Галерия

2

1

    Здравка Михайлова
    Специално за GRReporter
Майсторската плетка от реализъм и нравоучителен роман, екзистенциално-философските търсения, стегнатата фабула и притегателната сила на разказваческото умение заздравяват приноса на Никос Казандзакис и го утвърждават като ценност в гръцкия литературен канон. Макар да е писал поезия (епичната му поема “Одисея”, състояща се от 33 333 стиха, е два пъти по-дълга от Омировите “Илиада” и “Одисея” взети заедно), трагедии, философски и автобиографични произведения, пътеписи и есета, извън Гърция той най-вече е познат с романите си.
     Неговият Зорбас, литературен образ създаден по истински прототип, несъмнено е един от най-известните и емблематични герои в съвременната гръцка литература. За митологизирането на персоната Zorba the Greek до голяма степен допринася и филмът (1964) на Михалис Какоянис. Гъркът-левент и “арабия”, въплътен от актьора Антъни Куин, печели същата популярност както сиртакито, сувлакито, евзоните и Партенона, като евтините кичозни безделушки от квартала Плака под Акропола, и подхранва туристически изопачената и опростена представа за новогръцката идентичност, без разбира се, отговорност за това да носят творците от световен калибър Казандзакис, Какоянис и Теодоракис. С романа “Алексис Зорбас” (1946) критският писател поставя началото на седем добре композирани и много известни произведения, които му донасят широка известност.
Казандзакис започва встъплението си към романа „Алексис Зорбас” с това кои хора – живи или покойници - са оставили най-дълбоки следи в душата му и казва, че би се ограничил с четирима: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас. „Този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си”. Където и да отвориш романа, се натъкваш на възхитата на автора, наричащ себе си „книжен плъх”, от човека, който той счита за свой „духовен водач, „гуру”, както го наричан индусите, „старец”, както го наричат монасите в Света гора...”: „Ако се бях вслушал в зова му – не в зова, а във вика му, - животът ми щеше да придобие стойност, щях да изживея с плът и кръв, и кости всичко онова, което сега като наркотик обмислям и създавам с перо и хартия”. Приятелят на Казандзакис, обезсмъртен в литературния образ на героя от неговия най-популярен роман, е с душа, която „където и да я докоснеш, от нея изскачат искри” и общувайки с него авторът чувства как „светът възвръща девствеността си”. „Аз повечето пъти не говорех: какво може да каже един „интелигент” на една хала? Слушах го как ми разказва за своето село на Олимп, за снеговете, вълците, комитите, „Света София”, лигнита, магнезита, жените, бога, отечеството и смъртта – и изведнъж, когато се разпалваше и думите не му достигаха вече, той скачаше върху едрия крайбрежен чакъл и почваше да играе хоро”. Сигурно всички, гледали филма „Зорба Гъркът” на Михалис Какоянис, си спомнят финалната сцена, в която предприятието с въжената линия се сгромолясва от планината към брега на морето, където Антъни Куин - „халата”, учи Алън Бейтс - изиграл ролята на „писарушката”, как се танцува зейбекско хоро – метафора за изтръгването на човешкия дух от тежестта на материята, благата, изгодите и мимолетните печалби в живота, които само в един миг могат да се превърнат на пух и прах.
Какво представлява истинският Зорбас за Казандзакис, защо той го претворява в литературен герой и къде се разгръща действието на тяхното приятелство и съдружие в истинския живот? На десетина километра от селището Кардамили в Мани, избрано за негов дом от известния английски пътешественик-елинист Патрик Лий Фърмор-Майк, когото местните хора наричат просто Михалис, се намира Ступа (Калогрия), мястото, където са се случили събитията, описани в «Житие и битие на Алексис Зорбас”. Лий Фърмор се установява там след Втората световна война, по време на която изиграва решаваща роля в съпротивата на остров Крит срещу десанта на немските окупатори, а днес е една от „историческите забележителности” на Кардамили.  
Пълното заглавие на книгата „Житие и битие на Алексис Зорбас” - пропуснато в преводите на доста езици, включително и на български - подсказва, че става дума за житието на един разпътен светия, чиито перипетии авторът ще обезсмърти в този синаксар. Казандзакис казва: “Почнах да пиша този синаксар на Зорбас…, за да закрепя изцяло образа му, образа на “стареца ми”. Всичко започва в една кръчма в Пирея, ето как е описана тази сцена в романа: „Това, което ми направи най-силно впечатление, бяха очите му – присмехулни, тъжни, неспокойни, изпълнени с плам.... Изгледах го внимателно. Хлътнали страни, масивна челюст, изпъкнали скули, посивели къдрави коси, искрящи очи”. (...) „Разбрах, че този Зорбас е човекът, който толкова време търсех и все не го намирах; едно живо сърце, този топъл глас, една сурова голяма душа, чийто пъп все още не се бе откъснал от майка си – Земята” 1. А в действителността Казандзакис се запознава с прототипа на главния герой от романа - Йоргос Зорбас, през 1915 на Халкидическия полуостров. През 1917 Казандзакис наема Зорбас и двамата заминават за Мани в Пелопонес, където се опитват да разработват лигнитна мина до 1918. Това преживяване, заедно с плана му от 1915 за дърводобив в Света гора, съвсем скоро ще бъде превъплътено в световноизвестния роман, а запознанството ще се окаже решаващо, тъй като с епикурейското си възприемане на живота съдружникът му оставя върху писателя отпечатък равносилен на духовното въздействие на основателите на философски школи. Също така по време на мисията му в Грузия за изтегляне на кавказките гърци от пламъците на революционна Русия писателят ще бъде придружаван от група, в която са и приятелите му Ставридакис и Зорбас.