Галерия

1

Здравка Михайлова
Специално за GRReporter
Елена Хузури е авторка на пет стихосбирки, издадени между 1983 и 1999, от години се занимава с журналистика и литературна критика в радио- и телевизионни предавания, водеща е на предаване за култура по Трета програма на гръцкото радио. С “Мрачен Вардар”, който предстои да бъде издаден на български от изд. „Сиела” в превод на Здравка Михайлова, прекрачва за пръв път прага на романистиката.
Една групова снимка на гръцки бежанци от Мелник след подписването на Букурещкия мирен договор през 1913 и дневникът, който дядото на авторката на романа е водил като младеж, са първоначалният стимул, за да разкаже историята на взривените Балкани от периода на Балканските войни малко преди избухването на Първата световна война. Фабулата е известна, а атмосферата от онези години позната. Щрих от конкретиката на сюжета: всички младежи в Мелник, както гърци, така и българи, са влюбени в красивата и дръзка господарска дъщеря Елени. Той се разгръща на фона на рушащата се Османската империия, където балканските народи – гърци, българи, сърби и др. с благословията и намесата на Великите сили претендират за дялове от нея, които биха разширили териториите им.
Време на революции, великодържавнически миражи, мобилизации, реформите на младотурците, военни шпалири и нелегални организации, които вършеят из Македония. Маразматични турски паши, кипящи от енергия български офицери, заможни европейци, гръцки бежанци изкоренени от родните им места, митично богати аристократи и буржоа са тълпят в кръстопътния град на Балканите - Солун. Паралелно с това откритията на новия век – трамваят, автомобилът, кинематографът, фонографът нахлуват стремително в живота на големите градове. Така започва историята, разказана от Елена Хузури, когато през 1913 г. френският банкер-визионер Албер Кан организира експедиция в Македония с цел с помощта на новите технологични средства да бъде запечатано всекидневието на селскостопанските райони и дейностите в градските центрове на местното население там.
Една от тези снимки е и откритата от авторката, забутана в семейните архиви, фотография, която буквално, по нейните думи, я кара да се почувства като омагьосана. Очарователният елегантно облечен мъж в средата на тълпата негови съграждани мелничани, е нейният дядо Стефанос. Стефанос отново се превръща в дете, видян през очите на собствената си внучка, в града водещ корените си от византийската епоха в дълбокия пролом между меловете. През детските си години Стефанос дружи с Георги, българския му приятел, през юношеските се влюбва в Елени, дъщеря на известна мелнишка фамилия.
В периода на залеза на Османската империя избухват политически и религиозни брожения, които открояват противоречията и интересите на различните балкански народи, които се пробуждат в търсене на националното си съзнание и самоличност. Междувременно Стефанос учи в Солун, а Елени си търси късмета в Букурещ. Стефанос открива светския живот в шумния и многоцветен Солун, завързва нови приятелства, облича се “ала франга”, независимо от факта, че живее в град с ярко откроен ориенталски колорит. Мечтае отново да се срещне с Елени, но тя ще предпочете Георги, който придружава гръцкия крал Георгиос  Първи при официалното му посрещане в Солун след победата над турците. Двамата ще заминат за България, докато българската армия се изтегля от Солун, който е присъден на гърците. Кой не би мечтал за такава “невеста” като космополитния кръстопътен пристанищен град на Термаическия залив -столицата на Беломорска Македония? Но историята е отсъдила другояче.
Героите на книгата съзряват в исторически период, когато Македония - пъстро петно от националности върху европейската карта - “прилича на врящ казан, готов да гръмне във въздуха”, според любимото определение на журналистите и кореспондентите от онова време. Това е поколение от онеправдани хора, живели на ръба, преломно, сменяли родини, прегръщали нови идеи, приемали нова вяра. Любовта на Елени я довежда до отстъпничество от националната й самоличност, не чак дотам необичайно в Османската империя явление, в която вяра и националност често пъти биват избирани според това какво налагат обстоятелствата и оцеляването.
В рецензията си за романа “Мрачен Вардар” писателят Тодорос Григориадис отбелязва, че както би казал теоретикът на неоисторицизма Стивън Гринблат, Хузури се стреми да влезе в диалог с мъртвия си прародител, затова и пише текст-заклинание, текст-призоваване във второ лице единствено число, като по този начин се отърсва от товара на традицията на мъртвите прадеди, обременяваща съзнанието на живите като кошмар. Тя избира поетичен и елегичен тон, нещо, което не е случайно като се има предвид служението й в храма на поезията. Погледът й надскача и се рее над местности и души в едно пътуване в историята и паметта, чиято крайна цел е да напише една балканска митоистория за любовта и загубата.
Елена Хузури не прибягва към реалистични и линейни наративни похвати. Далеч е от всякакъв мелодраматизъм и носталгия, наложени от погледа към миналото, мобилизира личния ракурс към събитията, ефекта на фотообектива, тъй като добре знае, че възстановката на исторически събития действа “обезвреждащо” на паметта, както според Лиотар траурът по нечия смърт задейства процеса на демитологизиране на онзи, който вече е напуснал живота.