Галерия

1

       Исторически кафенето е първото пространство извън дома, посещавано изключително от мъже, където не се сервирало пиене. Това било място за събирания, срещи, разговори за събитията от всекидневието, за упражняване на критика и оспорване на властта, а същевременно било и място за забавление и отдушник, за убиване на свободното време. Индивиди със сродни културни корени за пръв път можели да се събират в кафенето, където според неписаните закони на традицията категорично се забранявало влизането на жени. Макар в Гърция през последните години този манталитет да се е променил, в Турция той продължава да преобладава и досега.

       Първото кафене в Истанбул отворило врати през 1555 г. на площад Тахта-кале, северно от Египетската чаршия, вероятно на мястото на византийския Апликтос, на "господарската резиденция на арабските посланици", както ни осведомява Скарлатос Византиос¹. Собственици на първото кафене били двама сирийци. Тук трябва да отбележим, че думата "кафене" е изопачено произношение на османската "кахвехане", тоест дом на кафето.

Площадът Тахта-кале, който бил в съседство с най-големия пазар в Истанбул до XVI в., бил място за забавления и народни зрелища за търговците, моряците, дервишите, където имало кръчми, пивници, странстващи акробати и разказвачи на приказки, смешници, индийци - омайващи змии, и пр. Също така космополитният му облик се дължал на евреите, арабите, индийците, африканците, персите, които живеели в съседните сокаци. Тъй че, убедени сме, че отварянето на първото кафене в Истанбул на площад "Еминьоню" не било случайно.

       Според Скарлатос Византиос в това първо кафене се отбивали не само господарите и шейховете (оглавяващите мюсюлманските религиозни ордени), а и мюдюрите (правителствените фактори), но най-вече безделниците, дервишите, поетите и въобще философстващите и отнесените типове. Дори напливът бил такъв, че скандализирал и уплашил религиозната власт, а шейх-юл-ислямът бил принуден да постанови, че "...всичко, което се пече или вари на огън и се овъглява, е нечисто и се забранява от исляма". По негово нареждане властите потопили корабите с товари кафе, за да бъде спряно разпространението му на пазара, като същевременно уведомили Портата за събитията. Все пак, силната народна реакция, протестите на търговците - продавачи на кафе, и значителните данъчни загуби допринесли за това забраната да не бъде прокарана пред султана.

       Скарлатос Византиос ни информира, че след три години единият от двамата сирийци се завърнал в родината си, като печалбите му от приходите от първото кафене в Истанбул достигали 50 000 флорина.

             Посланикът Фердинанд Й. А. Бусбек, който пребивавал в Истанбул по време на управлението на Сюлейман Великолепни, ни дава сведения, че в 1558 г. с появата на кафенетата султанът назначил на специална длъжност в палата човек, който да отговаря за дворцовия ритуал на кафепитието - "кафеджибаши". Този факт подчертава, че и сараят започнал да възприема напитката.

       Една година по-късно английският търговец и дипломат Хъмфри Конисби посещава Истанбул и пише, че жителите му пият жълтеникава топла напитка в порцеланови филджани.

      През 1672 г., приблизително един век по-късно, Антоан Гайанд придружава френския посланик маркиз дьо Ноантел във Фенер, където посещават Патриарха по случай Коледа. В дневника си той отбелязва, че им били поднесени кафе и шербет. Същата почерпка им предложили и при Великия везир. Забелязваме, че в Цариград кафето се е утвърдило като почерпка на всички социални нива, от най-висшите до най-низшите.

      В изследването си за всекидневния живот в Истанбул през XVI в. историкът Робърт Матран подчертава, че от епохата на Сюлейман Великолепни (1520-1566) данъкът, с който държавата облагала кафето, бил осем аспри на ока от търговците мюсюлмани и десет аспри от търговците християни.

      От султански фермани ни е известно, че през XVII и XVIII в. продавачите на кафе, както и държавните чиновници в сговор с еничарите, които надзиравали търговията, спекулирали, като разреждали кафето с леблебия и лешник.

     Според Антоан Оливие, въпреки предвижданите тежки глоби, през XVIII в. в Истанбул йеменското кафе било системно каращисвано с по-евтиното забранено кафе, внесено от Америка. Евлия Челеби ни осведомява, че през XVII в. в престолния град имало 100 търговци на кафе на едро и 55 склада за кафе и че с кафе търгували 500 търговци на дребно и 300 кафе-продавници. По време на управлението на султаните Селим II и Мурат III кафенетата в Истанбул наброявали около 600 и били пръснати из почти всички махали. През 1600 г., донесен от английските моряци, на пазара се появява и тютюнът. Ще изминат четирийсет години преди жителите на Истанбул да се пристрастят към тютюна. През 1640 г. някакъв евреин отворил в Галата първата тютюнопродавница.