Галерия

3

2

1

Не, не е грешка на редактора. Спечелилата много овации от публиката, но и остри забележки от критиците бродуейска постановка ще гостува от 21 януари в театър “Водевил” в британската столица. През 1995 година пиесата на Теренс Макнийли печели наградата Тони, а постановката на Стивън Уадсуърт с Тайн Дейли в главната роля бе абсолютен бестселър на Бродуей през миналия сезон.
    Историята на "Майсторски клас" ни връща в пролетта на далечната 1972, когато Мария Калас води серия майсторски класове в прочутото музикално училище Джулиард в Ню Йорк. В началото на пиесата публиката в ролята на студентите на оперната дива я наблюдава да капризничи, че не й е осигурена табуретка за краката и възглавничка за кръста и става свидетел на откровенията й, че една звезда трябва да държи на стила си.
    На сцената се появява Софи - амбициозна млада певица, която изпълнява кулминационната сцена от операта “Сомнамбул” на Белини. Тя започва да пее арията на емоционално наранимата селска девойка Амина, когато Калас грубо я прекъсва, за да й обясни, че не нотите са важни при пеенето, а чувствата. Постепенно пред публиката израства една деспотична, високомерна и самовлюбена Мария Калас.

    Авторите на пиесата обаче подчертават, че тя е художествено, а не документално произведение, в чийто фокус е един конкретен период от живота на оперната дива, когато изпълнителската й кариера е вече в упадък, а личният й живот е в криза. И в двете действия изведнъж класната стая изчезва, а певицата се връща в мислите си към дните на голямата слава и към турболентната си връзка с Аристотел Онасис, който я изоставя, за да се ожени за Жаклин Кенеди. За част от критиката тези реминисценции са емоционалният връх на пиесата, за друга част са прекалено мелодраматични.
    Трета част от критиката е много чувствителна към опита на драматурга да внуши на зрителите неудоволетвореността на Мария Калас от ролята й на учителка и наставничка на млади оперни таланти, които разучават арии, емблематични за собствената й кариера. Тази част критици признават изкустността, с която и Макнийли, и Дейли пресъздават тази страна от характера на Калас, но подчертават, че тя няма нищо общо с историческата истина.
    И всъщност имат право. 48-годишната Мария Калас заедно с пианиста Юджийн Кон провеждат 23 двучасови сесии и работят с 25 изгряващи оперни звезди, коитосамата Калас е одобрила, след като е прослушала над 300 кандидати. Сесиите се провеждат в може би най-доброто музикално училище в света - нюйоркското Джулиард и са много добре документирани. Музикалната компания EMI издава три диска, озаглавени “Мария Калас в Джулиард”, които проследяват методичната, търпелива и изключително точна работа на Калас с 10 от нейните студенти. А през 1987 излиза великолепната книга на Джон Ардоан “Калас в Джулиард: Майсторски класове” на издателство Amadeus Press.

    В постановката на Стивън Уадсуърт Мария Калас е уязвима жена, която се раздава за студентите си, за да забрави опасенията за собственото си бъдеще. В един момент от пиесата на сцената се появява твърде самонадеяният тенор Тони, който трябва да изпълни арията Recondita armonia от Тоска на Пучини. Калас веднага открива, че младежът няма и понятие кой е героят му и го гони с думите: ”върнете се вкъщи и не ми губете времето”. Но Тони очарова преподавателката си и се оказва, че има великолепен глас. Всъщност Калас трудно се поддавала на чуждото очарование, твърди Джон Ардоан.
    За мнозина от съвременниците си Мария Калас е била твърде скучна и конвенционална оперна звезда. Затова Теренс Макнийли признава, че образът й в пиесата е събирателен - в него са включени и черти от други звезди - Renata Scotto и Leontyne Price. Егото й е олимпийско и дори плаши. Може да няма връзка с историческата личност, но забавлява и пълни театралния салон. А това всъщност е и целта на театъра - да привлича зрители. А защо не и критика.