Галерия

1

Здравка Михайлова    
специално за GRreporter

След като вече няколко години историкът Одет Варон-Васар е ключова фигура в официалната церемония в Атина, с която се отбелязва 27-ми януари, Международния възпоминателен ден за Холокоста, тази година тя изнесе встъпителна лекция в Париж на проява по този повод, съорганизирана от ЮНЕСКО и гръцкото представителство към международната хуманитарна организация. На нея приветствен адрес поднесе посланикът на Гърция в ЮНЕСКО Катерина Даскалаки, а  изказването на Одет Варон предхождаше прожекцията на документалния филм „Прати целувки на децата” (2011-2012), на която присъства и неговият режисьор Василис Лулес. Филмът обединява свидетелства на оцелели от драматичните събития по време на нацистката окупация в Гърция, които като деца са били укривани в гръцки християнски семейства. Около шестотин млади хора също така са оцелели в този период и са били измъкнати от нацисткия обръч и укрити в провинцията.
Професорът по нова история от Атинския университет Хаген Флайшер пише за кинотворбата: „Режисьорът не се е стремил да направи още един драматичен филм за Холокоста, а е искал да фокусира вниманието си върху приглушения страх и изолацията, преживени от децата в условия на крайна анормалност. Емоциите на зрителя не биват изнудвани, разказвачите говорят спокойно, с непосредственост, без всякакво словесно излишество. Проличава смелостта на хората, на (не само формално зовящите се) християни, които са рискували живота си, укривайки и помагайки на тези деца. Същевременно е загатнато и продължаващото западане на еврейските общности в страната след края на хитлеристката окупация. Нормалността на живота е изчезнала, нищо вече не е същото. Една от героините във филма Розина Пардо пояснява: „Вече съм се освободила от омразата. Мразя единствено тези, които се опитват да подражават на ОНЕЗИ“. Розина изгражда мостове. “Но не за онези, които дебнат, за да ги разрушат. Дълг на всички нас е да бъдем нащрек“.
Посветената на паметта на жертвите проява в Париж бе под общия общ наслов, заимстван от заглавието на книгата на Одет Варон „Изплуването на  една трудна памет” (изд. „Естия”, Атина 2012). Както се отбелязва в съобщението на международната хуманитарна организация, „нацистката  окупация на Гърция е особено брутална в цялата страна и катастрофална за нейната икономика, без да се смятат 250.000 жертви (на екзекуции, депортации, смърт, глад). Членовете на многобройната и процъфтяваща еврейска общност в Северна Гърция, а и в други райони на страната – от Централна Гърция до Крит, (около 67.000) са депортирани и избити“.
Родена в Атина през 1957, следвала в Атинския университет и в Института за новогръцки проучвания в Сорбоната, Одет Варон-Васар от години са занимава с тази проблематика. Преподава история в гръцкия Свободен университет, води семинар към Еврейския музей, на който се обсъждат пресечните точки между история и литература в свидетелствата на оцелели от Холокоста световноизвестни автори като Примо Леви, Жан Амери, Имре Кертес, Арон Апелфелд. През 2005 е удостоена с отличието „Дама на Ордена на изящната словесност и изкуствата на министерството на културата на Франция (chevalier des arts et des lettres). Тя е член на Дружеството за изследване на новия гърцизъм „Мнимон”, член-съосновател на Дружеството за изследвани на гръцкото еврейство. Превела е на гръцки произведения на А. Дюбю, Ф. Бродел, Г. Флобер, Х. Семпрун, Албер Коен, с чието творчество се занимава системно. Била е издател и директор на списание „Метафраси” за преводна литература и теория на превода. Ето интервюто, което Одет Варон-Васар даде специално за GRReporter.

- Подготвя се за печат второто издание на вашата книга „Изплуването на една мъчителна памет. Текстове за геноцида над евреите“. Какво обединява седемнайсетте студии в нея, коя е свързващата ги брънка и техният основен тематичен кръг?

- Може би ключовите думи са паметта и забравата. Паметта за геноцида над евреите възпламенява все по-разпалени дискусии, разнообразни подходи към темата и спорове. Изправени пред травмиращия факт на еврейския геноцид, планиран от нацистите и извършен от тях и техните колаборационисти в сърцето на двайсети век в цивилизована и християнска Европа от 1942 до 1945, историци, социолози, политици, учени изразяват своята позиция и тълкуват по различен начин това, което в продължение на десетилетия е било „неназовимо, немислимо”. Днес повече от всякога се налага разбирането, че е необходим интердисциплинарен подход към този феномен.
Паметта и забравата за травматичните колективно преживени събития имат своята диалектика. Изтръгването на паметта за изтреблението на евреите, разчупването на мълчанието около на ужасяващите събития се оказва труден процес, не само в Гърция, но и в международната историография и в свидетелствата на оцелелите. Разглеждам въпроса как тяхното премълчаване от един момент нататък изкристализира в памет, която вместо да избледнява, следва обратния ход, избистряйки се все повече и повече. Те не избликват с лекота, нито избледняват с течение на времето. Паметта за този геноцид, потънала на пръв поглед в забрава в продължение на десетилетия, се изтръгва мъчително, култивира се и води битка, за да се наложи, нещо, което успява да постигне на международния небосклон през осемдесетте години. Включването на тази памет и нейното историзиране не е било подразбиращо се от само себе си за никое общество или научна общност. Анализирам и първите свидетелства - писмени и устни - на оцелелите от концлагерите в Европа, както и какво място заема Гърция в тази география на закъснялото възмогване на паметта.

- Историографията на геноцида повдига два основни въпроса – за изворите и за обективността.  

- Да започнем с източниците. Къде биха се намерили изворите, на които да се облегне историкът, за да напише историята на тези събития. В документите и архивите, които самите нацисти са се погрижили  да унищожат ли? Заедно със самите евреи целта е била заличаването на всякаква следа. Всяко писмено свидетелство за изтреблението, премахването на очевидците е предвидено от системата, като единственият допусканият изход е бил „през комина“. Всичко това е било важна грижа на нацисткото ръководство във връзка с окончателното решение на еврейския въпрос. Ако някои от лагерите попадат в ръцете на Съюзниците, то е само защото извършителите не са успели да заличат напълно следите (в Аушвиц с трескава бързина са разрушавали крематориуми и газови камери преди да опразнят лагера от затворниците в него, онези, които все още са били в състояние да вървят в „походите на смъртта“). Не бива да забравяме, че намерението на нацистите е било да управляват концлагерите в индустриален мащаб. Суровините: мъже, жени и деца. Продуктът: пепел. Субпродуктът: пушек. Не е трябвало да останат живи свидетели. А и в оцелелите архиви информацията, оставена от извършителите, е от съвършено различен вид, от бюрократично естество. Противно на предвижданото, за щастие обаче има оцелели. Не е имало друг начин, освен те да проговорят, а историците да намерят начин да ги изслушат и да възприемат чутото.

- Особена тежест сред тези събития има Солун, където е живяла и откъдето е депортирана най-многобройната еврейска общност в Гърция. Изследвате и отразяването на тези събития в устни свидетелства и разкази на оцелели, както и в историографията и литературата.

- Най-голямото престъпление срещу граждани на Солун е извършено от нацистките окупатори на града през 1943. В самия град се разгръща само първото действие на драмата: събирането на солунските евреи в гето, така че да бъде улеснена тяхната депортация в лагерите на смъртта. Второто и окончателно действие, прилагането на въжделеното от нацистите „окончателно решение“, се случва в лагерите, създадени на територията на Полша, и най-вече в Аушвиц-Биркенау. Впрочем, една от основните причини поради които германците не отстъпват Солун на италианските си съюзници е неговата многобройна и значима еврейска общност, представлявала за тях приоритетна цел. Зла ирония на съдбата е в града, където никога не е съществувало гето, гетата да бъдат създадени тъкмо заради депортацията на неговите жители. В книгата си „Солун, град на призраци. Християни, мюсюлмани и евреи 1430-1950” историкът Марк Мазауер отбелязва факта, че третото гето – това на барон Хирш, един от изходите на което излиза право на железопътната гара, е създадено като поселище в края на деветнайсети век, за да посрещне и бъдат настанени там ашкеназки бежанци евреи, оцелели от погромите в царска Русия.

- Седем от текстовете в книгата ви третират въпроса за депортацията и изтреблението на гръцките евреи. Студията ви „Депортацията на солунските евреи: престъпление без следа?“ носи мото от известния гръцки поет от първото следвоенно поколение Манолис Анагностакис. Цитирате неговите стихове „Как да обясня по-просто кои бяха Илиас,/ Клери, Раул, улица „Египет“ (…)/Как толкова лица са се превърнали във номера... ”

- Става въпрос за най-масовото убийство на солунски граждани случило се въобще някога (1943-1944), другаде (в Аушвиц), с жертви някои други (евреите са били други за православния, гръцкоговорящ народностен елемент) и извършители някакви чужденци (германските нашественици). Дават ли основание споменатите параметри това престъпление да бъде изключено от историята на града? Тази позиция застъпи неговият Общински съвет през лятото на 2008, отказвайки да включи Солун в „Мрежата на градовете-мъченици в Гърция“. Единият аргумент бе, че изтребването на 91% от солунските евреи (истинският процент е 96%), не превръща Солун в град-мъченик, тъй като престъплението „е било извършено извън Солун“! Приблизително петдесетте хиляди солунски евреи загиват, биват убити „някъде другаде“, следователно това събитие не е част от историята на града. Вторият - че евреите са населявали града „само“ в продължение на петстотин години! Освен историческата грешка, защото петстотингодишно съществуване има сефарадската общност, тоест на испаноговорящите евреи, докато евреи са населявали града от 1-ви в. сл. Хр., аргументът, така или иначе, е абсолютно несъстоятелен, тъй като, разбира се, и много по-малко от петстотин години са достатъчни, за да остави своят отпечатък върху историята на един град една дейна общност (в продължение на доста векове и най-многобройната негова общност). Така Солун пропуска не само шанса да се включи в мрежа от градове, а главно възможността за себепознание, увековечавайки една системна забрава. Призраците за съжаление си остават призраци, вместо наистина да се превърнат в минало и преживяна травма.

- Подробно се спирате на проблема за идентичността на солунските сефаради и идентичностите въобще, в текста „Посветителско пътуване в сефарадски Солун“ за мемоарната книга „Спомени от един живот и един свят„ на дългогодишния председател на израилтянската общност в града Андреас Сефиха, обработена авторски от журналистката София Пакалиду. Как е променят те, как се променя политиката към открояване на мултикултурния облик на този град?  

- Евреинът е пар екселанс „другият, различният“, а гръцкият национален наратив към 80-те години не включва евреите. Публикациите и дискусиите започнаха да зачестяват от деветдесетте години насам. Съпротивата, Гражданската война, основната историческа травма на гръцкото общество бяха също теми-табу. На друго място, в книгата ми „Младежи във водовъртежа на окупирана Гърция“ (изд. Естия, 2008) третирам тези въпроси. Питам се в каква по-голяма степен е възможно да бъде белязана историята на един град от изтреблението на населявал я народностен елемент (носител на абсолютно своеобразна култура - сефарадската), която в продължение на  450 години (от 1492 - изгонването от Испания до 1943 - депортацията от нацистите) е представлявала най-многолюдната и жизнена част от неговото население? Онази, вдъхнала отново живот на почти обезлюдения в началото на 16п-ти век османски град, за да го превърне в „Madre de Israel“, в  „Йерусалим на Балканите“ и да накара сефарадската култура да блесне, не само в западния, но и в източния край на Средиземноморието, и разбира се, чак до дълбокия балкански хинтерланд. Така 16-ти век се превръща в златен век за солунското еврейство, но и града, тъй като то е съставлявало неговия най-силен етнически елемент. Престъплението оставя многопосочни следи върху тялото на самия град.  
Напоследък обаче нещата се променят. Проявите, с които през март миналата година в Солун, под егидата на Общината, по инициатива на кмета на града Янис Бутарис, бе отбелязана седемдесетата годишнина от отправянето на първия ешалон с две хиляди гръцки евреи за Аушвиц, показват, че е задухал различен вятър. По такъв начин колективната ни памет ще стане по-отворена, а обществото ни ще спечели себепознаване и нова изострена сетивност спрямо всякакви прояви на расизъм. Защото паметта за геноцида над евреите в Европа е, и трябва да бъде, емблематична за всички жертви на расизма.

- Какъв е по-широкият тематичен кръг на книгата?

- Връзката памет-забрава, мълчание и писане, са изследвани, както в словото на свидетелите-очевидци, така и в текстове на литературата на лагерите, като напр. творчеството на Примо Леви и Хорхе Семпрун. В други текстове са изследвани въпроси, като възстановките на събитията от свидетелства и от лагерническата литература, отричането на Холокоста, историографията на геноцида. По въпросите на ревизионизма, който го отрича, е представен подходът на Пиер Видал-Наке и други изследователи, а във връзка с въпросите за паметта са цитирани възгледите на Цветан Тодоров. Най-неотдавнашните текстове се отнасят до институционализирането на паметта чрез места на паметта, музеи (в отделен текст за проблематиката на музеите на Холокоста), паметници и годишнини (27-ми януари, Ден на паметта). Така подходът към събитието е многоизмерен, в посока към неговото историзиране.
Анализирана е депортацията на еврейските общности в Гърция. Освен многолюдната сеферадска общност в Солун, в началото на нацистката Окупация в Гърция е имало двайсет и пет еврейски общности. Процентът на изтребление в Гърция е изключително висок - 83%, в Солун той достига 92%, еврейската общност е почти заличена, днес тя наброява 3500-4000 души. Има градове, особено в Северна Гърция, останали вече без общност, където обаче през последните години по инициатива на общините се поставят паметници на Холокоста – например Комотини, Дидимотихо, също Волос, Родос. Смятам за важно това обозначаване на пространството и свързването му с едно минало, което вече се възприема като минало на целия град, а не само на унищожената му общност.
На 11/07/1942, ден останал в историята като „Черна събота“, хиляди евреи са събрани принудително на площад „Елефетериас“ в Солун в непоносим пек и са подложени на тормоз и унижения от нацистите. Съвсем резонно паметникът на евреите-мъченици в града бе поставен точно на това място. Но десетките паркирани в този паркинг на открито автомобили, какъвто представлява днес площадът, закриват до голяма степен паметника, който се вижда само отблизо. Паркингът би трябвало да бъде изместен оттам, а пространството да бъде оформено по различен начин. Площадът бе могъл да бъде преименуван на площад на Депортацията, вместо сегашното му име „на Свободата”. Но нещата напредват. Атина също се сдоби през 2010 със свой паметник (Тисио, ул. „Ерму“ и „Евривулу“) на жертвите на еврейския геноцид – в откъснати от основното тяло на мраморна Давидова звезда лъчове са вписани имената на гръцките градове загубили еврейските си общности. Показателно е, че пространството за поставянето му недалеч от синагогата бе предоставено от Атинската община.
    
- Корицата на „Изплуването на една мъчителна памет“ е илюстрирана със снимка на родния дом на Албер Коен (Albert Cohen), гръцки евреин-романиот, роден на остров Керкира (Корфу), който по-късно добива известност като швейцарски френскоезичен писател. „Унищожаването на евреите на Керкира е почти тотално в сравнение с бляскавото изключение на спасяването на общността на остров Закинтос“, пишете вие. Кога се пробужда чувствителността на гръцките писатели и как преминава темата за съдбата и изтреблението на евреите в следвоенната гръцка литература?

- През седемдесетте години са издадени две новели със сюжети свързани с депортацията и изтреблението – и двете са от солунски автори. Психиатърът Никос Кокандзис издава „Джиоконда“ с мото „Историята, която  следва е истинска“. В нея се разказва за първата му юношеска любов в годините на Окупацията с еврейска девойка, живяла в съседство - Джиоконда. Тя и семейството й ще бъдат депортирани от Солун и няма да я види повече. Освен завладяваща любовна история, книгата е от най-силните текстове отнасящи се до гоненията срещу евреите: както описанието на насилственото им събиране на Площад „Елефтериас“ през юли 1942, така и сбогуването между двете съседски семейства.
В „Телефонна централа“ на Нина Кокалиду-Нахмиа, героинята Мириам, ще бъде депортирана в Аушвиц. Проследяваме нейното заложничество чрез писмата, които тя мислено отправя към своя приятелка. Мириам принадлежи към онези, които оказват съпротива вътре в лагера и взимат участие в бунта на гръцките концлагеристи, работили в крематориумите. Както разказът за отношенията между евреи и християни в хармонична рамка, така и подходът към геноцида представляват особен интерес в тази книга.
По-кратки, но също толкова емблематична са и два други текста. Новелата на солунския писател Йоргос Йоану „Леглото“ се съсредоточава върху онова, което е останало от неговия приятел от детските години и може би пръв еротичен партньор – неговото легло. Когато съседското еврейско семейство е депортирано, къщата му е жестоко разграбена и остава само креватът на Изо. Разказвачът го прибира и прекарва остатъка от Окупацията, спейки на него, като спомен за изгубения приятел. Йоану описва гоненията срещу солунските евреи, давайки една първа хроника на събитията.   
В разказа на Василис Василикос „Приятелят ми Ино“ сюжетът е фокусиран върху проблема за еврейските имоти и засяга гръцките колаборационисти, възползвали се от изоставената еврейска собственост. Той третира въпроса за вината, останала без наказание, която все още тегне над цялото общество. Спира се и на преживяното от концлагеристите чрез свидетелства на оцелели. Може примерите да не са много, но са характерни. Чувствителността на гръцките литератори вече е пробудена.

- През осемдесетте години и в международен аспект паметта за изтреблението започва да се налага в колективната памет на западните общества, като Аушвиц се превръща в метоним на геноцида. Оцелелите започват да пишат масово за Холокоста от осемдесетте години насам. Кога назрява в Гърция времето за това мъчителното вербализиране на спомена, кога са публикувани първите свидетелства на оцелели гръцки евреи и кои са най-характерните сред тях?
    
- През 1982 в Солун е издадено първото от тях, това на Хайнц Куньо „Преживях смъртта: дневникът на номер 109565“, Павлос Симха издава „Семейство Димитриу“ (Солун, 1988). В атинско литературно списание излиза мемоарния текст на Сам Профета „Солун-Аушвиц“. В края на десетилетието излиза от печат в Атина  свидетелството на Бери Нахмиа „Вик за утрешния ден“, което има многоизмерно значение. Деветдесетте години познаха „бум“ на интереса около тази тема в Гърция. Тук трябва да спомена изданието с автори Ерика Куньо-Амарильо–Албертос Нар „Устни свидетелства на солунските евреи за Холокоста“, под редакцията на преподавателката от Солунския университет Франгиски Абадзопулу (Солун 1998). Също книгата на Ерика Куньо-Амарильо „Петдесет години по-късно…Спомени на една солунска еврейка“, също под редакцията на Абадзопулу. Книгата е преведена на английски, френски, немски и др. езици. Ще подчертая значението на преводите. Едно гръцко свидетелство „проговаря“ на европейски езици, напомняйки на западноевропейците, че нацистките гонения не се изчерпват с Централна и Източна Европа, а стига до егейското крайбрежие и нашите окъпани в слънчева светлина острови и пристанища. Споменавам това, тъй като често пъти този факт бива забравян или подценяван в чужди издания, музеи, на конгреси, които претендират да представят цялостен поглед към геноцида над евреите. Тоест, често пъти случаят на Гърция отсъства напълно или неговото споменаване е съвършено непропорционално на мащаба на гоненията – Солун е подминаван с две думи. Смятам, че това „мълчание“ – още едно мълчание тегнещо над еврейските геноцид – е свързано със сефарадския произход на повечето от тях. В съзнанието на евреите на Запад твърде често Холокостът е смятан за случай от Централна и Източна Европа. Полша, Унгария, Германия, Чехословакия, Австрия несъмнено са страните платили най-тежкия кръвен данък. Тъй като става дума за евреи ашкеназим с общ език идиш, често пъти геноцидът е считан за явление отнасящо се само до тях. Затова и преводът на гръцки еврейски свидетелства е толкова важен.   
През 1994 излиза специален брой на сп. „Синхрона тема“, посветен на темата, а през последвалите години са преведени значимите книги на Марк Мазауер  „Солун, град на призраци. Християни, мюсюлмани и евреи 1430-1950”, (изд. „Александрия”, Атина 2007) и „Корона и свастика. Гърция през Окупацията и Съпротивата 1941-1944“
“(изд. Папазисис, 1995) на Хаген Флайшер, съдържащи глави за изтреблението на гръцките евреи. Така, около 1995 г. вече започва да се формира една първа библиография.

- Какво бихте отговорили на онези, които смята „Дневника на Анна Франк“ за литературна мистификация, както и че никога не е съществувал геноцид над евреите, нито неговия символичен инструмент - газовите камери?

- Планът за изтреблението на евреите потенциално включва и изличаването на спомена за него. Всичко е било планирано по такъв начин, че да не останат оцелели, които да разкажат за случилото се. Мълчанието е една от координатните оси на „окончателното решение“. Пиер Видал-Наке дава най-добър отговор на ревизионистите на Холокоста, според които „окончателно решение“ никога не е било прилагано, според тях, то е предвиждало само експулсиране на евреите на изток, изпращането им в Полша, и е измислица на пропагандата на Съюзниците, особено на ционистите. Пиер Видал-Наке е познат в Гърция като виден изследовател на света на антична Елада. Той принадлежи към онези обновили древногръцките изследвания във Франция и променили погледа спрямо древна Гърция Общите му изследвания с Жан-Пиер Вернан, привлякоха интереса на една по-широка публика.
По-малко известен ни е един друг аспект от заниманията на активиста Видал-Наке – като историк на съвременната историография. Две каузи го спечелват през живота му: войната в Алжир и отричането на геноцида над евреите. И двете се преплитат в  биографията му, и на двете той служи встрастено. Той е бил само на четиринайсет години, когато изгубва родителите си. Гестапо арестува през май 1944 г. в Марсилия Люсиен и Марго Видал-Наке като евреи, и след като подлага баща му на мъчения като участник в Съпротивата, ги депортира в Аушвиц, откъдето никога не се завръщат.
Знаем с какво закъснение националните историографии включват престъпление, каквото е изтреблението на „техните” евреи, сред колективните травми от Окупацията и Войната. Френската историография не представлява изключение, нито, впрочем, гръцката. И така, когато мнозина мълчат, а други подценяват значението на ревизионисткото слово, Видал-Наке ще напише един първи текст със заглавие „Айхман от хартия”. В тази основополагаща в библиографията, даваща отпор на отрицателите на изтреблението статия, публикувана в списание „Esprit” (1980), Видал-Наке деконструрира лъжата и нейните механизми. Френският ревизионизъм отрича нацистките газови камери и изтреблението на  умствено болните, евреите и циганите, както и на народи, смятани за „от корен” по-низши, особено славяните. Онова, обаче, което той най-вече отрича е планът за изтребление на евреите в цяла Европа. През 1978 Пиер Видал-Наке смята за обезпокояващо измерението на това начинание, като схваща, че истинската цел не са нито циганите,  нито душевно болните, а евреите. Сред аргументите в арсенала на ревизионистите също е и този, че хитлеристка Германия не носи най-тежката отговорност за Втората световна война, че броят на еврейските жертви на нацизма е много по-малък, отколкото се говори. Що се отнася до броя на погубените в Аушвиц, евреи и неевреи, той е около 50.000. [Ако това беше истина, за Аушвиц щеше да бъде достатъчно само еврейското население на един Солун!] Признатият днес брой на жертвите е 1.100.000, от които 960.000 евреи.
Пиер Виал-Наке има търпението да покаже в поредица текстове, публикувани основно през осемдесетте години, че отрицателите на изтреблението са изопачили източниците и са изградили тази гнила лъжа, убивайки за втори път 5.660.000 европейски евреи, загинали в нацистките концлагери, без никога да е бил намерен и един гроб.

- В една от вашите студии „Проблематика на музеите на Геноцида и съпротивителното движение: европейски и американски модел“ прокарвате паралел между сходствата и различията в подхода към съхраняването на паметта в Европа и отвъд океана? Които са основните изводи при това съпоставяне?

- Отликите са обосновани от манталитета, доминиращ при създаването на музеите. В Съединените Щати имам предвид големите музеи, отворили врати  почти едновременно през пролетта на 1993 „Museum of Tolerance - Simon Wiesenthal Center” в Лос Анджелес (Музей на толерантността) и „Holocaust Memorial Museum” (Мемориален музей на Холокоста) във Вашингтон. Американските музеи се отличават с тенденция към будеща изблик на емоции възстановка на трагедията, така че раната да остава отворена у онези, които носят спомени, но най-вече да бъде предизвикан емоционален шок, който ще отвори една нова „рана” у онези,  които сега ще научат за пръв път, тоест у родените след края на войната. Използваните в тях средства целят да направят посещението там незабравимо - посредством диалог, осъществяван с мултимедийни средства. Става въпрос за чисто американско преживяване: просторна зала с множество телевизионни екрани, свързани със cd-rom, с които посетителят комуникира, задавайки въпроси и отговори по темата за расизма в съвременното калифорнийско общество. Естествено е явленията расизъм и ксенофобия да занимават едно пар екселанс мултинационално общество, в което белокожите американски граждани съставляват едва 40% от населението.
От друга страна, изглежда различен манталитет прониква, както по-младия персонал в Яд Вашем, така и френския музей, който имам предвид - „Centre de Résistance et de déportation” в Лион (Център за Съпротивата и Депортацията), който днес е най-съвременният музей в Европа третиращ тази епоха. Впрочем, характерно е, че той се нарича Център, а не музей, тъй като се занимава и с изследователска работа. Счета се, че Центърът за Съпротивата и Депортацията в Лион е представителен не само за френския, но и за по-общата европейска концепция по въпроса. Центърът е насочен в равна степен към юношите, които сега трябва да научат, към хората, които имат спомени от онова време и искат да си спомнят, но и към изследователите и историците. Той постига популяризиране, което не нивелира нюансите и обикновено избягва капаните на опростенческата и манихейска реторика. Нека припомним накратко специалната тежест на града във френската история на Съпротивата, която обяснява защо един такъв музей се появява там. Лион е метрополия на южната зона, в която намира убежище френската Съпротива: накратко казано, става дума за столицата на Съпротивата. От една страна, град на Жан Мулен (1899-1943), емблематична фигура на френския Резистанс, а от друга, град където по същото време е действал, наред с другите, високопоставеният нацист Клаус Барби. Впрочем, в Лион през 1987 се състоява прословутият процес на Клаус Барби, на отговорния за депортацията на еврейската общност от Лион. Последно, но не маловажно: след осемдесетте години Лион също така се превръща в люлка на френския ревизионизъм, на “теорията“, която отрича геноцида на евреите, тъй като онзи, който я въвежда във Франция - Робер Форисон, преподава в тамошния университет преди да бъде изключен от университетската общност. И така, в тази среда с повишена чувствителност, Центърът играе ролята си също и като отговор на ревизионизма, или като непрекъсната, символична проекция на процеса срещу Барби.
Може да се каже, че американските музеи целят преди всичко емоционално шокиране, докато Центърът в Лион е насочен повече към разбиране чрез интелекта. Разминаванията, които се очертават са продукт и на различен историографски подход. Когато става въпрос за годините 1941-1945, американските музеи адресират изключително депортацията и геноцида (който в американската терминология е наречен Холокост, понятие, което неанглоезичната историография не възприема – в старозаветния му смисъл, то означава „всесъжение“, тоест, доброволна жертвоприношение чрез изгаряне - и правилно, като избира за него символното понятие Аушвиц, геноцид или Shoah). Съпротивата в различните европейски страни, както и другите аспекти на Втората световна война, не представляват подлежащ на третиране от него предмет, те остават нещо далечно, чуждо и в крайна сметка безразлично. Европейският контекст, истинското пространство, където се е разгърнала драмата, тук се явява в свит и избледнял вид. За тези музеи предмет на интерес през този исторически период представлява изключително еврейската трагедия.
Във всеки случай деветдесетте години са време през което в американското общество се пробужда чувствителността по въпроса за геноцида и изглежда той вече го засяга. Друг пример за назрелия интерес е неотдавна основаната в Лос Анжелес фондация „Спилбърг”, фондацията Шоа (Shoah Foundation), която пристъпва с бързи темпове към събирането на хиляди устни свидетелства от оцелелите навсякъде по света евреи, с цел създаването на най-големия архив от аудио-визуални свидетелства на оцелели от всички страни по света. Свидетелствата на стотици хиляди гръцки евреи от Атина, Солун, а и от по-малки градове, са включени в програмата на Фондацията през годините 1997-1998 -ма  

- Кой от двата типа музеи смятате, че е по-въздействащ и посещението в него остава по-запомнящо се?

- Аз поставям въпроса без да му давам отговор: кой тип музей в последна сметка обслужва по-добре каузата на съхраняването и предаването на паметта за тези събития? Трябва ли един музей, посветен на този период, да въздейства толкова силно емоционално върху чувствата? Дали драматизираният начин е най-резултатният подобно пространство да докосне днес посетителя? Тъй като обаче съществува един вид „европейски научен снобизъм”, който говори за „американизиране на геноцида” по начин по-скоро неусетен и арогантен, не бих искала да се създаде впечатление, че лично аз го споделям, когато коментирам тези музеи. Просто бих искала тези наблюдения да бъдат отправна точка за критически размисъл по въпроса.
Дали отговорът е еднозначен или може би всяко общество в крайна сметка създава типа музей, който по-добре съответства на неговите потребности? Дали „агресивността” на американските музеи (и особено на този във Вашингтон) ще създаде едно пренасищане у посетителя, като рискува да предизвика обратния резултат: тоест, той да си тръгне с желанието час по-скоро да забрави този ужас? От друга страна, как да успее един музей да прокара посланието до хора, които в голямото си мнозинство нямат ни най-малка представа от събитията, като при тях отсъства чувствителността на европейците по този въпрос, каквито са например младите жители на Лос Анжелес от азиатски и мексикански произход, които са стотици хиляди, а и по-младите американци въобще? Дали един „по-дискретен” музей, където посетителят е длъжен да изразходва много време за четене и размисъл не би бил пълен неуспех в това общество, квинтесенция на зрелищното и консуматорското? Въпросът е  много сложен и го оставям отворен.                 

- Епилогът в книгата ви със заглавие „Ден в памет на геноцида над европейските евреи“ носи като мото думите на Ели Визел: „Палачът убива винаги два пъти, вторият чрез забравата“. Защо 27-ми януари е избран за Международен ден на възпоминание?

- На  27 януари 1945 части от Червената Армия, при настъплението им през Полша, се озовават пред Аушвиц без да са го търсили или да са имали за цел освобождаването му, тъй като освобождаването на лагерите не е било сред непосредствените цели на Съюзниците. Германците са опразнили лагера преди няколко дни, подкарвайки със себе си в „поход на смъртта“ 58.000 затворници. В лагера са останали седем хиляди затворници в окаяно състояние, които блуждаят като  призраци,  търсейки оскъдна несъществуваща храна. Един от тях е Примо Леви, пар екселанс свидетелят от Аушвиц, автор на хуманистична трилогия, първа част от която е „Ако това е човекът“. Стотиците хиляди, намерили смъртта си в лагера, докато е действал, са намерили гроб „само във въздуха“, както ще напише друг, самоубил се също като Примо Леви, оцелял от лагерите на смъртта – поетът Паул Целан.
Ако датата на освобождаването именно на този лагер е призната от Обединените Нации като „Международен ден за възпоминание на жертвите на Холокоста и предотвратяване на престъпления срещу човечеството“, то е защото в газовите камери на Аушвиц-Биркенау са умъртвени 960.000 евреи, тоест, най-големия брой съответстващ само на един лагер и приблизително една пета от общия брой (5.660.000 евреи), изтребени в организирания от Третия Райх геноцид. В същия лагер заради „чистотата на расата“ са избите и 21.000 цигани, намират смъртта си 75.000 полски католици участници в Съпротивата, 15.000 съветски военнопленници и 15.000 пленници от други европейски страни. От 960.000-те евреи, 60.000 са били гръцки евреи, цифра увеличаваща процента на изтребление до 82% от довоенния брой на общността. Най-голям дял има Солун с 48.000 жертви, чиято многобройна общност с дълголетната й история и блясък, е изтребена почти до крак. И други общности, каквито са всички в Северна Гърция, но и тези на Родос и Керкира, също са унищожени с над 90%. Тоест, Гърция има всички основания да почита тази годишнина.     

- Какъв е влаганият в това възпоминание символичен смисъл?

- От една страна то е институционализирано, отделен въпрос е доколко е познато и оползотворено. Неслучайно годишнината е учредена от европейските министри на образованието през 2002 и е приета през 2005 от ООН, а що се отнася до Аушвиц, той е Паметник на световното наследство, признат от ЮНЕСКО. Денят на възпоминание има съвсем ясно изразен педагогически и отворен към обществото характер. Травмата е не само еврейска, вината не се отнася само до германците, трагедията се е случила в сърцето на Европа, нейните епизоди са се разиграли във всеки голям европейски град, тоест, това е страница от европейската история и тя касае всеки европейски гражданин – днешен и преди всичко утрешен.   

Размисълът около „Холокоста“ (при който обществата го осъзнават и приемат като културна травма, тоест, от началото на осемдесетте години и след това) трябва да заема централно място в съзнанието ни на европейски граждани, не само като изтребление на милиони хора и цивилизационна катастрофа, а като екстремен опит за отменяне на човешката същност. Тази, която не само е умъртвявала, а буквално е лишила от човешката им принадлежност милиони хора единствено заради техния произход. На 27-ми януари се почита паметта не само на жертвите на еврейския „Холокост”, този ден е емблематичен за всички жертви на расизма и на всяка изолация. В този смисъл той е по-актуален от всякога, тъй като нови форми на расизъм и антисемитизъм се надигат в Европа от двайсети и първи век.

- Откога се отбелязва тази годишнина в Гърция?

- Международният ден на възпоминание навлезе сравнително бързо и в Гърция. През януари 2004 се състоя първата церемония по инициатива на тогавашния министър на външните работи Георгиос Папандреу. Оттогава всяка година се провеждат различни прояви, съорганизирани от областната управа на Атина и официалните еврейски организации. Те включват поднасяне на венец, което през 2012 за пръв стана пред новия паметник на геноцида в Атина. Смятам това за безспорно голяма крачка, която демонстрира от страна на държавата приемането на тази памет и вписването й в националната колективна памет. Въпросът е доколко този Ден, неслучайно постановен от европейските министри на просветата, „е взет на въоръжение“ в образователната система и води ли до едно по-широко отваряне към обществото. Той не е Ден на еврейски траур (като 11-ти април, годишнината от въстанието в еврейското гето във Варшава), а ден за размисъл и осъзнаване на по-широката общественост.