани през петдесетте и шейсетте години, интервюта с местни хора познавали писателя и Зорбас и др.
На литературно възпоминание за писателя Катерина Ексархулеа прочете язвителни куплети по подобие на маниатските тъжачески песни, „оплакващи” тесногръдието на църковните и някои академични кръгове в Гърция през петдесетте години, лишили я от Нобелов лауреат прозаик.  Донякъде обяснима е и резервираността, проявена от гръцката читателска публика към творчеството на писателя приживе. То е изпъстрено с критски диалектни форми, които за разлика от преводите на много чужди езици, на български са пълнокръвно предадени в майсторското слово на неговия преводач Георги Куфов. Така  е Казандзакис е „реимпортиран обратно” в Гърция благодарение на неговите английски преводи, четящи се с по-голяма лекота и достъпност отколкото гръцкия оригинал, поради опростения им език, „съкратил” диалектизмите и идиоматичните изрази. Нормално е думи като „да се меракландисаш”, „диван-чапраз”, „салтанати”, „кумец”, както се обръщат критяните и въобще старите гърци помежду си, и др. да намират по-лесно своя еквивалент на който и да бил от балканските езици.
Защо обаче действието на романа е пренесено на Крит, а не е запазено мястото, където са се случили истинските събития? Някои смятат, че Казандзакис описва преживелиците – свои и на Зорбас - от Мани, сякаш са се случили на Крит, тъй като по онова време местните нрави били много строги, сурови и дори жестоки, и докато все още били живи, той не би могъл да претвори всички тези хора в персонажи от роман, тъй като биха били лесно разпознаваеми и би ги злепоставил. Как би могъл да изложи на гнева на съселяните й младата вдовица? Но тази теза е спорна, защото всъщност той описва нравите на Крит като още по-безмилостни - вдовицата от Мани не е заклана в истинския живот, докато в романа критските мъжаги й отрязват главата като на агне.
Затворена и изолирана сред високите планини на Пелопонес, до неотдавна областта Мани е била един от най-примитивните и диви райони на Гърция и едно от малкото, наред с Крит места, където вендетата не е пълна отживелица. Цели родове са били изтребвани, кръвното отмъщение е било възпитаван с поколения начин на живот. Майката заклевала сина си: «Отглеждам те да порастеш, за да отмъстиш за кръвта ни, макар и да знам, че накрая горко ще те оплаквам». Културата на кръвното отмъщение и оплакваческите песни в Мани са тясно свързани. Сред пустошта на тези планини маниатските капетанати са били единствени и самовластни господари в продължение на векове. В документалния филм за нравите в Мани наблюдавахме сцена на патриархален триумф, при която баба вдига високо новороденото си внуче с възгласа «Момче е!», а сватя развява кошулята на невестата, за да се види колко червен е рубинът на непокътнатата й чест. Анекдотична е популярността на картината поп възседнал магаренце, а след него крачи пеш попадията натоварена с наръч дърва. Тя изглежда така в периода между двете войни, а след Втората война попът отново язди на магаренце, но този път натоварената попадия крачи пред него. На похвалния коментар „Много сте се модернизирали, дядо попе”, той отговаря: „Ами, пуснал съм попадията напред, че много минирани полета останаха непрочистени след войната”.
Жените били основната работна сила на Мани и това е основната причина те да бъдат пощадени от вендетите. Не е виц случаят с брата, който не сядал да обядва, ако не му застеляла трапезата неговата сестра: «Къде скиториш, мари, по никое време – пладне стана?!”, навиквал я той, ако закъснеела с месалите. Обичаят „сигрия” също е показателен за патриархалните нрави. Когато някоя жена била бездетна или раждала само момичета, за да не се затрие семката на мъжа, той имал право да вземе втора жена без венчило, а първата си оставала стопанка на дома, тъй като тогава разводът бил непознат или поне считан за обиден.
Жените на Мани са замесени от сурово и кораво тесто, още се разказва историята как заклали със сърпове влезлите в едно село турци, тъй като в онзи момент мъжете им отсъствали. Макар и този случай да е по-скоро изключение, тъй като в общи линии Мани никога не е бил завладяван от турците. Твърди се, че маниатите плащали данъка си „от разстояние”, подавайки торбата с парите привързана на дълга гега, за да не се приближава прекалено много турчинът. Разказват и случая за заминал отвъд океана мъж родом от Мани, който по силата на стародавната традиция бил призван един ден да се завърне, за да убие някого, когото нито познавал, нито очите му били виждали. В Мани вендетата представлявала нескончаема верига от убийства за отмъщение. Причината можела да бъде почти всякаква: нанесена обида, злепоставяне, клевета, прегрешаване, нанесени полски вреди по нивите, политически разпри, разногласия между наследници, приставане на булка, разваляне на годеж, прелюбодеяниие, отмятане от дадена вече дума и др. В Меса Мани до съвсем неотдавна дадената дума била равносилна на подписан договор и професията натариус е доста нова. Тогава се заклевали в мустака си. Ако кажели на някого: «Ще ти оскубя мустака косъм по косъм» означавало, че скоро ще гърми кремъклийка. Фразата «ако ме докачиш на чест, имам деца и в гроба да пратя, и в затвора” била парола за началото на вендета. „Вгартос” се нарича отмъстителят,  който трябва да пролее кръв. Той бил избиран с жребий, оттам и думата „вгалтос”или „вгартос” (изтеглен, изваден).
Доказателство, че своеобразната философска система на Казандзакис все още занимава не само читателите, но и неговите литературни събратя, е неотдавна излезлият роман на съвременния гръцки автор Филипос Филипу “Смъртта на Зорбас”, чиято фабула се върти около последните дни от живота Зорбас, като отделя героя от романовата му персона, подчертавайки разминаването между истинския живот и неговата литературна възстановка, но и правото на писателя на творчески произвол и митологизиране. Нещо подобно Филипу прави през 2003 г. с романа си “Последните дни на Константинос Кавафис”. Тук герой е един творец, поставен в реалистичен и исторически сверим контекст, какъвто е александрийският поет, а в новата книга на Филипу главен герой е Йоргос Зорбас, реалният прототип на дарения с романово битие от Казандзакис персонаж. Времевата и пространствена рамка, в която се развива действието на романа, са август месец на 1941 г., природата и морето на Егина, където Казандзакис живее по онова време, и в по-малка степен домът на Зорбас в Скопие. Авторът успява да докосне и една диахронична струна на екзистенциалната перипетия: връзката изкуство-живот.

1 Всички цитати са в превод на Георги Куфов по изданието „Алексис Зорбас”, изд. „Народна култура”, София, 1973.