Галерия

2

1

Здравка Михайлова
Специално за GRReporter

В „Рапорт пред Ел Греко” Казандзакис пише, че родът на баща му произхожда от село на остров Крит, което се нарича Варвари. Едно от етимологичните тълкувания на този странен топоним, който се намира на 18 км. от Ираклион се свързва с наемници, може би варязи - използвани от император Никифор Фока през 10 век, за да бъдат отблъснати набезите на арабите и отвоюван временно превзетия от тях Крит. По-късно то е преименувано в по-благозвучното и гръцко Миртия. Съществувалият тук от 1983 музей на световноизвестният писател Никос Казандзакис бе напълно обновен, представяйки експонатите със съвършено нова концепция. Нейният вдъхновител и дизайнер писателят и художник Димитрис Калокирис подчертава, че акцентът й е повече върху световното измерение на Казандзакис, върху символичната одисея и странстване към духовни територии, отколкото върху образа на критския левент, привързан към родната земя.
 “Пътешествията и мечтите”, пише Никос Казандзакис, “са били най-големите благодетели в живота ми”. Посетителят бива посрещнат от видеостена с развълнувана морскиа шир - стихията на героя от Итака -   като олицетворение на тази страст и философия на Одисеята. Пътуването придобива и друго актуално в наши дни измерение – това на емигрантството и бежанците. Самият Казандзакис е натоварен от правителството на Елефетериос Венизелос с мисия за репатрирането през 1919 от Кавказ на 150 000 понтийски гърци от обхванатата от пламъците на Октомврийската революция Русия, при която писателят трябва да преодолее редица трудности.
На двата етажа на музея са изложени лични вещи на писателя, ръкописи, кореспонденцията му със събратя по перо, портрети на оказали влияние върху него мислители и писатели – Бергсон, Ницше, Шопенхауер, Достоевски, Буда, Ленин, Франциск Асизки, М. Метерлинк, на лични познати като „Огнения кръг” на революционно настроените полско-руски еврейки, с които се  запознава по време на следването си, меморабилии, първите издания на книгите му преведени на десетки езици, съотнесени с кадри от техните екранизации, стари паспорти на писателя и втората му съпруга Елени Самиу, изпъстрени с печати от цял свят и т.н. Дизайнерска находка на Калокирис са няколкото разтворени куфара, от които се излива съдържанието на пътешествията на Казандзакис. Посетителите ще бъдат заинтригувани от всевъзможните чекмеджета, прозорци и тайници в експозицията, в които ги чакат изненади. Отваряйки един от тях виждаш неиздадените ръкописи на Казандзакис, от други те гледат стари фотографии в цвят сепия.    
         

До края на живота си Казандзакис пътува често в чужбина като репортер за вестник „Катимерини”, опознава нови земи, нрави и философски учения. Предложен е за Нобелова награда, която не му е присъдена през 1952 - с нея е удостоен Албер Камю -  само с разлика от един глас, поради липса на подкрепа от страна на гръцките литературни и академични среди. Продължава да пътува в Гърция и по света, докато смъртта не го застига през 1957 след като се завръща от пътуване в Китай. С романа “Алексис Зорбас” (1946) критският писател поставя началото на седем добре композирани и много известни произведения, които му донасят широка известност. Неговите най-значими романи “Христос отново разпнат”, “Братоубийци”, “Капитан Михалис”, “Последното изкушение”, “Изповед пред Ел Греко”, “Беднякът Божи” са издадени в периода между 1946-1957 г., тоест през последното десетилетие от живота му. Появата им предизвиква усилена преводаческа дейност, в резултат на която повечето от романите му (и много други негови произведения) са преведени на най-разпространените европейски езици още в първите десет години след смъртта му. Романите му са преведени над трийсет езика. Благодарение на преводите неговото творчество е широко четено, а Казандзакис печели похвали от видни негови събратя по перо като А. Швайцер, Томас Ман и Албер Камю, които го приемат като един от най-великите европейски писатели.
Русос Киприотакис, кмет на създадената в рамките на плана „Каподистриас” за реформа в местното самоуправление община „Н. Казандзакис” подчерта, че жителите й не се страхуват от конюнктурата на трудния за страната момент, тъй като разполагат с мощно духовно оръжие – заветът на техния най-знаменит земляк.  Музеят изпраща мощно послание, дори във времена на криза и обезценяване на идеалите. Известният учен-физик Йоргос Граматикакис с два ректорски мандата в Критския университет, изследовател в института „Димокритос” и във френския академичен център CERN, понастоящем е председател на Управителния съвет на музея „Казандзакис”. Директор на музея е Варвара Цака, а куратор на постоянната експозиция Андонис Левендис.

Авторът на опоетизиращата астрофизични явления книга „Косите на Вереника-автобиография на светлината” (издателство на Критския университет, 1999), превърната в песен от Танасис Папаконстантину, филмирана в документална поредица и излъчена с огромен успех от гръцката телевизия, нещо твърде странно за научен – и то астрономически - трактат, сподели вълнението си, че в този ден се сбъдва мечтата му за всенародно откриване на обновения музей, и то с одобрението и насърчаването от страна на официалните институции. Независимо от всевъзможните резерви към творчеството му, поясни Граматикакис, Казандзакис е голям писател и сега получава музейното пространство, съответстващо на неговия духовен ръст. Той изрази увереността си, че Гърция ще преодолее множеството и коварни рифове, че нейните духовните хоризонти никога не се изчерпват и винаги предлагат възможност за ново виждане към света, цитирайки южноафриканската писателка-нобелист Надин Гордимър, която неотдавна в свое интервю по повод кризата в Гърция заяви: „Смятам, че Казандзакис би ви помогнал да преодолеете проблемите, пред които сте изправени днес”.  
Без подкрепата на държавата критяните създават този първи по рода си частен личен музей на един писател, при положение че без подслон и до днес си остават творци от калибъра на К. Варналис, К. Паламас, Й. Сеферис, О. Елитис, А. Сикелианос и др. Кръщелницата на Н. Казандзакис поетесата Катерина Ангелаки-Rooke, унаследила най-добрите качества на кръстника си, цитира думите на големия критски писател от кореспонденция с баща й - негов адвокат и личен приятел: “Ще връча на дъщеря ти перото и ще се отместя да й сторя път да мине”.    
След успеха на филма на Михалис Какоянис “Зорба Гъркът” за международната популярност на писателя допринасят и другите две екранизации по негови романи “Този, който трябва да умре” (по романа “Христос отново разпнат”) на Жюл Дасен (1957) и по-късно “Последното изкушение” на Мартин Скорсезе (1988). Петдесет и три години след смъртта на великия критянин той продължава да бъде превеждан на все повече езици - от филандски до грузински, от китайски до африкаанс и виетнамски, а старите му преводи са преиздавани, доказвайки световния и продължителен отзвук от мисълта на този уникален гръцки писател.
    През 1907-1908 г. Казандзакис следва право в Париж, където слуша лекциите на Анри Бергсон и пише дисертация на тема “Фридрих Ницше във философията на правото и държавата”. Младият Казандзакис се отъждествява с немския философ и откроява в дисертацията си политическите и морални елементи от неговите възгледи: безмилостната му критика към християнската религия, към демократическите, социалистически, анархически, феминистки теории, тоест към всички системи, движения и течения, провъзгласяващи политическо и социално равенство. С този труд кандидат-философът на правото и бъдещ писател (вече с една книга - “Змия и лилия” - в актива си) има амбициите за асистентско място в Юридическия факултет на Атинския университет. Академичната длъжност той на практика не заема никога, но системното му занимаване с този предмет предопределя до голяма степен по-нататъшните му търсения. Оттук нататък фундаментални постулати на ницшеанската философия като смъртта на боговете, волята за власт и свръхчовекът ще представляват константи в творчеството му.
    Може би самият Казандзакис никога не е и сънувал, че романът му “Беднякът Божи”, романизирана биография на Свети Франциск Асизки, един ден ще бъде издаден от францискански манастир в Литва, след като друг негов роман - “Последното изкушение”, е включен в Индекса на забранените от Ватикана книги. Началото на списъка със забранени от Ватикана книги е положено през 1559 г. и той е отменен едва през 1966 г. Както изглежда Казандзакис е спечелил обжалването пред Божествения съд след вписването в Индекса и на “Последното изкушение”. Тогава той се обръща към католическите цензори с думите на един от раннохристиянските отци на латинската църква Тертулиан: “Пред твоя съд, Господи, апелирам.” (Ad tuum, Domine, tribunal apello.) “Вие ми отправихте едно проклятие, а аз ви отправям едно пожелание – нека съвестта ви да е толкова чиста, колкото и моята!”. Макар и да не е афоресан, както митът за него твърди, гръцката православна църква отказва на Казандзакис християнско погребение и само един размирен критски поп на име Михалис се съгласява да води опелото на тленните останки в Ираклион.    
В произведенията си “Одисея”, “Зорбас”, “Христос отново разпнат”, “Последното изкушение” писателят изследва един основен проблем на нашето време: как човек да се справи с провала и чувството за обреченост, как да преживее живота си “сякаш е безсмъртен в един съвременен дарвинов свят, как да придаде вечен смисъл на един живот, който е лишен от каквото и да било действително вечно измерение”. На пръв поглед духовните наставници на Казандзакис изглеждат противоречив и пъстър конгломерат. Как е възможно да прескача от Христос към Буда, от Буда към Зорбас, а от него към Ленин? Казандзакис вярва в непрестанната променливост на живота и  споделя възгледа, че най-важното е движението, че всичко е проникнато от него. По начало се отъждествява с Хераклит и неговата максима “два пъти в една и съща река не можеш да влезеш”, тоест всичко тече, всичко се променя. Вникването в мисълта на Казандзакис води до проумяване, че противоречието е само на повърхностно ниво. Под тази привидна антиномия се крие неговата обоснована философия. След ужасите на първата световна война Казандзакис е убеден, че Западът е в упадък. Тогава Ленин, който извършва революция, помитаща старото, и обладан от идеали полага началото на нещо ново, е неговият герой. По-късно променя мнението си. Даръл Мидълтън от Християнския университет в Тексас, изследвал темата “Религията у Казандзакис”, смята, че още от времето на неговата “Аскетика” този противоречив мислител е пионер на така наречената “process theology”, която застъпва, че щом като всичко се развива и променя, значи и Бог търпи промени. Някои протестантски теолози действително подкрепят тази теза. Казандзакис е един от първите, които твърдят нещо подобно за Христос: че той се е родил като земен човек и му е било трудно да осъзнае, че има някаква мисия и в нейно име трябва да бъде разпнат. Това разбиране естествено предполага, че като част от света и негов творец Бог се влияе от случващите се в живота събития. “Ако искате да ме разберете”, казвал самият писател, “прочетете моята “Аскетика”. Тя не е философско, а религиозно произведение, наръчник по духовни упражнения.
    Трудно е да се предрече дали един писател ще продължава да бъде четен и в бъдеще, тъй като интересът дори към литературни творби и автори с безспорни качества се определя и от променящите се потребности на всяка епоха. Досега до голяма степен насладата, която Казандзакис доставя на европейската публика, е свързана с неговата “екзотика”. Той изглежда толкова неевропеец, а едновременно с това се захваща с въпроси, третиращи следвоенните тревоги на Европа. В САЩ, където не са познали ужаса и разрухата на Втората световна война така непосредствено както европейците, неговото възприемане е по-различно. Известният американски елинист, професор по сравнителна литература в колежа в Дартмут Питър Бийн оценява актуалността на творчеството му и до днес по следния начин: “От героите на Казандзакис продължаваме да получаваме много уроци: от Зорбас за безсмислието на национализма и войната, от Иисус в “Последното изкушение” за това как и духовният живот, както и всички останали неща, подлежи на развитие, от “Одисея” за вероятността от преход от естетически живот към морален, от “Аскетика” за потребността от време на време да се възцарява мълчание, което ще избухва като бомба и ще взривява цялото лишено от смисъл непосредствено предхождало го дълбокомъдрие”.