Галерия

1

На 28 октомври Гърция чества втория си по значение национален празник – деня, в който през 1940 гръцкият диктатор Йоанис Метаксас отговаря отрицателно на ултиматума, предявен от Италия. Той гласи, че Гърция трябва да разреши на войските от Оста да влязат на територията на страната и да заемат стратегически позиции. В противен случай на страната е щяла да бъде обявена война.

В мемоарите си, които издава през 1945 посланикът Емануеле Граци описва сцената. „Казах му „Г-н премиер, наредено ми е да ви съобщя нещо” и му подадох документа. Наблюдавах вълнението в ръцете и очите му. С твърд глас и гледайки ме в очите Метаксас ми каза: „Това означава война”. Отговорих, че това може да се избегне. Той отговори: „Не”. Допълних, че ако генерал Папагос… Метаксас ме прекъсна и ми каза: „Не”. (на гръцки „охи”, затова и празникът е по-известен като „Денят на охи” ). В 05:30 сутринта на същия ден Италия атакува гръцките погранични пунктове и така Гърция е официално въвлечена във Втората световна война.

В навечерието на 44-та годишнина GRReporter представя на читателите си интервю за събитията от последната фаза на конфликта – съдбата на гръцките евреи. По темата разговаряхме с историчката от Аристотеловия университет в Солун Мария Кавала. Тя е преподавател във факултета по политология с предмет на изследване „Холокостът и историческата памет” и „Антисемитизмът през 20-ти век”.

Наскоро кметът на Солун обяви, че в града ще бъде създаден музей на Холокоста. Защо трябва да има такъв музей в града?

Защото най-многобройната еврейска общност в Гърция – тази в Солун, наброяваща 50 000 от общо 70 – 75 000 души в цялата страна е изчезнала в годините на германската окупация и в рамките на операцията „Окончателно решение” в процент 96 на сто. По този начин процентът на гръцките жертви на Холокоста срещу евреите в Европа е един от най-високите сред  страните от Запада. Може би е дошло времето това премълчано в продължение на десетилетия (до 1990) минало на града да стане негова история и да бъде представено чрез един музей.

В Солун е имало евреи от 2-ри в. пр. Х. Те са говорели на гръцки и отчасти на еврейски и арамейски език. Евреите Ашкенази, дошли от север, са се настанили в града през 1376, а от 1492 Солун е станал едно от основните убежища за сефарадските евреи, идващи от Испания. По време на османския период милетът на евреите е стигнал до голям възход. Когато градът се присъединява към гръцката държава през 1912 еврейското население започва да намалява сред конфронтиращите се национални интереси. През 1912 техният брой е бил 62 000 сред общо население от 150 000 души, а в навечерието на Втората световна война евреите в Солун са наброявали 50 000 от общо 250 000 жители на града. Постепенно те се превръщат в малцинство  в цяла Гърция. То не е само религиозно и не съвсем национално, а резултат на един процес на политическа и културна асимилация. В навечерието на Втората световна война солунската общност продължава да е най-голямата в Гърция. Тя е променена донякъде в културно отношение, много от членовете й са бедни хора, но други са икономически силни и всички заедно имат проблемни отношения с новите жители на Солун – гръцките бежанци от Мала Азия, пристигнали през 1922. В годините на диктатурата на Метаксас (1936 – 1941) и по време на Първата световна война конфликтите помежду им донякъде са намалели. Но последвалата Окупация и настаняването в града на нацистите заедно с техните расистки теории, фанатичния им антисемитизъм, икономическите им амбиции и начинът, по който са се възползвали от противоречията в гръцкото и солунското общество в периода между двете световни войни са поставили началото на края на еврейските общности в Гърция по същия начин, по който това се е случило и в останалата част на Европа. 

Необратима ли е била съдбата на солунските евреи? Съществувал ли е начин те да бъдат спасени?

Трудно е да се отговори на този въпрос… Мисля, че в историята всяко събитие „носи отпечатъка на една ситуация”, както е казал пръв Марк Блок.

В Солун е била налична цяла комбинация от фактори, която е допринесла за този резултат. Евреите в града са били едно малцинство, което вече е личало в една вражеска среда, особено след пристигането на бежанците. Съществуващите от по-рано „национални” страхове на част от сътрудничещите на окупаторите гръцки институции („българската опасност” вече се е намирала на прага на града) в съчетание с антисемитските стереотипи, икономическите интереси на сътрудниците на окупаторите и на част от жителите на Солун, пасивното безразличие на част от гражданите към „другия”, умелото използване на различията от периода между двете световни войни и на националните въпроси от страна на германските власти, доверието на евреите към главния равин и сплотеността на общността, неосъзнаването на това, което предстои да се случи, тесните семейни връзки - това са някои от факторите, които са допринесли за това да бъде спасена една минимална част от еврейското население на Солун.

Нещата не са се развили по този начин в други градове с еврейски общности. В българската окупационна зона (и за разлика от оказаната на евреите в България защита, която изглежда, че е била резултат на натиск от страна на обществото и на Българската православна църква, но не и централен политически избор), евреите в региона на Беломорието (т.е. в окупираните области Източна Македония и Тракия) е било договорено да бъдат предадени на германците. Първата депортация на евреи – гръцки граждани от окупираната гръцка територия е била проведена в управляваната от България зона през февруари 1943, както пише историкът Василис Ридзалеос.