Галерия

1

На 28 октомври Гърция чества втория си по значение национален празник – деня, в който през 1940 гръцкият диктатор Йоанис Метаксас отговаря отрицателно на ултиматума, предявен от Италия. Той гласи, че Гърция трябва да разреши на войските от Оста да влязат на територията на страната и да заемат стратегически позиции. В противен случай на страната е щяла да бъде обявена война.

В мемоарите си, които издава през 1945 посланикът Емануеле Граци описва сцената. „Казах му „Г-н премиер, наредено ми е да ви съобщя нещо” и му подадох документа. Наблюдавах вълнението в ръцете и очите му. С твърд глас и гледайки ме в очите Метаксас ми каза: „Това означава война”. Отговорих, че това може да се избегне. Той отговори: „Не”. Допълних, че ако генерал Папагос… Метаксас ме прекъсна и ми каза: „Не”. (на гръцки „охи”, затова и празникът е по-известен като „Денят на охи” ). В 05:30 сутринта на същия ден Италия атакува гръцките погранични пунктове и така Гърция е официално въвлечена във Втората световна война.

В навечерието на 44-та годишнина GRReporter представя на читателите си интервю за събитията от последната фаза на конфликта – съдбата на гръцките евреи. По темата разговаряхме с историчката от Аристотеловия университет в Солун Мария Кавала. Тя е преподавател във факултета по политология с предмет на изследване „Холокостът и историческата памет” и „Антисемитизмът през 20-ти век”.

Наскоро кметът на Солун обяви, че в града ще бъде създаден музей на Холокоста. Защо трябва да има такъв музей в града?

Защото най-многобройната еврейска общност в Гърция – тази в Солун, наброяваща 50 000 от общо 70 – 75 000 души в цялата страна е изчезнала в годините на германската окупация и в рамките на операцията „Окончателно решение” в процент 96 на сто. По този начин процентът на гръцките жертви на Холокоста срещу евреите в Европа е един от най-високите сред  страните от Запада. Може би е дошло времето това премълчано в продължение на десетилетия (до 1990) минало на града да стане негова история и да бъде представено чрез един музей.

В Солун е имало евреи от 2-ри в. пр. Х. Те са говорели на гръцки и отчасти на еврейски и арамейски език. Евреите Ашкенази, дошли от север, са се настанили в града през 1376, а от 1492 Солун е станал едно от основните убежища за сефарадските евреи, идващи от Испания. По време на османския период милетът на евреите е стигнал до голям възход. Когато градът се присъединява към гръцката държава през 1912 еврейското население започва да намалява сред конфронтиращите се национални интереси. През 1912 техният брой е бил 62 000 сред общо население от 150 000 души, а в навечерието на Втората световна война евреите в Солун са наброявали 50 000 от общо 250 000 жители на града. Постепенно те се превръщат в малцинство  в цяла Гърция. То не е само религиозно и не съвсем национално, а резултат на един процес на политическа и културна асимилация. В навечерието на Втората световна война солунската общност продължава да е най-голямата в Гърция. Тя е променена донякъде в културно отношение, много от членовете й са бедни хора, но други са икономически силни и всички заедно имат проблемни отношения с новите жители на Солун – гръцките бежанци от Мала Азия, пристигнали през 1922. В годините на диктатурата на Метаксас (1936 – 1941) и по време на Първата световна война конфликтите помежду им донякъде са намалели. Но последвалата Окупация и настаняването в града на нацистите заедно с техните расистки теории, фанатичния им антисемитизъм, икономическите им амбиции и начинът, по който са се възползвали от противоречията в гръцкото и солунското общество в периода между двете световни войни са поставили началото на края на еврейските общности в Гърция по същия начин, по който това се е случило и в останалата част на Европа. 

Необратима ли е била съдбата на солунските евреи? Съществувал ли е начин те да бъдат спасени?

Трудно е да се отговори на този въпрос… Мисля, че в историята всяко събитие „носи отпечатъка на една ситуация”, както е казал пръв Марк Блок.

В Солун е била налична цяла комбинация от фактори, която е допринесла за този резултат. Евреите в града са били едно малцинство, което вече е личало в една вражеска среда, особено след пристигането на бежанците. Съществуващите от по-рано „национални” страхове на част от сътрудничещите на окупаторите гръцки институции („българската опасност” вече се е намирала на прага на града) в съчетание с антисемитските стереотипи, икономическите интереси на сътрудниците на окупаторите и на част от жителите на Солун, пасивното безразличие на част от гражданите към „другия”, умелото използване на различията от периода между двете световни войни и на националните въпроси от страна на германските власти, доверието на евреите към главния равин и сплотеността на общността, неосъзнаването на това, което предстои да се случи, тесните семейни връзки - това са някои от факторите, които са допринесли за това да бъде спасена една минимална част от еврейското население на Солун.

Нещата не са се развили по този начин в други градове с еврейски общности. В българската окупационна зона (и за разлика от оказаната на евреите в България защита, която изглежда, че е била резултат на натиск от страна на обществото и на Българската православна църква, но не и централен политически избор), евреите в региона на Беломорието (т.е. в окупираните области Източна Македония и Тракия) е било договорено да бъдат предадени на германците. Първата депортация на евреи – гръцки граждани от окупираната гръцка територия е била проведена в управляваната от България зона през февруари 1943, както пише историкът Василис Ридзалеос.

Италианците, от своя страна, са имали съвсем различна позиция по въпроса и причините за това следва да бъдат потърсени в предишните отношения на италианското правителство и общество както към еврейските общности, така и към евреите с италианско гражданство. От самото начало те са забранили всички мерки срещу евреите в своята зона на управление и по този начин са създали един сериозен проблем на германците. Съществуват данни, които сочат, че италианските дипломати са се опитвали да помагат на евреите от германската окупационна зона да преминат в италианската, но за установяването на историческата истина е необходимо по-задълбочено изследване на дипломатическите и други архиви. До септември 1943 италианските окупационни зони са били убежище за гонените евреи.

Какъв е бил социалният и икономическият профил на солунските евреи?

„Богатите евреи” от легендите в действителност са били една социална група с пълна социална стратификация, подобно на останалите жители на Солун. „Много, много евреи и от всички класи”, посочват в съвременните си разкази техните съседи – християни. Обработката на икономическите данни от последното им преброяване сочи, че е съществувала една икономически силна прослойка, съставяща около 10 на сто от общото еврейско население. Имуществото на тези хора е надвишавало сумата от 2 милиона драхми. За сравнение, по онова време една средна по големина къща е струвала 70 000 драхми. 15 на сто от солунските евреи са били заможни, докато 50 на сто от хората са принадлежали към средните и ниски социални слоеве. 25 на сто са били много бедни, като основното им имущество са били елементарни предмети от бита.

Имало ли е опити за спасението им от страна на другите жители на града, граждански и религиозни организации?

Когато започва прилагането на расовите мерки, за да не остане извън тях нито един евреин, офицерът от отрядите „SS” Дитер Висличени поискал да бъдат разтурени смесените бракове между евреи и гърци, които по онова време в Солун са били около 80 – 90. Тогава солунският митрополит Генадий, главният управител на област Македония Василиос Симонидис, хуманитарни организации и частни лица, които са били засегнати лично, изпращат протестни писма го германските власти. В крайна сметка нареждането за разтурване на смесените бракове е оттеглено. Някои от участниците в тях са били задържани в поделение в атинското предградие Хайдари, където част от тях са били убити, а останалите са били освободени през 1944.

Колективен опит за спасение е бил и организираният от сдружението на инвалидите от албанския фронт, които се явили в щаба на отрядите „SS” в Солун и отправили искане към нацистите да не депортират евреите, с които са воювали заедно в Албания. Вместо отговор получили заплахата, че ще се отнасят към подобни „приятелски настроени към евреите инициативи” с провеждането на масови екзекуции. Опитът от сраженията и войната са създали свързващи обществото на града чувства, но не е имало достатъчно време те да узреят.

При създаването на Гръцкия освободителен фронт (ЕАМ) през септември 1941 двама от членовете на централния комитет – Д. Марангос и адвокатът Илиас Кефалидис посетили д-р Корец (главен равин на еврейската общност в Солун) и му предложили сътрудничество, но той отказал, тъй като смятал, че пътят на послушанието е най-безопасен. 5 000 евреи обаче приели и били транспортирани от Солун с помощта на служители в железниците. Предложения за сътрудничество е имало и в други отделни случаи, като някои от евреите, които се включили в битките на страната на ЕАМ са се опитали да привлекат и други, но без особен успех. Общо от града са избягали около 10 000 души, много от които са били арестувани в други градове или са се върнали в Солун, когато е започнало приложението на расовите мерки. Изследването на съпротивителното движение и помощта му към еврейското население, както и за участието на гръцки евреи в него започна от скоро. Очакваме трудове, като този на Рика Бенвенисте, които ще осветят много неизследвани до днес детайли.

Същевременно и въпреки факта, че връзките между Гръцката православна църква и евреите са били сложни и изпълнени с конфликти, много свещеници са се произнасяли в подкрепа на евреите в проповедите си към миряните. Много християни са предлагали да спасят децата на евреите чрез осиновявания, но отношенията в семействата им са ги принудили да се откажат. Имало е случаи на християни, които са помогнали на еврейски семейства да се скрият или да избягат към италианската окупационна зона. Някои от опитите са били успешни, други не.

В последния момент, през март 1943, малко преди началото на депортиранията, адвокатската колегия в Солун предложила в писмо до министър-председателя Логотетопулос  преместването на евреите на отдалечено място в страната. Това предложение обаче не било подкрепено от управителя на област Македония Василиос Симонидис. В същото време, в Атина, политическите лидери заедно с други видни членове на обществото са подали искане до премиера, което носело подписите на лидерите на партиите. Всички тези протестни писма могат да бъдат определени като резултат от осъзнаването на случващото се в последния момент, като израз на хуманни чувства към евреите, но и като страх от нарушаването на всеки принцип и правило относно личната безопасност, имуществото и живота на гражданите, които са важили дори във време на война. Това вероятно е предизвиквало страхове за обществото изобщо.

Степента на прием във всяка общност, солидарността или не на местните общества, на властите и на църквата, възникването на съпротивително движение по места, хуманността на представителите на германските власти в някои региони – всички те са изиграли ролята си в спасението или не на евреите. Но нацистката машина е била много силна, за да бъде спряна от отделни опити, а сътрудничещото на окупаторите гръцко правителство от онова време и различните му представители не са предприели общи политически действия за решаването на проблема по две причини: От една страна, защото не са имали политическия опит да изработят такъв план и от друга – не са имали такова намерение, въпреки че това е касаело евреи – гръцки граждани. Тук прозира и някакъв политически избор във връзка с използването на имуществото на евреите.

Изследвани ли са в дълбочина личните истории на евреите, които са били изпратени в концентрационни лагери?

Ще се опитам да направя едно обобщение, без да бъда изчерпателна. Опитите на международно ниво започват през 80-те години на 20-ти век. Документалният филм “Шоа” (Shoah) на Клод Ланцман е едновременно прелом в описа на устните свидетелства за Холокоста и предложение за разглеждане на историята му „от долу нагоре”, т.е. на социалната история. В гръцката библиография Одет Варон – Вашар и Рика Бенвенисте представят много обстойно как плахото начало на интерес към темата бе поставено през 80-те години след публикуването на първите свидетелства за събитията. През 90-те години станахме свидетели на истински бум на интерес както към издаването на книги, съдържащи лични истории на хора, така и към книги, описващи историческите събития. Автори на най-стойностните трудове са Франгиски Абадзопулу и покойният Алберто Нар.

През последните години тече системен опит за систематизиране на устните разкази на гръцките евреи от страна на Групата за изследване на историята на евреите в Гърция, който се провежда в рамките на изследователска програма на фондация Лацис. Задачата им е да опишат и архивират видео и аудио материали, съдържащи свидетелства и създаването на база данни на адрес: http://gjst.ha.uth.gr/el/theproject.php. Става дума за поне 800 записа. Основните аудиовизуални архиви, в които са запазени свидетелства на оцелели от Холокоста гръцки евреи са Архивът за устни свидетелства на Еврейския музей в Гърция, Архивът за устни свидетелства на факултета по история, археология и социална антропология на Тесалийския университет , архивът Fortunoff Video Archive for Holocaust Testimonies, архивът на  Мемориалния музей на САЩ за Холокоста, архивът на фондация USC Shoah Foundation - The Institute for Visual History and Education и архивите Yad Vashem Archives.

Същевременно, в момента в Гърция тече програма по инициатива на Мемориалния музей на САЩ за Холокоста, в рамките на която много гръцки изследователи и историци записват свидетелствата на християни – съграждани на евреите, които са станали свидетели на депортациите. Това се прави именно защото свидетелствата спомагат за спирането на линейния разказ, предлагат алтернативни интерпретации и поставят техните заключения под съмнение, като запазват колебанията.

Как стоят нещата с имуществото на гръцките евреи от тогава до сега?

За днес ми е трудно да отговоря, тъй като не разполагам с достатъчно данни.

Според регистъра на имотните декларации от 1943, като не трябва да изключваме вероятността от наличие на недекларирани данни, движимото и недвижимото имущество на евреите е възлизало на около 11 милиарда драхми или 11 милиона английски златни лири, като имотите им са били на стойност 1 милиард драхми. Цялостния план на окупационното правителство е бил да предостави чрез Службата за управление на имуществото на израилтяните, имуществото на току-що депортираните евреи на 50 000 гръцки граждани – бежанци от различни категории. Сътрудничещото на окупаторите гръцко управление се е опитвало да подобри своя имидж в условията на продължаващата българска окупация и на нерешения проблем с бежанците, като им раздавало къщи и търговски обекти. Германските власти обаче следели заседанията на комисията и гръцките бежанци често били пренебрегвани, за да бъдат облагодетелствани сътрудници на германците или роднини на членовете на комисията. Разпиляването на имуществото на евреите продължило в различни посоки и изследването на този въпрос продължава. Темата е разработена в трудовете на автори като Стратос Дорданас, Габриела Етмекцоглу, Христос Хадзийосиф и Стела Салем, но все още не е изследвана в целостта й.

Само два дни преди оттеглянето на германските войски от Атина правителството на Йоанис Ралис издава закон, с който преобразува службата в Централна служба за ликвидиране и предоставяне на имуществото на израилтяните. Очевидно това е още един опит за легализиране на една незаконна процедура.

Тази привидна легитимност е продължена и по време на мандата на правителството на Георгиос Папандреу, което гласува закон за управлението и връщането на имуществото на неговите собственици, но неговото прилагане е доста проблемно. Докато официалната политика на министерството на външните работи е била да свърже еврейския въпрос с прокарването на националните интереси (германски репарации и т.н.), на оперативно ниво гръцките военни, съдии и полицаи не са притискали гръцките граждани да предадат конфискуваното имущество. От своя страна, министерството на външните работи се  е опитвало да забави или да попречи на репатрирането на гръцките евреи, които са оцелели в нацистките лагери. Първото правителство на Темистоклис Софулис издава принудителния закон 846 от 22 януари 1946, по силата на който за имуществото на евреите бе отменено нареждането на гражданското право, че при липса на наследници имуществото на починалите лица преминава автоматично в полза на държавата. Практическото прилагане на закона обаче започва едва три години по-късно с обнародването на кралския указ от 29 март 1949, с който се учредява Службата за подпомагане и рехабилитация на израилтяните в Гърция. Според досега известните данни само 300 къщи и 50 търговски обекти са били върнати на техните собственици.

Продължаването на изследването на архивите на Еврейската общност в Солун, на Службата за управление на имуществото на израилтяните, на Службата за подпомагане и рехабилитация на израилтяните в Гърция, в имотните регистри в Солун и Атина, в банковите архиви, в архивите на фабрики и компании от онова време и допълнително изследване в британски архиви биха могли да дадат отговори на тези въпроси и да свържат фрагментите на сложния и често неочакван пъзел на икономиката по време на Окупацията. Да предоставят данни за разпиляването на имуществото на евреите и за социалните и политическите процеси в онази епоха. Икономическата дейност по време на Окупацията е била така или иначе много сложна и многостранна.  На черния пазар са били в обръщение големи капитали, а индустриалци и бизнесмени са спекулирали масово.

Колко от оцелелите евреи са се върнали в Солун или са се настанили в други държави?

От общо 50 000 солунски евреи в града са се завърнали около 2 000. 1 000 от тях са оцелели в концентрационните лагери, а останалите са слезли от планината или са се върнали от други места в Гърция, където са се скрили по време на Окупацията.

От общо 31 еврейски общности преди войната, днес в Гърция съществуват само 8, а членовете им са малобройни.

Броят на оцелелите евреи от цяла Гърция е бил около 10 – 12 000 души (при 70 – 75 000 преди войната). Много от тях са емигрирали в Израел и САЩ и в Гърция са останали около 6 000 души.

Днес еврейската общност в Солун наброява по-малко от 1 500 членове.

Как коментирате факта, че толкова години след края на Втората световна война и разкриването на ужаса в концентрационните лагери, антисемитизмът продължава да е толкова издръжлив в Европа?

Антисемитизмът, както и други идеологии, проповядващи изолация и дискриминация може да са много издръжливи, но в същото време се променят. Те запазват елементите от миналото и се обогатяват с нови, в зависимост от епохата.

Историческият подход ни помага да разберем този процес. Омразата към евреите е съществувала и преди съвременната епоха и появата на термина антисемитизъм, който е творение на Модерната ера и на края на 19-ти век. Тази конкретна категория омраза съдържа предимно религиозни елементи. Надмощието на християнството, конфликтът между Църквата и ересите, Светата инквизиция, анти-еретичният теоретичен арсенал, който е криел и политически съперничества обясняват отношението към евреите и други малцинствени групи като прокажените, хомосексуалистите и жените – вещици.

Респективно модерният свят, революциите от края на 19-ти век (френска, революции от 1848 и т.н.), краят на империите и аристокрацията, науката, колониите, парламентаризмът, но и национализмът, еврейската еманципация и първите кризи на либералната икономика с последвалото консервативно отстъпление, Октомврийската революция, Първата световна война, кризата през 1929, фашизмът и нацизмът могат да обяснят расисткия – за пръв път – антисемитизъм, отъждествяването на евреите с капитализма, а в последствие и с болшевизма. Едно отъждествяване, което ги представя като причината за тежкото положение на европейските общества, както по тясно икономически и социални причини, така и защото е била налична идеологическа основа, създадена от съществуващия преди това религиозен антиюдаизъм.

В нашата епоха, с помощта на познанията и инструментите, с които разполагаме, е необходимо да дешифрираме идеологии, практики и начини за изолация.

Смятате ли, че съществува опасността човечеството да преживее един нов Холокост или друг, подобен на него, геноцид?

Ако говорим за геноцид, проведен по подобен начин, вероятно не. Но след Втората световна война бяха извършени стотици, може би хиляди престъпления, насочени срещу национални, етнически или религиозни групи с хиляди жертви.

В днешната епоха на дълбока криза в Европа и света един геноцид, едно масово престъпление или една политика, която води до масови смъртни случаи често може да се представя като възстановяване на реда или охраняване на сигурността от имигранта, евреина, „неверника”, съседния народ, от всеки „друг”.

Нека да мислим, да търсим кои са подбудите всеки път, когато нещо такова се случва, да изследваме кой има интерес от това и да не се уповаваме на лесното обяснение, че става дума за изкупителни жертви.